Спасяване от спасители
Атанас Ждребев
Bulgarian Post
10.11.2007 г.
Бойко Борисов се превърна в незаобиколим фактор в българската политика. Настойчиво е присъствието на генерала в сутрешните блокове на телевизиите, по първите страници на вестниците, в челните места на социологическите изследвания. Рейтингът на ГЕРБ се измерваше много преди създаването на самата партия. Въпреки че следващите парламентарни избори са далече във времето, авторитетни анализатори правят прогнози за евентуалните коалиционни партньори в правителството на Бойко Борисов.
Свидетели сме на една отлично организирана PR кампания, която моделира популярен публичен образ, позволява на формираната преди по-малко от година партия да заеме празното място на раздробената десница и на обезличилия се център. Неформалният лидер на ГЕРБ се е сдобил със статута на медиатор в политическия процес и по силата на обществената си позиция дава оценки за цялото политическо пространство. Дори определя кой е добрият президент и кой е неговият достоен опонент, кои са корумпираните в БСП и кои са “добрите и честни комунисти”, коя партия в дясно си има запазена марка и кой е виновен за настоящото състояние на десницата. Борисов претендира да е алтернатива на действащия политически модел, предлага печеливша визия за успешно управление чрез промяна на статуквото.
Трансформациите в партийната система от 2001 г. насам показаха, че именно промяната на статуквото е лайтмотивът на политическото говорене. Първият кабинет на прехода, изкарал пълния си мандат, остана в историята с катастрофална загуба на изборите и с тенденция към тотално разпадане на управляващата партия в близкото бъдеще. След мандата на НДСВ сформирането на коалиционен кабинет беше под въпрос, а броят на групите в парламента достигна числото седем. Очевидно е, че партийната фрагментация се е превърнала в трайна характеристика на постпреходната реалност, а евентуалното възпроизвеждане на двуполюсния модел в средносрочен план е силно хипотетичен сценарий. В годините на двуполюсното противопоставяне също си пробиваха път партии, противници на статуквото. Но парламентарното присъствие на политически сили като БББ и Евролевицата беше само едно моментно състояние.
Разпадането и преформатирането на политическото пространство е траен процес, който започна по относително плавен, безболезнен и незабележим начин, за да достигне до днешните си катастрофични измерения. Идеологическите ориентации на партиите губят политическата си тежест в публичния дебат. Няма ясно очертание на границите между лявото, дясното и центъра. Евроинтеграцията и социалният популизъм изместиха сериозните партийни програми. Доминиращата тема в политическото говорене е за повишаването на стандарта на живота. Това банално клише се оказа най-добрата формула за печелене на избори. Достатъчно е да се появи една партия със солидни финансови и лобистки ресурси и да подеме социалната тема, за да успее да се добере до властта.
Досега този процес стъпваше върху някаква предварителна база, свързана с известността и авторитета на дадена личност. Симеон Сакскобургготски едва ли щеше да се радва на такъв сериозен изборен успех единствено в качеството си на партиен лидер. Този успех би бил немислим без генетичната връзка на царя с българската история, без индиректната му намеса в политическите процеси в периода на изгнаничеството, та дори и без подкрепата отвътре, която му оказваха определени кръгове на политици и интелектуалци.
Бойко Борисов трябваше да мине през поста главен секретар на МВР , за да получи всеобща известност. Без да бъде политически, този пост беше употребен като несвойствен инструмент за политическа изява. Показността и ежедневните появи в медийното пространство в максимална степен затрудниха разследването на тежките престъпления, но за сметка на това отвориха пътя на една блестяща бъдеща кариера. Проектът ГЕРБ вероятно нямаше да види бял свят без съществуването на НДСВ, тъй като стратегическата линия на едната партия стана обект на подражание от другата. Разграничението, което прави Бойко Борисов между Симеон Сакскобургготски и останалата част на НДСВ, разкрива генезиса на един общ модел на политическо поведение за двамата партийни лидери.
"Атака" също стъпи върху благодатната почва на отрицанието на политическата система, на подмяната на изконното политическо поведение с несвойствени послания и намерения. Те се приемат за меродавни от хора в състояние на обърканост и загуба на ориентирите в политическото. Волен Сидеров е лице от зората на демокрацията. Тъй като никога не е бил политик преди да оглави собствената си партия, имиджът му не е пострадал от политическото изхабяване и затова успя бързо и ефектно да яхне народното недоволство.
Появата на популистки партии, алтернативи на статуквото, се превърна в трайна тенденция. На пръв поглед е доста трудно да се правят паралели между подобни политически феномени. Става дума за партии с различна идеологическа идентификация, с различни стилове на политическо говорене, с различни маниери на публично поведение. Същевременно се проявяват и някои много общи черти между тях. Това са силно централизирани лидерски партии, при които харизмата на лидера измества идеологията и се превръща в квазиидеология. Партийната програма е изпълнена в обща фразеология, която пряко кореспондира със социалния популизъм. Политическото послание е съвсем директно и е насочено към най-острите проблеми на потенциалния електорат. Обект на критика е целият политически елит, статуквото като цяло. Поставя се под съмнение капацитетът на политическата система да генерира ефективни управленски решения. Партията представя самата себе си като натоварена с месиянска цел. Тяснопартийният интерес се легитимира като всеобщ, преди да се е внедрил в държавната власт. Тези типологични белези са иманентно присъщи на днешните популистки партии и задават параметрите на най-бързия и успешен начин за печелене на гласове.
Безспорно, в обществото съществува солидна социално-политическа база за възникването на популистка партия. Репродуцирането на това явление се оказа функционална практика. Но засега остава загадка откъде ще дойде следващата политическа изненада. Българите нямат друг цар, който да си основе собствена формация, национализмът става все по-неадекватен на фона на глобализацията и на евроинтеграционните процеси. Демокрацията се е утвърдила на равнище, което превръща в екзотика опциите за държавен или военен преврат. Политическата система не е заплашена от рухване, но е лесно податлива на ерозията, допуска в себе си партии спасители, от които по-късно се налага колективно да се спасяваме. Това е станало стереотип в мисленето и поведението на електората, превърнало се е в черта на българската народопсихология.
Отвращението от политическия елит преминава в отвращение от политиката. Наказателният вот и тоталното отрицание се превръщат в магични формули за оцеляване. Нужен е спасител, а визията, идеята, програмата нямат никакво значение. На преден план изпъкват чарът и харизмата, които омагьосват и отварят пътя на сляпата вяра. За отчаяния избирател Бойко Борисов винаги ще бъде добре дошъл, независимо кога, под каква форма и при какви обстоятелства.
