Автор Тема: Култът към личността  (Прочетена 7363 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен търпелив

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 133
Култът към личността
« -: Септември 14, 2007, 19:19:16 pm »
откъс от Задочни репортажи за България-Г.Марков -убит 1978г в Лондон

Една от характерните черти на нашия народ, която най-много уважавам, е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества. Проследявайки цялата ни история, можем да кажем, че боготворенето на хора и събития съвсем не е българска слабост. В това отношение българският народ е показал повече мъдрост, интелигентност и реалистично чувство, отколкото много други народи и особено руският, при който боготворството е сякаш в кръвта на хората. Човек трудно може да си представи истински българин да коленичи отвъд Кремълската стена, да удари главата си в плочите, да простре ръце напред и да извика истерично „Батюшка Царю“ или „Батюшка Сталин, ти си всичко, аз съм нищо!“ Боготворенето на друго човешко същество, без значение кое е то и какви са неговите заслуги, винаги е предизвиквало тази усмивка на скептицизъм и известно снизхождение у нашите българи. Вероятно всеки от тях е усещал, че това е в някаква степен унизително, че е отрицание на себе си, че е подигравка с ум и интелигентност. За мен поне изглежда, че боготворството е силно свързано с примитивността и неграмотността на широки човешки маси, живеещи далеч от цивилизацията. От друга страна, то може би е източник на сила и надежда за слаби човешки същества, които нямат необходимото самочувствие и доверие в собствените си качества.

И затова, когато говорим за боготворене на хора, или както му казват сега у нас — за „култ към личността“, трябва категорично да запишем това явление като заслуга единствено на комунистическата власт, като изкуствено създаден феномен, който никога не е имал никакви корени в нашата история. Народ, който е създал богомилството, великото учение на съмнението, народ, който винаги се е съмнявал във всичко, от Бога до пъдаря, който инстинктивно е смятал себе си за равностойна и равноправна рожба на природата, който се е прекланял единствено за да се самосъхрани, едва ли някога доброволно от чисто сърце би приел да коленичи пред гипсовия барелеф на някакъв човешки мегаломан.

Култът към личността в България пристигна със самолета, с който дойде Георги Димитров. Никога преди това нашата страна не е била свидетел на такъв вулгарен маскарад на човешкото унижение. На изграждането и насаждането на култа трябва да се гледа изключително като на част от общото насилие, духовно и физическо, с което се целеше сриването на самостоятелността, човешкото достойнство и самоуважението на всеки отделен българин. Култът за огромното мнозинство от нашия народ (с изключение на шепа партийни фанатици) не бе израз на фанатична почит или страстна вяра, или безкрайна привързаност, а на СТРАХ. За много хора произнасянето на думите „нашият любим учител и вожд, бащата на цялото прогресивно човечество, другарят Сталин“ беше нещо като ваксина срещу терора.

Спомням си колко изумен бях по онова време, когато се появиха първите атрибути на нахлуващия култ, съветско производство. Най-напред бяха агитките, които скандираха до премаляване „Сталин-Тито-Димитров“. После Тито беше изваден от обращение. Свидетел съм бил на нескончаемо реване „Сталин-Сталин-Сталин!“. Това маршируване на човешките гласове винаги бе организирано, никога не бе спонтанно. Нормално сигналът се даваше от група партийни агитатори и агенти на Държавна сигурност. Впоследствие чувството за гавра изпреварваше сигнала. Един от моите колеги в Политехниката винаги, скачаше пръв и скандираше съответното име, като увличаше партийната маса да реве всеки две минути. Пред очите ми е едно представление при закриването на сезона на Народния театър. Играеше се пиесата „Подвигът“. Малко преди вдигането на завесата в царската ложа влезе Вълко Червенков, който по това време бе и Цар, и Бог. Цялата публика в театъра скочи на крака и започна неспирно скандиране „Чер-вен-ков, Чер-вен-ков“… Огледах хората около мен. Те бяха с интелигентни лица, повечето редовни театрални зрители, малко или много далеч от сивата униформа на партийните лица. И тогава внезапно долових това чувство, че те триумфираха в усилието си да боготворят човека, когото всъщност дълбоко ненавиждаха, че в действителност гласовете им крещяха най-противни и презрени слова, че скандирането на името на диктатора имаше точно обратния смисъл. Те бяха принудени от живота да вземат участие в този цирк и участвуваха с прекалеността на клоуни. А онзи горе приемаше това с височайше снизхождение. След това приятел ми каза:

