Когато започнахме работа на Царичина, екипът се състоеше от тринадесет души и генерал Минчев, а когато завършихме, бяхме седем човека: генерал Динев, полковник Кънев, подполковник Юруков, майор Балев, Ели и аз, плюс новият член на екипа капитан Янков. Поради едни или други причини останалите отпаднаха. Всички тези хора, претоварени с груб, физически труд, се промениха, израснаха духовно. Това бяха години на тежка икономическа криза, която засягаше нашите семейства и цяла България. Ние работехме почти безвъзмездно и всеотдайно за едно откритие, за което бяхме уверени, че ще промени коренно светогледа на хората. Вярвахме (вярвам го и сега), че ще открием скелета на първия човек, населявал Земята, на онова високо разумно и двуполово същество, от което е зачената нашата цивилизация. Материалните затруднения, битовият недоимък, който спъваше усилията ни, за нас нямаха значение.
Странните, необичайните явления, които постепенно съпътстваха прокопаването на обекта, са факт, но аз нямам обяснение за тях по простата причина, че нямам база за сравнение. В близост до нас кацна „истинско" НЛО, посетиха ни извънземни, които взеха проба от „дупката". Начинът, по който Ели „обработваше" твърдите землисти пластове (преди нейната намеса те разтопяваха шилото на къртача, а след това същото шило „влизаше" в същите скални образувания като в масло); „енергийният стопер" в средата на тунела, който не позволяваше на външни хора да преминат, невероятната способност на Ели да определи къде да перфорираме изпречилите ни се скали и колко грама взривно вещество да вложим; съпътстващите НЛО явления на обекта...
Всичко това бе до болка реално и ние го преживяхме.
През януари 1991 година Ели получи информация да запомним 19.III като доказателство, че „те" съществуват и ни напътстват в нашата работа. Никак не успяхме да разтълкуваме смисъла на тези две числа. Но точно на 19. III.1991 когато в обекта за първи път трябваше да влезе капитан Янков (до този момент той не бе допускан вътре), майор Балев трябваше да го изнесе на ръце. С удивление разбрахме че на прехода между тунелите „Х" и „V" капитанът на три пъти се бе опитвал да мине след майор Балев и три пъти буквално се бе сблъсквал с невидима преграда, с абсолютно прозрачна, но плътна стена. Той се бе удрял в нея и падал. Янков беше не на шега изплашен и преживя нервен шок. Попитах го какво точно е усетил, какво е видял. Ужасен, той ми обясни, че се е удрял в нещо твърдо и непреодолимо и това празно „нещо" безпричинно го е отхвърляло назад. Когато третия път отново се строполил на земята и затворил очи, в гледците му проблеснало енергийно топче и то подскачало като пинг-понг. Предложих му да доведа Ели, но той категорично ме спря: „Не, не, за нищо на света! Не искам да я виждам. Страх ме е." В действителност този офицер не знаеше какво точно правим в Царичина, кой ни ръководи и какво търсим, работата му бе пиротехническа. Екипът се събра и генерал Динев поиска обяснение от „нещото" чрез Ели. Отговориха ни, че преди два месеца ние сме били предупредени за датата 19.3 (тези необяснени от нас числа се оказаха просто датата, на която ни бе обещано да получим недвусмислено доказателство за „тяхното" съществуване). Разясниха ни още, че това е „енергиен стопер" за хора, които по някаква причина не трябва да попадат в обекта, и този стопер ще действа не само на едно място. По-късно, когато в тунела трябваше да слязат офицери и войници (те помагаха да се изнесе изкопаната пръст), ние, члевете на екипа, заставахме на тези определени места, за да отблокираме „стоперите". „Нещото" безпогрешно познаваше нашите биологични или енергийни характеристики.
