Автор Тема: Суфизъм - що е то  (Прочетена 9349 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен miamotobg

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 175
  • Шинмен Миамото Мусаши
Суфизъм - що е то
« -: Ноември 19, 2006, 17:40:56 pm »
Суфизмът никога не е имал начало и никога не е възниквал като историческо явление. Той е съществувал винаги, защото светлината винаги е била вътрешната същност на човека. В своите най-висши проявления тази светлина може да бъде наречена Познание на Бога, а Божествената Мъдрост - суфизьм, Суфизмът винаги се е практикувал, а неговите проповедници са били сърцати хора и поради това учението принадлежи както на своя майстор основоположник, така и на всички останали.

Според преданието първият пророк бил Адам, което означава, че още първият човек на земята носел мъдрост. Сред човешкия род винаги са се намират хора, които страстно са се стремели към мъдрост. Отивайки в уединение, хората на духа са търсели истината и служейки на другите, с благоговейна преданост са се учили от тях на мъдрост. Малцина са онези, които са успели да разберат онова, на което учат божествените избраници, но величието на тяхната личност е привличало мнозина. И хората казвали на пророка: "Ние ще тръгнем след теб, ще ти служим, ще ти вярваме и никога няма да последваме други", а светците им отговаряли: "Деца мои, благославям ви, правете така, постъпвайте точно така. Трябва да живеете по този начин". И давали на хората знания и закони, които възпитавали у тях покорност и човечност. Така се раждали религиите.

С течение на времето истината била изгубена. Появил се стремеж към господство, а след това идеализиране на собственото общество и отричане на другите. И постепенно мъдростта изчезвала. Религиите се утвърждавали, макар и трудно, но светът бил в такъв стадий на развитие, че не могъл да приеме суфизма. Неговите последователи били осмивани, презирани и подлагани на гонение. Наложило се да се скрият от света, усамотени в планински пещери.

Когато дошъл Христос суфиите били сред първите, които се вслушали в неговото учение, а по времето на Мухаммад суфиите от планината Джафа първи откликнали на неговия призив. Едно от тълкуванията за произхода на думата "суфизъм" се свързва с названието на планината Джафа. Именно Мухаммад открил за суфиите пътя към Арабия, където те имали многобройни последователи, сред които Садик и Али.
В най-древни времена било основано Братството "Чистота – Сафа” Неговата главна насока била следната: опознай себе си и ще познаеш Бога. Тези братя, познаващи своята природа, са били суфиите, защото суфизмът е учение за самопознанието.

Суфиите и йогите се разбирали едни други, тъй като разликата помежду им е само една: йогите се стремят повече към духовност, а суфиите - към човечност. Йогите смятат, че е по-добре да бъдеш Бог, а суфиите - че трябва да бъдеш човек, защото ако в някой е останал само духът, той винаги рискува да изчезне, защото нашето тяло има свойството да пропада. Суфиите смятат, че щом като нашето тяло има потребности и желания, те трябва да се удовлетворят. Според тях човек трябва да получи от живота всичко, което е по силите му, но ако нещо е извън силите му, той не бива да се разстройва. Между йогите и суфиите няма съществено различие, защото няма различие в мъдростта; различни са само формите, в които се проявява.
Централна тема в живота на суфия е свободата на духа. Великият персийски поет-суфи Руми веднъж казал: "На земята душата е заключена в тъмница и остава в нея дотогава, докато живее на земята". Осъзната или неосъзната, във всеки от нас живее острата мъка на душата, стремяща се да се изтръгне от плен, да разкъса сковаващите я пътища. Отговор на този порив може да се намери в придобиването на духовност.
Това е главната тема на творчеството на поетите суфии, които могат да бъдат наречени ринди. За разлика от живота на ортодоксалните вярващи, техният живот не е скован от някакви принципи. Те са свободни от всякакъв фанатизъм, от всякакви догми и предписания, угнетяващи човечеството. И в същото време тези хора притежават високи идеали и съвършена нравственост, задълбочено мислене и много високо ниво на съзнание.Те водят напълно свободен живот в този свят - затвор, където всеки индивид е пленник.
По голяма част от суфийската литература е написана по такъв начин, че човек, който не познава нейната дълбочина и скрит смисъл, може да бъде обезкуражен. Ако вземем за пример стиховете на Хафез, ще ни направи впечатление, че в тях не се споменава Бог. Ако се обърнем към стиховете на Омар Хаям, които така високо се ценят от западния свят, ще видим, че той пише само за едно и също: за виното, за любимата, за бокала и за уединението. Някой ще попита: "Що за духовност е всичко това? Той говори за виното и за бокала! Ако това е духовност, жал ми е за човечеството!" Да, в тези стихове малко се говори за благочестие. А в поезията на Джами благочестие и набожност изобщо няма, както ги няма и в стиховете на стотици други поети-суфии - велики мъдреци и мистици. Те предполагали, че ако някога се прочуят като духовни хора ще бъдат принудени винаги да се проявяват като такива, да изглеждат духовни, да говорят като духовни и се страхували, че на тази пътека ще изгубят свободата си и ще се превърнат в лицемери.
Методът на суфизма винаги се е стремял към едно - освобождение от собствения "аз". Но кой "аз"? Не истинския, а фалшивия "аз", който обсебва човек и като изхожда от него човек смята себе си за нещо различно от другите. Като се откаже от този лъжлив "аз", той дава възможност на своя истински "Аз" да се прояви във видимия свят. Суфийският метод позволява да се разкрие душата на човека, неговият истински ,,Аз" - онази вечна същност, на която са присъщи сила и красота. Суфизмът разбира, че образите на Ахурамазда и Ариман олицетворяват принципа на доброто и злото. Някой може да ги открие в думите на Христос, в Корана или в Зенд-Авестата. Суфизмът вниква в това, което стои зад представите за ангелите и стига до идеализиране на Бога и Учителя като носители на божественото послание. Може да бъде наречен юдейски мистицизъм, ако се пренебрегне влиянието, което му е оказало християнството. Може да бъде наречен християнска мъдрост, ако се пренебрегне влиянието на исляма. Може да бъде наречен вътрешна същина на исляма, ако се пренебрегне влиянието на други философски системи, като веданта и будизъм. Ето защо суфизмът е така всеобхватен, съвършен и универсален.