„Ама му ревнах едно «Червенков», та му хвръкна шапката!“

Другият ритуал на култа у нас беше цитатничеството. Цитираше се до посиняване. Не си спомням събрание или заседание, на което всяка минута някой да не произнесе златното клише „Както казва другарят Сталин… или Димитров… или Червенков“… Впоследствие започна да се появява името на Ленин, а днес, като чета българските вестници, виждам, че нещата много не са се изменили, защото е „както ни учи другарят Живков“.

Цитатничеството трябваше също да се приеме като доказателство за вярност. И знам толкова много хора, които, за да останат в университета или за да получат работа, биха се съгласили да повтарят цял живот „Както каза другарят…“ Същевременно вървеше и другият поток — на гаврата. Той беше особено добре регистриран в кандидатстудентските писмени работи, където поголовно се цитираха несъществуващи цитати или пък се цитираха в такъв двусмислен или многосмислен порядък, че всичко се превръщаше на явна подигравка. Много често това, което „другарят“ бе казал, си беше — по критерия на нормалното човешко мислене — чиста глупост. Понякога ми се иска да направя каталог от пълни безсмислици, от мегаломански фрази, от ужасно неинтелигентни изрази на всички тия бивши и днешни божества. Но пък си мисля, че режимът съзнателно настояваше да повтаряме глупости, просто за да убие и последната съпротива на собственото достойнство.

Една от най-пошлите изяви на култа към личността бяха т.нар. „червени кътове“. Всяко учреждение, всяко предприятие, а също и в домовете на по-фанатизирани партийци човек можеше да види неизбежно ъгъл, покрит с червен плат, пред който стоеше малък бюст на Сталин, Димитров, Ленин… според случая. Понякога всички светци бяха заедно. Когато нямаше бюстове, слагаха се барелефи или пък просто портрети. Отгоре на „червения кът“ винаги имаше някакъв лозунг. Това бяха своего рода комунистически олтари на култа, които впоследствие постепенно потъваха в дълбок прах. Но аз зная маса псевдохудожници, които направиха огромни състояния, произвеждайки барелефи или бюстове. Имаше забавни истории за учреждения, които се запасяваха с бюстове. Днес „червеният кът“ продължава да съществува на много места, като монополът се държи от бюста на Ленин.

Но може би най-унизителната и античовешка проява на култа бяха манифестациите, които и до днес продължават, макар и в значително по-скромен вид. Те също са изключителна рожба на режима. Всеки по-възрастен български гражданин помни, че явления от подобен мащаб бяха непознати на нашия народ преди 1944 година. Военният парад на Гергьовден или молебенът на Богоявление бяха хиляди пъти по-скромни събития от чествуването например на Първи май. Много пъти съм се питал каква беше целта на всички тези помпозни партийни карнавали? Не представляваха ли те един добре организиран ритуал, чрез който се целеше потискането, обезобразяването и унищожаването на естествения инстинкт на всекиго да бъде като себе си. Може би има известно сходство с религиозните ритуали. Но ако при една религия човек трябва да се прекланя пред духовния образ на доброто, на любовта към ближния, на стремежа към праведен и възвишен живот, то в случая с комунистическата религия работите са съвсем различни. Вие трябва да се строите в редица, да заемете своето място в стадото, след това заедно със стотици хиляди същества като вас да преминете покрай някаква далечна и висока трибуна, да се обърнете към нея, да си свалите шапката и да размахате за поздрав ръка, като лицето ви произведе възможно най-угодната усмивка. Вие трябва като дресирана маймуна да се преклоните пред други човешки същества, които най-често не ви превишават с нищо, освен с властта, която имат и която са взели, без да ви питат. Водачът на вашата група ще ви накара да скандирате името на съществото, застанало в центъра на трибуната, което уморено и отегчено от четири- или петчасовото шествие на човешки стада пред него, дори не ви забелязва. От всички страни ви ограждат портрети на хора, които поне по биология са като вас, които вие лично не познавате, нито сте убеден в техните качества, но вие трябва да им се поклоните така, както не сте се кланяли на майка си и баща си. И точно този поклон е смъртта на вашето достойнство, на съзнанието, че сте равностойно и равноправно човешко същество, а не животно или роб. Да признаеш и цениш качествата на едного или другиго е нещо в реда на нормалните човешки отношения, но да паднеш на колене пред някого и да скимтиш името му, това е отрицание на всичко, което си ти. Аз посочвам само този момент — на унижението, което е някакъв вид смърт. И това е главният удар, който култът към личността нанесе и продължава да нанася върху душевността на нашия народ. Основният лозунг на култа винаги е бил: „Аз съм всичко, вие сте нищо“.

