Православната църква
19.09.2010 г.
Какво означават понятията «православие», «православна църква» и «българска православна църква»? На всеки, който има дори съвсем повърхностни познания по история, е много добре известно, че тези понятия съвсем не са еднозначни, а още по-малко синоними. Но нека ги разгледаме поотделно.
Какво означава думата «православие» – при какви обстоятелства се създава понятието «православие» и кой определя неговата същност, т.е., когато то се прилага по отношение на религията, кой определя дали тази религия е права или не. И коя е мярката, кой е аршинът за това? Смятам, че тук са необходими няколко пояснителни думи, тъй като в България съществуват твърде смътни представи за това понятие – и това се отнася дори за малцината читатели, които като мене в детските си години са изучавали в училището Вероучение, а не само за голямата част от българската интелигенция, която вместо вероучение изучаваше История на ВКП (б). Както ще забележим при по-нататъшното разглеждане на въпроса обаче, съществена разлика в принципите на историографията при тези две привидно диаметрално противоположни дисциплини няма.
Аз нямам намерение да излагам в подробности споровете, протекли в първите четири века от първото християнско хилядолетие, но в основните си противоречия не стихнали и до днес. За изучавалите История на ВКП (б) е много лесно дори въз основа само на някои факти да се ориентират в тези спорове, тъй като по принцип те с нищо не се различават от партийните спорове, протекли в първите десетилетия на миналия ХХ век, но и малко след средата му, та чак до 80-те години. На тези читатели няма да убегнат от вниманието големите аналогии в двете истории – на църквата и на партията. Тези аналогии са особено съществени по отношение на въпросите за мнозинството и малцинството, т.е. как тези понятия се смесват противно на тяхната същност. И ако днес е много трудно и дори невъзможно да се открият точни протоколи от църковните спорове преди повече от едно и половина хилядолетия, както и да се намерят неподправени документи за тях, споменът за партийните спорове между така нареченото болшинство (болшевики) и така нареченото малцинство (меншевики) не е чак дотолкова избледнял, че опитният и внимателен съвременен читател да не може да се ориентира за тяхната същност. Той днес вече много добре знае какво означава болшинство и малцинство, дори когато за тези математически точно определени понятия се използват други думи като например клика, в която за някои от съставните й части се дават други по-особени определения, като станалата пословична руска дума «примкнувщийся». Но същият този читател днес вече много добре знае и какво означават използваните в историографията понятия ревизионизъм и правилна или вярна партийна линия. Знае също така и какви мерки се прилагат при отстъпниците от официалната партийна политика. В този смисъл аз съвсем не смятам за нужно да обяснявам причините и последствията при редица събития от църковната история, хвърлили сянката си чак до наши дни.
А ето и самите факти:
По време на Първия вселенски църковен събор в Никея през 325 година (нещо подобно на съвременен учредителен партиен конгрес) се очертават известни различия в схващанията по определени въпроси от идеологическо естество. Приема се с гласуване Църковното верую (нещо като програма на партия), като решението на основните въпроси се отлага. Твърде спорното в единството си, но и в количествено отношение «болшинство» определя своето становище по въпроса като «право» или «православно», т. е. като единствено вярно, и заклеймява противното становище като «неправославно» или еретическо. Както обикновено става в историята, доводите на противната страна не само се омаловажават, но всички документи и свидетелства за нейната дейност и за нейното становище по разни въпроси, а не само по спорните, се унищожават и нейният «лидер», според твърде достоверни сведения, в които съвременният читател има твърде малко основания да се съмнява, бива отровен от неговите противници, уплашени от засилването на влиянието му сред управляващите среди. И неговата «екзекуция» не се изпълнява в далечната и по това време още неоткрита Америка, а в самата столица.
