ВСЕЛЕНАТА СЪЩЕСТВУВА ЕДИНСТВЕНО В НАШИТЕ ПРЕДСТАВИ
Темата, която ви предлагам не съм я измислил аз. Това е становището на официалната наука. Предлагам ви да поспорим.
Цялата информация, която притежаваме за света, в който живеем, ни се предава от нашите пет сетива. Светът, който ние познаваме, се състои от онова, което окото ни вижда, ръката ни усеща, носът ни помирисва, езикът ни вкусва и ухото ни чува. Ние никога не сме си помисляли, че “външният свят” може да бъде нещо по-различно от това, което нашите сетива ни представят, тъй като ние сме зависими от тези сетива още от деня на раждането си.
Обаче съвременните изследвания от много области на науката сочат към едно много различно разбиране и създават сериозни съмнения относно нашите сетива и света, който възприемаме чрез тях.
Началната точка на този подход е, че представата за “външния свят“, оформена в нашия мозък, е само отговор, сътворен в мозъците от електрически сигнали. Червеният цвят на ябълката, твърдостта на дървото, нещо повече - вашата майка, баща, семейство и всичко онова, което притежавате, вашата къща, работа всичко е възприемано единствено от електрически сигнали.
Frederick Vester обяснява по следния начин мястото, до което е достигнала науката по отношение на този въпрос:
“Ние вярваме в съществуването на предметите просто защото ги виждаме и докосваме и те са ни предоставени от нашите възприятия. Нашите възприятия обаче са единствено представи, намиращи се в нашия мозък. Ето така предметите, които възприемаме, не са нищо друго освен представи, а тези представи не са никъде другаде, а в нашия мозък ... Докато всичко това съществува единствено в нашия мозък, то това означава, че ние сме измамени от илюзии, когато си представяме Вселената и нещата, които съществуват извън мозъка. Следователно нито едно от заобикалящите ни неща не съществува извън мозъка ни. За да изясним този въпрос, нека вземем под внимание нашето зрение, което ни подсигурява най-обширната информация за външния свят.
КАК ВИЖДАМЕ, ЧУВАМЕ И УСЕЩАМЕ?
Действието на виждането се реализира по един много прогресивен начин. Светлинните снопове (фотони), които пътуват от предмета до окото, преминават през лещата, намираща се в предната част на окото, там се пречупват и попадат в обърнат вид върху ретината, намираща се в задната част на окото. Тук отразилата се светлина се превръща в електрически сигнали, които се препращат в едно малко, намиращо се в задната част на мозъка място, наречено зрителен център. Електрическият сигнал се възприема от този мозъчен център като образ след серия от процеси. Действието на виждане всъщност се извършва в това малко място, намиращо се в задната част на мозъка, което е съвършено тъмно и напълно изолирано от светлина.
Сега нека преразгледаме този на вид простичък и незабележителен процес. Когато кажем, че “ние виждаме“, ние всъщност виждаме последиците от импулсите, които достигат окото ни и са индуцирани в мозъка ни, след като са превърнати в електрически сигнали. Ето така, когато кажем “ние виждаме“, ние всъщност наблюдаваме електрическите сигнали в нашия мозък. Всички образи, които виждаме в нашия живот, са формирани в зрителния ни център, който изгражда единствено няколко кубически сантиметра от обема на мозъка. Всичко, което виждате, когато погледнете към хоризонта, се събират в това малко местенце. Друго нещо, което трябва да имате предвид е, че както по-рано споменахме, мозъкът е изолиран от светлина, неговата вътрешност е абсолютно тъмна. Мозъкът не осъществява контакт със самата светлина.
Мога да обясня тази интересна ситуация с един пример. Нека предположим, че има горяща свещ пред нас. Ние можем да седнем срещу свещта и да я наблюдаваме в целия u размер. По време на този период от време обаче няма никакъв директен контакт с истинската светлина на свещта. Въпреки че виждаме светлината на свещта, във вътрешността на нашия мозък е абсолютно тъмно. В нашия тъмен мозък ние наблюдаваме един изпъстрен с цветове и светлина свят. Същата е ситуацията и при всички останали сетива. Звук, докосване, вкус и обоняние биват препращани към мозъка под формата на електрически сигнали и биват възприемани от съответните центрове в мозъка.
