Свободният избор и съдбата

[алибаба]

Спорт - Здраве, това, което си написал е на голяма дълбочина...стигнах и аз до там по едно време и за това изгарям от нетърпение да обсъдя следващия си въпрос именно с теб. Първо за клошарите - имах подобен опит. Хвана страшен студ и занесох едно одеало на човека. Той изърмори нещо от сорта "и сега трябва да го мъкна с мене" и всъщност от неговата реакция аз се почувствах виновна.
За егото. И аз стигнах до там, че най-вероятно е необходимо да изиграем его-ролята майсторски и за това ще да сме тук. ОБАЧЕ - въпросът е, че за да изиграем ролята перфектно най-напред е необходимо да осъзнаем, че това е роля и ние сме в роля. Тоест да се разграничим от егото, да осъзнаем, че ние НЕ СМЕ то! Как един артист ще изиграе ролята си ако се отъждествява с нея?! Ще го вкарат в лудницата веднага.
Преодоляването на егото минава от осъзнаването, че това е роля, персонаж, а не в разрушаване на нещо или нещо подобно.
Това осъзнаване или разграначиване не е никак лесно....това значи преодоляване на егото. Осъзнаеш ли, че ти си нищо, а егото е роля пътят е чист и можеш дори да се забавляваш. Но не е толкова просто да постигнеш това.

[Спорт-Здраве4]

Безспорно. Няма реализирал се ковач, който да се самоидентифицира с чука си.

Няма ли в това мъничко сатира - че започваме да се учим на занаят от нивото да се разграничаваме от инструментите си? =D



В това е истинската дилема на въпроса. Свободен избор... за кого. Какво искам аз, и какво иска ролята ми. какви са моите намерения и какво желае ролята ми. Противоречи мли си? Кое ще избера - себе си или ролята си?
Кога е подходящо да позволя избор на себе си и кога е уместно да позволя избор на ролята си?

Кой е по-свободен? От кой зависи свободата на двамата - от мен или от ролята? Или и от двете?

И кое от двете е истински свободно? Кое е повече свободно? Каква е целта - да избирам аз, или да избира ролята? Избрал ли съм ролята да избира?


Според личното си мнение съм стигнал до схващането, че този въпрос се затваря дотук - докато не бъдат асоциирани множеството останали въпроси, които по някакъв начи нимат общо със свободния избор.
И най-вече въпросът за единството - доколко има разделение и от кой момент можем да говорим за осъзнато единство.

[алибаба]

Спорт-Здраве, и аз ти благодаря, че постави въпросът на тази плоскост.

Нещата никак не са прости обаче. За разлика от чука на ковача, за разлика от кой да е друг инструмент, инструментът, ролята его е живо! При това използва за инструмент твоят ум. При това положение ако на някакъв етап си се идентифицирал с егото си, а това е факт за всички ни, тъй като ролята в която влизаме като деца ни е натрапена и ние буквално сме вкарани вътре без никой да ни пита  дали ни харесва или не.....та ако сме на това дередже, да се ОТдиференцираш (разграничиш) от егото си означава да се конфронтираш със собствения си ум...буквално и казано направо да се шизофренираш.
Аз съвсем определон смятам шизофренията (която вече е проявена като болест) за един такъв неуспешен опит на човека.

Така, че ако си имал шанса да преминеш и да оцелееш през този процес нещата вече изглеждат по-ясни и има за какво да се хванеш, но докато все още не си....ти си в смъртна опасност. Лудостта търчи по петите ти като бясно куче.
За това много по-добре е да имаш отрицателно его, т.е. его, което те поставя в неизгодна позиция и ти причинява страдание, отколкото да имаш его, което да ти носи дивиденти, примерно всеобщо почитание или възхищение. От там идва и "блажени нищите духом".
Ако играеш Наполеон или Нефертити, изкушението да се сраснеш с образа си е далеч по-голямо, отколкото ако играеш ....последна дупка на кавала...и всеки те ебава както си иска.
Но и това не е гаранция, и Муньо глупака да играеш пак можеш да сраснеш, стига да играеш достатъчно дълго...
Кажи, какъв е твоят начин да противодействаш? Кое те държи буден и предотвратява изпадането в идентификация в егото?

[Спорт-Здраве4]

Ще ти кажа.


Започвам физическо изтощаване чрез някакъв вид физическо усилие. Довеждам това до крайна степен - докато лицето ми не изтръпне, докато челото ми не изстине, докато не започна да усещам изтръпване в пръстите или докато някоя част от тялото не загуби чувственост (краката например, при подскоци на място), или до избиване на сутдено пот.