Това обаче не прекратява спора, а още повече го задълбочава, така че по време на следващия събор (на съвременен език конгрес) в 342 година, който трябва да се състои по една ирония на съдбата (с каквато в следващите векове ще се сблъскваме твърде често) не някъде другаде, а именно в бъдещата българска столица, не само че не се стига до споразумение между двете противни партии (или по-точно фракции), а настъпва пълен разрив и те заседават поотделно в два различни града, Сердика и Филипопол (днешния Пловдив). На незапознатия с църковната и партийната история ще се види твърде странно, че различните исторически писмени и археологически извори представят въпросния спор през следващите векове по съвсем различен начин. Така от една страна официалните извори на т.нар. «православна» църква твърдят, че още след Първия вселенски събор в Никея (т.е. на учредителния конгрес) спорът между двете различни групировки окончателно е разрешен и неправославната опозиция повече не съществува. Но от друга страна многобройни и напълно автентични източници, включително писмени извори на самата «православна» църква, много векове по-късно, чак до зрялото средновековие, не само че потвърждават по-нататъшното съществуване на значителни по големина църковни общини, застъпващи идеите на противната на т.нар. «православна» църква, но споменават изрично и тяхната голяма активност, срещу която те съвсем не подбират средствата за борба.
Трудностите за ориентиране, пред които е изправен историкът, се дължат преди всичко на обстоятелството, че за това течение, противно на «православното», се дават от една страна обобщаващи названия, а от друга страна, напротив, множество различни названия, като и едните и другите скриват неговата същност. На малко запознатия с историята ще се види странно, че още от самото начало на спора между двете идейни течения и чак до наши дни българските земи, т.е. територията на която през ранното средновековие възниква българската държава, са театралната сцена, където се разиграват събитията, свързани с този спор. Това е граничната зона между така наречените източна и западна църкви. Противно на твърденията в учебниците по вероучение, до присъединяването й към българската държава, църковната организация на цялата тази територия е практически независима както от Константинопол, така и от Рим, макар да е формално подчинена на Рим – а не на Константинопол!
Както недвусмислено показват историческите извори, църковната организация на тази територия през VI век се откъсва и от Римската църква, като нейните представители не взимат участие на следващите църковни събори, а през VIII и IХ век тази църковна организация не участва и в иконоборските разногласия, разтърсили до основи «православната» църква, като следва иконопочитателната традиция на ранното християнство. За съвсем краткото време от две десетилетия в средата на IХ век, след обявяването на християнството за държавна религия в България и покръстването на малката част от нейното население, останало дотогава езическо – а това са били само отделни лица и родове или кланове, ако употребим тук също едно съвременно понятие за по-ясно ориентиране в събитията – църковната организация на българската държава се подчинява отначало на цариградската патриаршия, после за четири години на Рим и след това, в 870 година, отново на Цариградската патриаршия, но вече при значителна автономия, макар и все още под названието «Българска» православна църква. В 919 година обаче тази църква сама и едностранно обявява своята пълна самостоятелност и своето самоуправление – т.е. автономия и автокефалия. И по този начин един вид се самоизключва от «всеобщата» и «вселенска» православна църква. На тази несъобразена със църковното право стъпка на българската църква цариградската патриаршия отговаря с обявяването й в схизма, т.е. извън закона, и я отлъчва от така наречената «православна църква».
За последвалия период от около един век българските историци изказват разни предположения, нямащи никакви доказателства и противоречащи както на историческите извори, така и на църковното право. Основавайки се на сведенията от историческите извори за признаването на титлите на българския цар и на българския патриарх от страна на византийския император като едно от условията за сключения между Византия и България мирен договор от 927 година, тези историци приемат по аналогия, че това признание е било последвано също и от признаването на българската автономна и автокефална църква от страна на цариградсската патриаршия. Едно такова твърдение противоречи не само на сведенията от историческите извори, но и на църковното право. В този смисъл историческите извори, в чията достоверност ние нямаме основания да се съмняваме, описват най-подробно тържествата по венчавката на българския цар Петър с внучката на византийския император Роман-Лакапин, Мария-Ирина, състояли се в Цариград. И при тях церемонията на бракосъчетанието се извършва от цариградския патриарх без участието на български свещеници, т.е. на българската («неправославна») църква. Аналогията тук с венчавките на цар Фердинанд и цар Борис ІІІ е поразителна, но само за неосведомения читател. А че и впоследствие цариградската патриаршия не признава самостоятелността на българската църква, свидетелства преписката на цар Петър с цариградския патриарх, засягаща въпроси, които в действителност са от компетенцията не на българския цар, а на българската църква. Но цариградската патриаршия не е и могла сама да разреши въпроса за признаване самостоятелността на българската църква, защото такова признание може да даде само един църковен събор с одобрението и на останалите патриарси, а такъв събор не е свикван нито през Х, нито през ХI век.
