Но ние отдаваме енергия за всичко, от най-малкото до най-голямото, и ние определяме кое е голямо и кое малко – избор, еи тук са и егрегорите и личното и Бог, със ъсдействие на последната сила имаш светлина върху действията си, доколкото те са съгласувани с всяка частица в теб, но ако делата ти принадлежат на малкия ти всекидневен аз, то те са плод често на разделение, не помниш защо, защото само част от теб участва, но това е само част-мисълта е само част и те изкушава да я приемеш като цялостното ти аз- и копнее за независимост, тялото е само част и то ти говори от себе си, чувствата лишени от преживяване, тоест оставени на повърхността се проявяват само като разтърсващи емоции, но всяка част отделена от цялото е временно явление, не води до самоосъзнатост и не ти дава отговори дори само на самия теб, и дори самия човек се обвинява често за постъпките си като от позицията на нещо преживяно вече го окачестви, чрез все пак придобития опит като излишно, като грешка и тн – и все пак всеки за себе си твърди, че знае какво и защо прави, ...е Бог живее там, в нас, където е цялото, и явно не той ни осъжда пряко и обвинява гръмко, а ние сами, доколкото чувстваме, че нещо е било не на мястото си или не е на мястото си, но не сме му отдали дължимото, да го приемем като наше, па макар и „лошо”, защото само като го приемем цялостно като наше, ще го осветлим чрез осъзнатост, и то вече няма да е тъмнина и болка и страх и....за всеки до каквото се е докоснал, и колкото е избрал да поеме, за преработка, без обвинително да отхвърли, защото по този начин се отказва от себе си и от опита си, съответно.
Баси изречението! И Кант съм чела, но бях по-млада и успявах да отделя време и търпение. Но е по-интересно, защо и дали някой би написал подобно нещо, ако знае, че никой няма да го прочете?
Все пак аз се постарах да го прочета и да видим какво разбрах:
Ако делата ти принадлежат на "малкият ти всекидневен Аз" не ги помниш. А трябва всичко да се помни, (може би) ако не да си записваме и ни е важно. Защо? Защото делата са "осветени" от Бог всъщност и той не би си "пилял" възможностите напразно, ако ние толкова лесно забравяме какви сме ги свършили.
Като цяло прозира някакво ... "неудобство" да се ползва "малкия всекидневен АЗ" със собствената си свободна воля, защото той може да е прекалено "замъглен/заблуден" от Его-истичните си тривиални мисли и така да не прозре осветения от Бог път.
Нещо "лошо" извършено от нас, но осъзнато, може да не е вече толкова лошо! Не мисля. Дори в правото е обратното неосъзнатото или неумишлено лошо не се "съди"- така че постъпката като "качество" дали е лоша или добра, зависи от Съзнанието на човек. А Волята не разбирам за какъв баланс точно да се грижи? Ако е за редът, като обратното на хаоса, от който е създадено всичко. А волята е Божествената, която установява този ред. А редът се смята за добро, докато не се наруши. Остава от "малкия всекидневен АЗ" не просто да следва/спазва някакъв ред, но и да има и да си намери определеното място в цялата схема.
Да изпълнява функцията си на едно от многото "винтчета".
Накрая няма как да се откажеш от себе си и "опита си съответно". Дори да го отчиташ като грешка и да осъзнаваш вината си не може да го "изтриеш като с гума"- или да забравиш, именно защото е о-съзнато.
Остава да се разбере принципът, че всички сме равни ... като начално съзнание, свободна воля и място на този свят- да съществуваме. Но и всеки има определена "функция". Да вземем една къща и да помислим от функцията на покрива до тази на дръжката на врата или прозореца.
Сетих се един ден детето като ме попита" мамо, Бог защо е създал комарите?"