След това се отказвам да живея - предавам се на тоталното изтощение, признавам се за победен и емоционално избирам смъртта. Падам на колене (това е заради здравни съображения), след което се оставям да падна безжизнено в която и да е посока, оставям на гравитацията и законите на механиката да решат в каква поза ще посрещна земята.

В това състояние си представям, че съм мъртъв. Не се грижа за дишането си, оставям го да се стопи (но то никога не изчезва). В това състояние, без сили да мисля и без сили да мърдам физически, се отказвам от всичикте си мечти, от всичките си успехи, забравям стрежемите си и самоличността си. Опитвам се да се предам на вечността на момента - в който си мъртъв.
Опитвам се да си предсатвя какво става оттук насетне. Дали някой ще ме намери и кога. Как ли ще изглежда погребването на това тяло. Какво ли ще си мислят близките ми и приятелите ми, след като съм умрял. Представям си колко е безсмислена всяка реакция и всяко действие след смъртта ми. Правя ретроспекции на живота си и преценявам доколко всяко нещо е имало някакъв смисъл, отнесено към този вечен момент, в който се намирам.

Правех това известно време редовно, може би през два дена. Понякога не ми се мислеше и не исках нищо да си представям, ролята на мъртвец ме отвращаваше от спомняне за живота. Когато това беше случаят в ушите ми започваха да боботят сърцебиене, ехо от трахеята, да къркорят разни неща или нещо някъде да джвака. Задавах и свъпроси от типа на "Заради какво продължаваш да работиш, след като съм мъртъв...", Или "Нима щом още работиш, значи не съм бил най-важното нещо за теб?". Обикновено още повече се отблъквах от желанието за мърдане и мислене и заспивах в тези случаи.

Събуждах се потънал в лиги и обикновено доста схванат от изчекнатите пози, след което оглеждах нещата около себе си или се вглеждах през прозореца и се опитвах да разгледам всички неща от позицията на бивш мъртвец, на завърнал се, или дори на все още мъртъв отвътре робот.

След това се отдавах на някакво удоволствие, това обикновено ме връщаше към личността ми. Може би да изям килограм ягоди и повече, или да слушам някаква хубава музика, или да изпадна в забрава в някаква виртуална реалност, каквото се сетя на момента.



По-късно вече спрях да правя всичко това, понеже запомних усещането. Влизах в същата роля на мъртвец преди заспиване, до каквато степен мога без да се старая твърде много. Това ми помагаше да заспя много по-бързо. Обикновено при събуждане се събуждах със същото себеусещане, но не винаги.

След това в най-различни ситуации през деня се връщам към тази роля. Докато се возя в транспорта затварям очи (да не гледам и без това натоварващите гледки) и влизам в тази роля, докато не ми дойде спирката.

Спомням си това усещане в магазина например. И се запитвам "какво би искал Емил от тоя магазин?", след това преценявам "Хм, защо Емил иска точно тая простотия..." и се опитвам да разбера защо онзи себе си, преди да умре, може да е искал нещото, което държа в ръка например. Ако не успея да се сетя в какво настроение съм бил преди да вляза в ролята на мъртвец, се допитвам до тялото. Сещам се за моментите, в които в ушите ми кънтяха ехотата и дваканията и виждах само тъмнина и задавам въпрос на тази тъмнина дали ще се разджака по-силно, ако да кажем изям това нещо.


И така онзи, който носи името ми, започна да се появява все по-рядко. Понякога мога да остана с впечатлението, че е изчезнал, но не е. Например, когато прочета името си някъде, ако става дума за нещо, касаещо името ми, в главата ми много бързо изниква модела на поведение, за който става дума. Сякаш името ми е ключът към това да си спомня.
В различни ситуации също се случва. Например за последно се случи, когато ми дадоха пари да купя цветя. Дадоха ми 50лв, цветята струваха 32,50лв и цветарката ме попита дали имам 2,50. Аз без да се замислям й казах, че имам и й дадох.
На връщане се сетих, че човека ще вземе банкнотата от 20лв и въобще няма да го интересува дали има още нещо, тоест бях дал 2,50лв за гулпости от себе си.
Тогава нещо сякаш ме опари под лъжичката и цялото ми съзнание се концентрира в няколкото изминали мига. Чувството беше като от свиване, като гмуркане в тесен съд с вода.
Това обикновено е чувството, когато отново навлизам в името си.

Също така навлизам в името си, когато се запознавам с някой друг човек, или когато съм в малка компания. А предпочитам да изляза от името си (ролята на мъртвец отвътре), когато съм в по-голяма компания или когато съм сам. Така го чувствам по-удобно.

