Щастието е в опашката (суфи притча)
Един голям пес видял кутре, което си гонело опашката и го попитал:
– Защо си гониш опашката?
– Изучих философията – отговорило кутрето, – реших проблемите на вселената, които не е решило нито едно куче преди мен. Аз разбрах кое е най-доброто за едно куче. Това е щастието. Разбрах, че моето щастие е в опашката. Затова я гоня, а като я хвана, ще е моя.
– Синко – казал песът, – аз също съм се интересувал от проблемите на вселенат и съм си съставил мнение за тях. Освен това разбрах, че щастието е прекрасно за кучето и че моето щастие е в опашката, но забелязах, че където и да отида, каквото и да правя, тя ме следва. Не е необходимо да я гоня.
Всъщност какво е нещастието? Не е ли просто несбъдването на илюзорните ни стремежи. Не се ли явява нещастието тогава, когато изискваме нещо да се случи по точно определен (пък бил той и неестествен начин), докато същото нещо би могло да се получи напълно естествено?
Освен това хората са нещастни, защото не умеят да гледат на случващото се в живота им от нужната дистанция. Ако гледаме на едно дърво от разстояние, ние ще можем да видим и планината, и слънцето, и другите дървета, и цветята наоколо... Ако гледаме към дървото от двайсетина-тридесет сантиметра, то ние няма да сме в състояние да видим нищо друго освен въпросното дърво, а и тогава ще виждаме само една ограничена част от него. По същия начин и хората гледат на нещастията си, докато едно отдалечаване би им дало възможност да обхванат цялата картина. Всъщност по същия начин гледаме и на желанията си, които смятаме, че ще ни донесат щастие. Щастието обаче никога не е в отделното дърво. Не е и в няколко дървета... То е в цялото, във всичко.