Една от най-трагикомичните прояви на култа към личността бяха наименованията на улици, градове, села, фабрики, болници, училища и дори планински върхове. Смешното беше, че те получиха имена на живи партийни ръководители. Нямаше български град без улица „Сталин“ или без улица „Георги Димитров“. От чужбина бяха увековечени имената на Молотов, Тито, Георгиу Деж, Клемент Готвалд, Толбухин, Калинин и други. А членовете на нашето Политбюро се състезаваха да раздават имената си навред. Спомням си, че карах стаж в завод на гара Костенец, който се казваше „Антон Югов“, посетих фабрика на име „Цола Драгойчева“, вървях по улица „Вълко Червенков“. Маса обекти носеха имена на живите още Георги Дамянов, Димитър Ганев, Васил Коларов и така нататък. След това се оказа, че някои от другарите не бяха толкова достойни или пък преминаха като Тито извън лагера и ставаха смешни смени на имена, докато накрая решиха, че трябва да се слагат само имена на мъртви вождове.

Култът, разбира се, имаше своя йерархия, която се определяше от партията и се спазваше стриктно. Все пак имаше спорове дали образът на Сталин ще е пред този на Ленин, докато Маркс се приемаше за неизбежно първия и най-великия. Но по-забавна беше борбата при разпределянето на допълнителните и второстепенни места на тези самопровъзгласили се партийни олимпийци. Водеха се истински войни за реда в портретната галерия на Политбюро, докато накрая надделя азбучният ред. Комунистическата култовщина винаги е била израз на двупосочна неинтелигентност.

Ако отдолу отправяха фанатични погледи шепа бедни, осакатени човешки същества с партийни билети, за които партията се отъждествяваше с вожда, и ако чувството на вяра и привързаност към този вожд идваше само за да запълни тясното пространство на един ограничен и празен живот, ако той удовлетворяваше инстинкта за служене и сервилност, то какво да кажем за тези отгоре? Много пъти, наблюдавайки отблизо всички тия самопроизвели се светци, съм се питал дали те взимат на сериозно цялата тази комедия? Дали вярват, че са изключителни представители на човешкия род, та трябва човек да им се кланя като на божества? За съжаление, отговорът е ДА. По своя характер всички тия партийни херцози, маркизи и барони бяха и са посредствени хора, често пъти с интелигентност под средното равнище в страната. Те бяха заели тези места по ироничната игра на случайностите, но нямаха необходимия ум, за да оценят това, а приписваха положението си на своята изключителност. Те си вярваха, че са нещо повече от обикновените хора, и настояваха да бъдат смятани за повече. Така може да си обясните цялата им недостъпност, цялото им нетърпимо понякога позьорство, ограждането с раболепни слуги, насърчаването на всякакъв вид поклонничество към тях и непрестанната демонстрация, че всичко едва ли не зависи от тях. Прибавете-в картината и факта, че те издаваха официално български календар, в който бяха наблъскали рождените си дати, по-важните събития от живота си, внушавайки си по този начин, че са изместили напълно свети Илия или свети Никола, или свети Димитър. Ние четяхме в тия календари „роден другарят Райко Дамянов… или роден другарят Добри Терпешев“.

