Автор Тема: Сродните души  (Прочетена 10002 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 543
Относно: Сродните души
« Отговор #15 -: Ноември 06, 2008, 03:52:50 am »
Двама или трима, събрани в чие име? – В името на Любовта. Които са разбрали туй учение, те са дошли до Божествената същина, отдето именно започва растенето. И тогава Любовта ни към големите и малките работи трябва да бъде еднаква. Ако имате една семка от ябълка и една малка ябълка, каква трябва да бъде любовта ви към едното и към другото? Ще кажете: „Аз обичам ябълката повече, отколкото семката“. Любовта към семката е по-безкористна, отколкото любовта към ябълката. Ти ябълката обичаш повече, защото е за ядене, има какво да се асимилира от нея. Но ако можеш да обичаш семка, любовта към нея ще бъде по-безкористна. Следователно, ако ти можеш да обичаш тази семка, трябва да виждаш еднакво и във великото – малкото, и в малкото – великото. Така, ние не бива да се заблуждаваме от нашите външни черти. Някой път нашето лице е по-правилно, носът ни по-симетричен, правилен, по-стройни сме, и хората, като ни погледнат, казват: „В него има нещо хубаво“, обикнат ни. Когато видиш някое слабо, хилаво, болно дете, казваш: „Нищо няма да излезе от това дете“. В това малко дете има толкова вложено, колкото и във възрастния, защото духът на това малко дете функционира на друго място. Този дух в Божествения свят е същото, каквото е духът на възрастния тук. Там любовта е еднаква между всички същества. Като казвам еднаква, как разбирате това? Не еднаква по степен, но еднаква в своите проявления, и във великите си проявления Любовта е еднаква. Ако някому в небето направите най-малката, микроскопическа услуга, той е толкова доволен, колкото ако бихте му дали целия свят – безразлично е. Но на земята не е тъй. Ако на земята те нахранят хубаво, турят те на меко легло, направят ти хубав костюм, започваш да пишеш за тях добре във вестниците. Казваш: „Тези хора са благородни“. – „Защо?“ – „Нахраниха ме с кокошки, баници, туриха ме на меко кресло, направено с пух от патици.“ – Но ако тези хора са те нахранили с малко мамалига, ако са те турили на някое кораво легло, като излезеш от тях, ще кажеш: „Много проста работа беше“. Сега туй сравнение е по отношение на любовта у съвременните хора. Тя мяза на същото нещо. Дето има заклани повече патици и кокошки, там има и повече любов. Дето няма толкова патици, кокошки и баници – там има по-малко любов. На небето не е така.
„Да възлюбиш ближния си като себе си!“
Ти от себе си искаш ли нещо? За самия себе си жертваш ли нещо? Като си гладен, режеш ли нещо от своето месце? – Не режеш, но всякога очакваш някаква кокошчица.
Та сега, Христос казва: „От ближния си няма да пожертваш нито един косъм, нито един мускул за своето благо“. Това, както го разбирате, не е за обикновените хора. Ако вие разрешите вътрешно този въпрос, вие сте разрешили всички други социални въпроси в света. Ще ви приведа един малък пример. Преди 5,000 или 6,000 години в школата на Бялото Братство в Египет се явява за пръв път една от царските дъщери като ученичка. Главният учител от тази школа, за да опита дали царската дъщеря е готова за онова учение, което ще ѝ се повери, трябвало да направи следния опит с нея: един ден той се превърнал в един малък гълъб – великите учители имат туй свойство. Той отива като гълъб в дома на своята ученичка, но в същото време произвежда в нея едно болезнено състояние. Явява се слугинята и ѝ казва, че трябва да се направи една жертва, за да оздравее. С това искали да я опитат, дали тя ще пожертва този гълъб за своето здраве. Хванали този гълъб и го турили в един кафез. Учителят на опит познал какво е намерението на тази ученичка и докъде е достигнала тя в развитието си. Въпросът бил решен: принесли гълъба в жертва, за да оздравее царската дъщеря. За това отложили влизането ѝ в школата. Даже и досега още жени в Бялото Братство няма. Докато вие сте жени, никога няма да влезете като членове, като души в Бялото Братство. Дотогава, докато човек иска да живее, той е жена. Дотогава, докато човек иска да живее, той е мъж. Всеки, който иска да живее, той живее като другите, а когато той жертва себе си за другите, той вече се е издигнал на една степен по-високо. Та като казвам, че и досега в школата на Бялото Братство няма жени, не разбирайте „жени по форма“.
„Да възлюбиш ближния си като себе си!“
Искам да ви дам една правилна философия, правилни схващания, за да се учите. По този въпрос има писано на много места. Даже и в сегашната литература вие ще намерите писано, но това са само сенки, а такъв въпрос досега не е разглеждан. Вие трябва да се чувствате като души. Никога не бива да приемате жертва от когото и да е заради вас. Никой учител, който и да е той, не иска заради себе си жертва от своя ученик. Ако ученикът иска сам да се жертва за своето самоусъвършенстване, да добие своята първоначална чистота, може, но учителят няма нужда от неговата жертва. Следователно ние трябва да жертваме всичко, за да върнем своята чистота. Когато вие се жертвате, не казвайте, че се жертвате за Господа. Не се жертвате за Господа, а за вас. Ами Господ за кого се жертва? – За себе си. Ще кажете: „Туй е криво схващане“. Да, за себе си. Ние го опорочихме и следователно, за да се очисти от нашите пороци, от нашите грехове, той трябваше да се самопожертва, за да добие първоначалната си чистота. А туй на човешки език значи: Господ се пожертва за себе си, та като очисти себе си, очиства и нас, понеже и ние влизаме в Него. Той се жертва за себе си, за да възстанови първата хармония. И оттам излизат Павловите думи: „Бог беше в Христа, и примиряваше света със себе си“. Значи, за да го примири, трябваше да докара тази първоначална хармония в себе си, т.е. да принесе Сина си – любовта си, живота – в жертва.
