Отца и Сина, и Светия Дух
Света троица, “триединна и единосъщна”, е една от най-специалните концепции на християнството. Тази концепция изразява динамиката на християнското разбиране за Бог и холографския модел, който съставляват “проявленията на Бога” според християнството. Триединството и единосъщието са характеристики на Троицата, които я слагат сред най-трудните за разбиране постулати на християнството. По принцип нейното начало в църковната история се търси по-късно от времето на Иисус. Но за нея научаваме и в много от ранните, пред-християнски концепции. В този смисъл можем да се доверим на твърдението, че Троичността съдържа твърде основополагащи идеи, които са характерни въобще за човечеството – не за едно отделно вероизповедание или отделен стил на мислене.
Света Троица е, образно казано, “трите лица” на едно и също Нещо. По принцип християнството признава, че не може да мисли директно за Бога. Бог е “категория”, Която е свръх възможностите на обикновения човешки ум. Дори богословското говорене е твърде малко, за да опише какво велико Нещо е Бог. Ето защо човешката мисъл обикновено е накъсана докато се опитва да обеме различните безпределности на Бог. Всевишният остава непостижим, макар да ни оставя редица надежди, вярата и любовта, че е в същността ни да Го постигнем; обещанието, че ще постигнем Мъдрост в себе си. Да ти се случи такова постигане означава да придобиеш цялост, да видиш Истината, да видиш Бога. Такова велико умопостижение [може би] е възможно за “приближилото се до Бога съзнание”. Съзнанието на християнската религия признава за себе си, че не е способно на това велико умопостижение – поради това “накъсва ума си”, за да се опита да илюстрира една или друга черта от характера на Бога. Тези накъсани образи на виждащото на части богословие се материализират в лицето на Отца, Сина и Светия Дух.
Като вездесъщо същество, Бог единствен и цялостен седи на всяко едно място във всеки един момент. Всъщност, всичко около нас е ни повече, ни по-малко, но великото все-присъствие на Бога, проявило Се по различен, многообразен и удивителен начин. Бог е навсякъде, всичко е Бог и нищо, което Е, не е друго, освен Бог. Ако обикновеният разсъдък би осъзнал какво е Бога, той би наблюдавал присъствието на Бога във всичко и всичко би било за него откровение на божествената Същност. Не, че в действителност наличието на Бога не е факт дори и за невиждащия, но той просто е в състояние, където не разпознава някои от удивителните черти на божествеността и така остава сляп във всеприсъствието на Бога, макар да би могъл да се обърне към Него по всяко време – в себе си, в нещата около себе си и въобще във всичко. Що се отнася до християнството, то споделя с хората “добрата новина” за проявяването на Бога в три характерни форми. Всяка от тях разкрива допълнителни черти в характера на Бога и позволява да се приближим още малко към пълното му опознаване. Всяка от тях се вижда от обикновения ум като “едно лице” на Бога; като едно действително Същество, с Което да можем да общуваме реално – “очи в очи”. Тези три проявления, в чийто образ според християнството Бог Се е проявил, са Отца, Сина и Светия Дух. Динамиката между тези лица определя едно специфично богословско развитие. Това развитие е исторически разказ за това как е възникнала монотеистичната религия и как се е развил християнския образ за Бога по-късно. На второ място, това е развитие на богословския канон; на стилистиката, в която хералдически се запечатва въпросът относно това какво е Бог. И на трето място, това е природата, органиката и физиологията, ако можем така да се изразим, на божественото Същество. Отца дава началото на религията, Синът е творчеството на Първия, а Светият Дух е творческият импулс и великото всеприсъствие. Чрез осъзнаването на тази динамика може да бъде обяснено как възниква християнската религия (и единобожието въобще), на къде води, на какво учи, в какво вярва, люби и се надява.
Отца е началото и края, Отца е всичкото. Отца е безкрайност и вечност. Той, същевременно, е всяка една частичка, отделна и изградена като цялостна същност на Бога. Във всяко едно парченце е всичко и всяко едно е останалите. В същността на нещата е само Бог. По тази причина “излизане” от Бога няма, нито влизане в Него, нито грях, нито страдание, нито щастие, нито веселба. От гледна точка на Отца всичко е всичко и нищо е нищо. Някои наричат Отца “абсолют”, опитвайки да се освободят от опасното залитане към подобието на “беловлас старец”, който малко се страхува от нас. Бог не е старец, нито страх, защото Той е всичко – включително и страха на стареца. Бог е Цялото. От Бога, Който е Цялото, произлиза всичко. Той е Върховният източник, Първопричината, Творческият импулс. Бог Отец е “родителят”, “архитектът на вселената”, Онзи, Който Е. С други думи, ако вярваме в Отца, вярваме в това, че всичко всичко всичко е Бога и в съвършенство трябва цялостно да благодарим. Тук достигаме до един вид пантеизъм; “твар божия”, всеопрощение, “велика тайна на всеспасението”. Бог Отец е началото. В първите сведения за единния Бог научаваме за Всевишния, Който “говори от небето” на хората или “избликва в техните сърца”; Бог Се съобщава с хората и им дава Своите безгранични богатства. Това е началото на всяка една религия по принцип.
