Автор Тема: Ротшилд  (Прочетена 55859 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

buden

  • Гост
Re:Ротшилд
« Отговор #45 -: Декември 27, 2009, 19:18:29 pm »
В последния епизод Big Brother на "Теория на конспирацията" Джеси Вентура интервюира Матю Ротшилд.
Вероятно ренегат, типичен пример за това как излиза информация.

Неактивен H.

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 8 667
  • In Lies We Trust...
Re:Ротшилд
« Отговор #46 -: Декември 27, 2009, 20:08:02 pm »
А допукскаш ли, че Вентура също може да е поставено лице, обслужвайки нечии интереси?

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #47 -: Декември 27, 2009, 20:55:43 pm »
В последния епизод Big Brother на "Теория на конспирацията" Джеси Вентура интервюира Матю Ротшилд.
Вероятно ренегат, типичен пример за това как излиза информация.

Колко е възрастен този който е бил при Вентура. Защото може и да се касае за грешка че е внук точно на Ивлин Ротшилд. Най-голямото му дете е дъщеря му която е родена през 1974. Така че може да се касае и за внук на друг от фамилията.

Годината на раждане на сина на самоубилия се Амшел Ротшилд е 1985. Тоест въпросният дядо може да е подозираният за шпионаж в полза на съветите Виктор Ротшилд.



Основателят на Израел Едмонд дьо Ротшилд от френския клон на фамилията и архитектът на матрицата от едноименната трилогия.
« Последна редакция: Декември 27, 2009, 21:14:38 pm от H. »

buden

  • Гост
Re:Ротшилд
« Отговор #48 -: Декември 27, 2009, 21:40:24 pm »
А допукскаш ли, че Вентура също може да е поставено лице, обслужвайки нечии интереси?
Разбира се, че може да е поставено лице. Интуицията ми за Вентура е друга и все пак е само интуиция.
А дали Ротшилд има скрита роля в епизода? За това и интуицията ми не говори.

Колко е възрастен този който е бил при Вентура.

Виж клипа, но мисля някъде в 40-те.

Неактивен AlienNetwork

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 47
Re:Ротшилд
« Отговор #49 -: Декември 27, 2009, 22:09:19 pm »
Хора от доста време съм в фрума регнат но досега несъм казал нищо.
Но както за Jesse Ventura, David Icke и Alex Jones  ВСИЧКИТЕ СА ЧАСТ ОТ ПЪЗЕЛА.

buden

  • Гост
Re:Ротшилд
« Отговор #50 -: Декември 29, 2009, 03:42:50 am »
Хора от доста време съм в фрума регнат но досега несъм казал нищо.
Но както за Jesse Ventura, David Icke и Alex Jones  ВСИЧКИТЕ СА ЧАСТ ОТ ПЪЗЕЛА.

Като изключим прекалено сензационото предаване "Теория на Конспирацията" Вентура няма нищо общо с Джоунс и Айк. Гледай интервюта с него, а не новото му шоу.
Интереса му към тези неща е от скоро, а другите двама живеят от това. Айк преди време се беше обвил за Христос, а Джоунс копираше Бил Купър.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #51 -: Май 31, 2010, 13:16:22 pm »
Цитат
5.04 11:16 -  Барак Обама е бивш служител на клана Ротшилд

Става въпрос за компанията Business International Corporation. Както е известно там започва работа Обама, след дипломирането си от Колумбийския университет. Оказа се, че не става въпрос за обикновенна фирма.Освен, че Business International Corporation е ползвана, като прикритие за агенти на ЦРУ има още нещо. Кой стои зад тази компания? През 1986 Business International е била придобита от The Economist Group от Лондон. По-късно Economist Intelligence Unit , която е част от The Economist Group придобива Business International. Какво представлява тази компания. The Economist Group е група от компании, която държи марката Economist. Централата се намира в Уестминстър в централен Лондон.Кой притежава Economist Group? 50 % от акциите са собственост на The Financial Times Limited. Но тази компания няма мажоритарен контрол. Останалите 50 % са собственост на индивидуални инвеститори. Част от тези инвеститори са членовете на известната банкова династия Ротшилд. Реално първият работодател на настоящият американски президент е....... английският клон на Ротшилд. За тях е писано достатъчно така, че ще ви спестя информацията. Член на борда на директорите на Economist Group е Лин Форестър де Ротшилд. Тя е съпруга на сър Ивелин Робърт де Ротшилд. Той от своя страна е бил председател на The Economist от 1972 до 1989. Това обяснява мощната подкрепа, коята Обама получи от финансовите акули на Уол Стрийт. За никой не е тайна, че зад успеха му стои финансовият елит на САЩ.

galleria.bg
http://slivenplus.blog.bg/novini/2010/04/15/barak-obama-e-bivsh-slujitel-na-klana-rotshild.528887

Цитат
Израелски предприемач инвестира 193 млн. евро в проект в София

Израелската компания "Би Ес Ар Юръп" (BSR Europe) планира да развие съвместно с европейски фонд и трета компания, за която не се предоставя информация, мултифункционален комплекс на стойност 193 млн. евро. Фирмата ще притежава 42.5% от проекта, а фондът, за който има предположения, че е NM Rothschild & Sons, собственост на фамилията Ротшилд, ще притежава същия дял.
За целта "Би Ес Ар Юръп" е закупила парцел с площ 33 400 кв.м в София за 36.8 млн. евро. Компанията е извършила покупката чрез регистрираната в Холандия дъщерна фирма "Би Ес Ар енджиниъринг енд дивелъпмънт" (BSR Engineering and Development). Теренът е предназначен за изграждането на комплекс от жилища, офиси и търговска част с обща разгъната зас­троена площ от 100 хил. кв.м. Компанията очаква стойността на строителството да възлиза на около 92 млн. евро.
"Би Ес Ар Юръп" участва също и в изграждането на проект със смесено предназначение с обща площ от 230 хил. кв.м във Варна. Проектът е на стойност 210 млн.евро, а приходите от продажби от него се очаква да бъдат 313 млн. евро.
Първият проект на израелския предприемач в страната бе офис сграда в София, която продаде в края на миналата година на "Атлас истейтс" (Atlas Estates), листвана на алтернативния пазар на Лондонската фондова борса компания, за сумата от 7.3 млн. евро. Израелската фирма имаше и проект за жилищен комплекс с 630 апартамента в столицата, който продаде за 8.3 млн. евро на "АФИ Юръп" (AFI Europe), собственост на израелският милиардер Лев Леваев.
Фонд на фамилията Рот­шилд вече развива два проекта в България. LCF Rothschild Group и Albis Holdings BV направиха първа копка на луксозен жилищен комплекс от зат­ворен тип в бургаския квартал "Меден рудник" през пролетта на 2007 г. Първият им съвместен проект в България е подобен проект в Пловдив - "Марица гардънс" , който стартира през лятото на 2006 г.

http://sg.stroitelstvo.info/show.php?storyid=452066

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #52 -: Юни 11, 2010, 23:58:53 pm »
Ротшилд. История за власт и богатство. Дерек Уилсън, 1988 година е издадена в Великобритания.