„Да възлюбиш ближния си като себе си!“ Тогава ще ви запитам: намерили ли сте тази ваша сродна душа? Сега вие ще ми зададете въпрос: „Ами сега с тия наши жени, с тия наши мъже какво да правим?“ Този въпрос не го зачеквам. То е все едно, като да ме попитате: „Какво да правим с нашия костюм?“ Костюмът си е костюм, жената си е жена, жененето е женене. Този велик въпрос не стои в свръзка с това. Жененето е закон на самопожертване. Като се ожениш, какво правиш? – Добиваш своята чистота. Щом си чист, не трябва да се жениш; щом си нечист, жени се, колкото искаш. Женитбата е закон на самопожертване, за да добиеш своята чистота или да изкупиш своята карма, както казват индусите. Но щом влезеш в епохата на истинското развитие, имаш чистота, законът на жененето и раждането вече ще се измени. Хората няма вече да се женят, да се раждат и въплътяват по този начин, както е било досега. Че няма да е така, Господ казва: „И ще се вселя между тях, и ще живея в тях“. И всички ние ще почнем да дохождаме чрез вселяване, а не чрез раждане, въплътяване. А сега жената, като ражда, колко пъшка, вика бабите и колко пъти помисля да пометне детето. Не е въпросът там. Това е жертва. Когато дойде законът на вселяването, ние ще бъдем вече в Царството Божие и оттам ще дойде истинското разбиране – да познаем Бога. Аз не говоря за сегашната епоха, а за истинската, но това не значи, че трябва да напуснем живота си – ни най-малко. Ние трябва да довършим работата си. Работата, която вършим сега в живота си, ще има отношение към бъдещия ни живот. Онзи, който краде майсторски, той и в другите си работи ще бъде такъв майстор. Онзи, който много мрази, той може и много да люби. Като видя някой лош човек в света, аз му се радвам, защото този човек, като дойде в познание на истината, ще бъде пак също тъй ревностен в доброто, както е бил в злото. Аз не говоря за туй обикновено добро, не. За мене сегашните, и добри, и лоши хора, са все под един и същ знаменател. Всички са добри. Кога? – И най-лошият лъв, тигър, като го нахраниш, добър е, но я го остави 24 часа гладен и се опитай да го побутнеш! И най-лошата змия, като е нахранена, добра е, но когато е гладна, посмей да се приближиш до нея! Тъй щото ние често казваме: „Той е благороден човек“. Казвам: Той е нахранен човек. Но за да го познаете дали е благороден човек, оставете го 12–24 часа гладен и опитайте се да го побутнете. Добрият човек, сит ли е или гладен, в него няма никаква промяна, той е един и същ. Да се не мени нашето съзнание.
Следователно, когато Христос казва: „Обичай ближния си“, то значи, че ще дойдем до положението да познаваме своя ближен. Казвате: „Аз измених мнението си“. Да, той е тъй изменчив, като тебе. Даде ти 1000 лева, добър е; вземе си ги назад, лош е. Значи всеки момент ще изменяш мнението си за характера му. Добрият човек всякога остава тих и спокоен: знае, че неговото богатство никой не може да го вземе.
„Да възлюбиш ближния си като себе си!“ Под туй „себе“ – теософите го наричат висшето „аз“ – се разбира да се пробудиш, да любиш тази своя близка душа.
Сега, само като прилагате този закон, ще започне да се въдворява хармонията между вас. Аз съм решил – в бъдеще вече няма да говоря за примиряване. Това е много банално: „Хайде да се примирим!“ Аз лесно мога да примиря всинца ви. Аз съм майстор да примирявам, имам това изкуство. Някой ви изял нещо, изял ви 1000 лева. Плащам му ги. Сърдиш ли му се сега? – Не. Жената се сърди на мъжа си, че нямал костюм. Купете ѝ костюм. Доволна ли е сега? Като дадеш на хората това, което искат, в 12, 24 часа са доволни, примирени. Като изпратиш децата им в странство, като увеличиш заплатите им, като им доставиш печено месо, това-онова, казват: „Е-е, дошъл е един добър човек на света, той е Христос. Светът на добре отива, може да го последваме“. Този Христос може да царува само 12 часа. По тоя начин поставен въпросът, Христос можеше да го разреши, обаче той не зае така да го разрешава. Ние ще разрешим въпроса по друг начин, съществено. Както върви сегашната еволюция, тя е еволюция на кармата, или аз я наричам „изплащане на кармата“. Ние вървим по един правилен път и няма да се мине много, ще влезем в пътя на Божествената еволюция; затуй аз ви подканвам да изпълните този закон – да намерите ближния си. Намерите ли своята ближна, сродна душа и любите ли я както себе си, ще бъдете в Божествения път. Като намерите тая душа, няма да я целувате, няма да я барате и пипате, а само отдалеч ще я гледате. Ще кажете: „Да, но аз искам да си я постисна малко“. Щом речеш да я постиснеш, пропадна всичко. Туй, което може да се гали, пипа, целува, то се разваля. Целувките, стисканията са едно предаване. Когато обичаме някого, ние повече взимаме, отколкото даваме. Постиснем някого: „А-а, аз те обичам“. Но чрез това ние взимаме. Виждал съм някога, вземат едно мехурче, пълно с въздух, вдигат го, постиснат го, то се изпразва. Вземе шишенцето, глътне, глътне, после го тури в джоба си и казва: „Колко го обичам!“ Щом се изпразни шишенцето, глътне, вече не се обича. Това са лъжливи понятия за Любовта. Има нещо по-хубаво от прегръдките, има нещо по-хубаво от целувките, има нещо по-хубаво от гладенето, от сегашното виждане, разбирате ли? И когато казвам, че едно малко преживяване, едно мигновено виждане на Бога струва повече от хиляди животи, туй подразбирам аз. И когато видиш и познаеш тази душа, за която Христос казва да я познаеш и да я възлюбиш, ти ще почувстваш в себе си голяма сила – не само в тялото си, но ще почувстваш такава сила, каквато никога не си чувствал; ще изпиташ такова едно проясняване на ума, че изведнъж ще започнеш да виждаш много далеч, оттатък млечния път. Да видиш Бога, то е много нещо! Как мислите, как ще Го видите? Сега току пъшкате. Не, не, слушайте, така постъпват само децата, които са навикнали да гледат през дупчиците, та и сега, като дойдат, казват: „Чакайте да погледнем през дупчиците“. Не, сега ти си в широкия път, няма защо да гледаш през дупчиците. Някой напъне очите си да ме гледа, казвам: „Няма защо тъй да ме гледаш, какво ще познаеш? За да ме познаеш, намерил ли си своята близка, сродна душа?“ За да те позная, трябва да намеря своята близка, сродна душа. В тези два полюса започва да действа Божественият принцип и да се проявява Бог. Това е великото начало, което трябва да турите като основа. Не си правете илюзии! Някой път дойде във вас някое възбуждение, мислите, че сте в рая, но след половин час мине настроението ви, мислите, че сте в ада. Някой път казвате: „Струва човек да умре“, след половин час – „Не струва човек да умира“. Това е Петрово! В Любовта има нещо устойчиво. Не казвам, че това произтича от нас. Ние сме като една опорна точка в един кинематограф на вселената. Всичко, което става в ума ви, всички мисли, които ви идват моментално, те не са ваши. Следователно вие си правите илюзия, че мислите, които ви идват и ви се взимат, са ваши, и скърбите за тях. Те са чужди, няма защо да се радвате и скърбите за чуждото.
