ИЗКУСТВЕНОТО ЗЛАТО В много исторически източници се твърди, че някои алхимици действително са могли да “правят” злато (Раймунд, Лулий, Арнолд от Тиланова, Йохан Баптист ван Хелмонт и др.). Съществуват и до днес редица предмети (монети и украшения), за които е известно, че са направени от алхимично злато. Възможно ли е това?
В началото на ХІV век Раймунд Лулий се договаря с английския крал Едуард да изготви 60 000 фунта (1 фунт = 453,6 г) злато от живак, калай и олово, с които да бъде финансирана свещената война против турците. Кралят обаче не си удържал на думата. От златото, което направил, Лулий, са изсечени много монети, т.нар. нобли, с надпис: “Едуард, крал на Англия и Франция”. С тях е финансирана Стогодишната война с Франция.
И до днес в някои музеи се пазят такива монети, анализът на които показва, че те са направени от високопробно злато. Но дали са били направени наистина от “златото” на Лулий, не се знае, защото липсват каквито и да са сериозни доказателства. По това време Англия не е имала никакви златни източници от търговия, колонии или рудници и следователно е непонятно откъде кралят е намерил това огромно количество злато?
Редица изследователи обясняват тази загадка с това, че фактически Р. Лулий е служил на крал Едуард І, който е царствал до 1307 г. А крал Едуард ІІІ (1312 – 1377) в 1340 г. е пуснал ноблите по случай морските си победи над французите. Освен това той се възкачва на престола през 1327 г. и следователно не е могъл да се договаря с алхимика, тъй като последният е починал още в 1315 г. От редица достоверни източници е известно, че Едуард ІІІ е събирал военни контрибуции, като безогледно увеличавал данъците и конфискувал всички златни предмети от църквите и манастирите.
Още по-интересна е историята с августинския монах и алхимик Венцел Зайлер. През 1657 г. той се представя на император Леополд І във Виена, който бил голям почитател и покровител на алхимиците. В тайната алхимична лаборатория на императора В. Зайлер успява да “превърне” мед и живак в злато, което придворният ювелир внимателно анализирал и заявил, че това е чисто злато. След това въодушевеният алхимик се решава на един още по-удивителен експеримент. През 1677 г. на празника на свети Леополд В. Зайлер пред очите на императора, придворните и духовенството взема голям сребърен медальон и започва да го потапя в различни течности на около три-четвърти от дължината му. После изтрива медальона с вълнен парцал и го подава на императора, който ахнал от златния блясък.
Днес този медальон се пази в Музея по история на изкуствата във Виена. Тежи повече от 7 кг, има диаметър около 40 см, а златното му съдържание съответства на 2055 стари австрийски дуката. На лицевата страна са гравирани прадедите на императора, а надписът на обратната страна съобщава, че в годината 1677 Венцел Зайлер извършил “този истински опит по истинско и пълно превръщане на металите”. Ясно се вижда границата, до която алхимикът отпускал медальона в тайнствените течности: горната по-малка част има сребрист цвят, а долната – златен. Виждат се и срези в горната и долната част, от които са взимали пробите за изследване.
Едва през 1931 г. химиците Щрьбингер и Райф от Института за микроанализи към Виенския университет успяват да разгадаят тайната на медальона. Те анализират около 15 мг и установяват, че това е сплав с разнороден състав: 43% сребро, 48% злато, 7% мед и малки количества калай, цинк и желязо. Следователно не е било превръщане на металите, ат.нар. оцветяване. Оставало да се реши въпросът по какъв начин В. Зайлер е могъл да придаде на сребърната сплав такъв оттенък, че всичко да я приемат за злато.
По молба на химиците виенският монетен двор изготвя кюлче от сплав със същия състав. След това учените започват да потапят кюлчето в различни киселини и разтвори от соли и накрая разкриват тайната на алхимика. Студената, наполовина разредена азотна киселина, която алхимиците използвали за разделянето на златото от среброто, придава на сребърните сплави ярък златен блясък. Чрез обработка с различни минерални киселини може да се постигне цвят на чисто злато от 24 карата.
Но да допуснем, че в алхимичните твърдения има някакво рационално зърно. Много от алхимиците са се стремели да превърнат в злато не обикновения калай, а “калай със зелено светене”. Ако приемем, че това е талий, който прилича на него и в огъня свети със зелена светлина (спектърът му съдържа една яркозелена линия), то достатъчно е на талия да се отнеме една алфа-частица, за да се превърне в злато. Но това е неосъществимо, защото този процес теоретически е възможен само за изотопа на талия (201), който в природата не съществува.