Суфийското преклонение към природата се е родило под въздействието на учението на Заратустра. Склонността на суфизма към жертвоприношение е урок от Авраам. За своите чудеса той е задължен на Мойсей. Предупреждавайки за бъдещи опасности суфизмът черпи знания от Ной - най-великият пазач от миналото. Неприемането на аскетизма води началото си от Соломон, а свещената музика напомня за песните на Давид. Стремежът към саможертва се базира на примера на Христос, а в човечността се вижда въздействието на личността на Мухаммад. Ето защо суфиите са ученици на всеки наставник, последователи на всяка религия, познаващи мъдростта във всичките й аспекти. И затова независимо от всичките си постижения те остават отворени за света Много хора казват: "Ние вярваме само в Мойсей или в Христос". Други твърдят, че вярват само във Ведите или в други древни свещени писания. За суфия не е важно кой е казал това или онова, важна е същността на казаното. Ако намира истината в думите на Заратустра, той я приема. Ако среща истина в Кабалата, приема и нея. Суфият приема словото на Христос и Библията и вижда истината в Корана. Той приема веданта - сред суфиите е имало много повече велики ученици на веданта, отколкото индуси. Във всичко суфият вижда свещено писание.
Суфият вижда истината във всичките й форми. Ако някой му предложи да отиде в християнска църква и да се помоли, той ще направи това с удоволствие. Ако друг го покани в синагога и поиска да се помоли така,както правят евреите, той ще бъде абсолютно готов за това. Намирайки се сред мюсюлмани, той ще произнася намаз заедно с тях. В индуистки храм ще види истинския Бог, живия Бог заедно с идола. Будисткият храм ще го вдъхнови и няма да го заслепява с идолопоклонни-чество. И все пак, истинският храм за суфият е в неговото сърце, в което живее Любимият, този, на когото еднакво се кланят както мюсюлмани, така и кафири.Съществува неразбиране не само между Изтока и Запада и между християните и мюсюлманите, предали на Запада опита на суфизма, но и между самите християни, както и между хората въобще. Като школа суфизмът е дошъл на Запад от Изток, но самият суфизм, като послание, е дошъл на земята свише. В този смисъл суфизмът не принадлежи нито на Изтока, нито на Запада. Суфийското езотерично учение се опира на традициите на древните школи на суфизма, съществували в продължение на различни исторически етапи, но суфийското послание има своя собствена традиция. То е повече от школа, то е самия живот; то е отговор на молбата на цялото човечество.
Суфизмът е светлина и живот, подхранващ всяка душа и възвишаващ смъртния до безсмъртие. Той е послание за любов, хармония и красота. Той носи божествено послание. Неговото послание е послание на епохата, защото дава отговор на призива на всяка душа. Това послание не се побира в думите, а в божествената светлина и енергия, които из-целяват душите, дарявайки ги с покой и божествен мир. Суфизмът не -е нито деизъм, нито атеизъм - деизмът означава вяра в Бог, който се намира непостижимо далеч на небето, атеизмът означава да се живее без вяра в Бога. Суфият вярва в Бога. Но в кой Бог? В Бога, от който сам е произлязъл, Бог в него и около него. Както е казано в Библията, ние живеем, движим се и съществуваме в Бог. Ето такова е учението на суфизма.
Суфиите вярват в Бога като в идеалния "Аз" вътре в истинския живот, като в колективното Съзнание, а също и като в Бога на двата свята. Владетеля на бъдещите дни, Вдъхновителя на прекия път, Този, от Когото всичко е произлязло и към Когото всичко ще се върне. В действителност не може да има много религии - има само една. Не може да има две истини и не може да има двама повелители. Както има само един Бог, така има и една религия, един повелител и една истина. Уязвимото място на човека е в това, че възприема за истина само онова, което е делнично и обикновено, а онова, което не е свикнал да чува или да мисли за него, го плаши. Подобно на пътник, загубил се далеч от дома в чужда страна, душата на човека странства сред явления и вещи, непривични за нея. Но пътят към съвършенството означава издигане над ограниченията, стремеж към такава височина, от която очите не могат да различат границите на отделните страни или континенти, а виждат целиясвят като едно цяло. Колкото по-високо се издигаш, толкова по-широк става твоят хоризонт.
От край време хората воюват заради принципи. Заявяват, че твърдо стоят зад едни или други принципи и че тези принципи ги правят по-добри от други хора, които се придържат към други норми. За суфия обаче няма добро или лошо. Неговият единствен морал е да бъде добър към другите. Ето защо светът не може да го разбере, защото човечеството все се стреми към принципи и иска някой да му посочи кое е добро и кое лошо. Всички ние виждаме добрите или лошите неща в зависимост от гледната ни точка, а това означава, че на първо място трябва да се възпитава тя. Суфият изпълва с духовност всичко, до което се докосне. Той вижда навсякъде единство и хармония. Религията на суфия е любовта, затова предписанията на другите религии не означават нищо за него. Борбата за принципите той оставя на онзи, който не е способен да види по-далеч от тесните рамки на своите собствени идеи.
Целта на суфия в живота е да не се отказва от никаква религия и да не отхвърля никое общество. За каквото и да става дума, - за християнство, за будизъм, за юдеизъм, за индуизъм или някакво друго учение или общество, било то Теософското общество, Новата епоха или Християнската наука - той не се стреми да открие техните слаби места и възможни недостатъци, а вижда доброто във всичко. Всеки човек в света прави онова, което смята за най-добро и дори според другите да не е така, във всеки случай той мисли, че постъпва по най-добрия начин. Целта на суфия е като целта на целия свят - постигане на знание, но в същото време той се стреми да постигне хармония и единство с другите и не търси различия. Неговата цел е не да види двойствеността, а единството във всичко. И тази цел е всъщност целта на всички религии. Разликата е само в това, че тази цел е била провъзгласявана с по-голяма или по-малка откровеност през различни етапи от световната еволюция.Бог съществува като неактивно и съвършено Съзнание, чието съвършенство лежи в Неговата самодостатъчност. Той проявява активност в проявленията. Тук суфият също открива единството на Бога. Бог винаги е пред очите му. Приема всяка добрина и независимо от кого произхожда тя - от приятел, от баща или майка - я възприема като дар от Бога. Бог се проявява чрез нашите приятели, майки и бащи. Всяко задължение, всяка благодарност, които той изпитва, той ги изпитва към Бога. Приятелството, любовта към родителите, роднините, приятелите, любимата - всичко това суфият приписва на Бог.

В какво се състои целта на суфия? Той се стреми да достигне до такова преживяване, в което няма нищо от "преживяването" в обикновения смисъл на тази дума. Съществуват две тенденции: стремеж към проявление, което ни довежда в този свят на разнообразие; и стремеж към неактивност, която ни връща към онова състояние, от което сме излезли. Съвършенството се състои не в отделното не-проявление и не в отделното проявление, а в единството на двете.

По пътя към проявлението душата събира около себе си всевъзможни вибрации от различни нива, с които е влизала във взаимодействие - от най-фини до най-грубите физически. Но и в това откриваме съвършенството на Твореца. Не бихме могли да се радваме на възвишеното, ако не съществуваше и низшето, не бихме могли да се радваме на сладкото, ако го нямаше горчивото. Ако всичко е хубаво, не бихме могли да се наслаждаваме на доброто. Ако съществува само един цвят, въобще не бихме могли да получим удоволствие от многообразието на цветовете. Спомням си думите на поета: "Господи, позволи ми да не живея в този свят, където камфорът, памукът и костта се считат за еднакво бели!" Колкото повече цветове, колкото повече оттенъци има, толкова по-голяма е нашата радост. Хиляди, стотици хиляди несъвършенства съществуват само за да стане възможно проявлението на едно велико съвършенство. Сещам се за едно сравнение с художник, който рисува картина. Той има бои и четки. Създава изображения. И не знае дали с първия, с десетия, стотния или с х­лядния щрих ще го направи точно.
Задачата на суфия е да свали покривалото. Душата на човека е толкова плътно скрита под пласт от всевъзможни вибрации, че самата тя не може да се открие. Посредством медитацията и други практики суфият първоначално премахва физическото тяло и се опитва да види онова, което може да види без него. След това той отстранява от себе си астралното измерение, в което човек живее със своите мисли и чувства, за да открие какво се осъзнава без това измерение. Съзнанието е подобно на завеса, пред която стои някой с малко фенерче в ръце. Светлината от фенера пада върху завесата и отде­ля или очертава част от него, от която получава впечатление за цялото.Суфият се стреми към самоосъществяване и го постига с помощта на своя божествен идеал, на своя Бог. По този начин той се докосва до истината, която е крайната цел и страстният стремеж на всяка душа. Това не е само осъществяване. Това е щастие, което е невъзможно да се изрази с думи. Това е покой - онзи покой, за който тъгува всяка душа.