Правителството продължава по избрания от него път и Нати се озовава все повече и все по-открито в опозиция. През 1909 г. той председателства митинг в Ситито в знак на протест срещу широко рекламирания бюджет за тази година на Лойд Джордж, който увеличава данъците, за да осигури средствата за национално пенсионно осигуряване и увеличава разходите за военноморския флот, за да се противопостави на заплахата, идваща от мащабното превъоръжаване на Германия. Лойд Джордж отговаря с една от най-известните си ораторски тиради:

  „Мисля, че до гуша ни дойде от този лорд Ротшилд. Ние няма да имаме въздържателска реформа в тази държава. Защо не? Защото лорд Ротшилд изпраща циркулярно писмо до членовете на Камарата на лордовете да заемат негативна позиция. Трябва да построим повече дреднаути. Защо? Защото лорд Ротшилд каза така на митинг в Ситито. Ние не трябва да ги плащаме, когато ги получим. Защо? Защото лорд Ротшилд е казъл така на друг митинг. Ние не трябва да имаме данъци върху недвижимото имущество и супер-данък. Защо? Защото лорд Ротшилд е подписал протест от името на банкерите, за да заяви, че не може да го допусне. Не трябва да имаме данък върху връщането на имот на дарителя или наследниците му. Защо? Защото лорд Ротшилд е председател на застрахователна компания и е казъл, че това няма да свърши работа. Не трябва да има и данък върху неизползвана и незастроена земя. Защо? Защото лорд Ротшилд е председател на компания за индустриални жилища.
   Вие не трябва да имате пенсии по старост. Защо? Защото лорд Ротшилд е член на комитета, който казва, че това не може да се направи. Сега, наистина, бих искал да зная, дали лорд Ротшилд е диктаторът на тази държава? Наистина ли трябва да допуснем всичките ни финансови и социални реформи да бъдат просто блокирани от табела „Улицата е затворена. По заповед на Натаниел Ротшилд?”


   Но даже когато те сякаш проспиват новите възможности, изпаднали в дълбока летаргия, членовете на фамилия Ротшилд имат шанс и успехът сякаш им пада от небето право в краката, както случаят с „Роял Дъч Шел” показва.


    През 1910 г. Хенри Дитърдинг от „Роял Дъч Петролиъм Компъни” и Маркъс Самюел от Шел Транспорт енд Трейдинг Компани” започват да закупуват кавказки нефтени находища. След това през 1912 година, те правят истински големия си удар. Те се обръщат „Де Ротшилд Фрер”, които притежават две нефтени компании, които са в стагнация.
    Техните нефтени компании в продължение на две години не са обявявали никакви дивиденти и освен това собствениците са разгневени от последните погроми в Русия. Всичко, което искат в този момент, е да се изтеглят от царските владения. Дитърдинг и Маркъс Самюел придобиват това наследство, а именно двете големи ротшилдови компании в Кавказ”Банито” и „Мазут” за смешна сума. Банкерите Ротшилд получават акции за 4 милиона гулдени от „Роял Дъч” и 240 000 лири от акции на „Шел”...


    Вероятно Едмон, повече от всякога ангажиран с палестинските селища, е този, който настоява банката да се дистанцира от бизнеса с Русия, но от чисто търговска гледна точка, отказването от дял в петролната индустрия по онова време изглежда доста прибързано. Всъщност сделката се оказва извънредно успешна. „ Роял Дъч Шел” става втората най-голяма нефтена компания в света и запазва положението си, въпреки трудностите си със следреволюционния режим в Русия. „Де Ротшилд Фрер” получават като компенсация за нефтените си находища, „предизвикващите смях” акции на „Шел”, чиято стойност бързо нараства през следващите години. Освен това, продавайки тези петролни кладенци те избягват загубата на милиони при последвалата болшевишка конфискация на активите им след 1917 година.


Парижките и лондонските къщи са напълно независими от виенската. Малко преди Първата световна война, те прекъсват официалните връзки и затварят общите си сметки. Но когато честта на ротшилдовото  име е поставено на карта, не може да става и дума барон Луис да бъде изоставен на произвола на съдбата.
  Тихо, без да вдигат много шум на повърхността, но с трескава дейност зад кулисите, парижката и лондонската къща обезпечават фондовете, които помагат на С.М. Ротшилд унд Зоне” да не допусне да бъде хваната във водовъртежа на кризата.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #53 -: Юни 13, 2010, 15:44:41 pm »
Всъщност не на Луис, а на един друг член на семейството е писано да изиграе най-важната роля за бавното и трудно възстановяване на австрийската икономика. Това възстановяване зависи от постоянния приток на чужди капитали. Така както сър Ерик Фипс, британският представител във Виена се изразява, австрийското правителство „слага кадифените си ръкавици и помолва Ротшилд да апелират към връзките си в чужбина.” В резултат на това основните външни кредитори на „Кредитанщалт” създават Международен комитет за австрийската банка „Кредитанщалт”. Председател на тази институция е Лайънъл дьо Ротшилд, старши партньор в лондонската къща. За пореден път един Ротшилд поема ръководството на международни преговори, които са не по-малко политически отколкото финансови. Преговорите са трудни. Различните страни имат коренно противоположни интереси. Американските банкери искат само да получат обратно парите си. Австрийското правителство отчаяно се стреми да предотврати колапса на националната икономика.(В един ранен стадий на преговорите то дава пълни гаранции на банката). Обществото на народите,(където Австрия трябва да аргументира финансовата си политика) е загрижено за стабилността на Европа. Френското правителство се противопоставя на такива актове на щедрост към една от даржавите-агресори в неотдавнашната война.
  Четири години и половина продължават преговорите, изпълнени с протакане и пазарлъци и до голяма степен благодарение на търпението  и такта на Лайънъл и сър Робърт Киндърсли от „Банк ъф Ингланд” се намира решение, удовлетворяващо всички страни. В края на краищата „Кредитанщалт” е спасена, въпреки че след кризата тя става много по-малка ичисто австрийска банка, до голяма степен под правителствен контрол. Международният комитет изиграва жизнено важна роля не само за спасяването на Австрия, но и в подпомагането на Европа във възстановяването от „Голямата депресия.”

                                   ------------------------------------
Часове след Аншлуса, във виенската резиденция на барона пристига автомобил. От него слизат двама нацистки офицери и позвъняват на звънеца.
                                  -------------------------------------
Той съжалява много, но барон дьо Ротшилд обядва и не може да бъде обезпокояван. Може би ако господата биха желали да насрочат среща... Той държи вратата отворена и смутените нацисти напускат. В продължение на няколко часа, докато колегите му, приятелите и даже прислужниците му го умоляват да напусне, Луис бързо привежда делата си в ред и осигурява финансово обезпечение на неговите служители както в дома, така и в банката.

На следващата сутрин когато, когато вече е направил всичко възможно за д аостави делата си в пълен ред, той се съгласява да бъде отведен до летището. Почти успява да хване спасителния самолет, но в последния момент, го връщат от летището. Той е арестуван в дома си в ранния следобед и дори тогава успява да застави похитителите си да го изчакат, докато спокойно завърши обяда си.
  В течение на повече от година Луис е затворник и е подложен на различно третиране и условия – понякога го разпитват, понякога го принуждават да се занимава с тежък труд, понякога се отнасят към него с кадифени ръкавици. Факт е, че нацистите просто не знаят какво да правят с него. Те не успяват да сломят духа му или да пречупят добре тренираното му тяло. Непрекъснато получават искания за освобождението му от Париж и Лондон. Едуар е ангажирал най-добрите юристи в Европа да преговарят с нацистите. Основната цел на германците е да сложат ръка на колкото може повече ротшилдова собственост и по-специално стоманодобивния и въгледобивния комплекс във Витковиц, който им е необходим да захранва гладните им за материали заводи.
Но Луис е предвидил този ход. С брилянтна маневра той е поставил ценния завод отвъд всякаква конфискация. Преди време, оставката на друг главен акционер му дава възможност да реорганизира корпоративната структура. В серия деликатни преговори, той успява да убеди както чехословашкото, така и австрийското правителство, че Витковиц ще бъде в по-голяма безопасност, ако собствеността му е прехвърлена на базирана в чужбина компания. В резултат на това, контролният пакет акции принадлежи на „Алайънс Иншуранс Къмпъни” в Лондон, където основен акционер продължава да бъде „Н.М. Ротшилд енд сънс”. Агентите на Хитлер опитват всички видове заплахи и изнудвания, но Луис просто вдига рамене. Въпросът е извън неговата компетентност. Ако фюрерът иска Витковиц, той трябва да преговаря с английските му собственици. И фюрерът, който все още не е готов за конфронтация с британското правителство, е принуден да приеме идеята за преговори. Договорената цена е два милиона лири исвободата на барон Луис.
  Най-накрая споразумението е постигнато, всички документи подписани. Една вечер вратата на килията на Луис във виенския затвор се отваря и той е информиран, че може да си отиде. Но невъзмутимият барон има още една изненада за пазачите си:
    „Колко е часът?”, попитва той
    „Преди малко стана осем часът, хер барон.”
    „Прекалено късно е да безпокоя приятелите си. Ще напусна утре сутринта.”
    Точно това и прави.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #54 -: Юни 20, 2010, 01:51:15 am »
Едмон е само на двадесет и три години когато баща му умира. Откакто се помни, много по-възрастните му братя са партньори в „Рю Лафит”. Въпреки че с течение на времето той заема определеното му място в банката, той не се отличава с особени способности в областта на финансите. Всички важни решения се вземат от Алфонс и Гюстав. Едмон е поредният член на фамилията Ротшилд от края на XIX век, за когото кариерата в банковото дело съвсем не е очевиден избор.
   Той би могъл да се превърне, като някой от братовчедите си, в плейбой или безобиден ексцентрик, привързан към скъпи хобита. От само себе си се разбира, че той е колекционер. Неговата особена страст са рисунките и гравюрите на старите майстори. Той събира хиляди екземпляри, които впоследствие са признати за шедьоври от ненадминато качество и сега са изложени в Лувъра.


