Който не скача, е спасенНие сме интерактивни, но не правим нищо. И това е най-големият парадокс на интернетБуболечка кючекВ дневниците си Киркегор споделя идеята да напише роман, в който главният герой има необикновени очила: едното им стъкло намалява, а другото увеличава всичко, така че героят възприема реалността крайно относително. Същото разминаване стои в основата и на друга измислена ситуация, описана в дневниците: мъж, който стои на мост, забелязва през бинокъла си, че нещо се движи във водата. Оказва се, че това е животно, което се дави. Мъжът героично сваля дрехите си, хвърля се във водата, докато държи бинокъла в една ръка, и в крайна сметка спасява животинчето. През това време наоколо се е събрала група любопитни зяпачи, които искат да видят какво прави. Приближава се полицай и арестува мъжа, защото се е хвърлил на място, където къпането е забранено. Тогава нашият герой показва животното и обяснява, че е искал да го спаси. Тълпата започва да се смее, а полицаят го глобява. Защо? Защото животното всъщност e малка буболечка.
Историята, измислена от Киркегор, е най-точното възможно описание на ситуацията, в която живее интернет поколението. Всички стари ориентири са загубени. Политиката, религията, обществото се рушат под краката ни. Координатната система на социализма се е разпаднала в годините на нашето раждане. А съвременната демокрация е не толкова карта, описваща реалността, колкото пощенска картичка - екзотичен пейзаж за съзерцаване и сладки обещания. Стоим на моста между старото и новото, върху развалините на Берлинската стена, изрисувана с графити. И нямаме точен отговор на въпроса quo vadis. Единственият ориентир, последната инстанция, четвъртата власт на младите е интернет. Но въпреки цялата си техническа сложност (превъзходството на бинокъла спрямо ограниченото човешко зрение) интернет само увеличава дезориентацията, загубата на цялостен и кохерентен поглед върху нещата.
Големият проблем с интернет е зашеметяващото объркване на мащабите. Кое е значимо и кое не? Кое е близо и кое далеч? Вярно е, че интернет има невероятна способност да мобилизира младите. Но за какво? Най-популярните клипове на деня във Vbox7 обикновено се въртят около теми като "смешно бебе", "сладко коте си играе с куче" и "балон с вода се разлива върху бюста на блондинка". Веднага може да се появи контрааргументът за ролята на видеосайтовете в организирането и отразяването на протеста от януари 2009. И все пак дори най-гледаният клип с побоя над протестиращите (police violence in Bulgaria, публикуван в YouTube от блогъра geryniko) събира едва 104 хиляди гледания за година и половина.
За сравнение - най-гледаният клип във Vbox7 за 29 април 2010, озаглавен "Истински къса пола в руски "Макдоналдс", за половин месец вече има 110 хиляди гледания. Без дори да коментираме надхвърлящите 2 милиона и 300 хиляди посещения на първенеца във Vbox7 "Смях до скъсване". Чисто и просто мащабите са различни. Ако се замислим кои са големите хитове на видеосайтовете в последните години, без съмнение ще се сетим за "Кен ли", "Шест кокошки съм заклала", "Буболечка кючек"...
Проблемът не е, че политическите клипове напълно липсват. Напротив, макар и по-малко на брой и с по-малко посещения, те са там постоянно. Проблемът е какво означава прилагателното политически за интернет поколението? Защото в тази категория попадат клиповете с подхлъзването на Костов пред парламента, Бойко Борисов, който вдига тежести на фона на песента Can't touch this, и, разбира се, безсмъртните песни "Тройна коалиция" и "Въх, Рамо, Рамо". Не е трудно да бъдеш политически ангажиран, ако това означава да си ангажиран с тези клипове.
Парадоксът е, че много от партиите по време на предизборната кампания решиха да атакуват младите през интернет, следвайки стилистиката на тези клипове. Така се родиха чудовищата БойКостов и СерДоган, както и обидната реклама на "Синята коалиция" с лозунг "Бий им шута". Емил Кошлуков дори влезе във "ВИП брадър" с идеята да повиши рейтинга си. В стремежа си да се подмлади, българската политика се опита да бъде забавна, а стана смешна. Подобно на главния герой в "Смърт във Венеция" тя се превърна във всичко, което отхвърляше, за да спечели любовта на възлюбения гласоподавател. Силен грим, боядисване на косата, риалити привкус - всички тайни оръжия, които можеха да привлекат младите, бяха вкарани в действие.