1. Не носи злоба в себе си. 2. Прави разлика между печалбата и загубата във всекидневието. 3.Развива

Неактивен miamotobg

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 175
  • Шинмен Миамото Мусаши
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #1 -: Ноември 19, 2006, 17:43:40 pm »
Как суфият достига това състояние? Практикувайки присъствието на Бога; осъзнавайки единството на всичко съществуващо; работейки всеки миг, съзнателно или подсъзнателно, задържайки при своите видения истината, за да не даде свобода на илюзиите, пристигащи една след друга, да откъснат погледа му от абсолютната истина. Не е важно как се наричат отделните секти, култове и вероучения, важно е това, че докато душите се стремят към тази цел, за суфия всички хора ще бъдат суфии. Отношението на суфия към всички други религии е само едно - уважение. Неговата религия е служенето на човечеството, а неговата единствена цел - осъществяването на истината.

****

На санскритски има три особени понятия: Атма -Всеобща душа, а също конкретна душа, индивидуалност, личност; Махатма - велика душа, просветлено същество, духовна личност и Параматма - божествен човек, осъзнал себе си, Богоосъзнаваща душа. Както е казано в "Гайян": "Ако изучите човека, ще намерите толкова много в него" - ето защо човек (имам предвид всеки човек) има голяма възможност да се развива в духовните сфери. Обикновеният ум дори не е в състояние да си представи широтата на достъпните за човека духовни сфери. Под израза "божествен човек" от древни времена се разбира главно човек и малцина осъзнават, че в действителност означава Божествен човек. Причината е, че всички вярващи отделят човека от Бога и издълба-ват между Бог и човек толкова дълбока пропаст, че се появява необходимост да я запълнят с нещо, което наричат религия. Вярата е като разделителна стена между Бога и човека. Тя приписва всички грехове на човека, а цялата святост на Бога. Тази идея не е лоша, но е много далеч от истината. При разглеждането на първото понятие - Атма - човечеството може да бъде разделено на три основни групи. В първата група влизат хората-животни, във втората - хората-демони, а в третата - човешките същества. Един индийски поет пише: "В живота има толкова много трудности, че дори за човека е трудно да бъде човек".

Човекът-животно мисли само за ядене и пиене, неговите постъпки с нищо не се различат от действията на животните, които търсят единствено удовлетворяване на естествените си потребности. Човекът-демон е този, у когото собствения "аз" е станал толкова силен и мощен, че не вижда нищо друго и у него напълно е изчезнало всякакво чувство за благородство, доброта и справедливост. Такова същество черпи удоволствие от страданията на другите, отговаря със зло на стореното добро и изпитва наслада от безнравствени постъпки. Броят на принадлежащите към тази група е доста голям. След това е разумният човек, този, в който са развити чувствата. Възможно е лекарите да имат друга представа за това кой човек е нормален, но от гледна точка на мистицизма само човек, в който има равновесие между разум и чувства, само човек, отворен за чувствата на другите, който е осъзнат във всичките си постъпки и отчита възможните им последствия за обкръжаващите, е наистина разумен. Казано с други думи - не е толкова просто да станеш човек. Понякога цял един живот не стига.

Махатмата е просветлена душа. Гледа на живота от друг ъгъл. Мисли повече за другите, отколкото за себе си. Животът му е посветен на благодеяния. Той не очаква признателност или награди за това, което прави за другите. Не очаква да бъде хвален и не се бои от хули. От една страна е съединил съществото си с Бога, а от друга - със света. Той живее толкова хармонично, колкото е възможно. Защо избира за себе си пътя на благочестието и праведността? Защо живее, учейки и проповядвайки на хората? Да постъпва по този начин за него е нещо естествено. Всяко любящо и просветлено сърце жадува да види другите достигнали до съзерцаване на тържеството. Съществуват три категории Махатми. Един се сражава със самия себе си и с условията край себе си. Защо е принуден да се сражава? Отговорът е ясен: винаги има противоборство между човека, стремящ към висини и насрещния вятър, който го отблъсква назад. Постоянното съпротивление на този вятър усеща всеки, който върви по пътя на прогреса. Вятърът е конфликтът със самия себе си, с другите, с обкръжаващите обстоятелства; конфликт, възникващ от всичко наоколо, докато всяка част от махатмата се проверява и пробва, докато неговото търпение не бъде напълно изтощено, а неговото его - разрушено. Това е твърда скала, превръщаща се в мека паста. На война войникът може да получи много рани и още по-тежки впечатления, които остават в сърцето му, подобно на рани. Такова е и положението на воюващия, стъпил на пътя на духовността. Всичко е против него - приятелите, макар че не знаят какъв път следва, враговете, обстоятелствата, обкръжението, собствения му "аз". Но раните, които той получава в битката, и впечатленията, които ще получи от нея, ще го превърнат в духовна личност, на която е трудно да се противостои, която е непобедима. Другият тип Махатма изучава урока на пасивността, смирението, жертвите, любовта, преклонението и благосклонността. Има любов, която прилича на пламъка на свещ - духнеш ли я изчезва. Всичко, на което е способна, е да свети, докато няма вятър, но не може да противостои на духането. Има и любов, която прилича на слънцето, което изгрява и достига зенита си, а след това се спуска зад хоризонта и изчезва. Тя продължава дълго. Но има и любов, подобна на божествения Разум, който е бил, съществува и винаги ще бъде. Отварянето и затварянето на очите не отнема разума, слънцето може да изгрее и да залезе, но неговото движение по небето не повлиява на разума. Когато се ражда такава любов, която е способна да издържи на вятъра и бурята, и да стане по-силна от възходите и паденията, тогава човешкият език става друг -светът не може да го разбере. Щом само любовта достигне до Владетеля на любовта, тя заприличва на водата в океана, която се издига във вид на пара, събира се в облаци над земята и се излива надолу като дъжд. Постоянното изменение на такова сърце е непредсказуемо. Не само хората, но и птиците и зверовете не могат да не почувстват неговото въздействие. Това е любов, която не може да се изрази с думи и която се усеща чрез топлотата на онази атмосфера, която създава. Смирената душа на Махатма може да се стори слаба на онзи, който не е способен да я разбере, защото Махатма приема спокойно и наградата, и проклятието, и всичко което му се дава: одобрение и неодобрение, радост и болка. Приема смирено всичко, идващо при него. При третата категория на тези високоразвити души има борба от една страна и смирение от друга. И това е най-сложния път за развитие: една крачка напред, друга назад и т.н. В подобно развитие няма придвижване, защото всяка крачка се уравновесява от своята противоположност. От една страна душата се ръководи от силата, а от друга - от любовта. От една страна - царственост, а от друга - робска покорност. В една персийска поема император Газ-нави казва: "Като цар аз имам хиляди роби, готови да се отзоват на моя зов. Но от мига, в който любовта запали моето сърце, аз станах роб на моите роби". От една страна активно начало, а от друга — пасивно.

Първият тип Махатми може да бъде наречен Мастър, втория - Светец, а третия - Пророк. Параматма е най-високата степен на пробуждане на съзнанието. Обикновеният човек придава голямо значение на света и малко на Бог, просветленият - по-голямо значение на Бог и по-малко на света, а Параматма едновременно придава и не придава значение на Бог и на света. Той е това, което е. Ако някой му каже: "Това е цялата истина"- той ще отговори: "Да, всичко е истина". Ако някой каже: "Това е лъжа" - той ще отговори: "Да, не е истина", Ако някой каже: "Всичко едновременно е правда и неправда" - той ще отговори: "Да, всичко едновременно е истина и неистина". Неговите думи са непонятни и мъчно разбираеми. Много по-лесно е да се общува с някой, който говори на нашия език, но променя смисъла на думите. В този случай езикът също търпи промени той става непознат, чужд език в сравнение с обикнове­ната реч. Думите за един Параматма не означават нищо, значение има само техният вътрешен смисъл. Дори не бива да се казва, че той разбира смисъла: самият той е смисъл, той е станал онова, към което другите се стремят.