Той изучава археология. Той пътува много и се наслаждава на ветроходството. Привързан е към планинарството и дългите разходки на открито. Веднъж когато отсяда в Зермат, той предприема поход, който е в известен смисъл символичен. Изкачва се на връх Матерхорн. Въпреки че този връх  е често покоряван след това, за първи път той е покорен само няколко години преди това, през 1865 година, и то с цената на четири живота.


   През 1877 г. той се оженва за едно от франкфуртските момичета, по-голямата дъщеря на Вилхелм Карл, Аделхейд. От този момент животът му придобива нова точка на баланс. Едмон е отгледан от майка си и е силно привързан към нея. От нея той е възпитан да възприема извънредно сериозно религията. Но както вече видяхме, има качествена разлика между юдаизма в не особено строгия Париж и този във Франкфурт, където равинът Хирш, вече на шестдесет и девет години, нищо не е загубил от усърдието и ревността си. Аделхейд не оценява удоволствията, които парижкият живот предлага, въпреки че изпълнява съвестно функциите си на светска ротшилдова домакиня. Прави го по-скоро от чувство за дълг, отколкото от ентусиазъм. Страстта и пламенността и са запазени за служене на вярата и благотворителни начинания. Това същоо има своя ефект върху Едмон. Той става видимо по-сериозен, и не само поради това, че се е разделил с ергенския живот и е станал съпруг и баща(той и Аделхейд имат три деца в първите пет години на женитбата си).
   Именно към него в ранната есен на 1882 г. се обръщат негови сънародници за подпомагане на два палестински проекта. Йозеф Файнберг е посланика за Ришон Ле Цион(Първи в Цион), селище близо до Яфа, което е на ръба на пълната катастрофа. Колонистите отчаяно се нуждаят от пари, за да могат да изградят свой собствен кладенец и от капиталов заем, който да им позволи да не разчитат на услугите на местните финансисти. Виждането на Шмуел Мохиливер е по-широко и по-динамично. Този руски равин донася свидетелства от първа ръка за отчайващите страдания на евреите под царисткия режим и разказва сърцераздирателни истории за 225 000 семейства, скитащи без подслон в Европа. Не е достатъчно, твърди той, да се предоставят подаяния за бедните или да им се помага да се доберат до Америка.
Те трябва да имат възможност да се установят в Палестина,  и това ще изисква помощ, при това не само финансова, но и дипломатическа.

Едмон им отговаря положително. Той дълбоко се отъждествява със съдбата на своя народ. Но макар че е пламенен евреин, той е и Ротшилд, това означава, че по финансовите въпроси той е крайно предпазлив. Той казва на Файнберг, че би дал на Ришон Ле Цион практическа помощ, от която селището се нуждае. Отговорът му на Мохиливер е, че би субсидирал масова емиграция за Палестина.
   Потомъкът на великата банкова фамилия може да види това, което ентусиазираният равин не може. Ако хиляди руски селяни се струпат в Палестина, резултатът би могъл да бъде само един – пренаселване на страната и лошо използване на земята. Това ще доведе до масов глад, който не може да бъде облекчен от никаква финансова помощ. Нито един от потенциалните колонисти на Молихвер не разбира нищо от земеделие и фермерство, тъй като евреите в Русия нямат право да притежават земя.


Останалите членове на фамилия Ротшилд използват богатството и влиянието си да се противопоставят и противодействат на потисническия режим на царизма и да помогнат за асимилацията на имигрантите на Запад. Само Едмон предоставя практическа помощ в Палестина. Той вярва, че може най-добре да служи на каузата, като гарантира, че потокът от заселници е под стриктен контрол и че в колониите се поддържа строга дисциплина.
   Поради това, той казва на Молихвер, че е готов да финансира експерментално селище от полски евреи при условие, че те приемат стриктният надзор на агентите му.

Той настоява подкрепата му за колонистите да остане анонимна и си запазва правото да се оттегли от проекта, ако заселниците откажат да се подчиняват на инструкциите на неговите съветници на място.

Агентите му са твърдо решени да прилагат стриктен режим, имигрантите трябва да се занимават със земеделие, а не с търговия и занаяти. Те нямат право да продават или дават под наем тяхната собственост. Нямат право и да наемат работна ръка. Те нямат право да плащат надници на собствените си деца. Мнозина от колонистите дълбоко се възмущават от тази степен на контрол.

Отговорът на Едмон е безкомпромисен: или те му дават безусловното си подчинение, изхвърлят подстрекателите на недоволство  и се посвещават изцяло на работата си, или няма да получат и едно су от него.

   Неизбежно, има епизодични несправедливости. Някои от надзирателите е възможно да са се държали като истински малки тирани. Както и повечето от колонистите, те се озовават в изцяло нова ситуация.

Едмон дьо Ротшилд  е идеалист, но здраво стъпил на земята. Той има представа за реалностите на живота в Палестинаи потенциалната реакция към колониите по целия свят. „Аз не съм филантроп”, казва той  на един от основателите на Ришон ле Цион. „Заех се с това начинание, за да видя дали е възможно евреи да се установят на палестинска земя”.

Всеки нов заселник е принуден да подпише споразумение, в което се съдържа клаузата „ Ще се подчинявам изцяло на заповедите, които администрацията счете за необходимо да даде от името на господин барона във всичко, което касае култивирането на земята и обработването и”  и „ако бъде предприето някакво действие или ми бъде наложена някаква санкция, нямам правото да я оспорвам.”

    Едмон не се колебае стриктно да прилага клаузите на договора.
    Залогът е по-голям, отколкото комфорта и реколтата на първите работници на тази земя. Всъщност Едмон споделя виждането на Мелихвер за широкомащабно заселване на Палестина, тъй като това ще бъде голяма крачка напред за разрешаването на „еврейския въпрос” и защото той ще покаже на света като цяло, и на антисемитите в частност, че неговият народ ще успее и като първичен производител, а не само като „паразитиращи посредници”, както Тунесел и последователите му твърдят.
    Затова е толкова важно първите заселници да заложат правилните основи и затова всеки по-нататъшен прогрес трябва да бъде планиран така дискретно и умело, така както баща му на времето е планирал кампаниите си срещу Бонапарт и братя Перейр.

    Поради успеха на колониите на барона, останалите вече установени селища идват да търсят неговата протекция и ръководство. С разрастването на селищата, той осигурява всичките им нужди – къщи, училища, безплатно медицинско обслужване. Той даже се опитва да купи Стената на плача, центърът на еврейските поклонения и молитви в Йерусалим.

    Това се случва по време на удивителното пътуване, което той предприема през 1887 г. Към това време патронажът му върху селищата е вече публична тайна, но той все пак настоява да пътува инкогнито.