Струва ми се, че беше 9 юни. Беше красива и мека привечер, слънцето бе пред заник, по небето нямаше облаче, около нас бе тихо и спокойно. Седяхме и вечеряхме в един от военните фургони-канцеларии, когато долових неспокойствието на Ели. Попитах я какво й е, но тя не можеше да обясни, чувствала как крайниците й омекват, измъчвали я внезапни болки в тила, обляла я силна топлина, самата тя се усещала като огнено кълбо. Някой до мен се обади: „Какво става с тези кучета? Те лаят като побъркани." Подадох дневника и химикалката на Ели, предположих, че „те" искат контакт с нас. Навън лаят на кучетата стана зловещ и нетър¬пим. Ели взе химикалката и ръката й бързо се задвижи по листа. Изписа се информация за кацането на космически кораб на 20 километра от нас в източна посока и за това, че ще влезем в контакт с него. В този миг сериозният генерал Динев отвори вратата на фургона, влезе при нас и всички видяхме усмивката на лицето му. „Каца кораб" - каза възторжено той, но ние вече го знаехме. Генералът ни помоли да не всяваме паника сред войската, която отговаряше за охраната на обекта. Излязохме, но корабът вече се беше приземил. По думите на генерала НЛО-то било обгърнато в облак като от дим и от него излизали светлини, подобни на светлините на синя полицейска лампа. Зърнахме силните струи някак мистична светлина зад хълма на изток и се върнахме във фургона. Докато наблюдавахме НЛО-то, Ели бе успяла да „види и разгледа" пришълците. Приличали на нас, но плътно по тялото си носели „особени" костюми, на гърдите си имали изобразено слънце. За да добием представа за тях, тя ги скицира върху листа. Шестте кучета на обекта не спираха неистово да лаят, лаеха и всички кучета в селото. Предводителят на космическия кораб поиска да им осигурим безпрепятствен достъп до обекта, „каза" на Ели, че могат да проникнат в тунела и сами, но молят за разрешение като доказателство, че изпълняваме съвместна задача, че мисията ни е обща. Пожелаха от нас да не оставяме свидетели, да приберем всичките си хора по фургоните, за да се избегне визуалният контакт, който е опасен за нас и може да ни травмира, да ни доведе до психическо разстройство. Под формата на учение (все пак трябваше да измислим нещо) “скрихме" войниците. Макар и преизпълнени с любопитство, превъзбудени, ние също влязохме във фургоните. Съобщихме, че сме готови. Когато ръката на Ели изписа на листа: „Ние сме при вас", кучетата отвън изведнъж млъкнаха като по команда. Настъпи гробна тишина. „Те" останаха в обекта около час. После ни съобщиха, че на следващия ден ще намерим доказателства за престоя им в тунела (сутринта наистина установихме, че някой е вземал проби от землените пластове) и че след десет минути можем безопасно да излезем. Навън всички кучета се бяха събрали и сгушили под нашия фургон, а реакциите им бяха показателни. Щом ни зърнаха, те тръгнаха към нас, люлееха се и падаха, сякаш бяха пияни, усетихме страх, животински страх в очите им. Отидохме да погледнем кораба, чиито светлини сега бяха още по-ярки и някак тържествени. Вече беше нощ. Постояхме в съзерцание на това приказно сияние, после споделяхме дълго, настроението ни бе приповдигнато.
В Царичина често използвахме професионалните умения на инженери, сапьори и пиротехници. Понякога в туне¬ла попадахме на скали, които трябваше да се взривяват. Учените мъже оглеждаха скалното образувание, препоръчваха ни къде да поставим перфорациите (шест или повече на брой), на каква дълбочина да ги пробием и колко взрив да вложим в тях (например два-три килограма). Гърмяхме. Скалата пред нас страховито се разтрисаше, но не се разрушаваше. Постоянната несигурност в резултата на това, общо взето, опасно начинание ни изнервяше. Без никога да се е занимавала с пиротехника (това е сложна и отговорна наука), Ели влизаше при нас в тунела, „обработваше" енергийно скалата, сетне получаваше указания от „тях" точно къде да се перфорират две малки дупчици и в тях да се вложат два грама (!!!) взрив. Без дори да потрепери, скалата рухваше и „сваляше" заедно със себе си целия земен пласт.
Или друг факт - един път седмично хората от екипа се прибираха по домовете си и тогава на обекта оставаха двама дежурни. По време на такова дежурство привечер, както си седях на масата под дъба, изведнъж чух шум като от удар. Вдигнах поглед. Макар че бе тихо и безветрено, видях как осемте жици, излизащи от трафопоста до обекта, се клатеха сякаш в тях се е блъснал обемист материален предмет От жиците се разпръскваха стружки както при заваряването на метал. Зрелището бе напълно неправдоподобно и необяснимо...
Още много чудеса могат да се разкажат за Царичина, но за това е нужно време. През 1991 г. у Димитър Сираков се появиха съмнения относно верността на информацията, която Ели препредаваше на екипа. Според мен това бе донякъде професионална ревност, защото той не можеше да й помогне с нищо, а тя много разчиташе на него като световноизвестен и доказал себе си екстрасенс. Той само повтаряше след нея: „Така е, както казва Ели и тези, които предават чрез нея." Цялата отговорност падаше върху една жена, изпълнена със своите страхове и терзания. По това време работехме под земята на дълбочина 90 метра денивелация и 170 метра дължина на тунела, а в тунела не бе използвана и нямаше нито една подпора.
Една сутрин Митко сподели пред целия екип, че насън е разговарял с баба Ванга и тя му е казала: „Тунелът ще се срути и хората ще загинат.” Това беше сериозна психоатака към всички нас, генерал Динев остро се скара на Митко, че си измисля небивалици, но лицата на момчетата помръкнаха, освен с физическата умора сега трябваше да се борим и със страха. Ели го прие болезнено, настръхна. Самата тя пожела да се срещнем с баба Ванга и така да проверим истинността на информацията, която тя получаваше като единствен източник. Навръх Петровден ние наистина се срещнахме с Пророчицата, целият разговор е записан на магнетофон.