А прословутият философски камък? Някои предполагат, че това е бил своеобразен катализатор. Известно е обаче, че ядрените реакции не се влияят от никакви катализатори.
През 1963 г. холандският учен К. ван Ниевенбург се заем ада повтори всички многочислени алхимически операции за изготвянето на философски камък по старинните рецепти. В крайна сметка той получава красиви червени кристали от нехигроскопично вещество, което се оказва чист сребърен хлораурат (AgAuCl4). Златното съдържание в него е високо (44%), което се обяснява с наличието на златни и сребърни примеси в изходните материали. Разбира се, с помощта на този философски камък не би могло да се “направи” повече злато, отколкото съдържал, а само т.нар. повърхностно позлатяване.
И тъй, възможно ли е изобщо превръщането на метали в злато? Днес от атомната физика знаем, че устойчиво злато 197 (единственият устойчив изотоп на златото) може да се получи чрез радиоактивно разпадане на определени изотопи на съседните елементи живак и платина. Друг вариант е непосредственото ядрено превръщане на природните изотопи на живака и платината: напр., ако природният живак се облъчи в реактор с поток от неутрон, ще се получи минимално количество устойчиво злато и най-вече радиоактивно злато. То има много къс период на живот и след 30 дни отново се превръща в изходното вещество (живак) с отделяне на бета-лъчи.
ХИПОТЕЗИТЕ Представата ни за алхимията и алхимиците е свързана с мистицизъм, суеверие и лъженаука. Исторически погледнато обаче, това са едни от характерните черти на средновековието, които са формирали психологията и мирогледа на хората тогава.
Едно тълкуване на легендарния текст с неустановен произход, известен под името “Изумрудената скрижала”, продължава да е предмет на дискусии сред специалистите. Според легендата тринадесетте заповеди в скрижалата са написани от древноегипетския бог Тот. В тях той влага висшите познания за строежа на материята и вселената. Ето един интересен откъс от тях:
“… Отдели земята от огъня, тънкото от грубото, внимателно, с голямо изкуство. Това вещество се вдига от земята към небето и веднага отново се спуска към земята. То събира сили от горните и долни неща. И ти ще получиш световна слава, и всякакъв мрак ще се отдалечи от теб…” Най-вероятно в текста се разказва за принципите, с помощта на които може да се овладее енергията, заключена в материята. В началото се посочва необходимостта да се отдели енергията (“огънят”) от материята (“земята”). Носителят на тази енергия е свързан с финия строеж на веществото, с елементарните частици (“тънкото от грубото”). Процесът е много опасен (“внимателно”) и изисква големи познания и специална апаратура (“с голямо изкуство”). Отделилата се енергия е поток от частици (“вдига се от земята”) и е във връзка със също такава енергия, идваща от космическото пространство – космическите лъчи (“веднага отново, се спуска към земята”). В последното изречение направо се казва ,че този, който овладее ядрената енергия, ще бъде най-големият благодетел на човечеството.
Един немски лекар предлага друго, още по-интересно тълкуване на алхимичния символ, представляващ кръг, около който са разположени седемте познати тогава планети и съответстващите им седем метала:
Първо: Ако започнем от оловото и вървим по посока, обратна на часовниковата стрелка (олово, калай, желязо, злато, мед, живак и сребро), ще констатираме, че в този ред нараства и тяхната топло- и електропроводимост. На пръв поглед това учудва, но да не забравяме, че топлопроводимостта на металите съвпада с тяхната електропроводимост. Алхимиците може би са открили опитно, че водата завира най-бързо в сребърен съд и най-бавно в оловен.
Второ: Древните астролози са смятали, че планетите Марс, Юпитер и Сатурн са външни планети, а Венера, Меркурий и Луната – вътрешни. Ако проследим реда на металите, които им отговарят (желязо, калай, олово и мед, живак и сребро), ще се получи техният електроафинитетен ред. Тази закономерност също озадачава. Да си припомним обаче, че алхимиците са знаели много видове заместителни реакции. Желязото измества медта от нейните съединения, медта – живака и т.н. Следователно това подреждане на металите в алхимичния кръг вероятно е съставено по емпиричен път.
Трето: В същия този кръг, ако започнем от желязото и вървим по посока на часовниковата стрелка, като свързваме металите през един, ще получим ред, който точно отговаря на съответните им атомни тегла (желязо, мед, сребро, калай, злато, живак и олово). www.meridian27.com