Христос казва: „Да възлюбиш ближния си като себе си“. Първо, ще намерите методи в своето съзнание, подсъзнание, самосъзнание и свръхсъзнание и само като приложите тия методи в живота си, ще намерите своята сродна душа, и като я намерите, двамата мълком, тихо ще започнете да работите и няма да правите голям шум в света. Ако аз съм милиардер, няма защо да разправям това. Ако аз познавах и цялата вселена, не ми трябва да правя реклама из вестниците, няма защо да разправям на българските журналисти, че зная това. Какво ще ми придадат те? Аз с тях ще се разправям за лук, за чесън, за Македония и Тракия, за Англия и Германия, но за същественото – никога! Един ден, когато някой заслужил човек умре, те казват: „Еди-кой си светия тъй направил“. Нищо не е направил. Този светия, за когото пишете, вие не го познавате. Евреите от 2,000 години още не са познали Христа. Християните го въздигнаха до седмото небе. Евреите казват: „Колко са будали тези християни!“ Питам: Кои са по-умни, християните ли, или евреите? Евреите могат да ни съдят, да кажат: „Вие ако вярвате в Христа, ние сме поне по-искрени: не вярваме, но поне не лъжем. Лоши хора сме, но поне не лъжем, казваме си право: не вярваме в Христа, не искаме да приложим Неговото учение“. А ние християните? – Христос това казал, онова казал, но не прилагаме Неговото учение. Лъжем, че го прилагаме. Тогава питам: Какво е туй приложение на лъжата? Не е вярно, не е вярно, че сме християни. Е-е, тук има евангелски проповедници, православни свещеници, владици и други, те нали са турени от Христа? Но идете само и ги запитайте нещо за мене, какво ще ви кажат. Ще ви кажат, че аз съм демон, сатана, лъжец. Защо? – Аз зная от какво произтича това. Да съм на тяхно място, и аз ще говоря тъй. Но благодаря на Бога, че не съм на тяхно място, при техните изкушения, и казвам: Благодаря, че те носят моя багаж. Та ние трябва да бъдем последователни в нашите вярвания. Ще кажете: „Аз вярвам в Бога“. Не, бъдете искрени. Ако вярвате, поне малко прилагайте.
„Да възлюбиш ближния си, като себе си!“
Сега, като излезете от тука, ще започнете по вашите стари методи: „Еди-коя си сестра не прилага туй учение“. Не казвам, че вие сте лоши, вие сте по-добри от мене. Туй учение едва сега аз го прилагам. Вие сте го приложили малко, като християни, а аз го прилагам като евреите. Не, всеки от вас ще намери своята сродна душа и като дойдете при мене, ще кажа: Радвам се, че Бог е влязъл във вас. И ще влезете с радост в Божия храм, и само тогава можете да славословите Бога. Как ще го славословим? – Само чрез закона на тази велика Любов, която може да прозре във вашите души. Някой от вас ще каже: „Ние сме много големи грешници“. Не сте много големи грешници, аз не ви намирам за такива, но погрешката ви е там, че искате много да живеете, а не знаете как да живеете. Тогава ще ми зададете въпроса: „Ами нашите вярвания в Христа от толкова години, ами молитвите, които четем, ами на църква дето ходим, де остана всичко това?“ – Ами Христа намерили ли сте Го? Аз не казвам, че не сте Го намерили. Бог е оставил хората да Го пипат. Преди 2,000 години той е говорил чрез Христа. Срещали ли сте този Христос, да поговорите нещо върху Неговото учение? Можете ли да кажете поне един ясен сън, в който Христос да ви е разказвал нещо от Своето учение? Положителна философия трябва да има човек, за да види Христа. Туй чувство искам да видя пробудено във вас, но непременно трябва да видите своята сродна душа от небето. Павел изказва тази мисъл, но само че малко по-другояче. Той казва: „Нито жена без мъж, нито мъж без жена“. С това той подразбира, че двата сегашни принципа – мъж и жена трябва да се слеят в една душа, и тази душа да намери другата сродна своя душа. Само тогава Христос ще бъде между тях третият.
Сега някои ще се обезсърчат. Не искам да се обезсърчавате. Това е по отношение на Мъдростта. Ако всички ние имаме туй състояние, то когато дойде тази велика Любов, бихме вдигнали цяла София. Ако аз бих имал само една опорна точка у вас, бих вдигнал цяла София на лоста си. Но колко пъти във вас се явява съмнение! Ще дойде още по-голямо съмнение. Когато Христос се възнасяше, присъстващите се усъмниха в Него. И вие, като тия верующи, ще се усъмните дали видяхте или не. Само когато дойде онзи велик закон – „да възлюбиш ближния си като себе си“ – вие ще бъдете на пътя на същинското знание.
И тъй, не считайте, че жертвата е Любов. Жертвата е само примирение. Чистотата в нея е основа. Подсъзнанието – това е душата, съзнанието – това е сърцето, самосъзнанието – това е умът, свръхсъзнанието – това е човешкият дух. Това, дето са казали старите гърци: „Познай себе си!“ – и те не са имали голяма философия, те са се занимавали само със съзнанието и самосъзнанието, а сега християнската философия се занимава с великото учение на подсъзнанието и свръхсъзнанието; значи човешкият дух, човешката душа трябва да бъдат обединени, за да намерят истинския път на своето развитие, и тогава сегашните мъже и жени ще бъдат свободни и ще се разбират. И децата ви ще ви разбират, и вие ще ги разбирате, а сега децата казват: „Майката трябва да се пожертва“. Майката някой път казва: „Децата трябва да се пожертват“. Държавата казва: „Моите поданици трябва да се пожертват“. Всички искат жертви. Не, ще започнем новата култура без жертви. И Давид в един от своите псалми казва: „Жертви бих ти принесъл, но ти не искаш жертви: жертви за Тебе са сърце чисто и смирено, и дух съкрушен“. Значи, като разбереш своето съзнание и самосъзнание, ще видиш, че нито сърцето, нито умът няма да те спасят. Давид казва: „Само в моята душа и в моя дух, които са излезли от Тебе, само там ще те потърся“.
