Във времена, в които коварната клопка е можела да мине за тактически ход, а въпиещото лицемерие – за военна хитрост, тази типично мъжка добродетел – да си честен и прям – е била скъпоценният камък, който е блестял най-ярко и е бил най-високо ценен. Правотата е брат-близнак на Доблестта, още една воинска добродетел.Но преди да премина към Доблестта, нека отделя малко внимание на нещо, което бих нарекъл производно на Правотата, но ако в началото то слабо се е отличавало от своя първообраз, впоследствие все повече се е отдалечавало от него, докато накрая смисълът му се е изопачил напълно в популярните представи. Говоря за гири, означаващо буквално „правилно основание”, но започнало с хода на времето да се приема едва ли не като „служебно задължение”, т.е. онова, което обществото очаква да бъде изпълнявано от съответните „длъжностни лица”. В своя първоначален и неизкривен смисъл то означавало чисто и просто „дълг” – ето защо говорим за гири, което дължим на родителите си, на висшестоящите, но и на нисшестоящите, на обществото като цяло и така нататък. Във всички тези случаи гири е тъкмо дълг, а какво друго е дългът, ако не това, което правилното основание изисква и ни повелява да вършим? И не трябва ли именно правилното основание да бъде и нашата категорична повеля?
Та гири първоначално е означавало не друго, а „дълг” и аз ще си позволя да обясня етимологията на това понятие със следния казус: ако в отношението ни, да кажем към нашите родители обичта, която би трябвало да е наш единствен мотив, отсъства, то очевидно е редно да има и някоя друга инстанция или авторитет, който да гарантира синовната почтителност. В нашия случай третата инстанция е била формулирана като гири. И този акт е бил напълно оправдан, защото ако любовта не се стреми към добродетелност, редно е човек да подири съвет от разума си, а той пък трябва на часа да се пробуди, за да го убеди в необходимостта да постъпва правилно. Същото важи и за всяко друго морално задължение. Щом дългът се превърне в бреме, веднага се намесва правилното основание, за да ни попречи да го отхвърлим. В този смисъл гири е строгият надзирател, който с брезова пръчка в ръка ще накара лентяят да свърши онова, което му е било възложено. В етиката то играе второстепенна роля; като мотив е безкрайно по-маловажно от християнското учение за любовта, която трябва да е Единственият закон. Приемам го просто като продукт на едно неестествено общество – общество, в което класовите различия са почивали на такива несигурни устои като случайността на раждането или незаслужените привилегии, общество, в което семейството е било основна социална единица, а старшинството по възраст е било с по-голяма тежест от превъзходството по талант и където естественото влечение често е било принуждавано да отстъпва пред произволния, сътворен от човека обичай. И тъкмо заради тази си неествественост, с течение на времето гири се е изродило в някакво мъгляво и размито понятие за „благоприличие”, с което едни неща се обясняват, а други просто се налагат – например защо майката трябва в случай на нужда да жертва останалите си деца, за да спаси първородния, или защо дъщерята трябва да предложи за продан собственото си целомъдрие, за да плати за разгула на своя баща и прочее в същия дух. Ето как, по мое мнение, започналото като правилно основание гири често е пристъпвало в селенията на казуистиката и дори е деградирало до жалък страх от цензурата. За гири може да се каже същото, което Скот е писал за патриотизма: „Понеже е най-привлекателен, той често внушава и най-силни подозрения, че е само маска, зад която често се спотайват съвсем други чувства.” Поставено отвъд или под правилното основание, гири се превръща в чудовищно недоразумение. Днес то приютява под крилото си софистика и лицемерие от всякакъв вид. И то лесно е можело да се превърне и в „гнездо на страха”, ако не е било Бушидо с неговото ясно и точно разбиране за мъжеството като духа на дръзновението и издръжливостта.
Инадзо Нитобе – „Бушидо – духът на Япония”