Чуването става по същия начин. Външното ухо събира наличните звуци чрез ушната мида и ги отпраща към средното ухо, средното ухо препраща звуковите вибрации към вътрешното ухо, като ги усилва, а вътрешното ухо изпраща тези вибрации към мозъка, като ги превръща в електрически сигнали. Точно както при окото, действието чуване завършва в слуховия център в мозъка. Мозъкът е изолиран от шум, точно както е изолиран от светлина. Следователно без значение колко шумно е навън, във вътрешността на мозъка е напълно тихо. Въпреки всичко обаче дори и най-неуловимите звуци се възприемат от мозъка. Това става толкова прецизно, че ухото на един здрав човек може да чува всичко без никакви атмосферни шумове или смущения. Във вашия мозък, който е изолиран от шум, вие слушате симфонии на оркестри, чувате всички шумове от едно претъпкано място и възприемате всички звуци с широка честота, обхващаща от шумолене на лист до бръмчене на реактивен самолет. Ако нивото на звука в мозъка ви обаче в този момент бъде измервано с чувствителен уред, ще видите, че там преобладава пълна тишина.
Нашето възприятие за миризма се образува по подобен начин. Летливите молекули, отделяни от неща като ванилия или роза, достигат рецепторите на деликатните косъмчета в епителната област на носа и биват въвлечени във взаимодействие. Това взаимодействие се препраща към мозъка под формата на електрически сигнали и се възприемат като миризма. Всичко, което миришем, било то лошо или хубаво, не е нищо друго освен възприетите от мозъка взаимодействия на летливите молекули, след като са били превърнати в електрически сигнали. Вие възприемате аромата на парфюм, цвете, храна, която харесвате, или други миризми, които харесвате или не, във вашия мозък. Самите молекули не достигат до мозъка. Точно както със звука и образа това, което достига до мозъка ви, са само електрически сигнали. С други думи, всички миризми, които вие от самото ви раждане смятате, че принадлежат на външни предмети, са просто електрически сигнали, които чувствате чрез сетивните си органи.
Подобно, съществуват четири различни вида химични рецептори в предната част на езика на човека. Те се отнасят към вкусове като солено, сладко, кисело и горчиво. Нашите вкусови рецептори превръщат тези възприятия в електрически сигнали след верига от химични процеси и ги препращат към мозъка. Тези сигнали се възприемат от мозъка като вкус. Вкусът, който усещате, когато ядете парче шоколад или плод, който обичате, е интерпретация на електрическите сигнали от мозъка. Вие никога не можете да достигнете до някой от външните предмети, вие никога не можете да видите, помиришете или усетите вкуса на самия шоколад. Например, ако вкусовите нерви, които отвеждат до вашия мозък, бъдат прекъснати, то тогава нищо, което ядете в този момент, не би достигнало мозъка ви и вие напълно ще загубите вашето вкусово усещане. Ето тук ние се сблъскваме с един друг факт: ние никога не можем да бъдем сигурни, че това, което чувстваме, като опитваме храна, и това, което друг човек изпитва, когато опита същата храна, или това, което възприемаме, когато чуваме един глас, и това, което друг човек възприема, когато чува същия глас, са едни и същи. Нашето осезание не е по-различно от това на другите. Когато докоснем предмет, цялата информация, която би ни помогнала да разпознаем външния свят и предметите, се препраща към мозъка чрез сетивните нерви по кожата. Чувството за докосване се формира в нашия мозък. Противно на общото вярване, мястото, където ние възприемаме осезанието, не са върховете на пръстите ни или кожата, а центърът за осезание в нашия мозък. В резултат на преценката на мозъка от електрическите симулации, идващи от предметите към него, ние изпитваме различни усещания, отнасящи се до тези предмети, като твърдост, мекота или топлина и студенина. От тези симулации ние получаваме всички детайли, които ни помагат да разпознаем един предмет. За нас е невъзможно да достигнем физическия свят. Всички заобикалящи ни предмети са събрани възприятия като зрение, слух и осезание. Преработвайки данните в зрителния и в останалите сетивни центрове, през целия ни живот нашият мозък е поставен не срещу “оригинала“ на материята, съществуваща извън нас, а по-скоро срещу копието в нашия мозък. Ние обаче се заблуждаваме, че тези копия са истинската материя извън нас.
ИСТИНСКАТА СЪЩНОСТ НА МАТЕРИЯТА “ВЪНШНИЯТ СВЯТ“ В НАШИЯ МОЗЪК
В резултат на физичните факти, показани досега, ние може да заключим следното. Всичко, което виждаме, докосваме, чуваме и възприемаме като “материя“ – “светът“ и “вселената“, не са нищо друго освен електрически сигнали, намиращи се в мозъка ни.