Сега ще се върнем да потърсим този Христос на Любовта. Днес, като е нова година, ще го потърсим по новия начин и по стария начин. Ние ще направим като Давида, който отишъл при Саула. Саул му дал нови оръжия, но той, като походил малко с тях, с тези нови научни инструменти, казал: „Това не е за мене“, съблякъл ги и си взел своята прашка. Ние започваме с това-онова, с наука, но туй, което имаме, още не е наука. Истинската наука трябва да ни даде такива методи, които да можем да прилагаме, с които да работим. И като дойде онзи истински учен човек, ти от неговото мълчание ще научиш много повече, отколкото от говоренето му. И в старо време ня
- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 543
Относно: Сродните души
« Отговор #16 -: Декември 08, 2008, 01:37:08 am »

Способността на човешката душа да обича

ЗА АЗОВОТО ЧУВСТВО И ЗА СПОСОБНОСТТА НА ЧОВЕШКАТА ДУША ДА ОБИЧА.
ЗА ОТНОШЕНИЯТА НА ЧОВЕШКАТА ДУША КЪМ ЕЛЕМЕНТАРНИЯ СВЯТ


Когато чо­веш­ка­та ду­ша нав­ли­за съз­на­тел­но в еле­мен­тар­ния свят, тя се виж­да при­ну­де­на да про­ме­ня ня­кои представи, ко­ито е до­би­ла всред се­тив­ния свят. Тя е спо­соб­на да из­вър­ши те­зи промени, ед­ва след ка­то е ук­ре­пи­ла сво­ите вът­реш­ни сили.  Ако тя не сто­ри това, мо­же да бъ­де об­зе­та от чувството, че при нав­ли­за­не­то в еле­мен­тар­ния свят, из­вед­нъж гу­би твър­да­та почва, вър­ху ко­ято е свик­на­ла да гра­ди своя вът­ре­шен живот. Представите, до­би­ти във фи­зичес­кия се­ти­вен свят, са преч­ка за нав­ли­за­не­то в еле­мен­тар­ния свят, са­мо до­кол­ко­то чо­век се стре­ми да ги за­па­зи в он­зи вид, в кой­то те от­го­ва­рят на се­тив­ния свят. Единствената при­чи­на за то­зи стре­меж е навикът на душата. Напълно ес­тес­т­ве­но е, че съзнанието, ко­ето пър­во­на­чал­но  въз­п­ри­ема само се­тив­ния свят, свик­ва с она­зи фор­ма на сво­ите представи, ко­ято то счи­та за един­с­т­ве­но въз­мож­на с ог­лед на ус­ло­ви­ята в се­тив­ния свят.  И то­ва е по­ве­че от естествено; то е необходимо. Душевният живот ни- кога не би стигнал до своята вътрешна цялост, до своята необходима устойчивост, ако не би развил в сетивния свят едно съзнание, което в известен смисъл, си служи с праволенейни и строго наложени му представи. След всичко, ко­ето съв­мес­т­ни­ят жи­вот мо­же да да­де на душата, тя е в със­то­яние да нав­ле­зе в еле­мен­тар­ния свят така, че да не из­гу­би сво­ята самостоятелност, сво­ята цялост. Укрепването на ду­шев­ния жи­вот тряб­ва да бъ­де постигнато, за да мо­же в при нав­ли­за­не­то в еле­мен­тар­ния свят, та­зи са­мосто­ятел­ност да е не са­мо несъз­на­ва­що ду­шев­но качество, но и ут­вър­ден факт в чо­веш­ко­то съзнание. Ако ду­ша­та е твър­де сла­ба за съз­на­тел­но­то из­жи­вя­ва­не на еле­мен­тар­ния свят, нав­ли­зай­ки в не­го тя гу­би вся­ка самостоятелност; по същия начин изчезва и всяка мисъл, която отпечатва твърде слабо в душевния живот и не може да остане там като ясен спомен. Фактически в то­зи слу­чай ду­ша­та изоб­що не мо­же да про­ник­не съз­на­тел­но в свръх­се­тив­ния свят. И ко­га­то под­но­вя­ва сво­ите опи­ти да про­ник­не в свръх­се­тив­ния свят, тя ви­на­ги ще бъ­де от­б­лъс­на­та об­рат­но в се­тив­ния свят от оно­ва съ­щество, ко­ето жи­вее в нея и ко­ето мо­жем да на­ре­чем "Пазачът на прага". И ако все пак тя е до­ло­ви­ла не­що от свръх­се­тив­ния свят, та­ка че при зав­ръ­ща­не­то си в се­тив­ния свят за­па­зи в сво­ето съз­на­ние от­къс­леч­ни сле­ди от свръх­се­тив­ния свят, та­ка­ва пляч­ка чес­то пъ­ти пре­диз­вик­ва обър­к­ва­не в пред­с­та­ви­те и мисленето. Да се из­пад­не в та­ка­ва обър­ка­ност е на­пъл­но изключено, ако чо­век раз­ви­ва нор­мал­на­та си раз­съ­дъч­на спо­соб­ност спо­ред изис­к­ва­ни­ята на се­тив­ния свят. Правилното от­но­ше­ние към про­це­си­те и Съществата от свръх­се­тив­ни­те све­то­ве ду­ша­та из­г­раж­да имен­но бла­го­да­ре­ние на сво­ята раз­съ­дъч­на способност. За да живее чо­век съз­на­тел­но в те­зи светове, не­об­хо­дим е та­къв им­пулс на душата, кой­то в се­тив­ния свят не мо­же да бъ­де раз­гър­нат до она­зи степен, до ко­ято се про­явя­ва в свръх­се­тив­ни­те светове. Този им­пулс се из­ра­зя­ва в пъл­но­то отдаване на онова, ко­ето изживява. Той тряб­ва да се по­то­пи в изживяването, да ста­не едно цяло с него; трябва да умее това до такава степен, че да се окаже вън от себе си и да се усеща пренесен в другото същество. Така ста­ва ед­но преобразяване на соб­с­т­ве­но­то същество. Ако не раз­по­ла­га­ме с та­зи спо­соб­ност