Първоначално за Рупите заминаха генерал Динев, полковник Кънев, Ели и Димитър Сираков. Баба Ванга била много сърдита на Митко и му се накарала за това, че цяла нощ я е безпокоил. Тя не била предричала нищо катастрофално. Поискала след седмица да й занесем пръст от тунела докъдето сме стигнали, и тогава щяла да ни каже повече за мистерията в Царичина и за самите нас. Второто посещение при великата ни Пророчица ще предам лично, защото присъствах и аз. В Рупите бе пълно с народ, но около къщата на баба Ванга нямаше никой и това ни удиви. Разбрахме, че тя е в особен транс, при който силите й бързо се изчерпват, и че днес няма да приема никого. Все пак решихме да опитаме и пред къщичката й се срещнахме с нейния племенник. Той беше известен за нашето посещение, покани ни да седнем и отиде да я попита дали ще е в състояние да ни изслуша. Племенникът й бързо се върна, спомена, че тя ни е очаквала, и въпреки неразположението си е наредила при нея да влезе Любчо (генерал Динев). След минута племенникът й повика Ели. Баба Ванга научила, че тя носи и свои рисунки (Ели вече рисуваше), а на някои от тях Пророчицата разпознала себе си. Много се учудила. Двамата се бавиха при нея около четиридесет минути. Когато излязоха, погледът на Ели бе озарен от радост и доволство. Всеизвестно е, че Пророчицата недолюбваше екстрасенсите, но с Ели била ласкава и внимателна. Разпитала я за рисунките, в които Ели несъзнателно е запечатала нейния лик и откъде са й „продиктувани". Попитала на колко години е съпругата ми и вметнала да не бърза - имала още шест години пред себе си (какво означава това, ние и днес не знаем). Крайно интересно се развил и разговорът им за Царичина. Генерал Динев й подал торбичката с пръст от 99-ия метър (по наше изчисление тогава бяхме стигнали тази дълбочина) и тя възкликнала: „Вие сте на сто метра. Защо ви е, люде, тази маймуна - ни маж, ни жена..." Описала местността в Царичина с невероятни подробности и както я вижда - тунела и завоите в него, вътрешния му градеж. Заявила твърдо, че никой от нас няма да загине, но трябва да внимаваме, че вижда в „дупката" сакралния скелет, че ще стигнем до него, но ни чака още много упорита работа.
По-късно, като слушах магнетофонния запис от тази съдбовна среща, долових облекчението и вътрешното озарение на Ели. Дълго време отговорността за достоверната информация, тежестта за безопасността на хората лежеше единствено върху нейните крехки плещи. Авторитетът на баба Ванга, нейната човешка добронамереност и съчувствие зачеркнаха окончателно съмненията и тайния, гризящ ни страх, който ни измъчваше.
На „Царичина" Ели остави две трудни, изпълнени с тревоги, с отшелничество и с обременителна отговорност години, но именно там тя доосъзна и усъвършенства своите необикновени качества. Дотогава контакът й с „нещото", с неизвестното беше само писмен, но там тя се научи и да „говори" с него. В началото тя „вещаеше" със студен, метален глас. Впоследствие гласът се „стопли", заприлича на нейния и вече трудно можех да разгранича кога говори тя и кога препредава „чуждите" мисли и внушения. В един период от време тя общуваше с нас в рими. Дори на децата у дома се караше в рима. Навярно това бе необходимо, за да се пречупи езикът й и да свикне с особения словоред на препредаваната информация. Защото това, което произнасяше със собствените си устни от „отвъдното", беше със странна подредба на думите и звучеше на прабългарски. Тя започна да записва стихове и музика, да рисува. Направи самостоятелна изложба, която бе приета с необикновен интерес, защото рисунките й са теософски и изразяват определена философия. Често те са придружени с вложени в тях писмени послания, в които е кодирана информация за нашето битие.
„Йероглифите" се оказаха шифровано писмо, част от което се опитахме и успяхме да разчетем след „Царичина" с екип от хора, различни по професия и възможности, но заредени с непреклонното желание да открият истината. Ели придоби и умението да сканира човешкото тяло, което все още не може да прави нито една машина, измислена от науката. Тя рисува човека, скелетната му структура, органовата подредба и след това уголемява всеки отделно взет орган, който проявява анормално енергийно трептене и ЕКГ. Така уточнява причините за заболяването, следствията от тях и назначава лечение (най-често с помощта на народната медицина) - с билки, със сокове, с биоенергия и гимнастика.
Когато под давлението на някои псевдоучени запечатвахме обекта в Царичина (30.Х1.1992 г.), очите на всички от екипа бяха пълни със сълзи. Знаехме, че това е временно, но болеше. Писанията, словесната помия, която се изсипа върху нас и най-вече върху Ели, ни научиха, че ако работиш честно и всеотдайно, с много лишения и вътрешни терзания за една кауза, за истина, обикновено срещаш презрение и неразбиране.
Но истината трябва да се докаже и борбата ни за нея продължава и сега. Бе сформирана фондация с идеална цел „Дуло". Занимаваме се с изследователска дейност и с разшифроването на текстовете, „продиктувани" на Ели в Ца¬ричина. Техният превод ще хвърли светлина върху произхода на човечеството, върху неговото минало, настояще и бъдеще. За това как се срещнахме, работихме и продължаваме упорито да се трудим над тези текстове, ще разкаже Мария Ножарова.
Искам да завърша с дълбокото си убеждение, че ние не сме произлезли от маймуната и не сме сами във Вселената.