[cassio]

Спорт-Здраве 4  wrote:"И кое от двете е истински свободно? Кое е повече свободно? Каква е целта - да избирам аз, или да избира ролята? Избрал ли съм ролята да избира?"

Вие обаче, сте як херменевт.
Вижте, винаги е забележително да видиш хора, които пишат с патос. Но мисля, че малко смесихте тая "свобода" със "свободен избор". Свободата не е само да избираш, тя е нещо повече от Свободния избор. Но е свързана, именно с целта и смисълът.
Следва това за "ролята", което не е много ясно с какво ни помага, но да кажем, че Ви е "патерица", ако нещо не ви харесва да преписвате от последиците на свободния избор върху самия човек, да го направите и натоварите "ролята". А не е нужно.
Мисля си, че една роля е повече подвластна и зависима от самия живеещ, който не просто понася и впоследствие рефлектира, но и отразява доста сполучливо резултата.

Целта, сякаш е максимално да се изчисти свободния избор от предизвикателствата на съдбата, и накрая оптималното, което решиш и направиш да е ТВОЕ осъзнато действие, а не пръст,крак,ръка на Съдбата.

[алибаба]

Разбирам те, Спорт-Здраве, а кажи ме....когато си сред хората и те комуникират с теб сякаш си личността, за която си мислят, а ти знаеш че такава няма, че си мъртвец вече, кажи ми...не чувстваш ли вина?
По дяволите аз не мога да се отърва от това чувство на вина, че ги лъжа.
И то ми пречи да играя ролята със замах, аз се гърча във вина, че ето на в този момент те вярват, а аз ги лъжа.....в резултат на което гледам като бито куче, в резултат пък на което предизвиквам тяхната агресивност, защото те не разбират ЗАЩО, а само надушват вината която изпитвам и съответно реагират подобаващо.
Имал ли си подобен проблем?

[Спорт-Здраве4]

Разбирам те, Спорт-Здраве, а кажи ме....когато си сред хората и те комуникират с теб сякаш си личността, за която си мислят, а ти знаеш че такава няма, че си мъртвец вече, кажи ми...не чувстваш ли вина?
По дяволите аз не мога да се отърва от това чувство на вина, че ги лъжа.
И то ми пречи да играя ролята със замах, аз се гърча във вина, че ето на в този момент те вярват, а аз ги лъжа.....в резултат на което гледам като бито куче, в резултат пък на което предизвиквам тяхната агресивност, защото те не разбират ЗАЩО, а само надушват вината която изпитвам и съответно реагират подобаващо.
Имал ли си подобен проблем?

Да, разбира се. Дълго време. Дълго време бях нещастен от това и животът ми беше една черна яма. Не по-различен от живота на останалите, които го превръщаха в черна яма.

А нещата са прости.

Ти си искрена с хората. Но те не приемат твоята искреност, защото не я разбират. И ти предпочиташ да подхранваш заблудите им, вместо да ги изправиш пред твоето истинско аз и да споделиш себе си с тях.

Ти избираш да споделиш с тях твоя фалшификат. Тъй като хората те обвиняват в жестокост - изисквайки от тях да продължат да се развиват, за да могат да те разберат.


Ти сама трябва да решиш кое е по-жестоко - да насърчиш развитието на тези около теб, споделйки с тях своята искреност, или да нарушиш спокойствието на самозабравата им.

[алибаба]

Ако споделя с тях себе си....няма да ми го простят  . Разбираш ли, представи си, че играеш в пиесата...например Отело (така ли се казваше?)..играя Дездемона, съответно партньорът ми играе Отели (примерно)...в един момент аз се осъзнавам, че не е нужно да страдам и да ме душат защото...това епросто роля и решавам, че тая роля не ме кефи...изведнъж решавам, че предпочитам...примерно....е не се сещам в момента..но някоя весела роличка.
Сменям амплоато и подкарвам веселата роличка (между другото говоря от личен опит, а не само теоретично) и тогава пита се в задачата какво става с този дето играе Отело?
Щом Дездемона излиза от ролята се подразбира, че и Отело няма как повече да я играе. Но Отело може още да не е готов, той още не е осъзнало ролята си, той все още си въобразява, че е Отело. Ти буквално му разваляш играта, а той не е готов за това.
И ти се нахвърля...или се опитва да те натика обратно в Дездемона....ако обаче упорито отказваш...само за да запази себе си като Отело (защото още не познава друго) той е готов да ти види сметката...
Разбираш ли? Знам, че разбираш естествено...тогава не ти остава друго освен да се преструваш, че още си Дездемона външно.

[Спорт-Здраве4]

Тогава си късметлийка, че Отело е прекалено ленив, за да се променя и развива. Понеже в противе нслучай той въобще не би се замислил да си смени ролята, стига да е щастлив.