за преобразяване, ня­ма да стиг­нем до ис­тин­ни из­жи­вя­ва­ния в свръх­се­тивни­те светове. Защото в ос­но­ва­та на вся­ко из­жи­вя­ва­не ле­жи осъз­на­ва­не­то на след­ва­щия факт: сега ти си преобразен по "този начин", пълнокръвно свързан си с едно същество, което чрез своята приро  да преобразява по "този начин". И тък­мо в то­ва себе-преобразяване и вживяване в дру­ги­те съ­щес­т­ва се със­тои жи­во­тът в свръх­се­тив­ни­те светове. Едва се­га за­бе­ляз­ва кол­ко бли­зък е по своята при­ро­да с да­де­но Същество и кол­ко да­леч е от друго. Възникват сте­пе­ни на ду­шев­ни­те изживявания, които - осо­бе­но с ог­лед на еле­мен­тар­ния свят - мо­жем да на­ре­чем симпатии и антипатии. Например при сре­ща­та с ед­но Същество или с да­ден про­цес от еле­мен­тар­ния свят, чо­век усеща, че в ду­шата му въз­ник­ва изживяване, ко­ето мо­же да оп­ре­де­ли ка­то симпатия. В дъл­бо­чи­на­та на то­ва кон­к­рет­но изживяване, симпатията, той сти­га до поз­на­ни­ето за еле­мен­тар­но­то Същество и не­го­ва­та природа. Не тряб­ва да си представяме, че из­жи­вя­ва­не­то на симпатия и антипатия мо­же да се оце­ня­ва са­мо по не­го­ва­та интензивност. В из­вес­тен смисъл, при по­со­че­ни­те изживявания, ра­зиг­ра­ва­щи се в се­тив­но­-фи­зи­ческия свят, мо­же да се го­во­ри само за ед­на по­-сил­на симпатия, съ­от­вет­но антипатия. В еле­мен­тар­ния свят сим­па­ти­ите и ан­ти­па­ти­ите се раз­ли­ча­ват не са­мо спо­ред тях­на­та сила, а и спо­ред не­що друго, пред­с­та­ва за ко­ето мо­жем да по­лу­чим нап­ри­мер от раз­ли­ка­та на цветовете, ко­ито наб­лю­да­ва­ме в се­тив­ния свят.  Както има­ме пред се­бе си многоцвет­ния и пъс­тър се­ти­вен свят, та­ка мо­жем да се по­то­пим и в един пъс­тър и мно­го­об­ра­зен сим­па­ти­чен или ан­ти­па­ти­чен еле­мен­та­рен свят. Нека добавим, че в еле­мен­тар­но­то цар­с­т­во "антипатичното" не оз­на­ча­ва отблъскване; там с думата "антипатич- но" имаме предвид определено качество на елементарното същество или на елементарния процес, отнасящо се към друго "симпатично" ка- чество на дадено същество или процес, също както в сетивния свят синият цвят се отнася към червения. Бихме мог­ли да кажем, че чо­ве­кът е в със­тояние да про­бу­ди в сво­ето етер­но тя­ло ед­но "сетиво" за еле­мен­тар­ния свят. Това се­ти­во е спо­соб­но да възпри­ема сим­па­тии и ан­ти­па­тии в еле­мен­тар­ния свят, как­то в се­тив­ния свят око­то въз­п­ри­ема цветовете, а ухото - звуци. И как­то в се­тив­ния свят един пред­мет е червен, а друг - син, та­ка и Съществата на еле­мен­тар­ния свят са такива, че ед­но от тях из­лъч­ва да­ден вид симпатия, дру­го - да­ден вид антипатия. Подобно из­жи­вя­ва­не на еле­мен­тар­ния свят чрез сим­па­тии и ан­ти­па­тии да­леч не въз­ник­ва са­мо за свръх се­тив­но про­бу­де­на­та душа; то принадлежи към същността на човешката душа. Но обик­но­ве­ният ду­ше­вен жи­вот не сти­га до поз­на­ние за та­зи същ­ност на човека. В се­бе си чо­ве­кът но­си сво­ето етер­но тя­ло и чрез не­го той е дъл­бо­ко свър­зан с про­це­си­те и Съществата на еле­мен­тар­ния свят. В да­ден миг от живо­та си той е впле­тен по оп­ре­де­лен на­чин със сим­па­тии и ан­ти­па­тии в еле­мен­тар­ния свят, в друг мо­мент - по друг, ко­рен­но раз­ли­чен начин. Но ка­то етер­но същество, ду­ша­та не мо­же неп­ре­къс­на­то да жи­вее така, че сим­па­ти­ите и анти­па­ти­ите да се про­явя­ват в нея по тол­ко­ва от­чет­лив начин. Както в се­тив­ния свят буд­ното със­то­яние тряб­ва да се сме­ня със със­то­яни­ето на сън, та­ка и в еле­мен­тар­ния свят, на сим­па­ти­ите и ан­типа­ти­ите тряб­ва да бъ­де про­ти­во­пос­та­вя­но ед­но дру­го състояние. Душата мо­же да се от­тег­ли от вся­как­ви сим­па­тии и ан­ти­па­тии и да из­жи­вя­ва в се­бе си един­с­т­ве­но сво­ята соб­с­т­ве­на същност. Това усе­ща­не мо­же да дос­тиг­не та­ка­ва сила, че да сме при­ну­де­ни да го­во­рим за "воля", от­п­ра­ве­на към соб­с­т­ве­на­та същност.  Тук ста­ва ду­ма за ед­но ду­шев­но състояние, ко­ето е труд­но да бъ­де описано, за­що­то в сво­ята пър­вич­на и чис­та при­ро­да е от та­ко­ва естество, че в се­тив­ния свят ня­ма по­доб­но на него, ос­вен сил­но­то чис­то Азово чувство. За еле­мен­тар­ния свят та­ко­ва със­то­яние из­г­леж­да по след­ния начин. Спрямо сим­па­ти­ите и ан­ти­патиите, ду­ша­та усе­ща им­пул­са да си каже: аз също искам да съществувам в себе си. Така ду­ша­та се ос­во­бож­да­ва от при­съ­щи­те на еле­мен­тар­ния свят, то­зи "живот в себе си" е та­ка да се ка­же ед­но сън­но състояние; докато будното състояние се изразява в споменатото отдаване на процесите и съществата. Когато буд­на­та в еле­мен­тар­ния свят чо­веш­ка ду­ша се стре­ми към "живота в себе си", т.