Тъкмо провеждането и налагането на култа към себе си беше доказателство за отблъскващата им посредственост. Нито един от тях не беше личност. А когато паднеха от власт и тръгнеха между хората, всеки се чудеше, че човекът всъщност бил много прост. Мнозина помнят какви посмешища бяха Добри Терпешев, Антон Югов, Райко Дамянов, Ангел Панев с техните примадонски номера на хора, които искаха да бъдат всичко велико.

 

Неактивен nik

  • Четящ
  • *
  • Публикации: 31
Относно: Култът към личността
« Отговор #1 -: Януари 19, 2008, 21:31:50 pm »
Доколкото разбирам,става въпрос за изкуствено и насилствено насаждани култове,чужди във всяко едно отношение на нашият народ!Ако авторът вярно е схванал тази черта "на непризнаване на върховенство,обожествяване ,култ",на нашия народ,това лично мен ме води до размисъл за това,  колко е загубил от тази изчезнала способност,за признаване на авторитети!Защото вярата на всички в нещо -личност,идеал,идея или друго, има свойството да обединява,да прави сила!При нас това качество е загубено и Българите плащаме много скъпо през цялата ни история и до днес,когато виждаме,че не можем да се обединим,поради непризнаване на авторитети,мъдреци,ако щете,на принципи и идеи,които всички да спазват доброволно,по съвест и по разбиране!Ако приемем култа на личността,като грозен и отблъскващ,вреден,то не бива да отхвърляме полезността на какъвто и да било култ!Защото личното ми мнение е,че българина смени този култ с култ към себе си!Т.е.той не признава авторитети/култове/,с всичките произтичащи от това последствия! Контра примери има у други държави достатъчно,стига някой да иска да ги види!

Неактивен Tina

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 696
Относно: Култът към личността
« Отговор #2 -: Януари 19, 2008, 21:47:56 pm »
Една от характерните черти на нашия народ, която най-много уважавам, е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества. Проследявайки цялата ни история, можем да кажем, че боготворенето на хора и събития съвсем не е българска слабост. В това отношение българският народ е показал повече мъдрост, интелигентност и реалистично чувство, отколкото много други народи и особено руският, при който боготворството е сякаш в кръвта на хората.

Колко хубаво написано!

А замисляли ли сте защо до скоро бяхме най-сърдечните в света, най-доброжелателни и добри домакини? Защо думата Българи постоянно се примесваше с думата душа?

Не може хора които вярват, че всеки един носи част от божественото в себе си да развие култ към личността. Просто невъзможно! Всеки един е част от Бога и всеки може да допринесе за общото благо. Ако се върнем в историята, ще видим че никой от владетелите ни не се е чувствал "богопомазан" и "култова личност" - наистина това се внедрява през комунизма.

Неактивен RedGuy

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 770
  • Your personal geopolitical therapist.
Относно: Култът към личността
« Отговор #3 -: Януари 19, 2008, 22:21:40 pm »
Ако е вярно, че

Една от характерните черти на нашия народ, ... е критичното му и хладнокръвно отношение спрямо всякакъв вид божества.


Как можем да си обясним популярността на Костов (тогава), на ББ (днес) или Царя. Според мен, доста от българите обичат Лидерите и са поддатливи на стереотипа на "бащицата". Това особено пролича в една статия на Строго Секретно, където заглавието беше нещо от рода на "На България й Трябва Лидер". Струва ми се преувеличено да се твърди, че сме критични към някой, който го тачат за Лидер.
« Последна редакция: Януари 20, 2008, 13:26:21 pm от RedGuy »

Неактивен Tina

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 696
Относно: Култът към личността
« Отговор #4 -: Януари 19, 2008, 23:35:40 pm »
"На България й Трябва Лидер".