     В свещения град, Едмон и Аделхейд обикалят традиционните свети места и водят разговори с еврейските лидери. Един от тях предлага да закупят Стената на плача за общността. Започват преговори с арабския собственик на това свято място и се договаря цена от седемстотин хиляди франка. В последният момент Главният сефардски равин се намесва. Той заявява, че е бил осенен от божествено видение, според което покупката ще бъде последвана от ужасно клане, подстрекавано от мюсюлманите.

     Отношението на Едмон към Палестина е също така обусловено от отношението на семейството му. Широкомащабното и заселване е подкрепено от франкфуртските роднини и в частност от тъста му Вили Карл. Но в Париж и Лондон отношението на местните клонове на фамилията Ротшилд  е предпазливо и в някои случаи даже враждебно. Нещата не се свеждат просто до тревогата и опасенията на братята  и братовчедите на Едмон, че името на Ротшилд е замесено в начинания, които могат да се провалят. Това, което все повече ги безпокои, са последствията на колонизацията на Палестина за европейското еврейство. Все повече и повече семейства желаят да напуснат претрупаните и пренаселени градове на Германия, Франция и Великобритания  за Светата земя. Това поставя под въпрос цялата философия на асимилацията.
     „Аха” казват антисемитите, „виждате, че ние сме прави, евреите са сепаратисти по душа. Те никога няма истински да се интегрират с нас.”

При положение, че тези идеи все повече оформят общественото съзнание, не е удивително, че роднините на Едмон се безпокоят от подкрепата му за проектите му за колонизация на Палестина и са истински разтревожени, когато научават, че той е провел среща с пламенния и краен еврейски националист Теодор Херцл.

   --------------
    Херцл вярва, че османският султан може и трябва да бъде убеден да преотстъпи Палестина за евреите и започва кампания, насочена към постигането на тази цел.
Едмон отказва да го приеме, но журналистът настоява.
    Срещата в крайна сметка се състои, но не е особено успешна. Херцл пледира пламенно пред барона в продължение на около два часа. Той посочва, че на Едмон е съдено да стане крайъгълният камък на проекта му и практически го заплашва, че ако той отклони тази чест, той(Херцл) ще започне масово ционистко движение, като използва сопата на народния протест вместо рапирата на личното убеждение. Но той не успява да убеди домакина си и крайно ядосан, напуска дома му. Впоследствие той разкрива чувствата си в дневника и кореспонденцията си.

В дневника той излива цялото си презрение върху барон Едмон:
  „Едмон е порядъчен, добросърдечен, слабохарактерен човек, който абсолютно не може да разбере въпроса и ще се опита да спре реализацията на нашия проект по начина, по който страхливецът се опитва да спре необходимата операция. Мисля, че сега той е изпаднал в паника, че се е ангажирал с Палестина и вероятно ще притича при Алфонс и ще му каже. „Ти беше прав, трябваше да се заема с отглеждането на расови коне, вместо със заселването на евреи.” И съдбата на милиони души зависи от такива хора!”

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #55 -: Юни 20, 2010, 01:52:30 am »
Но нарастването на влиянието на Херцл в рамките на еврейството е съпътствано с нарастващата сила на опозицията . Редица евреи считат, че принадлежат към чисто религиозна общност. Такава е позицията и на повечето от членовете на фамилия Ротшилд, те биха желали Едмон да разобличи и разкритикува ционизма публично. Той не го прави. Но опозицията му срещу това, което Херцл отстоява, е не по-малка от отхвърлянето на проекта на Молихвер. И поради същите причини. Прекалено много, прекалено скоро може да провали всичко. Палестина, населена от евреи, и особено евреи, демонстриращи агресивен национализъм, би могла само да провокира враждебна турска реакция и при това такава, на каквато заселниците няма да могат успешно да се противопоставят.
   През 90-те години, следователно, Едмон не е ционист и то по чисто практически причини. Въпреки това, той не е толкова наивен, че да си въобрази, че процесът на постепенно изграждане на силно еврейско присъствие, който той спонсорира, няма да окаже влияние върху политическото положение в Близкия изток.

--------------------
В края на живота си той споделя „ Без мене ционизмът нямаше да успее и да просперира и без ционизма аз нямаше да мога нищо да направя.”


Преди новият век да навърши две десетилетия, балансът се променя, насилствено и постоянно.


         Избухването на войната дава на Джими добре дошлата възможност да се измъкне от рутинната работа в банката. Той също е аташиран към британската армия.

Джими фактически завършва войната си в Палестина. Като син на извънредно популярния барон Едмон, той е безкрайно ценен за генерал Алънби, британския главнокомандващ в Близкия изток. Една от неговите най-зрелищни прояви е формирането на батальон от еврейските селища. Сред хората които служат в него е и все още неизвестният Давид Бен-Гурион.


Един от страничните ефекти на войната е драматичната промяна в переспективата за осъществяване на целите на ционизма.

Поради тази причина, различното отношение на членовете на клана Ротшилд по въпроса води до втвърдяването на двете различни позиции в спора. Едмон продължава упорито да помага за изграждането на селищата и за да гарантира запазването им и след смъртта си, през 1900 година, той прехвърля административната власт на специално създадената за целта институция „Еврейска колонизационна асоциация”, на която той остава пожизнен президент.

Първоначалното му неодобрение на национализма донякъде се дължи  на антипатията му към нахалния журналист Теодър Херцл и раздразнението му от поведението на някои от заселниците. Херцл разгласява по цял свят горчивото си разочарование от клана Ротшилд, чиито членове, според него, са отказали да поемат историческата си мисия. Що се отнася до пионерите, установили се в Палестина, те непрекъснато се разцепват в различни фракции и се боричкат помежду си и профукват ресурсите, които той им е предоставил.

     Когато Турция влиза във война с Франция и Великобритания през 1914 година цялата ситуация се променя буквално за една нощ: мечтата може да стане истина. Малцина се съмняват в успеха на близкозточната кампания на Великобритания.

Следователно  ако правителството в Лондон бъде убедено да установи протекторат над палестинските евреи и включи плановете за създаване на родина за евреите в бъдещите мирни преговори, такава родина ще получи подкрепа за юридическата си основа  и легитимност, дори ако е необходимо със силата  на оръжието.

    До голяма степен това мислене оказва влияние на лорд Ротшилд, светският лидер на световното еврейство.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #56 -: Юни 20, 2010, 01:54:04 am »
Великолепният Шато де Преньи, последният от големите Ротшилдови замъци, продължава да бъде основната резиденция на Едмон.

     „Когато бях млад,” обяснява той, „небрежно и доста глупаво споменах на баща ми един ден, че от това място ще излезе великолепен хотел. Мисля, че той е запомнил необмисленото ми изказване, тъй като го завеща на града на Женева, в случай че реша да осъществя тази моя приумица.”
Всъщност баронът е постигнал договореност с местните власти, която му позволява на него и след него на сина му Бенжамин да продължи да живее в Преньи.

