Отличителните знаци на братството на розенкройцерите са розата и кръстът - два символа в единство. Те се сливат в едно, въпреки че всеки от тях има свое определено мистично предназначение и вътрешно съдържание. Това различие в единство съответства на двойнствеността в единство - Бог и природа, Дух и материя...
В тезата за генезиса кръстът е епоха в съответните духовни културни раси. Хоризонталната му страна представлява възможността за надмога над растителното царство и влизане в животинското, което има като най-съществен белег хоризонтален гръбначен стълб. А милиони години са били нужни от животинското царство да се премине към човешкото, т.е. хоризонталният гръбнак да стане вертикален, за да могат енергиите - и отгоре, и отдолу, да сътрудничат за извайването на мозъка и развитието на умственото поле.
Кръстът ни дава и мистичната тайна на двубоя между Дух и материя (всеки човек, разперил ръцете си, е един кръст), демонстрирана от Иисус Христос на Разпятието. Голготската мистерия е преобратната тайна на човека - от инволюционното слизане към еволюционното възкачване. Тя не е идея за страдание, а за свобода!
Надписът върху кръста на Разпятието: “Иисус Назорейски, Цар Иудейски” - “INRI”, розенкройцерите тълкуват като: I - Igne, N - Natura, R - Regenerando, I - Integrat, т.е. “Природата обновява с възраждащ огън”. Това разчитане на титула “INRI” създава голямо негодувание и протест от страна на официалните църкви. Разбира се, подобно тълкувание не може да се приеме, защото означава да не повярваме на думите на Пилат - Писах, каквото писах, и да се снеме предназначението на Иисус Христос в цялата мистерия на Голгота, а оттам и на Възкресението. Иисус е имал за предназначение внушената необходимост чрез божествеността да разкрие подобието. Той се разкъсва - разкрива същността Си;духът разкъсва една утроба - материята, която е нишката от минало към бъдеще. В такъв смисъл жертвата Му е заради света, заради отчаянието на хората! Точно този момент, когато отчаянието надмогва надеждата, всеки пратеник на планетното предназначение трябва да улови, всяка религия - да преодолее. Защото отчаянието е една ферментация, а надеждата отвежда в друго качество, в друга йерархия. Принципът на отчаянието е предпоставка и за безверието, но отчаянието като историческо битие е победимо и това е символизирано в образа на Сизиф.
И така, кръстът е едно настояще на себеосъзнаване и когато го съчетаем с тайната на розата, имаме човека, който, вече посветен, ще трябва да се надмогне, за да се обожестви.
Розата в митологично-поетичното виждане е предмет на голямо възхищение и почитание. В древноиндийската митология и религия е описана интересна дискусия между Брахма и Вишну за това, кое цвете е най-хубавото. Брахма, без да е видял розата, се спира върху лотоса - цветето, от което произлиза светът. Но когато Вишну му показва розата в цялата й многоцветност, многолистност, в неизброимите й нюанси, в аромата, който носи, той признава, че е сгрешил в избора си. Това далечно известие, макар и като легенда, е много показателно по отношение смисъла на символа и неговата вътрешна същност.
В древността в Китай, Рим, Гърция розата е свързвана с една от най-големите добродетели - любовта, и една от най-пазените истини - тайната (думите “под розовия храст” са били знак на любов, но и знак на тайна). Нея ще намерим възпята и като цвят на задгробния живот - един светъл знак на признание, на изпровод на починалия в неговия духовен път в отвъдността. Така розата е свързана и с живота, и със смъртта. А смъртта е най-неоспоримата реалност в живота - животът може да се променя, но той може и да се връща. Розата като идея на задгробния живот има царствената привилегия да носи възкресението.
Розата в своето многолистие и разноцветие е символ и на мнозинството в единство и на единството в мнозинството. В нейното символично значение се включват още съвършенство, изящество, радост, пламенност, гордост, слава, блаженство, мъдрост, молитвеност, тишина. Ето с колко много душевни състояния може да хармонизира розата.
При арабите за разлика от другите народи розата е мъжки символ. Много е важно, когато се поднася нещо, да се знае къде какво символизира, защото символиката е кондензирана енергия, духовният образ на реалността. Нарцисът (роден от сълзите на Нарцис) например е цвете на оплакването, на смъртта и не трябва при друг случай да се поднася.