Откъсите са от книгата ,,Мистични медитации" на Израт Инаят Хан"
1. Не носи злоба в себе си. 2. Прави разлика между печалбата и загубата във всекидневието. 3.Развива

Неактивен Albinoni

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 859
  • „L'amour est l'enfant de la liberte"
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #2 -: Ноември 19, 2006, 17:55:41 pm »
miamotobg :-*  , поздравления за тази тема  :)
„L'amour est l'enfant de la liberte" Всяко нещо, до което се докосваш е част от Пътя! Достигни до ис

Неактивен miamotobg

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 175
  • Шинмен Миамото Мусаши
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #3 -: Ноември 20, 2006, 18:55:23 pm »
miamotobg :-*  , поздравления за тази тема  :)
Тогава това е специално за теб ;)
РУМИ

Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните - не.

* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч - от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.

* * *

Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!

* * *
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни -
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен -
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме бъзторгват мен -
скали, пронизани от светлина, жадувам!

Превод: Янко ДИМОВ

ОМАР ХАЙЯМ

7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.

12
Ще си заминем с поглед плах - но за света какво е?
И няма път, и няма смях - но за света какво е?
Ний си отидохме - а той е бил и винаги ще бъде.
От нас дори не виждам прах - но за света какво е?

13
Върти безкрайно колелото развеселеният грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на някой цар.

36
Без страх - на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не бой.

43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.


55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино -
ще те приеме той невъзмутим.

59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие, без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал капка дъжд над нас.

60
За мен - цветята на смеха или със вино пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи ми свойта мисъл!"
А тя отвърна в миг: "Душа, със радост увенчана.


82
Мой винен съд, аз знам - и теб е гряла нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху гръдта.

108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг - или година?f
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!

117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.

118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали "не пия капка" -
къде по-глупави неща за тебе зная.

123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам - за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.

134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.


140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат ...Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?


155
И сякаш през завеса отдалеч
със "ти" и "аз" долита кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и "ти" и "аз" не се дочува веч.


161
За щастие - до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.


163
Какво навред желая? - Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: "Кого обичаш ти?"
Отвърна той: "Сърцето, дето пее радост свята!"

184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша -
напълнена докрай - ще оживея аз.

198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.

ХАФЕЗ

Газели*

С песен и сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!
Вино пий, сърце орлово - пак, и пак, и пак отново!

С хубавица като кукла, взел смолистата й букла,
поседи със чувство ново - пак, и пак, и пак отново!

Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово - пак, и пак, и пак отново!

Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово - пак, и пак, и пак отново!

Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот морен
от Хафез сърдечно слово - пак, и пак, и пак отново!

* * *

Безброй момичета са влюбени - ти си единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета - единствен съм и аз, разбрах.

Не срещнах никакво различие и в двата свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си остава - прах.

Все пак на алчните кажете "За всеки краят е един!"
Не трупайте пари, печалбата и загубата носят крах!"

Безкрайно обожавам хората, съединили в любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня им изгорях.

Хафез, за миг склони главата пред знанието на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е грях.

* * *

Знай, Юсуф ще дойде рано или късно - не тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана - не тъжи!

Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш - не тъжи!

Знаеш ли какво те чака зад завесата - нали
могат радости да дойдат с топли длани - не тъжи!

Ден след ден танцуват тихо в неизменен кръговрат,
И какво е вечно? Само ... ураганът. Не тъжи!

Твоят път щом ти се струва дълъг, като че без край -
все ще свърши той със радост тихо в хана - не тъжи!

Все по много ни раздава благосклонната съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна - не тъжи!

Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в нощта -
надалеч от шум и злоба разпиляна - не тъжи!

* * *

Благословена тижина. От друго - няма нужда.
Приятелски очи и дом. От друго - няма нужда.

Измъчена от скръб душа, ти както нямаш нужда
от Бог - кога ще промълвиш: "Вий нямате ли нужда?"

Хей, ангел бях на хубостта, за бога, изгоряхме -
ти спри поне един бедняк: "Вий нямате ли нужда?"

Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси -
великодушният човек от милост - няма нужда.

Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи - няма нужда!

И с благодарност взел в ръка най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него - няма нужда.

Надменник ли си, замини! И повече не идвай.
Приятели са само тук, от други - няма нужда.

О, няма нужда от война - душата ни щом искаш.
Щом дрехите връз теб са твои - да молиш - няма нужда!

Примамен пак от любовта, край животворни устни
вървя и пламенен ответ да моля - няма нужда.

Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си разкрива.
С надменниците не спори, не трябва - няма нужда.

* * *

Вятърът ще се радбуди, свежо утрото ще бъде
и светът ще подмладее - пак сред радости ще бъде.

Ще разтвори свойта чаша яркоогнена жасмина,
а пък нарцисът с лалето - неспокоен пак ще бъде.

Скъп е всеки цвят, целувай оросените му листи,
че разцъфнал днес, той утре в други светове ще бъде.

Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй ще бъде.

Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй ще бъде?

О, недей без чаша вино в месеца Шабан да бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще бъде!

Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм приседнал.
не повтаряй вече тъжно: "Тъй било е и ще бъде!"

Щом от храма се отказах, спрял сред Харабат смирено -
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен ще бъде.

Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще бъде.

* * *

Да минем пак към механата, да спрем пред нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна простотаа.

Отлита всичко като вятър - и тронове, и сан висок -
но нека за това не мислим, да пием - в туй е радостта.

Да пием! И с другари верни край пълни чаши да седим,
че свети всяка малка капка като рубин върху пръстта.

И щом сме още във начало, в едно да се обословим:
по този път да не оставим, да не забравим любовта.

О, проповедник, ти напразно на нас предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните места.

От твойта глътка тази почва на бисер скъп се претвори -
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от стойността

на почвата. И щом танцуваат суфите весело край нас,
от тях добър урок да вземем за песни радостни в нощта.

О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да се явим,
с праха на този вход ще свикнем - такава ни е участта!

Превод: Йордан МИЛЕВ
Ела: сърцето ми ранено навярно ще възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се свърже пак.

Ела: очите ми без слънце останаха сега без теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми пак.

Като войници негри в боя разби ме черната тъга,
но твоят образ бял да свети над мен каато румеец пак.

Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми дух -
то само твоят чар умее да се огледа в него пак.

Нощта е бременна, ний знаем. Разказва твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със възглас пак.

Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка въздух пак.

* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!

Всичко хубаво в този свят - е било и е твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!

Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!

Вее вихърът есенен ... Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!

Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не бъдеш!

Да загине там всеки, който с лошо те гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не бъде!

Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не бъде!

* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка благословена.

Да пия пак, че този свят безшумно ще загине -
и затова сред шум и смях прекарай дръзновено.

О, как от тъжните оочи ликът й е далече -
в душата - огледало - той живее вдъхновено.

Без тази гордост, кипарис, когато прах аз стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка въжделена.

Пълзи по мен като змия отровна твойта плитка -
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.

Разбра ли - този прах и тлен са класове наа дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.

Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание блажено.

А праведникът горд навред вреда във всичко вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!

Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно роза,
и пред любимите нозе - хвърли ги, неизменен.

 

1. Не носи злоба в себе си. 2. Прави разлика между печалбата и загубата във всекидневието. 3.Развива

Неактивен Albinoni

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 859
  • „L'amour est l'enfant de la liberte"
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #4 -: Ноември 20, 2006, 19:16:44 pm »
miamotobg :-*  , поздравления за тази тема  :)
Тогава това е специално за теб ;)

РУМИ

Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните - не.

* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене, месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време, не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй никой път,
дори към други светове сърцето да те позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не звъни.
Не гледйте без мен, очи. Душа, без мене, замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно ще съм аз -
подобно топка пред играч - от изгрев, та до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай, остани.

* * *
Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!

* * *

Mного, много благодаря    :) много съм впечатлена от жеста  :-*
„L'amour est l'enfant de la liberte" Всяко нещо, до което се докосваш е част от Пътя! Достигни до ис

Неактивен miamotobg

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 175
  • Шинмен Миамото Мусаши
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #5 -: Ноември 23, 2006, 12:02:59 pm »
Откъс от книгата на Идрис Шах, Суфиите. София: Евразия, 2003.

* * *

Твърди се, че хората от Изтока притежавали такъв манталитет, който им позволява с готовност да се поставят под ръководството на учител и да изпълняват заповедите му с рядка за Запада покорност. За онези, които поне в някаква степен познават реалния Изток, такова мнение е толкова погрешно, колкото и другото разпространено на Запад обобщение, чийто смисъл се свежда до това, че всички източни страни са повече или по-малко еднакви. Най-многото, което може да се каже за източното отношение към учителите, е, че на Изток те са повече и че там могат да бъдат намерени повече свидетелства за тяхната благотворна дейност.

В процеса на възпитание почти всички хора придобиват известна увереност в собствените си сили, която впоследствие се превръща в начин на мислене. Поради напълно естествения недостиг на истинска съдна способност идеята за ръководство се смесва със загубата на свобода. Както на Изток, така и на Запад повечето хора не разбират, че да се оставиш в ръцете на експерт изобщо не означава загуба на собствената значимост. Тези хора проявяват непоследователност, като позволяват на хирурга да им отстрани апендикса и в същото време поставят под съмнение висшето знание или опита на учителя, които имат отношение към област, в която те са точно толкова невежи, колкото и в хирургията.

Тъй като суфиите не проповядват своето учение и не се опитват да привличат последователи, единствено достъпният материал относно подхода към учителя са изказванията на развитите суфии, които по правило не са учители. Един от тези суфии пише следното: „Вие ходите при свещеника по навик или по убеждение, а също и защото той твърди определени неща. Ходите на лекар, защото са ви го препоръчали или защото сте обзети от отчаяние, или защото изпитвате неотложна нужда да предприемете нещо. Често посещавате компанията на маговете заради вътрешната си слабост, оръжейника заради външната сила, обущаря – защото сте видели модели на работата му и искате да имате обувките му. Не посещавайте суфий, освен ако не искате да извлечете полза от това посещение, защото той ще ви отпрати, ако започнете да спорите с него“.

Суфиите смятат, че влечението, което човек изпитва към суфийския учител, е следствие на интуитивното му разпознаване, а причините, с които бъдещият суфий обяснява това, са второстепенни. Един суфий разказва следното: „Знаех, че учителят е велик и добър човек още преди да го срещна, но едва след като ми помогна да получа озарение, осъзнах, че неговото величие и доброта са доста повече от моята първоначална способност за разбиране.“

Усещането за свобода или зависимост при обикновения човек най-често е субективно. Един суфий пише: „Моят учител ме освободи от робството, в което живеех, от онова робство, което смятах за свобода и което в действителност беше за мен омагьосан кръг.“

Некритичното пренасяне на усещането за увереност в собствените сили в области, където то фактически не може да донесе никаква полза, е илюстрирано в следния откъс от автобиографията на един суфий: „Реших, че мога сам да вървя по мистичния път и се опитвах да правя това, докато вътрешният ми глас не ми каза: Иди при знаещия, който ще ти покаже пътя през пустинята. Нима предпочиташ да търсиш свой собствен път и да унищожиш себе си в процеса на търсене“ (вж. Неразумни грижи).
Макар че някои суфийски способности могат да се развиват спонтанно, личността на суфия не може да достигне зрялост самостоятелно, защото търсещият не знае точно по какъв път върви и в каква последователност ще го заливат преживяванията. В самото начало той прекалено силно е изложен на своите слабости, които го атакуват и от които учителят го „защитава“. По този повод шейх Абу ал-Хасан Салиба казва следното: „По-добре поставете ученика под контрола на котка, отколкото под негов собствен контрол.“ На ранния етап поривите на бъдещия суфий са толкова променливи и неуправляеми, колкото и тези на котката.

В суфийското учение често се подчертава, че в повечето си прояви неразвитият човек е животно, надарено със способности, които не може правилно да използва: „Колкото повече животно има в човека, толкова по-малко той разбира учителя. Водачът може да му прилича на ловец, който иска да го вкара в пещера. Такъв бях и аз – пише Али-Пир. – Необученият сокол смята, че ако го хванат, както той нарича това, ще бъде поробен. Той не разбира, че соколарят ще направи живота му пълнокръвен и той ще седи на ръката на краля, забравил вечните грижи на страха и храната. В дадения случай единствената разлика между животното и човека е, че животното се бои от всички и от всеки, а човек заявява, че оценява надеждността на учителя. А в действителност той потиска интуицията си, склонността си да се остави в ръцете човек, познаващ Пътя.“
Между учителя и ученика е налице определено взаимодействие, което едва ли съществува в обикновените взаимоотношения между хората. За да могат думите, действията и сътрудничеството да станат наистина суфийски, се изискват три неща: учител, обучаващ се и общност или школа. Именно за това говори Руми в следните редове:

Илм-амози тарикиш кавли аст
Харфа-амози тарикиш фа‘ли аст
Факр-амози аз сохбат каим аст.
„Науката се изучава с помощта на думите,
Изкуството – с помощта на практиката,
А отчуждеността се познава в компания.“

Тъй като самият начин на учене трябва да се изучи, на друго едно място Руми казва следното: „Това, което обикновеният човек смята за камък, е бисер за знаещия.“

Функцията на учителя е да отвори ума на търсещия за осъзнаването на неговото собствено предназначение. За да успее да постигне това, човек трябва да разбере до каква степен неговото обикновено мислене е сковано от различни предположения. Докато кандидатът не разбере това, той няма да може да постигне истинното разбиране и ще бъде годен само за участие в дейността на по-обикновени организации, които го учат да мисли в съответствие с определени образци: „Отвори вратата на своя ум, когато дойде разбирането, защото ти си беден, а то е богато“ (Руми).

В определен смисъл суфизмът може да се разглежда като борба срещу използването на думи за изграждане на модели на мислене, които задържат човека на определен етап на негодност или го принуждават да служи на организации, които в крайна сметка не притежават никаква еволюционна ценност.

Попитали веднъж един суфий защо суфиите използват думите в особен смисъл, който по възможност е най-отдалечен от тяхното традиционно значение. Той отвърнал: „Помислете по-добре защо обикновеният човек страда от тиранията на думите, които навикът е обездвижил, докато те трябва да му служат само като инструмент.“

Връзката между учителя и ученика в суфизма не може да бъде разбрана в изолация от самото учение. Един от аспектите на учението се намира извън времето и пространството. Той съответства на определени елементи в учителя и ученика, които притежават еднакъв статус. Друга част от учението откриваме сред множеството аспекти, на които човешкото съзнание обикновено разцепва опита, живота и света на формите. Взаимодействието от особен род води до трансформация. Така това взаимодействие в крайна сметка в много отношения превъзхожда обикновените рамки на обучение и учене. Суфийският учител е нещо повече от човек, препредаващ формално знание, той е над човека, който се намира в хармония с ученика, нещо повече от механизъм, предаващ определен запас от натрупана информация. Той обучава на нещо повече от методи на мислене или определено отношение към живота, той обучава дори на нещо повече от възможността за саморазвитие.