Посещението при мултимилионер, който живее в кралско великолепие не е доста релаксираща переспектива, особено когато таксито ти пристигне пред внушителните широки стълби на замъка, точно когато конвой черни лимузини напуска. Такова беше преживяването ми при първата ни среща и аз очаквах да бъда поканен в огромна и подтискаща с размерите си чакалня, където да изчакам реда си след поредица по-важни гости. Един иконом слезе по стълбите да ми отвори вратата, но още не бях слязъл, когато един набит и суетящ се човек с къдрава, леко посивяла коса, топло стисна ръката ми и ми се представи като Едмон дьо Ротшилд. „А това беше една група международни банкери”, обясни той, като махна с ръка към изчезващия кортеж. Той вземаше по две стъпала на стълбата наведнъж и ме поведе през един огромен мраморен хол до един уютен кабинет с великолепна гледка към езерото.
„Сега, ако си водите бележки, може би ще бъде по-добре да седнете на моя стол.” Той ми посочи кожения въртящ се стол зад почти неизбежното бюро стил Луи XVI.
     Интервюто продължи така непринудено, както и започна. Едмон говореше откровено и с еднакъв ентусиазъм както за успехите, така и за провалите си. В началото на годината той бил принуден да продаде акциите си, които му дават право върху тридесет процента от собствеността на Банката на Калифорния на Мицубиши. Това се оказва много предвидливо решение и определен късмет, тъй като месеци по-късно банката изпада в сериозни трудности. Но през 1985 година фирмата му за играчки – най-голямата във Франция, за малко да бъде пометена от конкурентите, тъй като той не е очаквал пренасочването на детския интерес към електронните и компютърни игри. В резултат на това оборотът на фирмата пада от шестдесет до десет милиона долара. Но междувременно дейностите му се разширяват в други посоки. Една след друга цигарите изгаряха в цигарето му, докато Едмон ми разказваше за новите си начинания. Както и Джейкъб, той вижда ясно мъзможностите, предоставени от реорганизацията на финансовите услуги, възможности, рязко увеличени след дерегулацията на лондонското Сити през 1986 година.
   През 1984 г. той получава одобрението на „Банк ъф Ингланд” да установи институция, занимаваща се с ценни книжа и облигации. От малки скромни офиси на няколко крачки от братовчеда Джейкъб, той създава малка частна банка, една от многото разнообразни операции, осъществявани  под чадъра на женевската му холдингова компания. Макар и малка, но тази трета ротшилдова финансова организация в Лондон е решена да прави експанзия в различни отрасли на индустрията за финансови услуги и инвестиции.
   Този проект е все още в началото си, когато Едмон придобива сериозен дял в италианската банкова индустрия. През пролетта на 1985 г. той придобива двадесет и седем процентов дял в „Банка Тибуртини” и я управлява съвместно с „Банка де Ливорно”, най-голямата контролирана от държавата финансова институция в Италия. Тези банки в съчетание с интересите му във Франция, Швейцария, САЩ и Израел и дялът му в П.О. Банк” ясно демонстрират, че Едмон е един Ротшилд, изцяло възпитан в духа на Франкфуртската петорка.
   Това сходство се разпростира и върху религиозния му живот. Когато говори за Израел, той влага много страст. Споменът за Шестдневната война през 1967 година е все още ярък за него. Когато френското радио съобщава за избухването на конфликта на сутринта  на 5 юни, Едмон е в банята си. Той незабавно се облича и позвънява на Ален, негласният лидер на френското еврейство. След броени часове двамата братовчеди се отправят със самолет в Тел Авив, а на следващия ден и Надин се присъединява към  тях. Те са сред първите цивилни лица, които влизат, сред вълнуващи сцени в Стария град след като йорданците са изтласкани от Западния бряг. Очите на Едмон се навлажняват, като си припомня как се е молил заедно с Бен-Гурион на Стената на плача, реституирана в еврейска собственост след почти хиляда и деветстотин години.

   Едмон е убеден, че се е провалил в Израел и това го подтиска, много повече от всякакви търговски неудачи. Той би желал да бъде в състояние да оказва силно политическо влияние, така както приятелят му Хенри Кисинджър прави, но това не е възможно. Той се чувства притеснен и загрижен, тъй като вярва, че новата държава е загубила своята посока и той е бил безсилен да предотврати тази еволюция. Той се отнася извънредно критично към сегашното ръководство и ролята му в препирните и споровете в Близкия Изток. Той се опасява за моралната и религиозна линия на нацията и от това, което той нарича нейната „левантизация” Духът на знаменития предшественик витае над внука си. „Гордея се с това, което правим в болницата и „Института за молекулярна биология”, които дядо ми е основал, но в Израел аз неволно го подведох. Нищо не можах да постигна там”.

„Разбира се, цялото семейство – и френският, и английският му клон са повече от всякога ангажирани в Израел”.

Освен различните индивидуални интереси и капиталовложения в еврейската държава, редица от тях са ангажирани с института „Ален дьо Ротшилд”, основан след смъртта на Ален през 1983 г., за да се погрижат за нуждите и потребностите на френското еврейство. Ще бъде правилно да се каже, че от религиозна гледна точка, повечето членове на фамилия Ротшилд днес са непрактикуващи или доста епизодично участват в религиозните празненства и ритуали. Но подкрепата им за Израел, място, където те все още нямат желание да се заселят, никога не е била по-силна. Събитията от 1948 г. парадоксално им е дала възможност да слеят ционизма с асимилационизма си.

    Те принадлежат към разпръснатите по света евреи, към Диаспората, но чувстват, че триумфът на техните единоверци в Палестина ги е освободил за своя сметка. Така, поне Ги обяснява нещата:

    „Ние евреите от Диаспората се гордеем с израелците поради техния кураж и военна доблест. След вековни унижения еврейската чест и достойнство са доказани на целия свят. Сега ние сме по-малко уязвими на враждебността; на съмнения, за това как приемаме останалите; на страха че ни предстои поредната трагедия. Израел не е нашата държава, неговото знаме не е наше знаме, но Израел е освободител на част от нашето вътрешно его”.

    Един от крайъгълните камъни на сградата на ротшилдовото банкерство  в края на двадесети век е нюйоркският им офис. През 1981-1982 г. американските операции са изцяло преустроени и реорганизирани. Под личното наблюдение на Ги и Ивлин, парижката и лондонската къща установяват по-силен контрол, заменят „Ню Корт Секюритис” с нова компания „Ротшилд инкорпорейтид”, и планират да я превърнат в главна движеща сила във финансите на САЩ. Поне такъв е планът.
    Той се оказва много труден за изпълнение. Част от проблемите са вътрешните разногласия. Едмон, който както вече видяхме, сега е най-богатият индивидуален член на семейството, отказва да се ангажира с този проект. Президентът на „Ню Йорк секюритис” не харесва новата корпоративна структура и си подава оставката. През 1984 година, още един член на фамилията Ротшилд, който участва като член на Съвета, синът на Ели, Натаниел напуска, за да се присъедини към Джейкъб в Лондон.Но истинската причина за бавното начало на вата банка се крие в историята. Съвременните Ротшилд плащат цената за липсата на лична ангажираност на предците си в САЩ. Те имат известно скромно присъствие в Ню Йорк от последната война, но за изолационистите-американци, Ротшилд са все още чужденци и името им няма тази магия, която има във всеки друг център на международните финанси.
  Първите признаци са, че”Ротшилд Инк” развива агресивната стратегия, необходима за успех. Първата крачка е да се назначи авторитетен изпълнителен директор. Изборът им е върху юрист, специализиран в областта на търговското право – Боб Пири. Пири е до голяма степен човек от калъпа на Белмон: амбициозен и жилав бизнесмен, който се движи в обществото на Лонг Айлънд, има добри връзки и е активен политически, завършил е Харвард и е близък с няколко титуловани особи във Великобритания и Европа. Той е колекционер на редки книги, притежава имение в Масачузетс и прави редовни ветроходни пътешествия с яхтата си по крайбрежието на Мейн. Под неговото председателство фирмата започва да оказва по-сериозно въздействие в областта на арбитражните и корпоративните сделки и да се специализира във финансовите схватки и в близкия бой при сливания и поглъщания. Но освен това фирмата предлага широк спектър от услуги на търговска банка на клиентите си. За разлика он Белмон, Пири се ползва с безрезервната покрепа на началниците си. Давид дьо Ротшилд веднъж заявява официално: „Ние искаме да израснем от малка фирма и да установим малко по-видимо присъствие на пазара. Как фирмата ще постигне тази цел, сме оставили почти изцяло само на Боб да прецени.” Един от начините, по които Боб отговаря на тази пълна свобода, е да утвърждава ротшилдовия имидж като запознава американците или поне тези, които имат значение и тежест в обществото, с достиженията на фамилията в областта на изкуството, науката и изисканите вина,  както и банкерството.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #57 -: Юни 26, 2010, 19:34:41 pm »
През  1960 година барон Ги дьо Ротшилд отново отваря Фериер и в продължение на дузина блестящи години, това имение става Мека не международния елит.

Три години по-рано той се е развел с еврейската си съпруга, за да се ожени за католичката Мари-Елен ван Зуйлен де Ниевелт, жизнерадостна блондинка, осемнадесет години по-млада от него.