­е. към "елементарния сън", тя мо­же да го пос­тиг­не след ка­то се вър­не об­рат­но в буд­но­то със­тояние, из­ра­зя­ва­що се в се­тив­ния свят с напълно развито Азово чувство. Той се със­тои в из­т­ръг­ва­не­то на ду­ша­та от еле­мен­тар­ни­те изживявания. Фактически за свръх­се­тив­но­то съз­на­ние ду­шев­ни­ят жи­вот в се­тив­ния свят е един ду­хо­вен сън, ед­но ду­хов­но заспиване. След ка­то в хо­да на правилно развиваното яс­но­виж­да­не нас­тъ­пи про­буж­да­не­то в свръх­се­тив­ния свят, спо­ме­нът за се­тив­ни­те из­жи­вя­ва­ния ос­та­ва недокоснат. Този спо­мен тряб­ва да остане, за­що­то ина­че за яс­но­виж­да­що­то съз­на­ние би­ха се по­яви­ли дру­ги съ­би­тия и Същества, а не соб­с­т­ве­ни­ят Аз. В то­зи слу­чай чо­ве­кът не би стиг­нал до себепознание, не би имал самостоятелен духовен живот; в душата му биха нахлули други процеси и същества. Ето защо, раз­миш­ля­вай­ки вър­ху последното, ще се съгласим, че в ос­но­ва­та на пра­вил­но раз­ви­ва­но­то яс­но­виж­да­не тряб­ва да стои сил­но­то "Азово чувство".  Но в не­го яс­но­вид­с­т­во­то съв­сем не пос­ти­га нищо, ко­ето въз­ник­ва в ду­ша­та ед­ва чрез са­мо­то ясновидство; човекът обаче се научава да разбира и вниква в това, което винаги е съществувало в дълбините на душата, макар и да остава не- доловимо за обикновения душевен живот, протичащ в сетивния свят. Силното "Азово чувство" се про­явя­ва не чрез етер­но­то тяло, а чрез душата, ко­ято из­жи­вя­ва се­бе си във фи­зи­чес­ко­то тяло. И ако ду­ша­та не пре­не­се Азовото чувство, въз­никва­що от ней­ни­те из­жи­вя­ва­ния в се­тив­ния свят, в ми­го­ве­те на из­г­раж­да­не­то от нея ясновидството, ще се окаже,   че тя не е дос­та­тъч­но подготвена, за да има опит­нос­ти в еле­мен­тар­ния свят. За чо­веш­ко­то съз­на­ние в се­тив­ния свят е характерно, че ма­кар и Азовото чувство да е налице, то е силно заглушено. Тъкмо по то­зи при­чи­на ду­ша­та има въз­мож­ност да нап­ред­не в на­й-б­ла­гоп­ри­ят­на нрав­с­т­ве­на сила, ко­ято съ­щес­т­ву­ва всред се­тив­ния свят: съчувствието. Защото ако сил­но­то Азово чувство до­мини­ра в съз­на­тел­ни­те ду­шев­ни из­жи­вя­ва­ния всред се­тив­ния свят, нрав­с­т­ве­ни­те им­пул­си и пред­с­та­ви не могат да се раз­ви­ят по адек­ва­тен начин. В то­зи слу­чай те не би­ха мог­ли да ни от­ве­дат до любовта. Не трябва да срав­ня­ва­ме об­съж­да­ния ве­че стре­меж към отдаване, та­ка ха­рак­те­рен за еле­мен­тар­ния свят, с това, което чо­веш­ки­ят ду­ше­вен жи­вот поз­на­ва ка­то "любов". "Отдаването" в еле­мен­тар­ния свят про­ти­ча ка­то Себе-изживяване в ед­но дру­го Същество; докато любовта е изживяване на другия в нашата собствена душа. За да раз­гър­не чо­век то­ва изживяване, в ду­ша­та му тряб­ва да се спусне, та­ка да се ка­же , ед­но бу­ло вър­ху Азовото изживяване. Едва сега, ко­га­то ду­ша­та е един вид "заглушено" от­нос­но своите соб­с­т­ве­ни сили, в нея въз­ник­ва ед­но "потъване" в стра­да­ни­ята и ра­дос­ти­те на ед­но дру­го същество: от исти- нската нравственост в човешкия живот покълва любовта. За чо­ве­ка лю­бов­та е на­й-­съ­щес­т­ве­но­то из­жи­вя­ва­не в се­тив­ния свят. Ако про­ник­нем в същ­нос­т­та на лю­бов­та и състраданието, ние ще от­к­ри­ем как ду­хов­ния свят се изя­вя­ва - в сво­ята пъл­на ис­тин­ност - тук, в ус­ло­ви­ята на се­тив­ния свят.  Една от ха­рак­те­рис­ти­ки­те на свръх­се­тив­ния свят е, че там чо­век се превръща и преобразява в дру­го същество. Когато в жи­вия се­тив­но­-фи­зи­чес­ки чо­век ду­хов­ни­те си­ли ме­та­мор­фо­зи­рат така, че заг­лу­ша­ват Азовото чувство и се про­явя­ват ка­то любов, то­га­ва те­зи ду­хов­ни си­ли ос­та­ват вер­ни на соб­с­т­ве­ни за­кони. Изобщо, бла­го­да­ре­ние на свръх­се­тив­но­то съзнание, чо­веш­ка­та ду­ша се про­буж­да за ду­хов­ния свят, но вяр­но е и друго: че в любовта духовните сили се пробуждат всред сетивния свят. Там, къ­де­то в жи­во­та прос­вет­ват лю­бов­та и състраданието, до­ла­вя­ме въл­шеб­ния по­лъх на духа, про­ник­ващ в се­тив­ния свят. Ето за­що пра­вил­но раз­ви­то­то яс­но­вид­с­т­во ни­ко­га не мо­же да при­тъ­пи със­т­ра­да­ни­ето и любовта. Колко­то по­-­ис­тин­с­ки се из­ди­га ду­ша­та в ду­хов­ни­те светове, тол­ко­ва по ве­че тя усе­ща без­лю­би­ето и лип­са­та на със­т­ра­да­ние ка­то от­ри­ца­ние на са­мия Дух.