Не желая да си представям бурята, която ще избухне в теб, ако това стане. Дали да го мразиш заради предателството, дали да мразиш себе си за наивността, или да се радваш за него, заради щастието му, или да се опитваш да се примириш с безсмислената си саможертва.

[алибаба]

Всъщност прав си  .
Трудността идва от другаде.
Първо да уточня, че примера Отело-Дездемона е само произволен. Тук не става въпрос за 1 отношение само с 1 човек. С всеки един от хората около теб си бил в някакво отношение от позициите на старата си роля. Това са родители, братя, сестри, приятели, колеги.....всички! (Хоп! тука ми светва защо Исус казва, да оставиш майка, баща и дом и да го последваш и защо дон Хуан кара Кастанеда да напусне приятелите си и всички които го познават за неопределено време и безобяснения)
Та да очакваш всички тези хора да сменят амплоато е наивно. Това няма да се случи. Много по-вероятно е те, оказвайки натиск (разбира се несъзнателно) да върнат теб в предишната роля, отколкото твоята промяна да дръпне ТЯХ в ново аплоа.
Значи ....когато се случи това пробуждане задължително трябва да се откъснеш от всички докато го стабилизираш това ново и неустойчиво състояние.
После би могъл да се върнеш и бидейки себе си в новото си Аз да очакваш, че и те ще сменят амплоато.
Ако имаш късмета до този момент да не си твърде яко обвързван с хора и обстоятелства, примерно наличие на деца е пр. това не е кой знае какъв проблем, макар, че никога не е лесно.
Но ако си тотално овързан в обстоятелства от позициите на страто си амплоа....тогава е много трудно.

[Tangrata_]

Не си чак толкова крехък в това състояние.
Това се извоюва с много болка и няма човек на земята, който да ти вземе постигнатото с личен труд. Това НЕ Е роля. И не може да се играе. Ти излизаш ИЗВЪН ролята. И не може да те е срам, да си несигурен или каквото и да е, в това състояние. А именно точно обратното. Ставаш по-сигурен и най-малко те е срам от всякога.

Наскоро пак правих подобно нещо, към час и половина непрекъсната болка. Три дена след това бях уморен, но след това промяната беше колосална.

[Спорт-Здраве4]

Но ако си тотално овързан в обстоятелства от позициите на страто си амплоа....тогава е много трудно.

И тъкмо затова нещата са направени по такъв начин, че не можеш да се промениш, и едновременно с това да запазиш старите си обвързаности.

[алибаба]

Можеш (поне се надявам да е така) единствено чрез прикриването на изкуството на прикриването за което пише Кастанеда.
Вместо да чувствам вина, че лъжа, трябва да лъжа със замах, с вдъхновение, с отдаване...да вложа там целият талант който имам...за да играя ролите, които са ми енергетично най-изгодни....всъщност хората правят това през цялото време, но им е много лесно, защото не знаят, че лъжат и сами си вярват.
Едно е да лъжеш, защото си вярваш в ролята, която си въобразяваш, че си ти самият, всъщност тогава не ти се налага нищо да правиш, ти си заблуден и съответно си лъжеш автоматично  ...съвсем друго е да знаеш чудесно, че лъжеш и пак да лъжеш перфектно.Това второто е изкуство, което трябва да се учи.
 ;D Спомням си колко беше обиден Кастанеда, когато дон Хуан му каза (и му доказа) как през цялото време лъже и се прави на благодетелен, състрадателен и почтен. До този момент Кастанеда си вярваше, че наистина е точно такъв. И когато дон Хуан го хвана на тясно и му доказа, че лъже....Кастанеда направо изпадна в депресия, а дон Хуан се претърколи на земята от смях....

[Tangrata_]

Какви роли и лъжи, Али Баба, събуди се.

Кажи по-конкретно за какви лъжи става въпрос? При изчистването на егото не се налага да лъжеш, а точно обратното. От много теоретизиране обръщаш наопъки процеса.

[алибаба]

Не можеш да живееш в СВЕТА в безего състояние. Това искам да кажа. Защото този свят е ЕГО свят. Този свят е структуриран на база на личностите и тяхната ейерархия. Можеш да си позовли без его състояние когато си сам или вдънгори тилилейски...за това духовно търсещите доста често хващат гората.
В света ако искаш да си в това състояние трябва да си или клошар, както каза Спорт-Здраве или....да ползваш прикритие, т.е. личност, но само за удобство, т.е. да играеш роля - ролята на специалист по едищо си, на баща, на съпруг, на...нещо си..свързан си с хора във всяка една от тези структури и никой няма да те остави ей така просто да се рееш в безЕГОсъстояние....