Да, но не култова личност!  :) Виж - това пак е насаждано през комунизма, че плебеите им трябват култови личности и лидери. Лидера, като помислиш води нанякъде, но не непременно където му е писано на всеки или където другите БИ ТРЯБВАЛО да вървят...


Неактивен Eon

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 3 827
Относно: Култът към личността
« Отговор #5 -: Януари 20, 2008, 10:49:58 am »
На България не й трябва нито лидер нито култ към личността. Трябва самия българин да се промени.  :P

Неактивен RedGuy

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 770
  • Your personal geopolitical therapist.
Относно: Култът към личността
« Отговор #6 -: Януари 20, 2008, 14:01:39 pm »
"На България й Трябва Лидер".

Да, но не култова личност!  :) Виж - това пак е насаждано през комунизма, че плебеите им трябват култови личности и лидери. Лидера, като помислиш води нанякъде, но не непременно където му е писано на всеки или където другите БИ ТРЯБВАЛО да вървят...

Онова, което не изказах коректно е, че връзката между двете е онези, които търсят и после намерят своя Лидер, после сами създават култа към него. Или търсенето на Лидера е симптом на склонността да се създава "кумира". Например на едно от заседанията на НДСВ, една от най-върлите сподвижнички на "Царя", която по времето на НДСВ беше министър на екологията, повдига въпроса дали все пак няма да е възможно Сакса да стане реално цар.

Или - да вземем АТАКА, където Сидеров, освен, че се опитва да се наложи в обществото като Лидер, публичните му изяви имитират изявите на един друг Лидер от Германия/Ваймарската република, който после култивира култа към себе си. Друг е въпроса, колко успешно Сидеров го прави. Просто Сидеров явно или няма парите да го направи, или не е ясно с масовата психология.

Естествено, не се опитвам да твърдя, че в българското политическо пространство доминира "търсенето" на лидера или култивирането на култа към него, а че съществуват такива опити и склонности.

Затова, в днешно време култа към личността не съществува у нас, не защото сме вродено критични или че не сме склонни към обожествяване на някого, а защото просто никой не се е занимавал целенасочено да се опитва да налага такива Образи. Ако наистина някой, започне да се опитва да го създава, "както трябва" и народа не повярва на този лидер - бих се съгласил, че може би има нещо специално тук.

А що се отнася за миналото, ако наистина бяхме толкова критични към Лидера и неговото обожествяване, като етническа група нямаше да носим името на Болгар, който според един летопис е бил от потомството на Яфет, който пък е бил от потомството на Ной...

Съгласен съм с Еон и мисля даже, че вече има форми на промяна. Една от тях са неправителствените и браншовите организации, които тази и миналата станаха доста по-активни и самоинициативни.

Неактивен asdfghjkl

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 783
  • Невъзможно е нищо
Относно: Култът към личността
« Отговор #7 -: Януари 21, 2008, 02:25:35 am »
На България не й трябва нито лидер нито култ към личността. Трябва самия българин да се промени.  :P

Това е нужно на целия свят, всяка държава.
Oh, look at you... Look at you! Stop trying to control everything and just LET GO! LET

Неактивен ----------

  • Доста Писал
  • ****
  • Публикации: 1 583
Относно: Култът към личността
« Отговор #8 -: Февруари 04, 2008, 17:28:31 pm »
Концентрирането на вниманието в образа на лидера беше ход на комунистическата система, чрез който тя да политизира общественото благоговеене и да го изстръгне от традиционната му верска посока. Едно от ударните начала в утвърждаването на тоталитарната власт, след ликвидирането на интелектуалния потенциал на "старата култура" в дадена нация, е да бъдат демонтирани религиозните и етически норми, които дават представа за устройството на света. Единствената представа за устройството на света, която тоталитаризмът позволява, е своята. Църквата традиционно е насочена към утвърждаване на монархическия статут, върховен йерарх в който е самият Бог. Освен това, църквата върви в комплект с учение, което дава пример за отхвърляне на статуквото, ако то погазва божия закон (вж. историите за "свети мъченици за вярата"). Такъв пример не е необходим на комунизма.