Нонсенсът, скандалът, хапливите шеги се развихриха из мрежата.
Големия удар обаче нанесе Ахмед Доган с изказването си в село Кочан. Без интернет това изказване щеше да се загуби, да потъне в забрава, без дори да достигне широката аудитория. След като речта на лидера на ДПС беше качена в YouTube, тя разбуни духовете и предизвика мощна вълна от призиви за гласуване в блогове, видеосайтове, Facebook и пр.
Интернет заяви себе си като независима медия, извън контрола на всякаква цензура. Но дали липсата на контрол означава непременно прозрачност и откритост? Каква е възможността да се режисират скандали в интернет? И доколко мрежата помни всичко? Защото, независимо че клиповете продължават да стоят теоретично завинаги, интересът към тях спада на практика след месец-два. Големите скандали отшумяват за отрицателно време, а публиката се успокоява и връща към смешните клипчета и Facebook ежедневието. Показателно е, че въпреки цялата мобилизация за гласуване най-популярният клип от изборния период се оказа "Порно в предизборния щаб на БСП" с над 60 000 гледания. Кое е важно и кое не?
Интернет се превръща в идеалния тип медия, която с едното стъкло увеличава силно злободневното, забавното, атрактивното, а с другото намалява рационалното говорене и реалния политически дебат. Резултатът е цяло едно поколение с развалено политическо зрение.
Интерактивното правене на нищоПроблемът не е, че младото поколение не е политически ангажирано или активно. Напротив, всеки от нас подкрепя във Facebook поне 5-6 политически каузи, разписваме се във всевъзможни петиции, някои от нас дори ходят на протести. Надали който и да е от нашите родители е бил толкова активен на тази възраст. Който се съмнява, да опита всеки ден да си проверява мейла по 7 пъти, да отваря Facebook и да преглежда всички статуси, да оставя небрежно хапливи, остроумни и многозначителни коментари, докато междувременно преглежда снимки от купони, пише есе и слуша музика. Ние не просто сме активни, ние сме свръхактивни. Спасяваме земята, екологичното равновесие, националната чест... и в крайна сметка не спасяваме нищо.
Ако се върнем към Киркегор, ще видим, че в литературната критика, озаглавена "Две епохи", той определя съвременността (за него това е средата на ХІХ век) като време, в което поривите на ентусиазъм се редуват с апатично благоденствие. Време, в което всички непрестанно говорят какво трябва да се направи, но все пак са напълно неспособни да го разберат като същинско действие. В такова време, пише Киркегор, политическият виртуоз би издал покани за среща с цел организиране на революция. Вечерта на срещата той би създал толкова умело илюзията, че присъстващите са направили революция, че всеки би си отишъл у дома спокойно, доволен, че е прекарал прекрасна вечер.
Днешният политически активен младеж ще постъпи малко по-различно. Той ще направи Facebook събитие за протест, на което ще покани всичките си приятели. Всички ще заявят, че ще участват. Някои дори ще отидат на самия протест, където ще прекарат цялото време в правене на снимки. Вечерта след протеста те ще качат снимките онлайн и ще бъдат доволни, че не просто са били на протеста, а главно, че са тагнати с плакат в ръка. Защото е прекрасно да бъдеш активен. А дали протестът е постигнал нещо е без значение. Протестът днес не е нищо повече от знак на протест. Той няма послание.
Както коментира Славой Жижек по повод вълненията в парижките предградия от 2005, най-голямото изкушение, на което социолозите трябва да устоят, е херменевтичното изкушение, а именно опитът да се намери някакво послание във вълненията, някаква политическа програма. Програма просто няма. И това е най-интересното.