    Преобразеният замък става място за поредица от екзотични вечери, маскирани балове и домашни партита. Знаменитости се стичат от  цял свят, за да се насладят на гостоприемството на Ротшилд – филмови звезди, кралски особи, модни знаменитости, артисти, политици.

    Така например, осемтотинте гости, поканени на „Сюрреалистичния бал”, прекарват една незабравима вълшебна нощ, както Ги впоследствие с гордост си припомня:

        „Когато гостите се изкачиха по главната стълба всичко изглеждаше спокойно, хармонично и грандиозно както обикновено... с изключение на появата на армия от лакеи, лакеи с котешки глави, които изглежда бяха заспали по стълбите, по перилата на стълбите, по площадките в най-гротескни пози.
        След това започна едно безкрайно пътешествие през един полутъмен лабиринт, гора от черни ленти, кито трябва да бъдат разделени като гъсти клони, виещи с ев мрака. От време на време някои от котките в ливреи внезапно ще се появи с факел в ръката, странни призрачни животни сред гигантски паяжини... пътят бе толкова дълъг, че най-накрая, треперещи от сладък ужас, гостите минават през последните портали на този сюрреалистичен ад с въздишка на облекчение. Те влизат в украсения с гоблени салон, както винаги застинал в безмълвното великолепие на неговите златни, червени и розови цветове, където Мари-Елен(с главата на кошута, плачеща с диамантени сълзи) и самият аз, (със специално украшение на главата ми – истински натюрморт, разположен  върху огромен поднос), се опитваме да сподавим виковете на възхищение и правим престорено неуспешни опити да разпознаем пристигащите дегизирани гости, някои от които са дали пълен простор на налудничавата си фантазия. През цялото това време, скритият пианист свири произведения на Сати за музикален фон.”

    Гостите на този екстравагантен бал с маски са само тези, които имат остроумието, въображението и разбира се, парите, за да се впишат в духа на тази ескапада. Всеки от гостите е изхарчил стотици или даже хиляди за костюми, които могат да се сравняват, по въображението и цената си със странния декор, изобретен от домакина и домакинята им. Изобретателността на Ги и Мари-Елен съвсем не се изчерпват с този декор. Банкетът, на който събраната компания е поканена, е не по-малко пищен и екзотичен:

     „На всяка маса, покрита с покривка, изобразяваща небето, имаше някакво централно произведение, за което сме почерпили въображение от някой сюрреалистичен художник или поет, като идеята е това да бъде поетично, лудо и абсурдно. Така например на масата наречена „Яйца по флорентински” имаше купчина сготвен спанак, пронизан от трупа на гигантска птица, украсена с женски гърди...
        Горещо аплодираната кулминация на вечерта бе идването на огромния поднос, носен от осем мъже, върху който се е излегнала гола женска фигура, отпуснала се на легло от рози, всичко това е направено от карамелизирана захар и захарен памук и след като бъде разчупено на парчета, ще бъде изядено от възторжената тълпа. „ Десертът на варварите!”.


       Както Ги ясно си спомня, „вихреният бал продлъжава до зори. Всеки бе очарован от себе си, всеки бе очарован да бъде тук... накратко всички бяха безкрайно очаровани и омагьосани...”

       Мари-Елен съвсем не е единствената блестяща светска домакиня от фамилията Ротшилд в тези весели години. Съпругата на барон Едмон, Надин* дава в Преньи тържества и приеми, които не отстъпват по своя размах и екзотика на тези във Фериер.
       За нейния „Бал Болдини” тя украсява огромното училище за езда, разположено на територията на имението, като го обвива цялото с бледоморава и виолетова коприна и окичва стените с големи платна на лекомислени жени, нарисувани от Болдини в Париж в края на века. Тя инсталира дансинг, осветление, отопление, растения и дървета в саксии и сандъчета и разбира се, организира разточителна трапеза.
        Петте хиляди гости, които са поканени с инструкции да се дегизират с костюм от края на XIX век, включват Елен Роша, Юл Бринер, Есте Лаудер, Теди Кенеди, Одри Хепбърн, Джина Лолобриджида, Глория Суонсън, принц Виктор Емануел от Неапол и Грегъри Пек.

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #58 -: Юни 26, 2010, 19:35:39 pm »
Историята на Едмон и Надин звучи като съвременна приказка, съчетание от Пепеляшка и Синдбад мореплавателя. След смъртта на баща си, Едмон наследява „по-голямо състояние, отколкото когото и да е било от фамилията Ротшилд и незначителни отговорности”. В това има огромна ирония, даже двойна ирония, тъй като синът на пария на семейството е сам прокуден парий. Макар и не по негова вина, най-богатият Ротшилд е също така членът на фамилия Ротшилд в най-неизгодно положение. Баща му съзнателно е скъсал всички контакти с банката, но Едмон е изолиран от серия обстоятелства. Той не е връстник с нито един от братовчедите си и е бил възпитан от семейството на майка си. Юношеските години, когато се формира характера му, са прекарани в изолация в Швейцария. След войната, когато той би могъл да започне кариерата си  в банката, възможността не съществува, тъй като както той казва, „повече нямаше банка, в която бих могъл да отида.”(Той отива през 1949 г. в Америка да работи за банката „Комерсиал Трансокеан”, филиал на Ротшилд, но това продължава само година). Поради липса на нещо по-добро, той изучава право, но никога няма сериозно намерение да стане практикуващ юрист.
 
     На двадесет и четири годишна възраст той решава да започне самостоятелен бизнес. Като се отчита семейната среда и особено вдъхновяващия пример на баща му, това изглежда логично, даже неизбежно решение, но Едмон настоява, че в това решение няма нищо предрешено и нищо, подразбиращо се от само себе си. Той не е близък с баща си. Когато те се срещат, както той самият казва, „разговорът с мене не предизвикваше особен възторг у него”. По тази линия няма никаква помощ. Нито пък от роднините от другата страна на семейството му, дядо му е армейски офицер и чичото на майка му е дилетант. „Изобщо нямах финансово образование”, твърди той. „Преди да вляза в бизнеса, никога не съм притежавал акции или облигации. Сам трябваше да се науча да чета балансов отчет.” Но той все пак има едно предимство, което малцина нечленове на фамилията Ротшилд имат: дядо му е завещал един милион долара. С тези пари ипо-късно с пари, заети от банкер-приятел, той започва да купува и продава всичко, което може да донесе печалба – недвижимо имущество, предмети за потребление, стоки за внос и износ. Когато навършва възрастта, която му дава право да влезе в наследство, той научава перфектно механизмите на бизнеса, въпреки че скромно приписва продължителния си бизнес успех на обстоятелството, че има „добри съветници”. Покупко-продажбата на терени и изграждането на жилищни сгради е в основата на неговия бизнес, но впоследствие той диверсифицира дейността си в специфично финансови дейности, като инвестира пари в проекти, които изглеждат обещаващи.

Но Едмон дьо Ротшилд няма докосването на Мидас. Някои от неговите инвестиции като например ентусиазираното му навлизане в евтини супермаркети, се оказват пълен провал. Но печалбите далеч надхвърлят загубите и скоро става очевидно, че в Париж има втора Ротшилдова фирма, не по-малко мощна и престижна, отколкото „Де Ротшилд Фрер”. Когато братовчедите реорганизират банковите си операции през 1968 година, Едмон се чувства свободен да направи това, което се е смущавал да направи по-рано: той основава своя собствена „Банк Приве”, с главна квартира в Швейцария.

