Не бива да поставяме знак за равенство между надеждата и пасивното очакване нещо да се случи без нашето участие. Надеждата върви ръка за ръка с целите, които си поставяме. Постигането на тези цели може да не зависи само от нас и именно затова е надеждата: за да изпълним частта, която зависи от нас самите, а не да се фиксираме прекалено в частта, която зависи от другите. Ние се надяваме, че това, което не зависи от нас, ще се развие по благоприятен начин и именно затова осъществяваме това, което зависи от нас. Сравнете с отчаянието, което е противоположност на надеждата. При него ние сме обзети от усещането, че каквото и да направим, то ще се окаже безсмислено и резултатите ще са негативни. Това, което действително вреди в надеждата е очакването, че след като веднъж сме свършили всичко зависещо от нас, да изискваме това, което е извън нашия контрол да се осъществи.
Ще дам един прост пример:
Учителка дава на класа домашно, като обещава, че ако всички напишат домашното си за следващия път, вместо урок в класната стая ще прекарат практическо занятие сред природата. Нека да вземем един произволен ученик – Иванчо: той се надява, че съучениците му ще си подготвят домашните, но знае, че самият той също трябва да направи това и вероятно ще има един допълнителен стимул: да не се окаже причината за неуспеха на класа като цяло. Ако реши, че някое дете (примерно Митко) няма да си подготви домашното, Иванчо ще се отчая и е твърде вероятно той също да не си подготви домашното, защото неговите очаквания са, че класът вече се е провалил.
Е, кое ще даде сили на Иванчо да си напише домашното: надеждата или отчаянието?
