Заровените върхове
Поглед към постиженията на древните българи
Да се пише днес за постиженията на древните българи е малко тъжно, тъй като те са продукт на една стара и мъдра цивилизация, значително по-бедна на техника, но неизмеримо по богата по дух от някои съвременни квазицивилизации. Първите следи от тази неразгадана все още цивилизация са силно фрагментирани и диспергирани. Те се губят далеч назад във времето - в едно легендарно българско царство на изток от Персия при планината с красивото име Имеон. Историята е запазила най-вече спомена за необикновените коне, запрегнати в златни колесници, които владетелите на това царство според древния епос "Махабхарата" дарявали на своите южни съседи - индийските царе. Колкото и да е откъслечен този факт, от него се вижда, че още в прастари времена сред българите е имало не само добри коневъди, но и изкусни майстори, способни да изработват такива сложни и редки за Древния свят изделия, каквито са били златните или по-вероятно позлатени колесници. Известно е също, че в някогашна Персия високо се е ценял един особен вид скъпоценни украшения, наричани на персийски "муза-и-булгар", т.е. "български филигран", което е още едно потвърждение за големите български умения в златарския занаят.
Ранните китайски хроники също споменават едно старо българско постижение. Според тях някога откъм древния град Балх, столица на източното царство Балхара, дошли в Поднебесната империя изкусни майстори-стъклари, които предали на китайците един от най-сложните древни занаяти - отливането на цветни стъкла. "Оттогава цветните стъкла поевтиняха в Поднебесната империя" - отбелязва по този повод историческата хроника на династия Тан. В същите летописи се възхваляват и необикновените коне, отглеждани в така наречения "Западен край", към който е принадлежала и някогашната Древна Бактрия /Балхара/. Китайците наричали тези коне с името Небесните коне, а изразът "кон от Балх" се среща и в старите санскритски ръкописи като нарицателно название на бързите и добре отгледани коне.
Към старите български постижения принадлежи несъмнено и особеният начин на заквасване на кисело мляко чрез късче сушено чревце от новородено агне или козле. Днес този вид закваска се употребява най-вече в планините на някогашното царство Балхара, сред дардите от Хиндукуш, което показва, че той е бил изобретен в българската прародина и заедно с българите е изминал дългия път от планината Имеон до Балканския полуостров.
И нтересни забележителности се откриват и в земеделието на древните българи, които според някои ранни източници като арабския книжовник Ал-Бакуви обитавали някога един същински земен рай, богат с "грозде, смокини и сини сливи". Преселвайки се от тези благодатни краища първо в кавказките долини, а после и край Волга, българите от Изтока пренесли със себе си редица високодобивни земеделски растения като например южното просо, наричано и до днес в Русия с името "болгорское пшено", а също един урожаен сорт пшеница, известен в земите край Дон с името "болгарка". Известно е също, че още в стари времена волжките българи се опитвали да отглеждат в своята северна земя някакви особени видове ябълки, които не успявали да узреят, тъй като по всичко личи са били пренесени от юг. Заедно с древните българи в Европа се появили и някои декоративни южни растения, което личи от това, че един особен вид люляк се нарича дори до днес в северните части на Италия с името "булгаро".
Твърде широки умения са показали ранните българи и в областта на каменоделството, свидетелство за което са откритите изящни каменни кръстове в древния град Булкар Балк в Източен Кавказ, а също уникалният каменен кръст, открит неотдавна в Североизточна България, превъзхождащ по изработка множество византийски и римски образци /вж. П.Добрев, М.Добрева. Древнобългарска епиграфика. С. ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2001 г./. В каменните кариери на Италия е имало доскоро и един старинен инструмент за повдигане на тежести, известен с името "булгаро".
Ако се опитаме да съберем на едно място всички специфични постижения на нашите древни български предци, ще трябва да отбележим и знаменитите кожени изделия, наричани в Персия и в други страни с името "болгар", музикалните инструменти "булгарина" и "болхар", прочутото лекарство за рани, което и до днес край древния Балх се казва "чарм-и-булгар", а също особените български колани и наметала, и дори един древен рибен деликатес, разпространен някога в Стара Велика България край Кавказ и известен през VII в. като "българската риба ксистон" /за повече подробности относно споменатите специалитети вж. П.Добрев. Стопанската култура на прабългарите. С., БАН, 1986 г./.
Взети заедно, тези доскоро неизвестни данни разкриват пред нас едно удивително историческо явление. Оказва се, че в древността и ранното средновековие с български имена са били наричани множество разнообразни и търсени стоки по света - повече от 11 вида.
Трудно може да се намери някой друг ранен народ, чиято съзидателна енергия да се е проявила в толкова много различни посоки и причината за това уникално и незабелязано досега явление се крие несъмнено в широтата на стопанските умения на древните българи, в необикновения размах на техния практически гений.
Същевременно представите ни за достойнствата на нашите предци няма да бъдат пълни, ако не споменем и тяхното най-велико постижение - създадената от тях ефикасна и твърде рационална за времето си държавна уредба. За разлика от старите и обременени с много вътрешни противоречия робовладелски империи древните българи са донесли някога в Европа една проста, но твърде действена система на управление, отличаваща се с три основни особености: широка свобода на непосредствените производители, ниско и почти символично данъчно облагане и строг законов ред.
Съчетаването на максимална икономическа свобода с желязна държавна дистанция е едно колкото елементарно, толкова и гениално изобретение, което в Европа се появява за първи път в старите български държави. Приоритетът на древните българи в това отношение се проследява не само на базата на преките данни за Аспарухова и Волжка България, но директно е посочен и в ранните готски и византийски извори, един от които недвусмислено отбелязва: "Те, българите, бяха някога най-справедливият народ на света… и затова градовете и племената се присъединяваха към тях доброволно"/вж.И.Венедикоов. Административно устройство на Средновековна България. С., 1979, с. 9/. Най-великото българско изобретение и до днес е несъмнено простата, но ефикасна формула за създаване на здрави и силни държави и затова време е да осъзнаем, че златният стълб на древната българска цивилизация е бил не толкова силният меч, колкото високата държавническа мъдрост.
Ст.н.с. д-р Петър ДОБРЕВ
