Ако позволите и аз да се запиша в тази тема, бих искала да коментирам някои звезди и явления, които са ни известни до момента.
Температурата във вселената няма теоретичен таван. На повърхността на Слънцето тя е едва 6 000°C, докато при сините звезди, които са най-горещите слънца във вселената, горещината достига до над 22 000°C - енергия, на която са и били необходими милиони години, за да си пробие път навън, след като е успяла да се отскубне от звездното ядро, където температурите достигат невероятните милиони градуси на атомните бомби.
Но дори тази невъобразима жега изглежда нищожна в сравнение със свръхнова. Такъв синтез при милиарди градуси (непосилни за нашите умове, но значими за съзидателната пещ на вселената) поражда условия за създаване на непостижими по друг начин елементи, включително такива, които правят възможно възникването на живот.
Ако разглеждаме цялата вселена като пациент и непрекъснато следим температурата му, ще забележим че сегашната и стойност от 2,73°К. е едва половината от онази преди 8 милиарда години.
Космосът става все по-студен и по-студен. Цялата топлина, произведена от неговите 200 милиарда видими и предполагаемите 1 трилион невидими галактики (всяка от които ражда по една свръхнова средно веднъж на 100 години), е безсилна да компенсира процеса на охлаждане, при непрекъснатото разширяване на вселената.
Което води до другата следваща крайност - скоростта. Тя е другата лесно определима граница, защото нищо с каквато и да било маса, не е в състояние да достигне скоростта на електромагнитното лъчение. Парадоксално е, че докато най-бързо движещите се обекти, могат да се дефинират идеално, най-бавните не се поддават на определение. Скоростта трябва да се разглежда по отношение на някаква неподвижна точка, някакъв изгоден репер, а ние не разполагаме със стационарна координатна система. Така охлювът на екватора продължава да обикаля около оста на планетата ни с 1 670км/ч, профучава около Слънцето с 106 200км/ч и се носи към галактиката Андромеда с 160км/с, като освен това прави Бог знае още колко движения по отношение на другите галактически купове.
В нашият собствен космически двор, най-бавно въртящото се тяло е Венера, чиито екватор пълзи с нищожните 6,4 км/ч. Човек би могъл да тича в лек крос по обиколката и и да не позволява слънцето да залезе. А в целият космос, победителя за сега е Квауар, на 1,6 милиарда км. зад орбитата на Плутон. Със своите 400м/с, тази костенурка изминава гигантската си обиколка около Слънцето, само два пъти за хилядолетие.
Следващата граница, която можем да измерим е светлината.
Самото Слънце е другата лесна за определяне екстремност - най-ярко светещият обект за човека. То ни дава 40 милиарда пъти повече светлина от най-ярката звезда през нощта - Сириус. Яркостта на Слънцето може да изгори ретината на всеки, който има неблагоразумието да го гледа повече от около минута. Но в галактиката съществуват слънца, които са милиони пъти по-ярки от нашето - "Най-блестящата" награда следва да отиде далеч извън нашата Слънчева система. Ригел, стъпало на Орион, свети със силата на 60 000 слънца.
Забележителната и загадъчна S от Златна рибка, видима недалеч от екватора и от всяка точка на Южното полукълбо, която свети с мощността на половин милион слънца.
Но и това не е достатъчно, през 1997г "Хъбъл", откри отдалечена на 25 000 светлинни години звезда, отчасти скрита зад облаците от прах и водород, около центъра на нашата галактика. Ярка поне колкото милион слънца, тя бе кръстена "Звездата пистолет" и за шест секунди излъчва толкова енергия, колкото нашето Слънце за цяла година. Най-голямата звезда до сега.
А, може би не. Свръхновата е онзи кент флош, който бие карето. Тя заслепява всяка друга звезда. През 1987г свръхновата в съседната ни галактика Голям Магеланов облак, излъчваше 500 милиона пъти повече енергия от слънцето. През 1006г. в хрониките от Изтока се съобщава за небесно тяло, което известно време доминирало в небето и било около 100 пъти по-ярко от Венера. Тази звезда хвърляла ясно забележима сянка от разстояние 3 000 светлинни години, излъчвайки 1 000 милиарда пъти повече светлина от Слънцето. И именно това светило е номер едно във временното ни класиране. (По обясними причини няма снимка.)
За "най-енергично" тяло,като се изключат всички здрави две годишни деца, наградата се печели от излъчвателя на гама-лъчи. Един от тях избухва средно веднъж дневно, в далечните кътчета на космоса. Само за една секунда той излъчва толкова енергия, колкото нашето Слънце ще произведе за целия си живот. Такива краткотрайни експлозии засенчват дори свръхновите и може би са причинени от сблъсъка между неутронни звезди-изключително рядко събитие в днешната огромна вселена, но далеч по-вероятни в много по-бурната минала епоха, от която идва светлината им.
От раздела на бързо пулсиращите, последната награда, отново се връща на Земята. Най-ярката изкуствена светлина е изобретеният, през 1995г. лазер с мощност 1 трилион вата, с период на излъчване десет милиардни от секундата.
Най-дългият и най-късият интервал време: най-дългият познат ни период (без да се смята чакането в приемната на доктора) е цикълът на завъртане на галактиките.
Очевидно по-големите тела се класифицират по-лесно, тъй като е по-лесно да се видят и е далеч по-малко вероятно някой да узурпира статута им. В тази категория, наградата печелят червените гиганти като Бетелгейзе или Мира.
Разбира се, колекциите от звезди са още по-големи, затова галактиките стават най-големите ни познати дискретни единици, чиито подпухнали и надути кралици са гигантските елиптични галактики. Най-близката от тях е М87, елиптична галактика в сърцето на галактическият куп, в съзвездие Дева, който отстои на 50 милиона светлинни години от нас. Това чудовище може да се похвали с най-голямата известна черна дупка, чиято маса е три милиарда пъти по-голяма от слънчевата.
Най-бързо въртящите се тела на макроскопско ниво са пулсарите. Прочутият пулсар от Ракообразната мъглявина (мой любимец), се завърта за една тридесета от секундата,
но има и много, не толкова известни негови събратя, въртящи се стотици пъти за секунда, като досегашният рекорд е цели 860. Зашеметяващо лесно е да си представим какво е да живееш на повърхността на такова нещо. Ако човек успее някак да оцелее на гравитацията му (която ще смаже всеки и ще разтлее останките му в тънък мазен слой,с дебелина един атом), ще бъде убит от скоростта на въртене. Само си представете звездите в небето, ще изглеждат като светещи линии, вместо точки.
Благодаря за вниманието.