Свръхсетивните опит­нос­ти на яс­но­виж­да­що­то съз­на­ние по­каз­ват твър­де стран­ни особености, ко­ито до­пълват гор­но­то изложение. Докато Азовото чувство - ко­ето е не­об­хо­ди­мо за свръх­се­тив­ни­те опит­нос­ти - мо­же да бъ­де ле­ко заг­лу­ше­но и чес­то ос­та­ва ка­то слаб, угас­ващ спомен, то вед­на­га след нав­ли­за­не­то в свръх­се­тив­ния свят, чув­с­т­ва­та на без­лю­бие и омраза, как­то и всич­ки без­н­рав­с­т­ве­ни импулси, се прев­ръ­щат в мо­гъ­щи ду­шев­ни изживявания; те застават пред душата като живи упреци, превръщайки се в страшни и отблъскващи образи. За да не се из­мъч­ва от тях, свръх­се­тив­но­то поз­на­ние чес­то прибяг­ва до та­ки­ва средства, до та­ки­ва ду­хов­ни сили, ко­ито за­ли­ча­ват впе­чат­ле­ни­ята от те­зи образи. Те от­к­лоня­ват яс­но­вид­с­т­во­то от доб­ри­те об­лас­ти на ду­хов­ния свят и го тлас­кат към злите. От дру­га стра­на ис­тин­с­ка­та лю­бов и доб­ро­же­ла­тел­ност са та­ки­ва ду­шев­ни изживявания, ко­ито ук­реп­ват си­ли­те на съз­на­ни­ето тък­мо в смисъл, кой­то е не­об­хо­дим за пър­во­на­чал­ни­те свръх­се­тив­ни опитности. След ка­то казахме, че ду­ша­та се нуж­дае от подготовка, пре­ди да е в със­то­яние да има свръх­се­тив­ни опит­ности, не­ка добавим, че към раз­но­об­раз­ни­те под­гот­ви­тел­ни сред­с­т­ва спа­дат още и истинската способност на човека да обича, склонността към доброжелателство и състрадание. Прекомерно раз­ви­то­то Азово чувство в се­тив­ния свят дейс­т­ву­ва сре­щу нравствеността. Но ед­но дос­татъч­но раз­ви­то Азово чувство пра­ви така, че ду­ша­та би­ва връх­ле­тя­на от бу­ри­те на еле­мен­тар­ни­те симпа­тии и антипатии; то лишава душата от вътрешната сигурност и решителност. А те мо­гат да са на­ли­це са­мо тогава, ко­га­то етер­но­то тяло, ко­ето в обик­но­ве­ния жи­вот ос­та­ва неосъзнато, дейс­т­ву­ва дос­та­тъч­но сил­но­то Азово чувство, ха­рак­тер­но за се­тив­но­-фи­зи­чес­ко­то изживяване. Все пак, за раз­ви­тието на ис­тин­с­ки нрав­с­т­ве­но­то ду­шев­но нас­т­ро­ение е необходимо, то­ва Азово чувство - въп­ре­ки че то тряб­ва да е на­ли­це - да бъ­де смек­че­но чрез страданието и любовта.




- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 543
Относно: Сродните души
« Отговор #17 -: Декември 08, 2008, 01:38:06 am »

ЗА ГРАНИЦАТА МЕЖДУ СЕТИВНИЯ СВЯТ И СВРЪХСЕТИВНИТЕ СВЕТОВЕ

При познанието, ко­ето се стре­мим да пос­тиг­нем вър­ху от­но­ше­ни­ята меж­ду раз­лич­ни­те све­то­ве ид­ва в съ­обра­же­ние и обстоятелството, че оп­ре­де­ле­на сила, ко­ято в да­ден свят тряб­ва да раз­гър­не сво­ята ак­тив­ност с ог­лед на ми­ро­вия ред мо­же да се на­со­чи против то­зи ми­ров ред, ко­га­то съ­ща­та си­ла за­поч­не да се про­явява в друг свят. За ус­т­ройс­т­во­то на чо­ве­ка е необходимо, в не­го­во­то етер­но тя­ло да съ­щес­т­ву­ват две про­ти­вопо­лож­ни сили: способността му да се преобразява в други същества и силното Азово чувство. Тези две си­ли не мо­гат да се раз­гър­нат от ду­ша­та н се­тив­ния свят, без ед­на­та от тях да бъ­де смек­чена. В еле­мен­тар­ния свят те са ба­лан­си­ра­ни така, че га­ран­ти­рат съ­щес­т­ву­ва­не­то на човека, как­то в се­тив­ния свят сънят и будността пра­вят въз­мо­жен чо­веш­кия живот. Отношението меж­ду те­зи две про­ти­во­по­ложни си­ли не би тряб­ва­ло да бъ­де такова, че ед­на­та да уни­що­жа­ва другата; двете сили трябва да се развиват едновременно и да се уравновесяват взаимно.