Българинът действително е вироглав и трудно се поставя в някакви рамки. Освен това обаче, като човек, българинът също се нуждае от своя Бог - отношението към Бога е изначална необходимост за всеки човек. И тъй като стратезите на комунизма знаеха за тази черта на човешката душа, си даваха сметка, че вярата и преклонението на човека пред една по-висока същност няма да може да бъде изстръгнато, а пък не е и нужно, предвид на широките възможности за употреба на това преклонение за утвърждаване на властта.


Комунистите, колкото и да го отричат, внимателно изследваха религиите по света (по-специално монотеизмите), за да инпортират в новата философия за света елементи, които биха им били полезни. Така например беше използван ислямският джихад (във вида на Социалистическия интернационал), вярата в обещания от Христос рай (във вида на Светлото бъдеще) и други. Комунизмът не е контрарелигиозен, както неговите идеолози твърдят. Той е друга религия, която направи опит със сила да измести традиционните религии и да застане на тяхно място, водейки със себе си своята ритуалика, църковна хералдика и богословие. В този смисъл написаното от Георги Марков е внушително точно!

Днес тълпата продължава по съвсем очевиден начин да демонстрира своята склонност да се прекланя спрямо нещо, което припознава за свое божество. Почти всеки човек би се заял, ако започна да твърдя, че парите не са нещо важно - до степен, че този човек може да стигне до едно тотално въздигане на парите в абсолютна ценност: "Всичко е пари!" Също така, можем да проследим цялата популярна култура, която не е нищо друго, освен едно масово и хипнотизирано триумфиране на глупостта в процеса на обожествяване на някакъв идол/фетиш. Нагоре се спомена за Бойко Борисов и това е най-близкият пример с политическия контекст на настоящата тема и на обществената действителност в България днес.

Склонността нещо да бъде издигнато в култ е присъща на хората и те така или иначе поставят определени неща в култ. Така се очертава "картата на значенията" в тяхното съзнание и това им позволява да се ориентират в реалността. Ролята на културата (образование, възпитаване, философия, изкуство, индоктринация, изследване, etc.) не е да премахне склонността към издигане в култ. Човек без култура не е точно човек и се приравнява на някакво безпринципно животно, защото в него няма ценности, няма стойности, няма святост. Целта на културата е да изгради разбиране за култа, да усъвършенства способностите на хората по-мащабно, по-плодотворно да определят своя култ. В този контекст онова, което комунизмът се опита да направи с хората по отношение на Култа, е доста лесно обяснимо: той просто се опита да подмени иконите в рамките на иконостаса, за да легитимира присъствието на задника си в архиерейския престол.
Цитат
За да има надежда, че такова велико събитие щ

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Култът към личността
« Отговор #9 -: Август 22, 2009, 01:45:31 am »
Две кратки биографии
ЛЕНИН

Роден на 22 април 1870 г. в Симбирск (дн.Уляновск); баща Иля Николаевич (учител) и майка Мария Бланк (дъщеря на лекар) родили шест деца.

1887 г. по-големия му брат е осъден на смърт за участие в заговор против царизма. Същата година Владимир Илич е приет в юридическия факултет на Казанския университет и изключен за участие в студентски революционен кръжок. Започва самообучение, запознава се трудовете на Маркс.

1891 г. завършва право към Петербургския университет и работи като помощник адвокат в Самара. Междувременно превежда Комунистически манифест, организира марксически кръжок.

1893 г. се премества в Петербург, работи като юрист. Оформя се като лидер на марксистите в града.

1895 г. след кратко пребиваване в чужбина, обединява петербургските кръжоци в «Союз борьбы за освобождение рабочего класса». След година в затвора е пратен в Сибир, където в 1898 г. се жени за Надежда Крупская.

1900 г. е освободен и заминава за чужбина; пет години живее в Мюнхен, Лондон, Женева. Там започва да издава в-к Искра, в чиито статии се подписва с псевдоним Ленин.