В предговора си към книгата, която бързо става класическа в средата на ХХ в., чешкият професор Ерих Хелер засяга въпроса за изучаването на литературата и по-точно, за нейното преподаване. Той казва, че учителят „изпълнява задача, която изглежда неосъществима, ако прилагаме научни лабораторни методи, той обучава на това, на което, строго казано, е невъзможно да се обучава. То може само да се „долови“ подобно на страстта, порока или добродетелта“.

Функцията на суфийския учител е дори още по-сложна. За разлика от учителя по литература той няма никаква задача в обикновения смисъл на тази дума. Неговата мисия е да бъде, да бъде сам себе си; и ако неговото битие функционира правилно, то ще му помогне да изпълни мисията си. Именно затова няма никаква разлика между обществените и частните функции на суфийския учител. Онзи, който се държи по един начин в класната стая и по друг у дома, който има професионално отношение или прилага така наречения особен подход, не е суфий. Суфийският учител е вътрешно съгласуван. Може да изглежда, че неговото външно поведение се променя, но вътрешната му индивидуалност остава единна.

Актьорът, който „влиза в кожата на героя“, не може да бъде суфийски учител. Мъжът (или жената), който толкова силно е увлечен от официалната си роля, че забравя за всичко друго под влияние на временната си личност, не може да бъде суфийски учител. Не е задължително да сме толкова издигнати като Уолтър Мити (образ, създаден от Джеймс Търбър), за да усетим „сложността“. Това състояние е достъпно само за онези, които вече са достигнали някоя от първите степени на суфийско знание. Човек, който може да се изменя под влияние на временни характерологични обстоятелства, не може да бъде учител.

Навикът да се променяме толкова дълбоко се е вкоренил в нас, че „изпълнението на роля“ е станало социално приемливо. За повечето етапи от този стандартен социален процес е характерно доминирането на синтетичната или променящата се личност. Само по себе си това не се смята за зло, но от суфийска гледна точка такава личност е сигурен признак за незрялост.

Вътрешното единство на личността, което се проявява по различни начини, означава, че суфийският учител няма нищо общо с повърхностната, идеализирана личност на буквалиста. Спокойната, винаги неизменна личност, равнодушният учител или човекът, който внушава само благоговеен страх, човекът, който „никога не се променя“, не може да бъде суфийски учител. Аскетът, който се е откъснал от нещата в този свят и затова повърхностно въплъщава идеала на повърхностния човек за откъснатост, не е суфийски учител. Не трябва да търсим дълго обяснение на това. Статичното е безполезно за органичния живот. Човекът, който винаги е спокоен и съсредоточен, доколкото може да се съди за това, е подготвен за ролята на аскет и отшелник. Той „никога не се вълнува“, следователно лишава себе си от една от функциите на органичния, а също и на духовния живот, поради което стеснява кръга на своята дейност. Прекалено тренираният човек се превръща в планина от мускули.

1. Не носи злоба в себе си. 2. Прави разлика между печалбата и загубата във всекидневието. 3.Развива

Неактивен miamotobg

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 175
  • Шинмен Миамото Мусаши
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #6 -: Ноември 23, 2006, 12:04:21 pm »
За суфия безметежността е само един от аспектите на динамичния взаимообмен. Суфизмът е редуване. Интелектуалната безпристрастност е полезна само когато помага на човека да направи нещо. Тя не може да бъде крайна цел на нито една от системите, които се занимават с проблемите на човешката самореализация.
В нежизнеспособните или фрагментарните метафизични системи средствата се превръщат в цел. Достигането на безметежност, неподвижност или блаженство (всяко от тези състояния е аспект в развитието на всеки човек) се смята за необичайно или желателно само по себе си, но толкова рядко постижимо, че практикуващият се фиксира върху него.

Следващият стадий се изразява в търсене на обяснения, които трябва да докажат, че постигането на безметежност, аскетизъм или друг междинен етап в развитието притежава някакво възвишено или безкрайно значение. „Еди-кой си достигнал пълна откъснатост и затова станал озарен“ – подобни и много други неща стават легенди. В дадения случай едното, разбира се, не следва от другото, но на хората им се струва, че е точно така. В Западна Европа можем да чуем следните неща от иначе напълно разумни хора: „Този и този е удивителен човек, той може да контролира сърдечния си пулс. Винаги се съветвам с него за своите проблеми.“ Ако на подобен човек кажем: „Еди-кой си е удивителен човек, той може да печата 90 думи в минута. Посъветвайте се с него за своите проблеми“, отговорът ще бъде незабавно възмущение.

Човек може да бъде учител в метафизическата област, без да се съмняваме в неговата искреност, само ако наистина вярва в това, което казва. Ако твърди, че като стои на главата си, може да постигне някаква мистична цел, той трябва първо да ви убеди, че тази цел наистина е била постигната благодарение на тази методика. Това може да се нарече позитивно твърдение, което трябва да бъде прието или отхвърлено. Суфийският метод на обучение обхваща по-широка област. Като насочва вниманието на ученика към необичайни теми и практикува цял комплекс от дейности, колективно наричани суфизъм, учителят се опитва да направи достъпни онези материали, които ще помогнат за развитието на съзнанието. Както отбелязва сър Ричард Бъртън, неговите методи дори могат да изглеждат разрушителни, но в действителност са „същностно реконструктивни“. Именно това има предвид Руми, когато казва, че за да намерим съкровището, трябва да съборим къщата. Човек не желае да разрушава своя дом, дори ако съкровището е много по-полезно за него от някаква сграда, към която (нека допуснем това за по-голяма нагледност) той не храни особена привързаност. Руми казва, че „съкровището е наградата за разрушаването на къщата“. Не става дума за това да счупим яйцата, преди да направим омлета, а по-скоро за ситуация, когато яйцата сами се разбиват, за да придобият способността да станат омлет.

Суфийският учител, който е „водач, философ и приятел“, се занимава с дейност, която може да бъде смятана за многофункционална. Като водач той посочва Пътя, но търсещият трябва самостоятелно да върви по него. Като философ той обича мъдростта в истинския смисъл на тази дума. Но любовта за него означава дейност, а не само наслаждения или дори огорченията на несподелената любов. Като приятел той е другар и съветник, той ободрява търсещия и му помага да оформи собствената си гледна точка. Учителят оказва влияние върху формирането на възгледите на търсещия чрез своята способност да научава за потребностите на другия.
Суфийският учител е свързващото звено между ученика и неговата цел. Той олицетворява самата „работа“, чийто продукт е той, а също така приемствеността на суфийската система, „веригата на предаване“. Както за практически цели армейският офицер символизира за отделния войник Държавата и нейните задачи, суфият е символ на тарика, на целостта на суфийския организъм.

Суфийският учител не може да бъде свръхчовек, който привлича милиони последователи, чиято слава достига и най-отдалечените кътчета на земята. Степента на неговата озареност може да бъде видяна само от просветлените. Подобно на радиоприемника човек също възприема само онези физически и метафизически качества на другите хора, които се намират на неговата вълна. Така съзнанието на човека, който е впечатлен и поразен от личността на учителя, може да е недостатъчно за възприемането и използването на суфийското влияние. Предпазителят може и да не изгори, но приборът се стапя до недопустими предели и става негоден за работа. „Стръкчето трева не може да прониже планината. Ако Слънцето, което осветява Земята, се доближи до нея, тя ще бъде унищожена“ (Руми, Маснави, кн. 1). Развиващият се човек може да има само далечна представа за качествата, които се появяват на по-висшия етап от развитието. Повечето хора не могат дори да си представят реалните качества на мъдреца (човека, достигнал четвъртия стадий на суфийското развитие), ако сами се намират на първия или втория етап.
Суфиите казват, че за прилепа слабата светлина е полезна. А блясъкът на слънцето само ще го ослепи, нищо че ще бъде опиянен от него.