Синът на Бога е Неговото творение. Първо, учи ни Библията, Бог сътворил Светлината, Небето и Земята. Значи, това трябва да е “първото отроче” на Бога, Неговият първи Син, Неговото първо Творчество. Връзката между Отец и Син е много пряка в християнската терминология и добавя една морална връзка, необходима за рода на хората и тяхното отношение един към друг, към брата си и към баща си, въобще към това, че сме се родили Хора на Земята. Човекът е божият Син. Библията започва с това как Бог създал на шестия ден Човека, Мъж и Жена го създал, като Едно го създал и го пуснал в Градината. После рефренът почти буквално се повтаря и Човекът отново Се показва като божий Син. Това според християнството е Иисус Христос, но както знаем, образа на същото явление можем да намерим напрактика във всички култури и цивилизации – при това подозрително и буквално подобни на историята за Иисуса Христа. Човекът Се оказва божий Син. Ето я великата радост на християнството, съчетана с буквалното пророчество на Иисус: “Вие ще се наречете синове божии!” Правилното разбиране за Сина, за второто проявление на Светата Троица минава през схващането на двояката концепция: едновременно Адам е син на Бога, също и Христос; едновременно човечеството като цяло е творение на Бога, също и самият Ти; едновременно съвършеното и признатото е творение на Бога, също и презряното, и несъвършеното. Всичко е на Бога и нищо от онова, което Е, не е друго, освен Бога. Синът е творението, той е “продължението на историята” след първоначалния Импулс в лицето на Отца. От тук нататък дообясняването на християнската история ще бъде един биографичен въпрос, който може да се проследи както в евангелията за Иисус, така и в житията на светиите или личната биография на всеки един от нас. Този въпрос може да се преглежда също в културната антропология, биологичната еволюция и въобще – на холограмен принцип – във всичко, понеже всичко е Бог.
Духът на Бога, Светият Дух, е третото и най-неуловимо проявление на божествената Същност. Изобразяват Го като гълъб, като светлина, като светкавица; описват Го като невидимо присъствие, като благовоние и опиянение, като свещена красота, като страшно величие. Според своите настроения и боголюбие хората стават по-пригодни да понесат присъствието на Светия Дух или по-непригодни, в зависимост от което те виждат това Присъствие като нещо страшно или като нещо прекрасно; като нещо, дърпащо към велика свобода, или като нещо, тегнещо към клаустрофобия; като пречист извор или като туморна буца. Според богословието тези различни “четения” на божието Присъствие са проявители на човешкия характер и на неговата еволюция – те са неговият изпит и “Страшен съд”. Описва се нещо като многообразните светове на Кастанеда, в които волятата ти може неочаквано да те отнесе, или като многоизмерните енергийни модели, говорещи за множества на честоти и вибрации. Светият Дух е Силата, волята, могъществото на Бога, Неговото действие, намерение, проявление. Всичко е изтъкано от първоначалния импулс на Бога и като божествено проявление всичко носи свещеното движение на Бога в Неговия промисъл, в Неговата Премъдрость Sophia. Божият Дух е Логосът, Закона, Върховния смисъл. Това е, поради Чието естество Бога Отца генерира начинанието на всичко, което се изразява в Неговия Син, в Неговото творчество на онова, което Е; което си ти.
Християнството е религия на надеждата, вярата и любовта. То изобразява Светата Троица като директно обяснение, проявление и доказателство на Божествената природа. Разбирането на Отца като първоначална инициация, Сина като проявление на Бога, творба от Неговата истинна плът и Духа като вътрешен закон, същевременно като сила и изпълнение на този Закон, дава една пълна представа за материализиращия Се пред нас Бог. И в дзенски стил можем да кажем, че Този Бог всъщност винаги си е бил материализиран, защото Той е всичко, а единственото променило се нещо в крайна сметка е нашето собствено съзнание, опознаващо Бога. Бог “на върха” Си е Един и Едното е Всичко. Всичко е “върха си” и Цялото е Едно и Също. Тук виждаме “фрактала на Бога”, от който християнската религия е избрала да овековечи три възможни и характерни образа на Безкрайността: Отец, Син и Свети Дух. Амин.