Но Азовото чувство и способността за преобразяване мо­гат да си вза­имо­дейс­т­ву­ват по по­со­чения на­чин са­мо в еле­мен­тар­ния свят; в условията на сетивния свят може да действуват само това, което - с оглед на мировия ред - идва като резултат от тяхното взаимодействие.  Ако способността за преобразяване, ко­ято да­ден чо­век трябва да има в сво­ето етер­но тяло, действу­ва в се­тив­но­то битие, той би се усе­щал в ду­ше­вен сми­съл ка­то нещо, ко­ето не е съ­об­ра­зе­но с не­го­во­то физи­чес­ко тяло. В се­тив­ния свят фи­зи­чес­ко­то тя­ло при­да­ва на чо­ве­ка яс­ни и стро­ги контури, бла­го­да­ре­ние на ко­ито той се обо­со­бя­ва ка­то от­де­лен ин­ди­вид в то­зи свят.  Нещата не сто­ят та­ка с не­го­во­то етер­но тя­ло в еле­мен­тар­ния свят. Там, за да бъ­де "човек" в пъл­ния смисъл на та­зи дума, той тряб­ва да мо­же да при­ема все­въз­мож­ни форми. Ако то­ва не би би­ло възможно, той би бил об­ре­чен на пъл­на са­мот­ност в еле­мен­тар­ния свят; той не би се усещал сроден с нито едно същество, с нито един процес. Но в еле­мен­тар­ния свят то­ва би означавало, че за та­къв чо­век съ­от­вет­ните Същества и про­це­си прос­то не съществуват. Ако оба­че чо­веш­ка­та ду­ша би внес­ла и раз­ви­ла способността за преобразяване - ко­ято е не­обхо­ди­ма в еле­мен­тар­ния свят - и в се­тив­ния свят, тя би из­гу­би­ла сво­ята личност. Такава ду­ша би жи­вя­ла в про­ти­во­ре­чие със се­бе си. В ус­ло­ви­ята на фи­зи­чес­кия свят способността за преобразяване тряб­ва да бъ­де си­ла по­чи­ва­ща в дъл­би­ни­те на душата; сила, която определя основното настроение на душата, но без да се проявява в сетивния свят. Свръхсетивното съз­на­ние тряб­ва да се вжи­вее в способността за преобразяване; ако то не би било в състояние да го стори, не би могло да стигне и до никакви наблюдения в елементарния свят. Така свръх­се­тив­но­то съз­на­ние се до­би­ра до ед­на способност, ко­ято мо­же да се прилага, са­мо до­ка­то ду­ша­та се на­ми­ра в еле­мен­тар­ния свят, и ко­ято тряб­ва да се подтиска, след ка­то ду­ша­та се връ­ща об­рат­но в се­тив­ния свят. Свръхсе- тивното съз­на­ние неп­ре­къс­на­то съб­лю­да­ва границата меж­ду два­та свя- та; с подходящите за свръхсетивния свят способности, то не трябва да се намесва в сетивния свят. Ако ду­ша­та би поз­во­ли­ла ме­та­мор­фо­зи­ра­ща­та спо­соб­ност на ней­но­то етер­но тя­ло да се про­явя­ва и в се­тив­ния свят, обик­но­ве­но­то съз­на­ние би се из­пъл­ни­ло с не­съ­от­ветс­т­ву­ва­щи за то­зи свят представи. Душата би стиг­на­ла до пъл­но обър­к­ва­не в своя пред­с­та­вен живот. Съблюдаването на гра­ни­ца­та меж­ду све­то­ве­те е не­об­хо­ди­ма пред­пос­тав­ка за пра­вил­но­то раз­ви­тие на свръх­се­тив­но­то съзнание. Ако човек се стре­ми към свръх­се­тив­но съзнание, той не тряб­ва да до­пус­ка риска, свръх­се­тив­ни­те опит­нос­ти да вмък­ват не­що сму­ща­ва­що в не­го­во­то обик­но­ве­но съзнание.  Когато чо­век се за­поз­на­ва с "Пазачът на прага", той раз­би­ра как е пос­та­вен ду­ша­та в се­тив­ния свят и как­ва си­ла притежава, за да про­гон­ва от се­тив­но­-фи­зи­чес­ко­то съз­на­ние всичко, ко­ето не тряб­ва да се проявя­ва там под фор­ма­та на си­ли и спо­соб­нос­ти от свръх­се­тив­ни­те светове. Ако чо­век нав­ле­зе в свръх се­тив­ния свят без себепознанието, ко­ето му да­ва "Пазачът на прага", той мо­же да бъ­де сразен от изживяванията, ха­рак­тер­ни за то­зи свят. Те мо­гат да нах­лу­ят в се­тив­но­-фи­зи­чес­ко­то съз­на­ние ка­то под­вижни илю­зор­ни образи. Тогава те при­емат ха­рак­те­ра на се­тив­ни въз­п­ри­ятия и ло­гич­на­та пос­ле­ди­ца е, че ду­шата ги взе­ма за действителни, без те да са такива. Правилно раз­ви­то­то яс­но­вид­с­т­во ни­ко­га не мо­же да прие ме об­ра­зи­те от еле­мен­тар­ния свят за действителност, как­то то­ва пра­ви обик­но­ве­но­то съз­на­ние спря­мо из­жи­вя­ва­ни­ята в се­тив­ния свят. Образите от еле­мен­тар­ния свят на­ми­рат вер­ни­те от­но­ше­ния спря­мо съ­от­ветству­ва­ща­та им действителност, ед­ва чрез ме­та­мор­фо­зи­ра­ща­та спо­соб­ност на душата. Втората сила, ко­ято е не­об­хо­ди­ма за етер­но­то тя­ло - силното Азово чувство - съ­що не тряб­ва да про­ник­ва в жи­во­та на ду­ша­та всред се­тив­ния свят така, как­то би би­ло умес­т­но по от­но­ше­ние на еле­мен­тарния свят. Ако все пак то­ва стане, всред се­тив­ния свят тя се прев­ръ­ща в из­точ­ник на не­мо­рал­ни склонности, до­кол­ко­то те са свър­за­ни с егоизма. Точно тук Духовната Наука от­к­ри­ва про­из­хо­да на "злото" в чо­вешки­те действия. Би оз­на­ча­ва­ло да ня­ма­ме и на­й-с­ла­ба пред­с­та­ва за ми­ро­вия ред, ако смятате, че той би мо­гъл да съ­щес­т­ву­ва и без силите, ко­ито из­г­раж­дат из­точ­ни­ка на злото. Ако те­зи си­ли не съществуваха, чо­веш­кото етер­но тя­ло не би мог­ло да се раз­ви­ва в еле­мен­тар­ния свят. А те­зи си­ли са не­съм­не­но добри, ако те се про­явя­ват само в еле­мен­тар­ния свят; те създават злото благодарение на това, че не остават в дълбините на душата, за да регулират от там връзките на човека с елементарния свят, а че се пренасят в душевните изживявания всред сетивния свят, превръщайки се в подтици на егоизма. Тогава те започват да действуват срещу способностите на човека да обича и по този начин стават източници на неморални действия. Когато сил­но­то Азово чувство пре­ми­не от етер­но­то тя­ло във физическото, то при­чи­ня­ва не са­мо за­сил­ва­не на егоизма, но и отслабване на са­мо­то етер­но тяло. Свръхсетивното съз­на­ние се на­тък­ва на откритието, че при нав­ли­за­не­то в свръх­се­тив­ния свят не­об­хо­ди­мо­то Азово чувство е тол­ко­ва по-слабо, кол­ко­то по­-си­лен е егоизмът при из­жи­вя­ва­не­то всред се­тив­ния свят. В дъл­би­ни­те на душата, его­из­мът пра­ви чо­ве­ка ни силен, а слаб. И ко­га­то чо­ве­кът ми­на­ва през Портата на смъртта, се про­явя­ва и дейс­т­ви­ето на егоизма, нат­ру­пан в жи­во­та меж­ду раж­да­не­то и смъртта, и то така, че пра­ви ду­ша­та сла­ба за из­жи­вя­ва­ни­ята в свръх­се­тив­ния свят.   


Щайнер
- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27