Така нареченият свободен или рационален ум, сблъсквайки се с проблемите, свързани с дейността на учителя, стига до най-неочаквани изводи. Човек, който казва, че ще последва онзи, който го убеди, че наистина е учител, едва ли се различава от обикновения дивак, който казва: „Ако ми се стори, че човек притежава необикновени способности или той успее по друг начин да подейства върху моето мнение, ще бъда готов да му се подчиня.“ Такъв човек може да бъде полезен за магьосника в джунглата, който неотдавна е получил „вълшебни“ магнезиеви лампи от Германия, но е слабо полезен за самия себе си. Още по-малко полезен е този човек за суфизма, защото не е подготвен за възприемането на истината, колкото и да е готов да приеме чудото. Човек трябва да притежава интуитивната способност да разпознава истината.

Когато бях при суфийския учител Либнани, при него дойде един човек и аз станах свидетел на следния разговор:

Човекът: „Искам да уча, може ли да ме обучите?“ Либнани: „Чувствам, че не знаете как да учите.“ Човекът: „Можете ли да ме научите как да уча?“ Либнани: „А вие можете ли да се научите как да ми позволите да ви уча?“

За суфизма е характерно огромно множество учители. Отчасти това се дължи на факта, че те се смятат за част от органичен процес. Това означава, че могат да оказват влияние върху хората дори ако последните не осъзнават, че между тях съществува определена връзка. В средните векове например суфият е можел да пътешества, облечен със закърпени дрехи, и да обучава с помощта на знаци, като при това е пазел мълчание или е произнасял тайнствени думи. Тези суфии не са били основатели на школи, но те са изпълнявали функцията на предаване на суфийското послание в онези страни, които са прекосявали. Има сведения, че тези странни хора са упражнявали своята дейност в Испания и цяла Европа. Между другото, учителят, правещ странни движения, на арабски се нарича „аглак“ (мн. число „аглакин“; в разговорния език гутуралното „г“ е било заменено с „р“, а арабското „к“ – с европейското, и думата се произнасяла като „арлакин“ или „арлекин“). Става дума за арабска игра на думи, която в превод означава „голяма врата“ или „объркана реч“. Едва ли има съмнение, че за непосветените хора видът на този учител се е слял с образа на арлекина.

Суфийският адепт може да носи и закърпени, и обикновени дрехи, може да бъде млад или стар. Худжвири споменава една среща с млад учител от този тип. Един човек, който искал да се запознае със суфизма, видял един юноша с дрехи на адепт, но с шише мастило в пояса. Той сметнал това за странно, защото суфиите по правило не били писари. Доближил се до този „самозванец“, когото помислил за писар, използващ за собствените си цели авторитета на закърпените дрехи, и го попитал какво е суфизмът.
Юношата отвърнал:
– Суфизмът не е да мислиш, че човек не е суфий само защото носи мастилница.

Суфият може за повече или по-малко време да постигне озарение, но той не може да стане истински учител, докато от своя собствен наставник не получи Мантията на разрешението (да набира ученици). Далеч не всички суфии могат да бъдат учители. Езотеричната интерпретация на една известна шега изразява тази мисъл по следния начин:

Ним-хаким хатраи джан
Ним-мулла хатраи иман.
Половин лекар – заплаха за живота,
Половин свещеник – заплаха за вярата.

В този смисъл полусуфий можем да наречем човек, който е освободен от задължението да бъде ученик, но трябва да продължи сам по Пътя към крайната цел. Той не може да обучава, след като е зает със собственото си развитие.

Наричат учителя Мъдрец (ариф). Водач (муршид), Старейшина (пир) или Шейх (лидер, глава). Употребяват се и много други думи, които притежават различни сигнификативни оттенъци, подчертаващи особеностите на взаимоотношенията между членовете на групата и техния учител.

Има три пътя, които учителят може да посочи на кандидата. В повечето суфийски системи начинаещият преминава етап на послушничество, който продължава 1001 дни. За това време способността на кандидата да възприема указания се оценява и съответно нараства. Ако не дочака изтичането на този срок (който може да бъде условен), той трябва да напусне школата (медреса). Във втория случай учителят приема кандидата веднага, но не го кара да посещава общите събрания на групата или кръга (халка или дайра), а му дава специални упражнения, които той изпълнява с учителя и самостоятелно. В третия случай, като прецени способностите на ученика, учителят формално го приема, но го праща при друг учител, специализиращ в упражненията, които в дадения момент ще му донесат повече полза. Използването на всички видове упражнения е привилегия само на учители от определени школи, които действат предимно в Централна Азия. Това е особено валидно за едно от разклоненията на ордена Накшбанди – школата Азамиа, която прилага многобройни методи на обучение, частично припокриващи се.

В рамките на своя вътрешен кръг, получил специалното обозначение марказ (центрофуга, център на кръга, щаб), такива учители използват също комбиниран метод. Срещата на суфии, които изпълняват подобни упражнения, се нарича марказ, а ако заседанието протича без упражнения, тогава то се нарича меджлис. Тъй като всички суфийски учения са многозначни (тази многозначност зависи още и от това, до каква степен и на какво равнище човек може да ги възприема), литературните произведения, които понякога се превеждат буквално, са породили множество неправилни представи за ролята на учителя. Като пример можем да приведем думите на Руми: „Работникът е скрит в своята работилница.“ Обикновено се смята, че тук става дума за иманентността на Бог. От гледна точка на теологията това е напълно правилно. Смята се, че подобно на всички суфийски учения тези думи предават обективната истина. Това означава, че те са верни във всяко възможно тълкуване. Но по отношение на дейността на учителя тези думи означават, че суфийският ръководител е част от „работата“ в същата степен, в която е и учител на суфиите, а като цяло учител, обучение и учение са единно явление.

Подразбиращият се извод, че човек не може да се научи да бъде суфийски учител сам, е централен факт с огромно иницииращо значение. Предполагаемият ученик на суфиите може и да не бъде способен или склонен да го разбере, но ако суфият не разбира това, той изобщо не може да бъде суфий. Поради това винаги се допуска, че разбирането на функциите и особеностите на суфийския учител може да настъпи постепенно, с помощта на средствата, за които стана дума по-горе, и благодарение на практическата суфийска дейност.
Проф. А. Дж. Арбъри от Кеймбридж, чийто научен подход към суфизма винаги е бил благожелателен, говори за трудностите, които неизбежно възникват у повърхностния наблюдател или интелектуалец и които се изразяват в „неясноти на учението, базирано в по-голямата си част на преживявания, които по своята природа са почти непредаваеми“.

Веднъж в Близкия Изток станах свидетел как един чуждестранен окултист упорито разпитваше един суфийски шейх, защото много искаше да знае как би могъл да отличи суфийския учител от обикновените хора. Той се интересуваше дали суфиите имат някакви месиански легенди, предвещаващи появата на Водач, който би върнал хората към метафизичното знание. Шейхът каза: „На вас самия е отредено да станете такъв ръководител и източните мистици ще изиграят важна роля в живота ви. Не губете вяра.“

1. Не носи злоба в себе си. 2. Прави разлика между печалбата и загубата във всекидневието. 3.Развива

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 542
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #7 -: Юли 07, 2007, 05:15:09 am »
МAУЛАНА ДЖАЛАЛ АЛ-ДИН РУМИ



Към портите на Възлюбения
се приближил човек и почукал
Попитали го: „Кой е?" Той отвърнал: „Аз."
Казали му: „Тук няма място за Мен и Теб."
Вратата останала затворена.
След една година уединение и лишения
този човек се върнал и почукал отново.
Попитали го: „Кой е?" Човекът казал: „Ти."
Вратата се разтворила пред него.