1902 г
. предлага създадената четири години по-рано Руска социал-демократическа работническа партия (РСДРП) да бъде реорганизирана – превръщането й в силна централизирана организация, ръководена от професионал революционери. Това предизвиква разделение в партията и в 1903 г. (на събрания в Брюксел и Лондон) тя се разделя на болшевики (съгласни с Ленин) и меншевики.

1905 г. след неуспешния опит за революция в Русия, отново емигрира.

1912 г. след раздори със съпартийци е принуден да основе собствена партия РСДРП(б) с печатен орган в-к Правда.

1917
г. 16 април – със специален влак от Швейцария в Петербург пристигат 32 руски емигранта, между тях 19 болшевики, включително Ленин. Германското военно командване е подкрепило акцията с уговорката – ако болшевишките лидери вземат властта в Русия – да спрат войната с Германия (това е времето на края на Първата световна война, когато Германия води война на два фронта).

Ленин взема властта и наистина подписва Брест-литовския мирен договор с Германия. Но след осем месеца този неизгоден за Русия договор е анулиран. Тоест Ленин прави компромиси и уговорки със Германия дотогава докато не установи твърдо властта си. След като изгонва и избива подривните елементи подкрепяни от запада; есерите, меншевиките и т.н. – започва същинската работа по реорганизиране на страната.

Ето защо западната пропаганда представя Ленин извратено – защото олигархията неможе да си обясни как един обикновен човек успява от политически кръжок да направи стройна партия, да се възползва от ехидната западна поддръжка, и в крайна сметка да се обърне срещу нея и да застане на интереса на СССР – първата „работническо – селска държава”.
Ленин и Сталин успяват в невероятни условия на война и мизерия да реорганизират православна Русия и да я изведат в позицията на водеща политическа и военна сила.


СТАЛИН

Роден на 21 декември 1879 г. в Гори, баща Висарион Джугашвили (обущар), майка Екатерина Джугашвили (дъщеря на крепостен селянин)
1888 г. Сталин постъпва в Горийското духовно училище. В 1894 г. го завършва и същата година постъпва в Тифлиската православна духовна семинария.

„В революционното движение — каза Сталин — аз влязох от 15-годишна възраст, когато се свързах с нелегалните групи на руските марксисти, пребиваващи тогава в Закавказието.”

През 1896—1897 г. Сталин е начело на марксическите кръжоци в семинарията.
„Аз на всяка цена трябва да го видя” — казва Сталин, след като прочита труда на Ленин.

Кръгът на теоретическите интереси на Сталин е извънредно широк — той изучава философия, политическа икономия, история, естествени науки, чете класиците на художествената литература. Сталин става образован марксист.

1899 година го изключват от семинарията за пропаганда на марксизма. Известно време Сталин преживява от преподаване на частни уроци, а след това (през декември 1899 г.) постъпва на работа в Тифлиската физическа обсерватория като изчислител-наблюдател, без да прекратява нито за минута своята революционна дейност.

Когато от 1900 г. започва да излиза Лениновата „Искра”, Сталин застава изцяло на нейните позиции, проникнат от безгранична вяра в Лениновия революционен гений, той никога не се отклонил от този път.

1902 г. Сталин организирва известната политическа демонстрация на батумските работници, която той е ръководил и начело на която е вървял. В Батуми Сталин разгръща трескава революционна дейност, установява връзка с по-будните работници, създава социалдемократически кръжоци, лично ръководи редица кръжоци, урежда нелегална печатница, пише пламенни позиви, печата ги и ги разпространява.

1902 г. e арестуван, лежи в батумския, кутаиски затвор 18 месеца; оттам на заточение в Новая Уда - избягал след 6 месеца.

Разгръща мощна борба (организационна и литературна); след Бакинския си период отново арестуван 1908 г. - 8 месеца затвор, оттам заточение Солвичегодск - избягва след 6 месеца.


1910 г.
- арест, 6 месеца затвор, заточение в Солвичегодск - бяга след 12 месеца.