    Той никога не е бил суровият бизнесмен, когото Н. М.* би одобрил, бизнесмен, който е посветил „сърцето, душата, тялото и мозъка си, с една дума всичко, на търговските си дейности.” През 50-те и 60-те години религията и страната на народа му заемат все по-важно място в живота му. Той не е възпитан в стриктно спазване на юдаизма, но когато открива вярата на предците си вече като млад мъж, ъздействието върху него е много по-силно. Той става дълбоко убеден ционист, до такава степен, че баща му и чичо му Джими трябва да го разубедят да не посещава Израел, опасявайки се, че там той може да направи нещо, което те могат да счетат за глупост. Суецката криза през 1956 г. дълбоко го разтърсва. През следващата година чичо му Джими умира. Едмон сега е единствения пряк мъжки Ротшилдов наследник на „Бащата на Израел” и чувства дълбока лична отговорност.
    Когато за първи път посещава Израел през 1958 година, той открива какво всъщност означава дядо му за новата нация и се стреми с всички сили да съблюдава семейната традиция на лична ангажираност със съдбата на Израел. Той говори с Давид Бен-Гурион и този мъдър държавник, приветствайки ентусиазма на младия човек, го съветва да остави филантропията на леля си Доръти и да се придържа към това което знае най-добре – финансите. „Използвай капитала си, за да създадеш бизнес и работни места”, съветва го той. През следващите няколко години Едмон насочва голяма част от предприемаческата си активност в уязвимата еврейска държава. Той изгражда първия нефтопровод от Червено море до Средиземно море, за да транспортира толкова необходимия ирански нефт в Израел. Той построява химически комбинат и основава израелската „Дженеръл Банк”.

      Независимо от начина, по който приемат дейността на Едмон в Тел Авив, в собственото му семейство тази дейност съвсем не е предмет на всеобщо възхищение и даже може да се каже, че е омаловажена и неоценена по достонство. Вдовицата на Джими не е особено доволна от племенника си, когото подозира, че експлоатира репутацията на дядо си за своя собствена печалба. След смъртта на съпруга си тя е поела инициативата и продължава работата му за подпомагане на изграждането на новата държава. Тя запазва филантропския подход на Едмон и Джими, но го насочва към постигането на различни цели. Приоритетите сега не са в развитието на селищата и култивирането на земята, а в реализацията на технически, научни и културни проекти, които ще укрепят живота и независимостта на Израел.

      Несъмнено любовната му история и последвалата женитба с актриса, която не е еврейка, не допринася за утвърждаването на репутацията му на предан член на еврейската диаспора, който работи усърдно и всеотдайно за каузата на народа си. Първият брак на Едмон през 1958 г. не е успешен. Това надали е голяма изненада. Да се споделя живота на такъв енергичен човек, изпълнен с ентусиазъм и амбиции, който живее на ръба на нервите си(до ден днешен той е пристрастен пушач), сигурно не е лесно. От жена му се очаква да управлява десет къщи, включително къща в Париж; резиденция в провинцията в Аменвилие, източно от Париж и замъка и имението в Преньи. Тя трябва да посреща официални гости на маса, на която съпругът и води делови партньори и политици от няколко държави. Тя трябва да бъде готова да се подчини начаса при минутно предизвестие на взетите спонтанно от него решения да отиде в яхтклуба и да се отдаде на ветроходството, да отиде на хиподрума, за да наблюдава конни съзстезания или да хване самолет за Ню Йорк, Тел Авив или Найроби.

     През 1960 година Едмон среща млада блондинка, актриса и танцьорка. Мултимилионерът и двадесет и осемгодишната Надин Лопиталие изглеждат пълна противположност един на друг. Тя е незаконородена дъщеря на френски работник от парижки бордей. На четиринадесет години започва работа като неквалифицирана работничка във фабрика. След това епизодичната работа като модел на художници и проправя пътя към много по-романтичния свят на киното. Тя получава работа първоначално  като участник в масовките, след това като дубльорка на големите звезди в голите им сцени. Тя е достатъчно съобразителна, за да осъзнае, че сексапилът е преходно предимство и полага всички усилия да развие интелекта си не по-зле от тялото си, като научава всичко, което може да научи по време на пътуванията си в света на изкуството, модата и културата – темите за разговор на интелигентните светски личности. Преди да срещне Едмон, тя е била за кратко сгодена за сина на английски пер. Но една вечер, по време на светска вечеря, тя привлича вниманието на барон дьо Ротшилд. Той се приближава до нея и и прави комплимент за разкошната огърлица, която тя носи: „Какъв красив диамант, жалко, че е фалшив.”
     Те живеят заедно в продължение на три години, през които Едмон се развежда със съпругата си. Баронът трябва да реши какво ще прави понататък. Той не може да настоява Надин да промени религията си и да приеме неговата, но трябва внимателно да прецени последствията от брак с католичка. Едмон се колебае. Надин междувременно забременява.

Сватбата се състои само в присъствието на няколко близки приятели в спалнята на Надин, като младоженката седи на стол и младоженецът се е навел до нея, за да произнесе брачната клетва.

Тя става ротшилдова гранд дама в най-добрите традиции на XIX век. По свое собствено желание тя приема юдаизма, научава се да бъде ентусиазирана светска домакиня и неуморна пътешественичка, да проявява жив интерес към бизнеса и да се занимава активно с филантропска дейност.

Светската им програма включва не само партита и посещения до екзотични места с холивудски приятели, но и пътешествия с яхти, африкански сафарита, ски ваканции и редица други развлечения.

Еуфоричните 60-те години преминават в 70-те – десетилетие на нефтената криза, спиралната инфлация, индустриални вълнения и смутове, увеличаваща се безработица и разколебан дух в целия западен свят.

Повече няма екстравагантни партита, но не защото членовете на фамилията Ротшилд не могат повече да си ги позволят. Ги посочва причината съвсем ясно: „ Безкрайният празник свърши. Партитата не са повече целесъобразни”. Едмон, може би много по-проницателно, ми сподели „ Нашият син Бенжамин и неговото поколение са по-сериозни от нас и не се интересуват от показен стил на живот, така че всички ние казахме сбогом на тази глава от нашия живот”.

* Моя бел. Това е втората съпруга на баронът. Първата е Веселинка Георгиева.
     Великолепният Шато де Преньи, последният от големите Ротшилдови замъци, продължава да бъде основната резиденция на Едмон.

*Моя бел. най-успешният в бизнеса от петимата синове на родоначалника Майер Амшел, Натан Майер. В книгата описван и като голям грубиян в обноските си. В това отношение  според книгата е съпоставим само с Виктор Ротшилд, третият лорд Ротшилд, (след дядо си Натаниел описан в по-ранен постинг, първи лорд Ротшилд и внук на Натан Майер и чичо си Уолтър, втори лорд Ротшилд).