Но също и мирният договор между България и Византия от 1018 година не довежда до прекратяването на схизмата върху българската църква. И този път признаването на българската църква и нейните граници от страна на византийския император, т.е. възстановяването на статуквото от 870, респективно 927 година, не бива последвано от признаване от страна на цариградската патриаршия. Схизмата бива вдигната, но при извънредно драматични обстоятелства едва в 1037 година, когато умира последният от подписалите мирния договор през 1018 година, а това е последният български патриарх (според схващанията на цариградската патриаршия архиепископ) Йоан Дебърски. Чак тогава българската църква става de jura «православна», но de facto тя вече не е българска. Или с други думи и този път, както на няколко пъти преди и след това, понятията «българска църква» и «православна църква» не се явяват като синонимни, а като две различни алтернативи – т.е. имаме или българска, или православна църква.
И тук аналогиите със съвременната българска църква са поразителни, но пак само за неосведомения читател. Обявяването самостоятелността на българската екзархия на 11 май 1872 година бива последвано още на 16 септември същата година от обявяването на схизма върху нея от страна на цариградската патриаршия, която схизма бива вдигната едва на 22 февруари 1945 година. За всичките тези седем десетилетия българската църква не се признава не само от цариградската патриаршия, но и от другите «православни» църкви, включително руската. А докато прогресивната роля на българската екзархия по време на национално-освободителната война е известна на всяко дете в България, обикновено се премълчава отрицателната роля на немалкото български епархии, останали «православни», т.е. подчинени на цариградската патриаршия за годините от 1872 до 1879. Тази тяхна в пълния смисъл на думата предателска дейност пък има своите аналогии не само в дейността на «българската», т. е. охридската патриаршия/архиепископия за последвалите нейното присъединяване към цариградската патриаршия столетия до малко преди закриването й в 1761 година, когато българското население в нейните граници избира за архиепископ българина Арсений. Тя има своите аналогии и в «българските» владици и патриарси през последния половин век, налагани на нашия народ отвън и подържани от една чужда диктатура.
А ето и няколко думи по въпроса за символите на т.нар. «православие». Преди няколко години в столичната преса бяха повдигнати във връзка с новоиздигнатия паметник на «Света София» някои въпроси относно църковната символика. Наред с обвинения в невежество срещу тогавашния софийски кмет, се изказаха и някои твърдения, които нямат нищо общо с истината. Първото от тях е, че символиката за Божествената Мъдрост (по гръцки Agia Sofia) e по произхода си православна и патронажът на «света София» е свързан с построената от Юстиниян едноименна цариградска църква, а от там и непосредствено с основните догми на православието и следователно с цариградската патриаршия, въплътяваща тези принципи в следантичната епоха.
В действителност обаче този патронаж няма нищо общо не само с епохата на Юстиниан (527-565), но дори и с идеите и символиката на православието, защото Юстиниановата църква е изградена на мястото на една едноименна църковна сграда, построена малко след средата на IV век в разгара на арианския спор след утвърждаването на арианите в Константинопол, като главен тяхен храм. Строежът на тази първа предшественица на Юстиниановата църква влиза още в замислите на Константин Велики (324-337) като една от трите църкви, изразяващи в духа на гностицизма и езотеричното християнство идеята за Божественото триединство: Мъдрост, Сила и Мир, но е осъществен от неговия син и приемник Констанций II (337-361), симпатизиращ на арианството. Тя е била много голяма по размери базилика, известна под името «Великата църква» и била осветена от арианския константинополски епископ Евдокий Антиохийски (360-370). Засегната тежко от земетресение в 361 и от пожар в 381 година, през последните десетилетия на IV век тя става център на разногласията между «арианите» и «православните» и е главен прицел за яростта на «православните» зилоти; през 404 година за кратко време е завзета от войнстващите монаси, застъпници на «правата» вяра, а заедно със съседния й патриаршески дворец става жертва на унищожителен пожар, предизвикан от монасите.
