Има ли реални шансове да бъде създадено Новото общество
Като вземем предвид мощта на корпорациите, апатията и безсилието на значителна част от населението, неспособността на политическите лидери в почти всички държави, опасността от ядрена война и заплаха от екологична катастрофа, да не говорим за такива явления като промените в климата, които сами по себе си могат да доведат до глад в обширни райони на света, можем ли да приемем, че има реални шансове за спасение? От гледна точка на бизнеса такива шансове няма. Нито един здравомислещ човек не би рискувал богатството си, ако вероятността да спечели е само 2 на сто, нито би вложил голям капитал в търговско начинание при такива мизерни шансове за печалба. Но когато става въпрос за живот и смърт, т нар. „разумен шанс", колкото и малък да е, трябва да се превърне в „реална възможност".
Животът не е нито хазартна игра, нито търговска сделка и ние сме длъжни да търсим навсякъде, където това е възможно, реални възможности за спасение: например в изцелителната сила на медицината. Ако за тежко болен човек има и най-малкият шанс да оживее, нито един лекар с чувство за отговорност няма да предложи да се откажат от лечение, като разчита само на временно облекчаваща терапия. Напротив, той ще направи всичко възможно, за да спаси живота на болния. Разбира се, не бива да се очаква нещо по-различно, когато става въпрос за болно общество.
Да се преценяват шансовете за оцеляване на едно общество от гледна точка на хазарт или бизнес, а не от гледна точка на човешкия живот, е характерно за духа на съвременното комерсиализирано общество. Не се крие голяма мъдрост в модерния днес технократски светоглед, съгласно който няма нищо чак толкова опасно в това, че ние, погълнати от работа и забавления, не изпитваме никакви чувства и че ако в това се изразява технократският фашизъм, то в края на краищата може и да не е чак такова голямо зло. Но това е самозалъгване – ние просто приемаме желаното за действително. Технократският фашизъм неминуемо ще доведе до катастрофа. Дехуманизираният човек в крайна сметка няма да бъде В състояние да поддържа съществуването на жизнеспособно общество, а в близко бъдеще няма и да може да се въздържи от самоубийствено използване на ядрено или биологическо оръжие.
Има все пак някои фактори, които са до известна степен обнадеждаващи. Първо, все повече хора осъзнават истината, която Месарович и Пестел, двамата Ерлих и други формулират пределно ясно: за да не бъде заличен западният свят от лицето на Земята, необходимо е, като се изхожда от чисто икономически позиции, да се създаде нова етика, ново отношение към природата, човешка солидарност и сътрудничество. Този апел към разума, дори като изключим всякакви емоционални и етични съображения, може да мобилизира съзнанието на маси хора. Не би трябвало да се отнасяме лекомислено към това, въпреки че исторически погледнато, народите неведнъж са действали срещу жизнените си интереси и дори срещу инстинкта си за самосъхранение. Правили са го, защото са били убеждавани от своите лидери, че не са изправени пред съдбовния избор „да бъдеш или да не бъдеш". Ако бяха проумели истината обаче, нормалната неврофизиологична реакция трябваше да бъде осъзнаване гибелните заплахи за съществуването им и съответната защитна реакция.
Друг обнадеждаващ признак е засилващото се недоволство от сегашната обществена система. Все повече хора усещат la malaise du siecle - депресията. Съзнават я въпреки всевъзможните опити да я потиснат Чувстват трагедия в изолираността си и пустота в „уединението" си. Чувстват безсилието си, безсмислието на живота си. Мнозина осъзнават положението си много ясно, други - по-смътно, но когато някой им разкрие истината, отрезвяването неминуемо настъпва.
В досегашната световна история живот, пълен с празни удоволствия, са водили само представителите на елита, които все пак са запазвали благоразумие, съзнавайки, че властта е в техни ръце и че трябва да действат разумно, за да не я загубят Днес празен, консуматорски живот води цялата средна класа, представителите на която нямат икономическа и политическа власт и не носят почти никаква лична отговорност Основната част от западния свят е познала радостта от потребителския тип щастие и все по-голям брой от онези, които са опитали тези блага, откриват, че те не отговарят на очакванията им. Хората започват да разбират, че богатството не ги прави щастливи; традиционното етическо учение е подложено на изпитание и практиката го опровергава.
Старата илюзия остана непокътната единствено в очите на онези, чийто живот е лишен от благата на буржоазния лукс; това се отнася за дребната буржоазия на Запад и за преобладаващата част от населението на „социалистическите" страни. Наистина, буржоазната надежда за „щастие чрез потребление" никъде не е така жива, както в страните, които все още не са достигнали до осъществяването на тази буржоазна мечта.
Едно от най-сериозните възражения срещу възможностите за преодоляване на алчността и завистта, според което те завинаги са се вкоренили в човешката природа, при по-задълбочен анализ губи тежест Алчността и завистта са толкова жизнени не поради присъщата им cwia, a защото човек трудно устоява на натиска на обществото да бъде вълк сред вълци. Трябва да се промени социалният климащ системата от ценности, които са обект на одобрение или осъждане, и преходът от егоизъм към алтруизъм ще бъде улеснен значително.