Така например някой, който яде плод, всъщност не е изправен пред действителния плод, а пред неговото възприятие в мозъка. Предметът, смятан от човека за “плод“, в действителност се състои от електрическата информация в мозъка, отнасяща се до формата, вкуса, миризмата и твърдостта на плода. Ако зрителният нерв, стигащ до мозъка, бъде прекъснат, то образът на плода ще изчезне моментално. Или разкъсване на нерва, водещ от сетивата в носа до мозъка, веднага би прекъснало обонянието. Изложен самостоятелно, плодът не е нищо друго освен една интерпретация на електрическите сигнали от мозъка.
Друга точка, върху която трябва да помислим, е чувството за дистанция. Дистанцията, която, да кажем, е разстоянието между вас и това четиво, е единствено чувство за празнина, формирало се в мозъка. Предметите, които изглеждат, че са отдалечени всъщност се намират в мозъка. Например някой, който гледа звездите на небето, си мисли, че са на милиони светлинни години от него. Всъщност това, което той “вижда“, са звездите вътре в него, в неговия зрителен център. Докато четете тези редове, вие в действителност не сте в стаята, в която смятате, че сте, а точно обратно, стаята е във вас. Това, че виждате тялото си, ви кара да си мислите, че вие сте в него. Обаче вие трябва да помните, че тялото ви също е един образ, формиран в мозъка ви. Същото се отнася и за всички останали ваши възприятия. Например когато си мислите, че чувате звука на телевизора в съседната стая, вие в действителност чувате звука във вашия мозък. Вие нито можете да докажете, че стаята съществува до вас, нито че звукът идва от телевизора в тази стая. Както звука, който мислите, че идва на няколко метра от вас, така и разговора на човек точно до вас вие възприемате в слуховия център, който е няколко квадратни сантиметра. Наред с този център на възприятие не съществува и никакво понятие като дясно, ляво, отпред или отзад. Т.е. звукът не идва от дясната ви страна, от лявата или от въздуха; няма посока, от която да идва звукът.
Миризмите, които възприемате, са подобни на това, нито една от тях не стига до вас от голяма далечина. Вие предполагате, че крайните резултати, формирани в центъра ви за обоняние, са миризмите на предметите отвън. Както образът на розата е във вашия зрителен център, така и миризмата на тази роза е в центъра ви за обоняние; отвън няма нито роза, нито принадлежащ u аромат. “Външният свят“, представен ни чрез нашите възприятия, е просто съвкупност от електрически сигнали, достигащи до нашия мозък. През целия ни живот тези сигнали са преработвани от мозъка ни и ние живеем, без да осъзнаваме, че грешим, като си мислим, че тези са оригиналните версии на материята, съществуваща във “външния свят“. Ние сме заблудени, защото никога не можем да достигнем до самата материя чрез средствата на нашите сетива. Нещо повече, отново нашият мозък е този, който интерпретира и приписва значение на сигналите, които приемаме като “външен свят“. Например нека вземем под внимание слуха. В действителност нашият мозък е този, който трансформира звуковите вълни във “външния свят“ в симфония. С други думи, музиката е също възприятие, създадено от нашия мозък. По същия начин когато видим цветове, онова, което достига до очите ни, са просто електрически сигнали с различна дължина на вълните. Отново нашият мозък е този, който превръща тези сигнали в цветове. Във “външния свят“ няма цветове. Нито ябълката е червена, нито небето е синьо, нито пък дърветата – зелени. Те са такива, каквито са просто защото ние ги възприемаме като такива. “Външният свят“ зависи изцяло от този, който възприема. Дори най-малкият дефект в ретината на окото предизвиква далтонизъм. Някои хора виждат синьото като зелено, други червеното като синьо, а трети пък виждат всички цветове като различни тонове от сиво. Именно тук няма никакво значение дали примерът отвън е цветен или не.
Известният мислител Berkeley пише относно този факт:
“В началото се вярваше, че цветовете, миризмите и др. “наистина съществуват”, но след това тези виждания бяха отхвърлени и стана ясно, че те съществуват единствено в зависимост от нашите възприятия.“
В заключение, причината, поради която виждаме предметите цветни, не е защото те са цветни или защото имат независимо материално съществуване извън нас. Истината за материята е, че всички качества, които ние приписваме на предметите, са по-скоро вътре в нас, а не във “външния свят“. Следователно какво остава за “външния свят“?
Чакам въпроси и спорове!