Следващата едноименна постройка на това място е била също така голяма по размери базилика, изградена от Теодосий II (408-450), който подобно на своите предшественици на императорския престол бил привърженик на арианите. По време на въстанието Ника в 532 година тя също била разрушена от привържениците на «православието». Но строежът на Юстиниановата църква, при който са използвани части от Теодосиевата базилика, също няма нищо общо с «православната» традиция, макар и тази църква по-късно да става символ на православието. А и нейните архитекти, Антемий от Тралес и Изидор от Милет, като последни представители на античната наука, в действителност са били по-скоро завършители на една епоха, за чийто край обикновено се приема закриването на Атинската школа от Юстиниан в 529 година, при което гностицизмът и езотеричното християнство, както и арианството, се поставят извън закона и продължават своето съществуване вече в нелегалност и под различни форми, подведени от официалната църковна власт под общия знаменател на «ереси». Тогава се съчинява от писачите на «православната» църква и трогателната история (или по църковната терминология житие) на «мъченицата света София и трите нейни дъщери, също мъченици – света Вера, света Надежда и света Любов», добре известна почти на всеки начетен християнин.
Тази история, съчинена с цел да се заличат следите на гностицизма, може всеки да прочете в официалния наръчник за всеки свещеник и благочестив християнин, ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ, издадени «с благословението на Негово Светейшество Българския Патриарх † Максим и Светия синод на Българската православна църква», отпечатани от Синодалното издателство за първи път в 1974 година, а след това няколкократно препечатвани. В тази особено поучителна книга може да се намерят също житията не на една, а дори на две светици с името Ирина. Нито в единия случай, нито в другия няма да срещнем и най-беглото загатване за връзката между имената на тези светици с принципите за Божествената Мъдрост, Божествената Сила и Божествения Мир. Загатване за тези принципи няма да открием и в нито един от трудовете по «православна» догматика, и ако някои предимно руски и американски «православни» богослови през последните десетилетия да се опитват не само да свържат тази символика с «православието», но и да изтъкнат тяхната исконна връзка с «православната» догматика, извеждайки ги и обосновавайки ги от нея, това е в пълно противоречие с основните норми на «православната» църква. Защото според тези норми, светците не могат да бъдат някакви нравствени принципи, а са хора от плът с определени заслуги за църквата и като такива се явяват в качеството им на стълбове или опора на нейното съществувание.
За живота, възгледите и дейността на Константин Велики (324-337) на съвременната наука са известни доста подробности, които се премълчават от благочестивите «православни» автори, чийто текст читателят може също да намери в посочените по-горе ЖИТИЯ НА СВЕТИИТЕ – включително за тесните приятелски връзки на монарха със споменатия по-горе «опозиционен лидер». За разлика от тях, ние много добре знаем, че този «цар-светец», а според «православната» църква и «равноапостол», не само че никога не е бил кръстен, но и че религиозните му възгледи твърде много са се различавали от възприетото на Никейския събор Символ верую. Така например, ако спорът между «православните» и «еретиците» по отношение на светата Троица да засяга само въпроса дали нейните три лица са единосъщни или единоподобни, според представите на «свети Цар» Константин Велики, Троицата има съвършено други лица – тук естествено съвсем не става дума за някакво неизвестно учение, което «дилетантът-император» изповядвал поради недостатъчно познаване нормите на църквата, а за едно учение, съществувало още много хилядолетия преди християнството, което надживява мрачното християнско средновековие и с