В кабалата розата е образ на единството и символ на числото пет. Това е отразено и в католическите обичаи (в т. нар. обиходи), където се четат специални молитви, известни като “розарии”. Тези молитви съответстват на размишленията за “трите петици” - петте радости, петте скърби и петте слави, от тайнствения живот на Богородица. Розариите, посветени на Дева Мария, са изведени от тайната същност на числото пет.
В почитанието си към Богородица Католическата църква я поставя в някои отношения дори над Сина. За разлика от Източното православие там със специална була е обявен догмат, че тя също е непорочно зачната. И виждаме колко стабилно е укрепена тази догма с молитвите “розарии”. “Трите петици” от живота на Дева Мария са образец, който може да бъде последван - на всеки е дадена възможността въздържано да се радва, достойно да скърби, несмутено да понася слава?
В католицизма розата е символ на св. Георги, св. Екатерина, св. Тереза... въобще символ на Църквата със своето многолистие, на която, както е казано, Христос е главата. Розата там е символ и на Иисус Христос, но в окултен смисъл - когато тя става предпоставка на изповедание на различни техни ордени. Католическата църква е била виртуозна, когато някой си позволи да се отклони и внесе макар и незначителна промяна в някой от догматите, каноните, правилата - веднага му дават правото да направи орден. Така с благословията на папата орденът е в лоното й и след известно време изхарчва своята бунтарска енергия. Това Източната църква не можа да прозре!
В ХVI - ХVIII век намираме розата като израз на чувствените страсти, на еротиката. В Средновековието розата е символ и на небесно блаженство и постепенно изземва присъствието на монархическия знак на лилията в социалния живот. От XII век розата е въведена като хералдика в големи аристократични родове - тачена и признавана от тях и досега дори.
В литературата розата влиза като мистична символика с прочутия “Роман за розата” на немския поет Клеменс Брентано. В тази творба кръвосмешението трябва да бъде изкупено именно чрез розата - една алегорична фигура, свързана с тайното учение на розенкройцерите. Такъв начин на литературно представяне на окултните тайни ще намерим по-късно и във Франция в творбите на Стефан Маларме, в Англия - при Оскар Уайлд и Лил Адан. Тези поети формират във Франция т. нар. кръжок на поетите розенкройцери.
Розата присъства и в “Божествена комедия” на Данте Алигиери. Там, в Рая, има огромна пламтяща роза, чийто листа са душите на праведниците. Ето че и Данте не е избегнал съблазънта да даде определение с илюстрация, познавайки, разбира се, вътрешната същност на розата. Това е идея за блаженство и безспорно признание на преследваните тайни учения в Средновековието.
Затова как розата е станала червена говори древногръцкият мит за Адонис и Афродита. Този мит е зает от финикийците, но той има своя предобраз в легендата на вавилонците за богинята на любовта Ищар и прекрасния бог Тамуз - богът, който умира и всяка пролет отново възкръсва. Древногръцкият мит разказва, че когато Афродита търси тялото на своя любим Адонис, убит от глиган по време на лов, острите камъни и бодлите на трънка израняват нежните й нозе и там, където падат капки от нейната кръв, израстват алени рози.
Също според легенда в Едемската градина розата е била бяла, а когато Ева я целунала (без да е уточнено дали това е след или преди грехопадението), тя станала червена. Коя е нуждата обаче накарала Ева да целуне розата? Това е една тайна, много съществена и съхранена през вековете. Ще я разберем, ако приемем, че т. нар. “грехопадение” е инволюцията на Духа в материята, която приключва със слизането ни във физическото поле, за да дадем тук на ума си път, а на сърцето си - Азова страница. Азът чрез кръвта получава своята ярка изява, когато Ева - астралът, дава пламъка на физическото сърце.
Червената роза като християнски символ е свидетел за земния мир. Тя е емблема, която изразява и страстта на материалното, и материнското начало. Свидетел е също и на мъченичеството (известен мотив е, че пепелта на изгаряните християнски мъченици се превръща в червени рози) . Ето защо ще намерим червената роза и като израз на пролятата кръв на Иисус от петата рана.
Съгласно раннохристиянската теза до грехопадението розата не е имала тръни, а впоследствие те стават символ на грях, страдание и смърт. Оттам някои извеждат съпоставката на тръните с трънения венец на Христос, а розата на Кръста - с Неговата смърт. Това е липса на прозрение за предназначението на Христос! Тръните всъщност са будност - те събуждат в човека внимание към смущението от лоши желания и чужди мисли, а розата на Кръста - свобода от отчаяние и блаженство на душата.