Следователно отново стигаме до положението, че битийната ориентация е огромната потенциална сила на човешката природа. Притежателният модус на съществуване е движеща сила само за ограничен брой хора, но и битийната ориентация направлява съществуването на малцина. Всяка от двете тенденции може да стане доминираща, но коя точно ще вземе връх - зависи от социалната структура. В общество, ориентирано предимно към битието, тенденциите към притежание отслабват и се засилва битийната нагласа. В общество като западното, ориентирано главно към притежанието, се наблюдава точно обратното. Ако не бъде потискан съзнателно от обществото, битийният модус на съществуване винаги ще има своето място. Никой Савел не става Павел, ако не се е превърнал в Павел преди покръстването си.
Преходът от притежание към битие всъщност се свежда до посоката, в която ще се наклонят везните, когато в хода на социалната промяна се насърчава новото, а не старото. Освен това не става въпрос за нов човек, който се различава от предишния, както небето от земята. Става въпрос за промяна на посоката на развитие. Една крачка в новата посока ще бъде последвана от втора, а направени в правилна посока, тези крачки ще решат всичко.
Още един обнадеждаващ момент заслужава да бъде обсъден, колкото и парадоксално да ви се стори това. Става въпрос за степента на отчужденост, която е характерна за мнозинството от населението, включително и за лидерите му. Както вече изтъкнах в анализа на „пазарния характер", жаждата да имаш и да трупаш се е видоизменила под влияние на проявяващата се в поведението на хората тенденция просто добре да функционират, да се разменят като стока, като при това си остават никои. За отчуждения, пазарен характер е по-лесно да се промени, отколкото за характера, склонен да трупа, фанатично вкопчил се в собствеността и най-вече в собственото си Аз.
Преди сто години, когато основната част от населението са били „независими" граждани, най-сериозното препятствие за промяна е бил страхът да се лишиш от собствеността и икономическата си независимост и съпротивата срещу подобна загуба. Маркс е живял във времето, когато работническата класа е била единствената голяма зависима класа и според него - най-отчуждената класа. Днес мнозинството от населението е зависимо. Почти всички работещи са наемни служители. (Според доклада от преброяването на населението в САЩ от 1970 г само 7,82 на сто от цялото заето население над шестнадесетгодишна възраст работят самостоятелно, те. са „независими") Освен това - поне в Съединените щати - фабричните работници, т. нар. сини якички, са тези, които все още поддържат традиционния буржоазен характер, ориентиран към придобиване на материални блага, и които вследствие на това са по-малко склонни да се променят от днешната, в голяма степен отчуждена средна класа.
Всичко това има много важни политически последствия: докато се бореше за освобождението на всички класи – т. е. стремеше се към безкласово общество, - социализмът привличаше „работническата класа", те. хората на физическия труд. Днес работническата класа е още по-малочислена (относително, разбира се), отколкото преди сто години. За да получат власт, социалдемократическите партии се нуждаят от гласовете на голям брой хора от средната класа и за да постигнат тази цел, социалистическите партии се наложи да прекроят програмите си от социалистически в либерално-реформаторски. От друга страна, като обяви работническата класа за двигател на хуманистичните промени, социализмът неизбежно настрои враждебно членовете на, всички други класи, представителите на които усетиха, че работниците могат да им отнемат собствеността и привилегиите.
Днес идеята за създаване на ново общество привлича всички, които страдат от отчуждение, които работят като наемни служители и чиято собственост не е застрашена. С други думи, тази идея интересува мнозинството от населението, а не малцинството. Не застрашава никого с отнемане на собствеността, а що се отнася до доходите, би повишила жизнения стандарт на онези, които са бедни. Няма да се наложи да се намаляват високите заплати на висшите чиновници, но ако системата даде резултати, те самите няма да искат да бъдат символ на отминало време.
Нещо повече, идеалите на новото общество преодоляват всички партийни бариери: много от консерваторите не са изгубили нравствените и религиозните си идеали (Еплер ги нарича ^консерватори на ценности"), а същото важи за голям брой либерали и лявоориентирани. Всяка политическа партия се стреми да спечели гласоподавателите, като ги убеждава, че тя единствена представя истинските ценности на хуманизма. Зад всички политически партии обаче стоят само два лагера: на онези, които ги е грижа, и на онези, които не ги е грижа. Ако в лагера на онези, които ги е грижа, съумеят да се отърват от партийната фразеология и осъзнаят, че всички имат едни и същи цели, възможността от промяна би се оказала значително по-реална. Особено като се има предвид, че привързаността на повечето граждани към техните партии все повече отслабва. Днес хората залагат на личности, които притежават мъдрост, убеденост и смелост да постъпват в съответствие с убежденията си.