*************


Не говори повече за нощта!-
В нашия ден няма нощ.
В нашата религия на Любовта
няма нито религия, нито любов.
Любовта е безкраен Божествен океан,
и въпреки това, хиляди души, потъващи в този океан,
възкликват: "Няма Бог!"



*************


Влюбените имат една напълно своя религия.
Тяхната единствена религия тяхната единствена вяра, е Любовта.




Маулана Джалал ал-Дин Руми е роден през 1207 година в Балх, в Хорасан, Североизточен Иран. Семейството му се установило в град Икониум (сега Коня), в провинция Рум (сега Турция) и неговият прякор идва оттук. Известен е в Индия като Маулана Рум. Почитан е като най-големия и най-необикновения суфи-мистик и поет в персийския език. За Руми има малко сведения. Баща му, Баха ал-Дин Уалад бил добре познат автор на мистична теология и религиозен учител, който напуснал Балк около 1218 година вследствие заплахата на нашествениците-монголци. След като извършило поклонение в Мека и няколко пътувания из Средния Изток, семейството на Баха ал-Дин пристигнало в Ла-ранда, в Рум - една страна, която по това време все още се радвала на спокойствие и просперитет. Съществува едно широко разпространено предание, че по време на своите пътувания семейството на Руми се е срещало с големия персийски поет и мистик Фарид ал-Дин Аттар, който бил много впечатлен от младия Руми и го благословил. Казва се, че Фарид подарил на Руми копие от своята "Книга на Тайните", разтърсваща мистична поема, цитати от която Руми често използва в своите произведения.
Скоро след пристигането им в Рум майката на Руми починала. През 1228 година Баха ал-Дин се преместил в столицата Коня и започнал да преподава в една от множеството религиозни школи. След смъртта му през 1231 година младият Руми заел неговото място.
Върху духовния живот на Руми в Коня голямо влияние оказал един от първите ученици на неговия баща Саид Бурхан ал-Дин Мухакик.
През 1244 година Руми срещнал странстващия дервиш Шамс ал-Дин от Табриз (в някои източници може да се срещне и като Шамс-и-Табриз, което ще използваме по-нататък в текста), с когото е възможно да се е срещал по-рано в Сирия. Пълното име на Шамс е Шамс-ал Дин Мохамед ибн Али ибн Малик дад Табризи и най-много информация за него може да се извлече от легендите, разказани от Джами в "Нафахат ал-Унс" / "Късче от Диханията на Безкрайността". Ето една поема, за която се смята, че неин автор е Шамс-и-Табриз:

Светците са като кокошките от приказките,
които снасят златните яйца.
В четвъртия час на бдението през нощта,
когато седемте небеса прекосяват,
те стават техните слънца.
Когато спят, луна и слънце вземат за възглавница.
Над трите светове, те влизат във четвъртия.
На хиляди родени слепи даряват зрение поради състрадание.

Шамс не бил свързан с никой от обичайните суфи-ордени и личността му си остава и до днес една тайна, но явно той "разкрил" мистичния живот на Руми по един драматичен начин. В продължение на много месеци никой не бил в състояние да отдели Руми от неговия възлюбен Учител и той до такава степен забравил семейството си и своите ученици, че накрая те принудили Шамс да напусне града.
Нищо не било в състояние да утеши Руми и неговият най-голям син Султан Уалад отишъл в Сирия, като убедил Шамс да се завърне. Но завистта и ревността продължили и през една нощ на 1246 година Шамс изчезнал, като се предполага, че е бил убит.
Под въздействие на болката от копнежа по Бог, Руми се обърнал към поезията, съставяйки своите "Рубайат" и "Диван-и Шамс-и Табриз". Неговата главна творба "Мас-нави", адресирана до неговия последовател и бъдещ приемник Хусам ал-Дин Челеби, съдържа 27 500 двустишия (римувани куплети от два стиха) и се състои от шест книги с истории, диалози и беседи, написани в лиричен и забавен стил, изпълнен с богата образност. Казва се, че той често съставял стихове дори в банята или докато се разхождал навън и Хусам ал-Дин ги записвал. След последователите си Руми имал както мюсюлмани, така също евреи и християни.
Руми починал скоро след завършването на "Маснави" (1273 г.). Приемник на Хусам ал-Дин Челеби станал най-големият син на Руми, Султан Уалад, който основал "Мевлеви" - суфи-орден, познат на Запад като "въртящите се дервиши" заради ритуалния танц на неговите членове. Поезията на Султан Уалад е най-важния източник на информация относно живота на Руми.
Руми оставил за свой приемник Хусам ал-Дин Челеби. По-късно най-големият син на Руми, Султан Уалад, заел "духовният трон" на своя баща и основал ордена "Мевлеви" - организирана религиозна институция - в която се въвежда ритуалния танц на "въртящите се дервиши" - нещо външно. Този факт красноречиво сочи, че вътрешната практика на Руми вече е била забравена и ни напомня за всички подобни примери в човешката история. Винаги след смъртта на дадения пророк или светец и посочените пряко от него приемник или приемници, обикновено самозвани водачи-членове на неговото семейство или пък користни негови последователи, използвайки написаното от пророка или светеца като свещено писание и въвеждайки външни ритуали и догми, които да изместят истинската духовна практика - вътрешната индивидуална практика -поставят началото на някаква организирана религия.
И днес, за съжаление, много хора щом чуят "суфи" и "Маулана Руми" правят асоциация с дервиши, които се въртят при изпълнението на ритуален танц и този танц, който е нещо външно, се приема за духовна практика.
Освен поетичните му творби, други произведения на Руми са "Мактубат" ("Кратки посвещения на Бог"), "Маджалис-и Сабах" ("Утринни съвещания"), "Фихи ма Фихи" (буквално, "това, което е в това"- сборник беседи и разговори).
Произведенията на Руми оказали могъщо влияние както върху Изтока, така и върху Запада, където Руми станал един от най-известните суфи. Влиянието на Руми върху суфи-поезията и турската култура било огромно. Неговият мавзолей, "Зеленият Дом", сега музей в Коня, си остава място за поклонение, посещавано всяка година от хиляди хора.






« Последна редакция: Юли 07, 2007, 09:32:12 am от tan4e »
- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

Неактивен asdfghjkl

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 783
  • Невъзможно е нищо
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #8 -: Юли 07, 2007, 09:36:06 am »

Маулана Джалал ал-Дин Руми е роден през 1207 година вБАЛХ, в Хорасан, Североизточен Иран.


Това да не е бившата столица на Балхара? Това Хорасан идея си ямам къде се намира, затова питам.
Oh, look at you... Look at you! Stop trying to control everything and just LET GO! LET

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 542
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #9 -: Юли 07, 2007, 09:51:57 am »
Доколкото знам -  сегашен Афганистан  :)
- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

Неактивен Scorpion

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 160
Danko http://enkade.blogspot.com/  Най-голямата властта е тази да властуваш над себе си, най-голямата

Неактивен asdfghjkl

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 783
  • Невъзможно е нищо
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #11 -: Юли 08, 2007, 04:04:25 am »
Явно е от там.
Oh, look at you... Look at you! Stop trying to control everything and just LET GO! LET

Неактивен Fiery

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 542
Re: Суфизъм - що е то
« Отговор #12 -: Август 05, 2007, 08:56:58 am »


ОКЕАНЪТ РУМИ

откъси от
„ Маснави "
и
„Диван-и Шамс-и Табриз "
от
Маулана Джалал ал-Дин Руми




Книгата е прикачена като файл по- долу !



- Не можем, ще паднем! - Елате до края! И те дойдоха. И той ги блъсна. И те полетяха!

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27