Един ден през декември миналата година на вратата на Анат Кам се позвънило. Пред апартамента на 23-годишната журналистка в Тел Авив стояли полицаи, които й предали съдебно разпореждане: от този момент тя няма право да напуска жилището си.
Какво става с младата жена оттогава, как се справя със затворничеството между четирите стени на жилището си, не е известно. От онзи зимен ден над живота на Анат Кам е хвърлено покривало от мълчание, пише Der Spiegel.
Защото в решението, което поставя израелката под домашен арест, съдът дава още едно разпореждане: никой в Израел не може да говори за „Случая Кам“. Тя не може, не могат семейството й, приятелите й, адвокатите й.
Ако някой проговори, отива в затвора. Забраната за разпространяване на информацията се отнася както за местните медии, така и за кореспондентите на чуждестранните вестници и агенции в Израел. Сякаш никога не е имало Анат Кам.
История за предателство и отмъщение
Това, че на случая изобщо е дадена публичност, е благодарение на смелостта на израелски журналисти. Те не искат да се примирят с намордника и подшушнаха всичко, което знаят за случая, на колеги, живеещи в чужбина, а те наредиха пъзела, доколкото успяха.
Историята на Кам е за предателство и отмъщение. Пример за това, с каква мощ действат израелските служби за сигурност срещу своите, които цапат къщичката.
Драмата започва през лятото на 2005 година, когато Кам поема военната си служба, която в Израел е задължителна и за жените. Тя е разпределена на административна длъжност и работи за генерал-майор Яри Навех, командир на израелските сили на Западния бряг. През неговото бюро минават вътрешните съобщения за така наречените целенасочени убийства, използвани от 2000 година от израелската армия в борбата с палестинци, за които се смята, че са опасни.
През 2006-а израелският Върховен съд забранява тези убийства – в бъдеще войската може да убива само в изключителни случаи. Армията трябва да се подчини, но явно не се придържа към разпореденото от съда. През лятото на 2007 година войници убиват палестински милиции в окупираните територии, но първоначално израелските медии не обръщат внимание на тези случаи.
Шамар за цензорите
През ноември 2008 година на израелската служба по цензурата попада статия на журналиста Ури Блау. Под заглавие „Лиценз за убиване“ той описва в либералния всекидневник „Аарец“ как Навех и неговите хора са се поставили над съдебното решение.
Службата по цензурата (всеки живеещ в Израел журналист трябва да дава там статиите си) преглежда историята. Тя изглежда деликатна, но в очите на цензорите не съдържа нищо, което непременно трябва да се запази в тайна. Блау подкрепя обвиненията си с документи, които идват от бюрото на Навех. И тук Анат Кам излиза на сцената.
Тя междувременно е отбила военната си служба и работи като журналист в интернет издание, което е собственост на „Аарец“. Службите за сигурност се активизират – възможно ли е по време на престоя си в офиса на Навех Кам да е копирала документи, минавали през бюрото му, и след края на военната си служба да ги е дала на един от известните разследващи журналисти в Израел?
Въпреки че цензорите нямат възражения срещу статията на Блау, службите за сигурност започват разследване. Запознати разказват за дълъг спор между тайните служби и военните, от една страна, и цензорите, от друга. Твърде често, според военните и агентите, цензурата пускала за публикуване истории, които по мнението на службите за сигурност вредят.
Военните намират съдия, който да постави Анат Кам под домашен арест и да издаде забрана за публикуване на информация по случая. „Така с един куршум убиха направо три заека“, коментира информатор, който не иска името му да се споменава. „Удариха шамар на цензорите, Анат Кам ще бъде наказана строго и най-вече скоро никой няма да се престраши да разкрие, когато армията действа незаконно“.
Черни пасажи
Журналистът от „Аарец“ Блау междувременно се е преселил в Лондон от страх от репресии. „Аарец“ и телевизионният Канал 10 оспорват забраната за публикуване на информация. Делото е на 12 април.
Пред израелските журналисти обаче са поставени рестрикции, които са много по-строги, отколкото при други подобни случаи. Еврейски медии дори не могат да цитират какво са написали чуждестранни издания по въпроса.
Не, не живея в Иран
Най-многотиражният всекидневник „Йедиот Ахронот” в неделя поведе борба със забраната по свой начин. „Целият свят информира за това, което израелските тайни служби се опитват да потулят“, написа вестникът и публикува списък с чуждестранни медии, от които читателят може да се информира за случая.
Във вторник вестникът публикува дълга статия на американската журналистка Джудит Милър от сайта The Daily Beast за „Случая Кам“. Редакцията демонстративно беше покрила с черно пасажите, които, по силата на съдебната забрана, не може да публикува.
Ами Кауфман, израелски журналист и блогър, излива душата си в Huffington Post: „Не мога да ви кажа за какво пиша тук. Ако го направя, може да бъда арестуван. Не, не живея в Иран. Не живея в Мианмар. Не живея в Китай. Живея в „единствената демокрация в Близкия изток“, пише Кауфман.
На 8 април, под натиска на публикациите в чуждестранните медии, Израел отпуши устата на медиите в страната по „Случая Кам“.
Не виждам какво може да се коментира. Всичко е ясно. Тоталитарния режим пасти да яде направо. 
Източник:
http://www.dnes.bg