Розата като символ на жертвена любов ще намерим в живота на Заратустра, ще я намерим и в пътя на Мохамед към Аллах.
Гирляндата от рози е атрибут на Ерос и е израз на една блажена душевност, на небесна радост. И досега в Индия гирляндата е израз на възпоминание и благодат, на хвала и в същото време на единство. Когато розата е бяла, тя е символ на чистота, девственост, духовност, абстрактна мисъл, а съчетанието между бяла и червена роза символизира единство, съюз. Така и като девственост, и като духовност, и като мисъл тя ни дава основание да я правим присъствена в духовния си свят - най-вече заради идеята за единството!
Някои интерпретатори, когато превеждат наименованието на ордена, което по традиция се свързва с името на основоположника - Розенкройц (“Розов кръст”), използват латинските думи “ros” (роса) и “krux” (кръст) и се получава името “Росен кръст” (това очевидно е едно свързване на ордена с алхимията, за която росата е най-добрият разтворител на златото). През XVII век излиза книгата “Изкуството да се прави злато, наречено химия”, в която не се говори вече за “митичната роса” на алхимиците, а за “rosa fhilosophorum”, т.е. за “роза на философите” - идея за свобода на философската мисъл от оковите на средновековната схоластика и мистицизъм.
По устав Орденът на розенкройцерите напомня Ордена на йезуитите (от “Йезус” - Иисус). Строгостта, с която се е изисквало встъпването там, е била проверка, една вътрешна потреба на неофита (новопокръстения), който трябва да поеме отговорността на посвещението (влизането в тези ордени е било въпрос на посвещения, макар и показни). Има исторически данни, че възниква известен конфликт между Розенкройцерския и Йезуитския ордени. Това е логично - въпреки че йезуитите са ригористичен орден, те първом имат своето определено вероизповедание и пазят неговото статукво, като приемат догмата и всичко, каквото Католическата църква повелява. А розенкройцерството е общност, която в смисъла на официалното вероизповедание не е чисто християнска - признава прераждането, кармата и еволюцията.
Атрибутите на посвещението при розенкройцерите са кръст и амфора. А като се има предвид, че розата е четвъртият център (наричан още “чашата”), тогава можем да кажем защо са избрали и амфората, която се родее със свещения Граал, в който според легендата са събрани капките кръв от сърцето на Христос.
В различни исторически моменти се явяват различни общества от розенкройцери в една или друга държава. Те имат и признание, и гонение от официалната църква.
Най-здраво розенкройцерите се укрепяват в Холандия и Германиия. Германските розенкройцери стигат до легендарното време на крал Артур. Други, като шотландските и шведските розенкройцери, основават братството “Мъдреци на светлината” , наричано още и “Братство на Ормузд”.
В края на XVIII век английските розенкройцери постепенно се вливат в редиците на “свободните зидари”, т. нар. “франк-масони”. През 1866 година братството в Англия е възродено от Роберт Уентуърт Литъл. Впоследствие то се води от Уин Уесткот, за когото се счита, че има девета степен на посвещение, отговаряща на титлата “магус”.
Във Франция също е създадено такова братство (под давление на известният френски окултист Елифас Леви), наречено “Френски кабалистичен орден на розенкройцерите”, което е обвинено в магически действия и дори е наречено “академия на сатанизма”.
В по-ново време такова братство основава и Макс Хайндъл в Америка (Калифорния). Той в книгите си “Розенкройцерската космоконцепция” или “Космогонията на розенкройцерите” (според по-новия превод) и “Послание от звездите” излага философията на розенкройцерите за еволюционните етапи на човека и Космоса.
Розенкройцерството учи, че всеки духовно просветен човек може да стане член на братството, без да вярва в догмите на официалната църква. Всеки духовен процес, преминавайки в догма, започва да ограничава щедростта на духовността, защото се пригажда към формула за възприемане и действие за служение. И точно това искат да избегнат езотеричните школи, като дават поверителната тайна и специалната формула, без да е догма. Както те казват, не може водата да се обърне срещу течението. И тук се крие една голяма тайна: Ева не може да се възправи срещу Адам, откъдето е иззета. Ето защо да се яде плодът на Дървото на доброто и злото не е грехопадение, а инволюция!
