Дата: 06.11.2009г.
Час: около 21:30
Място: "Паметник на българо-съветската дружба".
Брой участници: 5
Въоръжени с: куп фенери, удобни дрехи, нож за всеки случай, апарат за запазване на интересните моменти, ентузиазъм и поне двама човека доста предпазливост. В процеса на мероприятието и лопата.
Те така. В на горепосочената дата бяхме на обиколка из подземията под паметника. Като цяло интерсно занимание, не открихме обезглавени трупове, нито скитници или наркомани, нито пък подземни общества.
Вечерта около 21:30 бяхме пред входа (поне единствения отворен там) на подземията. Отворен силно казано, тъй като вратата е заварена, но под нея е изкопана дупка (интересно от кого) за да може да се влиза вътре. Първо направихме няколко снимки през дупката за да видим, какво точно има вътре. Нямаше нищо особено. Един от приятелите ми се навря пръв (той беше влизал и друг път), аз след него. След нас се изредиха и останалите. Малко снимки и тръгнахме навътре. След един тунел от около 40 метра стигаме до една врата. И тук идва първият интересен момент. Вратата залостена с една лопата и загрездена с една пръчка. Още малко снимки. Махаме лопатата. Вземам я, а приятеля ми, който влзе първи леко отваря вратата, като сме готови да посрещнем нещо изненадващо от вътре. Приятелят ми пристъпва навътре ние след него. На мен не ми хареса това лопатата, тъй като беше ясно, че някой си идва тук. Минаваме напред. Минаваме покрай различни врати и дупки. Стигаме до двигател. По-точно до електрогенератор. Бай мангал ако знае колко желязо има тук, до сега да беше да го разграби. За жалост виско е ръждясало. Има ел. табла на всякъде. Има и няколко шалтера. Лампи има на често, но от тях са останали само развалини. Буклуци виждаме на всяка крачка, а също се виждат и следи от това, че преди години това място е поддържано. Минаваме покрай печки за твърдо гориво. Въздухът става все по-тежък. Замислям се че тук можем да си умрем от недостиг на въздух. След малко един от приятелите ми казва същото. Там долу е като в гробница. Всичко е изолирано. Вратите макар и ръждясали си остават от доста здрав метал. До колкото размирам тези подземия са направени да издържат и ядрена атака. Личат си заключващите механизми по вратите. Преди е имало и изолации между метала, но тях отдавна ги няма. Продължаваме напред. Лутаме се из разни коридори и помещения. Стигаме до бани и тоалетни. Всякакви малки помещения с и без изход от тях. Предполагам идеята е била да има различни помещения за различни нужди. Минаваме през поредната врата и се озоваваме в малко помещение. На отсрещната стена има друга врата. Водачът на групата пристъпва леко и оглежда. С леко уплашен вик пристъпва назад. Приближавам се да видя, какво става и евентуално да помогна. Пристъпваме отново леко напред докато той ми казва, че там има куче. Това беше другото изненадващо нещо. Поглеждаме отново през вратата. Готов съм за самозащита. Горкото куче се е свило в един ъгъл. Измършавяло по всяка вероятност гадно и жадно. Някой го е затворил тук. Замисляме се за възможността да е влязло от някъде, но до там се стига само през врати, които бяха затворени. Убеждавам всички да не го закачат, защото в сегашаната ситуация може да изглежда спокойно, но ако го приближим може да започне да буйства. Оставяме го и тръгваме с леко опечалени сърца, след нас оставяме всички врати отворени с надеждата да излезе само. Лично аз се съмнявам, тъй като едва ли може да види на къде се движи след като е толкова тъмно долу. Стигаме до другия вход. Той е зазидан и почти заринат. Трябва да знаеш къде точно е за да можеш да го видиш от вън. Единствения признак, че тук все още влизат нормални хора и има поне някаква поддръжка е един единствен кабел, който не проследихме до край. Загубва се някъде в стените. След кратко връщане назад и отклонение по един от тунелите стигаме до зазидана арка. От там надолу е неизвестно. Решаваме да се връщаме. За момент се замисляме, какво би станало ако някой влезе докато сме вътре и реши да ни затвори там. Бяхме направили грешка. Бяхме оставили единствения ни изход без надзор. Отиваме до вратата и я бутваме - тя се отваря. Облекчение за всички. Минаваме по 40 метровия коридор и отново сме до входа на подземията. Пръв излизам аз. За моя радост никой не ми отсича главата, когато я промушвам през дупката. Останалите идват след мен, а аз помагам. Последен излиза приятлят ми който влезе първи. Помагам му и се радваме да това, което бяхме направили. Излизаме на асвалтовата алея и тръгваме към колата. Времето долу сякаш беше спряло. Когато излязохме на алеята часът минаваше 11.
Поздрави.