Нима не можем да кажем същото за протеста от януари 2009? Това беше голям протест без ясни искания. Голямото "не" на младите - протест, който Лакан би определил като passage a l'acte - импулсивно действие, което не може да бъде изразено посредством езика и носи цялата тежест на разочарованието. В последната си книга върху насилието Жижек настоява, че функцията на парижките вълнения е чисто фатична - младите проверяват връзката между себе си и управляващите. Основното послание е нещо като "хей, чувате ли ме" - проверка както на канала за комуникация, така и на самия код.
Всъщност целият интернет може да бъде определен като тържеството на фатичната функция. Всички коментари под статусите на приятели във Facebook, всички туитвания... не служат ли те главно за проверяване на канала? Нещо като постоянно напомняне "хей, аз съм тук" и "нали сме си още приятели". Това не са разговори в истинския смисъл на думата. Разговорите са се накъсали, задъхали, влезли в рамките на 180 думи, 100 думи, 100 знака... И това е логично. Защото нямаме време. А защо нямаме време? Защото сме активни.
В съвременната епоха всички бърборят, пише Киркегор, бърборят постоянно и за всичко. Бърборенето е заличаването на разликата между говоренето и мълчанието. Само човекът, който може да замълчи и да помисли, може да говори по същество и да действа по същество. Постоянното бърборене, туитване, чатене отлага процеса на съсредоточаване и мислене. Също както древногръцките живописци от геометричната епоха са изпитвали horror vacui - страх от празното пространство - и са запълвали цялата повърхност на вазите с фигурки, така и съвременните млади се ужасяват от празното време и го запълват с Facebook, YouTube, чатене и пр. Проблемът е, че запълваме празнотата с празнота. Че ужасната ни активност не води до нищо. Също като в случая на човек, който попаднал в неловка ситуация, започва да говори безсмислици, но колкото повече говори, толкова по-зле става. Ние сме интерактивни, но не правим нищо. И това е най-големият парадокс на интернет.
Спри да пляскашНакъдето и да се обърнем, не само в България, но и в целия ЕС, виждаме активисти. Те са млади и образовани амбициозни хора, които са усвоили тънкостите на европейските проекти, не ядат месо, искат да спасят третия свят. Те пътуват, срещат се, създават мрежи от съмишленици във Facebook. И все пак светът си продължава постарому. Както гласи една безвкусна шега, на концерт на U2 Боно се провиква: "Всеки път, когато плесна с ръце, едно дете в Африка умира." На което глас от публиката отговаря: "Ами спри да пляскаш тогава."
Проблемът очевидно не е, че предизвикваме смъртта с пляскането си. Проблемът е, че пляскаме или не, децата продължават да умират и ситуацията остава същата. Защото всичките форми на активност, които развиваме, само смазват механизма на системата. Ние сме също като домакиня, която се суети да приготви всичко идеално за семейния празник. С малката уговорка, че цялото семейство е скарано и хората не си говорят.
За да се реши проблемът с българската политика, е необходима цялостна визия. И хората, които трябва да достигнат до нея, са именно младите. Същите тези, които пилеят енергията си в разхвърляни, прибързани, хаотични действия. В псевдокаузи във Facebook, които не ни костват нищо освен едно кликване. Както пише Жижек, заплахата днес не е пасивността, а псевдоактивността, призивът да участваме, да действаме, за да маскираме голямото нищо, което се случва. Понякога да се оттеглим, да помислим, да не действаме е най-адекватната форма на протест.
Навсякъде в интернет откриваме хора, които ни призовават да спасим някого или нещо. Да скачаме по протести. Да скачаме за делфините в Япония, белите мечки, тюлените. Но за да бъде един протест успешен, трябва да заложим себе си, да рискуваме нещо, а не да скачаме в плиткото, за да спасяваме буболечки. Това, от което наистина се нуждаем сега, е някой, който да ни каже да не скачаме. Готовите популистки отговори не са достатъчно добри. Време е да помислим сами за себе си, да решим накъде в крайна сметка ни води мостът, на който стоим, и да формулираме истински каузи вместо каузите за едно кликване, които предлага Facebook. Който не скача, е спасен.
Юлия Роне е студентка, специалност "Културология" в СУ "Св. Климент Охридски". Има интереси в областта на новите медии, съвременните митове и политическото в интернет. От 2009 г. има блог за "кино, литература и други некултурни неща":
http://moitastaq.blogspot.com/> http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=929997