1911 г
. - Вологда, бяга след 6 месеца.

1912 г. - 2 месеца затвор, заточен в Наримски край, бяга след 2 месеца.

1913 г. - заточение в Турухански край, в Костино, Курейка, Ачинск. Оттук след февруарската революция в 1917 г. Сталин отново се завръща в Петербург. Бори се за прерастване на буржуазно-демократичната революция в социалистическа. След идването на Ленин през април с.г. започва борба от нов тип.
(след общо 34 месеца затвор и 80 месеца заточение !!!)

„Аз си спомням 1917 г. — казва Сталин, — когато по волята на партията, след скитане по затвори и заточения, бях прехвърлен в Ленинград. Там, в кръга на руските работници, в непосредствена близост с великия учител на пролетариите от всички страни — др. Ленин, в бурята на великите схватки между пролетариата и буржоазията, в обстановката
на империалистическата война, аз за първи път се научих да разбирам какво значи да бъдеш един от ръководителите на великата партия на работническата класа. Там, в кръга на руските работници — освободителите на потиснатите народи и начинателите на пролетарската борба на всички страни и народи, аз получих своето трето бойно революционно кръщение. Там, в Русия, под ръководството на Ленин аз станах един от майсторите на революцията.”

На 24 октомври вдигат въстание срещу временното правителство на Керенски. Оттогава до 1923 г. Сталин отговаря за националностите в Съветите, организира обособяването и автономността на съветските републики. В първите години на гражданската война, в която всевъзможни западни сили се стремят да попарят първата в света социалистическа държава, Сталин е неотклонно в борбата, лично посещава районите на бойните действия, ръководи пряко действията на червеноармейците.

След смъртта на Ленин - начело на държавата, довежда до край борбата с троцкисти, ционисти, меншевики, западноплатени „икономисти” и т.н. Реорганизира Червената армия, създава трудовите лагери, построили ВПК и енергосистемата на СССР, побеждава фашизма и преначертава картата на Европа и света.

Умира 1953 г. в Москва.

Реч произнесена в камарата на английския парламент на 21 декември 1959 година от бившия министър-председател на Великобритания Уинстън Чърчил във връзка с 80-годишнината от рождението на Йосиф Висарионович Сталин.

„Голямо щастие е за Русия, че в годините на най тежките изпитания за страната, я оглави геният и непоколебимият пълководец Сталин. Той беше личност, в която се характеризираше и съчетаваше изменчивостта и жестокостта на времето на тоя период, в който протече целият негов живот. Сталин беше човек с изключителна енергия и силна воля, рязък, жесток, безпощаден в разговорите, на които даже аз, възпитан тук в британския парламент, не можах нищо да противопоставя.

Сталин преди всичко беше човек, който умееше да използва също така сарказма. Той притежаваше способността точно да чете мислите на събеседника си. Тази сила беше толкова голяма в Сталин, че той се оказа неповторим. Сред държавните ръководители от всички времена и народи Сталин ми направи най голямо впечатление. Той притежаваше дълбока, лишена от всякаква паника, логическа, смислена мъдрост. Тази сила беше най-голяма.

Той беше непоколебим майстор да намира в най-трудните моменти изход от най-безизходното положение. Освен това Сталин в най-критичните моменти, а също така и по време на тържества, беше еднакво въздържан и никога не се поддаваше на илюзии. Той беше необикновено сложна личност.

Той създаде и подчини на себе си огромна империя. Той беше човек, който със своите врагове унищожи враговете си.

Сталин беше човек, който нямаше равен на себе си на света: диктатор, който прие изостанала Русия и я остави с атомно оръжие.”

http://www.esencia1.info/static.php?page=static090402-164813

Неактивен insomnia1304

  • Много Писал
  • *****
  • Публикации: 2 314
Re:Култът към личността
« Отговор #10 -: Септември 17, 2009, 16:55:14 pm »
Ерата на мъжката доминация свършва. Без майтап.

 http://www.foreignpolicy.bg/show.php?storyid=784434
     


 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27