Неактивен benoni

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 183
Re:Ротшилд
« Отговор #59 -: Юни 27, 2010, 20:06:02 pm »
Двамата сина на Едмон също обличат униформата. Джеймс, известен като Джими, тридесет и шестгодишен в началото на войната и по-младият му брат Морис, се различават във всички отношения с изключение на едно – и двамата са родени бунтари, които отказват да приемат тези модели на поведение, които се очаква от тях като членове на фамилия Ротшилд.
    Морис е наричан, не съвсем безоснователно, „черната овца” на семейството. Той е само на двадесет и шест години през 1907 г., когато наследява от втората си братовчедка Жули, която умира бездетна, огромно състояние, което включва Шато дьо Преньи и всичките му съкровища. Той се наслаждава на богатството си и се посвещава на събирането на отлична колекция от съвременна живопис, в която той открива с типичния Ротшилдовски дух такива артисти като Пикасо, Брак и Шагал, дълго преди те да станат модерни. Той обича прекалено много светския живот, за да си губи времето в работа и когато баща му се опитва да го насочи към банката, той просто отказва. Това „безотговорно” отношение очевидно не спечелва одобрението на старшите членове на семейството. Не го правят по-популярен сред тях и другите му изпълнения. В живота му има безкрайна процесия от жени, която продължава и след женитбата му през 1909 г. В Париж се говори че нито една млада дама не е в безопасност в компанията на барон Морис. Една братовчедка си спомня, как той я е преследвал около една маса, когато тя е само на петнадесет години, а той е бил на четиридесет и две!
    Още по-сериозно прегрешение, в очите на Ротшилд, са финансовите му спекулации – той спекулира с парите си на борсата – обикновено безуспешно. Той обича да прави щури партита. Поведението му е неконвенционално. Той въплъщава накратко, този тип богат младеж, когото светските хроникьори обожават. Една от историите, разказвани по страниците на вестниците, датира от поредната му почивка на Ривиерата. Той плува в смесена компания от приятели, когато за огромно негово неудоволствие и неудобство, банският му костюм започва да се свива. Той го сваля гневно и излиза на брега като го развява, като повтаря многократно на развеселената тълпа, която се събира начаса, името на търговеца, който му е продал негодната за нищо дреха.
    При избухването на войната в 1914 година, той кандидатства като доброволец без никакви колебания и поради езиковите си умения и международни контакти, е аташиран към британската армия като офицер за свръзка.
    Интересно, Морис, по-малкият брат на Джими, знаменитата черна овца, пройдохата, хайманата, нехранимайкото, за който всички твърдят, че няма да свърши добре, малко след края на войната се посвещава на публична кариера. Той влиза в политиката. До 1925 година той е депутат за От-Пирене. Той е крайно популярен и е пионер в редица важни социални реформи като жилищни проекти за работническата класа. След 1926 г. той представлява От-Алп в горната камара, сената. През тези години седалището на Обществото на народите е в Женева и Морис често посреща водещите държавници на времето си в съседния Преньи. В края на 30-те години замъкът става място за срещи за политици като Чърчил, Пол Рейно и Леон Блум, които са обезпокоени от възхода на нацизма и които се опитват, напразно, в ерата на ”умиротворяването” да организират международна опозиция на Хитлер. В този период той прави и първия си успешен опит в областта на бизнеса. Независимо от успеха, този опит води до скъсване, което се оказва окончателно със старшия клон на френското семейство.
     Морис набира капитал за фирмата „Имьобъл конструксион дьо Пари”(Строителство на сгради в Париж), чиято цел е да купува и разработва терени, притежавани от парижкото кметство. Преди компанията да започне бизнес е поставено условие да се подпише полица и Морис се подписва от името на Ротшилд. Едуар и братовчедът му Робер са бесни. Те са убедени, че това е още един от налудничавите проекти на Морис, който когато неибежно се провали, ще принуди банката  да изплати задължението. Те му заявяват, че поведението му е прехвърлило всякакви граници и че не е желателно той да заеме овакантеното от неотдавна починалия му баща място на „Рю Лафит”. Морис осребрява дела си в „Де Ротшилд Фрер” и започва самостоятелен бизнес. Всъщност „Имьобъл конструксион дьо Пари” се оказва отличен бизнес и въпреки че Морис се разделя с деловите си партньори след няколко години, дотогава той успява да реализира сериозни печалби. Малко след раждането на единствения му син, Едмон, Морис се развежда с жена си и заживява сам, посвещавайки цялото си време за инвестициите си и политиката.
      Друг един член на семейството „ренегатът” Морис е ангажиран в един от най-интригуващите и наистина исторически епизоди в ранните стадии на войната. През май 1940 година Уинстън Чърчил става министър-председател на Великобритания, и получава респектиращата задача да спре нацисткото настъпление. Положението е крайно сериозно. Основните британски и френски сили са притиснати към Дюнкерк. Въпрос на дни или седмици е германците да влязат в Париж. Чърчил се стреми да намери средства да запази жив духа на съпротивата във Франция. Той обсъжда проблема с министъра на войната Антъни Идън. Те стигат до извода, че една тайна и бърза среща с френския министър-председател Пол Рейно и министъра на войната Жорж Мандел е крайно необходима. Как може да се осъществи такава среща? Прекалено рисковано е да се използват нормалните дипломатически канали. Тогава Идън си спомня за стария си приятел Морис дьо Ротшилд, сенатор, който познава всички водещи политици. Той се обажда по телефона на барона и обяснява какво иска.
След няколко дни британските лидери отлитат до Париж и тайно са отведени до хотел „Риц”, където Морис е уредил дискретна вечеря за четиримата държавници. Той председателства вечерята, докато останалите обсъждат най-неотложните въпроси. Те решават да изпратят в Лондон човек, който може да стане фокус на лоялността и аспирациите на”свободните французи”, един харизматичен полковник, наречен Шарл дьо Гол. След около месец независимата администрация на Рейно пада и високият и сух армейски офицер оглавява в Лондон френското правителство в изгнание.
    Дьо Гол определено не е лидер, когото Морис би избрал. Той нито го харесва, нито му се доверява. Разбира се, никой не го пита за мнението му. Функцията му се състои единствено и само в организирането на вечерята.  Морис малко след това има сериозни проблеми, поради това че се противопоставя на маршал Петен, който наследява Рейно през юни и незабавно призовава за примирие с Хитлер. (Рейно прекарва войната във френски и немски затвори). Морис планира да се установи в Англия, но генерал дьо Гол възразява срещу това решение, който ненавижда Ротшилд толкова, колкото на свой ред, Морис пък ненавижда него. Освен това генералът, какъвто междувременно той е станал, не иска да има някой, който знае истинските обстоятелства за призоваването му в Лондон да се разхожда там и да разказва своята версия на събитията.
    Благодарение на директната намеса на дьо Гол, Морис е изпратен в Насау на Бахамските острови, където той прекарва година и половина в „златно” заточение и се издържа изцяло само със средствата, изпратени от брат му Джими.
    През юни 1940 година когато маршал Петен се договаря със завоевателите и получава разрешение да остане глава на марионетен режим базиран във Виши, една от точките в сделката между нацистите и колаборационистите,  е конфискацията на собствеността на всички „врагове на държавата”.
Едуар, Робер и Анри са демонстрирали опозицията си към прогерманския режим, като са избягали от него.
Те са лишени от френско гражданство и всички активи, които са оставали в страната. В тяхно отсъствие, те са осъдени на доживотен затвор. Същото се отнася и за Морис, чието бягство в Насау е станало известно на всички.
     През 1942 г. когато и Америка влиза във войната, шестдесет и една годишният Морис успява да достигне Ню Йорк, като пристига от Канада. Пристига без никакви активи. Всичко което е притежавал, или е конфискувано от режима във Виши , или е блокирано в Швейцария и единственият начин да избегне мъчителна бедна старост е да пусне в ход живия си и изобретателен мозък.
      Той започва да прави това, което е правил като младеж – да спекулира на пазарите за ценни книжа и на фондовата борса.
 Той заема пари при нисък лихвен процент(банките рядко се колебаят да предоставят пари на един Ротшилд). След това, тъй като той прекрасно осъзнава, че цената на суровините може само да се увеличи по време на конфликт и в периода на икономическо възстановяване, който ще последва, той инвестира обилно в медни, железни, калайни и диамантени мини иплантации за кафе и захар.
Въоръжен само с телефон и финансовата преса, той натрупва първото Ротшилдово състояние,  което няма нищо общо с банкерството.
       Морис, някогашната черна овца на семейството, се връща от изгнание със силно позлатено руно, но в Женева го очаква неприятна изненада-по време на отсъствието му нечестни личности са го лишили от всичките му швейцарски активи и налични средства. Въпреки това, той става в резултат на наследяванията и собствения си труд, най-богатият член на семейството. Съдбата под формата на бездетни бракове, вътрешнофамилни бракове и изчезване на мъжката линия го е направила единствен наследник на най-голямата част от кумулативното богатство на семейство Ротшилд. От Адолф той получава остатъчното състояние и богатство на неаполитанския клон. Аделхейд е сънаследничка на баща си, последният ръководител на Франкфуртската къща. Едмон е наследил значителен дял от френското състояние.
    Той разполага с голямо портфолио от акции в мини и такива бързо разрастващи се центрове на минната индустрия като Южна Африка, Канада и Конго и продължава да добавя към инвестициите си, частично заемайки швейцарски франкове, които той може да получи срещу нисък лихвен процент.
Той също така използва великолепното си познание на изящните изкуства и става влиятелен търговец на произведения на изкуството и антични предмети. Когато умира през 1957 година, огромното му наследство от пари, ценни книжа, недвижима собственост и произведения на изкуството преминава към единствения му син, Едмон, млад човек на тридесет и една години, когото той едва познава.

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27