За розенкройцерите истината се открива не чрез знанието на ума, което обикновено е от очите, от експеримента, а чрез сърцето, чрез интуицията. За тях истината не се нуждае от аргументи - тя трябва да бъде живяна, да бъде позната чрез вътрешно откровение. Още от най-древни времена са давани сакрални знания, съхранявани в тайни книги (в книгите на Хермес, на сибилите...); давани са свещени науки, които скриптират тайни, разкривани само на малцина посветени - защото всемирната хармония не бива да бъде смутена. Развитието може да променя хармонията, може в зрението ни да констатираме нестабилности, но всъщност това е илюзия, въображение, както цялата природа е продукт на въображението на Божествения ум. Бог се Себеосъществява като единство в множеството - една реалност, която в Сътворителя е вечна, а преходна в нашето зрение. Тази тайна се разкрива на човека, когато мине прага от всекидневието във вътрешния духовен празник. Разбира се, с ума си ще констатираме нереалностите в хармонията. Една нереалност е жестокостта, но съпротивата е необходима заради развитието. Жестокостта е изобретение на човека, а безжалието - на природата. Ако така схващаме сблъсъците, тогава няма да имаме смут от констатациите, че светът е жесток. Има закони на справедливостта, където страданието на индивида е една необходимост - това е тайната на развитието! Идеята да се спази законът на справедливостта, който защитава индивида, е трябвало постепенно да отстъпи в процеса на еволюцията - процес, съхраняващ расата, а не индивида. И затова индивидуалността ще бъде пожертвана. Тя трябва да изпитва дори жестокостта - Нероновото начало, за да може еволюцията с пламъка на революционната жертва да защити духовните и културни раси.
Ние винаги обособяваме, когато преценяваме, а в природата и в закона на божието развитие няма спиране. Ако приемем, че насилието над индивида е еволюционност на расата, тогава ще разберем потребата и размерността на приложеното. След като осъзнаем тази тайна, след като стигнем до зрялост за такава преценка на събитията, те ще бъдат изменени, защото ние като енергия ще изправим своя китайска стена пред идеята за зломислие или злодействие.
Ето към това - към зрялост, са искали да призоват ония добродетелни мъже, които правят Ордена на розенкройцерите. Затова се гради братството на адептите, имащо за задача да донесе просвещение на човечеството.
Целта на човека и за розенкройцерите е безсмъртието - най-оптимистичната теза на всяка религия. Безсмъртието на душата ще опознаем чрез Божествената мъдрост, чрез тази нова духовна вълна на битието. Трагедията е, че когато официалната теология говори за безсмъртие, представя човека като същество в завършен вид - родило се веднъж с недостатъци или с дарования и край... Как това няма да ни учудва, след като всеки ден виждаме и беди, и радости?! Теологията ни консервира, а от друга страна, науката представя човека само като тяло и мисъл. Без душа, която може да пледира свое бъдещо живеене (било в относително безсмъртие), а само с мисъл, чиято преходност стига до гроба, какво ни остава - да съпроводим елементите на творението си и да кажем, че сме били. Когато обаче се гледа на човека като идея на безсмъртието, тогава вече характерът му е същината на неговото битие. Следователно трябва да мине през ученичество, за да има посвещения, трябва да има един живот, който е божествен чрез стъпалата, които дават Ученията за Правдата, Любовта, Мъдростта, Истината!
Основното, което отработват в ученика езотеричните школи, е характерът. Той се формира от зрението, което създава представите, от желанията, които подтикват мисълта към осъществяване, и от волята, която материализира потребата на мисълта. Ето защо голямото изкушение на човека идва от мотивите. Следователно ако един човек иска да отиде в монашество, трябва да видим мотива, а не само желанието му. Когато мотивът е породен от волята на пробудения бог у нас и знаем пособията на религията, ние правим своя програма, избираме свой метод на работа, за да събудим розата в борбата на кръста за победа на Духа над материята. Това дават езотеричните школи!
Осъществяването на духовния човек не бива да зависи от условията само, които наследява и които всъщност е в състояние да променя - молитвата например е една потреба, с която искаме да променим условията. Едно отшелничество, когато трябва да изведе божествения, духовния човек, може да се осъществи независимо от условията. Това е тайната на ордените, когато са извеждали на социално живеене с духовно светителство, и това е, което формира характера.
За уединението трябва знание, а не от уединението да се търси знание. Ако един отшелник не е достатъчен на себе си, и да се уединява, всяко условие ще го смути. Следователно отшелник е всеки, който може по всяко време и на всяко място да се победи, а не в пустинята да бъде изкушаван и мотивите да го вр