Възходът и гибелта на "Втория Израел"

[Joro Velev]

Статия на Стоян ПЕТРОВ в списание НИЕ бр1, януари 2002
http://members.tripod.com/nie_monthly/nie1_02/index.html

  Хазарският каганат, считан през Ранното Средновековие за "новата обетована земя на евреите", продължава да е сред големите загадки в европейската история.
...
  Известна яснота по въпроса, как евреите се превръщат в управляващата върхушка на Каганата, внася тъй наречения

"Кембриджки ръкопис"
  открит през 1896 от американския учен Соломон Шехтер в старинната синагога Фустат-Миер, намираща се недалеч от Кайро. Манускриптът представлява писмо, написано на иврит (вероятно около 960) от владетеля на Хазария Йосиф и адресирано до друг влиятелен израeлтянин, живеещ на противоположния край на Европа - Хасдай ибн Шапрут (външен министър на тогавашния халиф на Кордова Абдурахман ІІІ). Хасдай, избран за водач на юдейската общност на Пиренейския полуостров, научава за съществуването на тайнствената еврейска държава в подножието на Кавказ от посланика на Персия в Кордова. Смаян от тази вест, любимецът на халифа моментално изпраща специален пратеник, успял да се добере до Хазария през Византия и Киевска Русия, чрез който иска повече подробности относно "Втория Израел" и моли неговия владетел да го приеме, заедно с всички испански евреи, за свой поданик. В ответното си писмо Йосиф разказва, как около 718 хазарските евреи, които и преди това били достатъчно многобройна и влиятелна общност, окончателно овладели Хазарският каганат. Дотогавашният владетел - каганът, формално съхранява престола, но цялата реална власт преминава в ръцете на еврейския елит и избрания от него за "цар" пълководец Булан, станал родоначалник на династия, управлявала държавата чак до края на Х век. Естествено, този преврат съвсем не преминава гладко. Племената, населяващи държавата, сред които най-многобройни, наред с хазарите, са (пра)българите, останали по тези земи заедно с големия син на Кубрат - Батбаян, продължават да се кланят на Тангра (по-късно някои от тях приемат исляма, а други - християнството). Освен това, в самото начало на управлението си, първият еврейски "цар" търпи тежко поражение от арабите и дори за кратко време е принуден да приеме исляма. Все пак, с течение на времето, държавата се стабилизира, достигайки

Най-големия си разцвет
  по времето на трима, последователно управлявали еврейски владетели: Вениамин (880-900), Арон (900-920) и Йосиф (920-960). Данните от археологическите разкопки и съобщенията на средновековните хронисти показват, че тогава в страната е съществувало интензивно земеделие и лозарство, процъфтявали са различните занаяти, оръжейното производство и градостроителството. Изграждането на големите хазарски крепости като столицата Итил (разположена до устието на Волга) или Саркел е ръководено от изтъкнати византийски специалисти. Истинската причина за просперитета на Хазарския каганат обаче се крие другаде. Също както някога във Византия, Персия и Хорезм, и тук управляващата върхушка и търговците-евреи поставят под свой контрол ключов участък от Пътя на коприната, който (поради честите метежи, ръзтърсващи персийската държава) нерядко е бил отклоняван към равнините по долното течение на Волга. Събирайки значителни такси от преминаващите търговци, еврейският елит на каганата съсредоточава в ръцете си огромни богатства, позволяващи му да превърне основните градове в държавата в своеобразни центрове на възродената еврейска култура и религия.
  Според някои съвременни учени (предимно от САЩ и Западна Европа), в епохата на разцвета си, Хазарският каганат представлявал "уникално за Средновековна Европа "мултикултурно" общество, в което мирно съжителствали юдеи, мюсюлмани, християни и езичници". Други обаче са убедени, че това съвсем не е било така. Така например, известният руски академик Лев Гумильов смята каганата за "малка разбойническа държава, паразитираща върху търговските пътища между Изтока и Запада и затормозяваща с периодичните си набези развитието на своите съседи - Киевска Русия и Волжка България". Истината за структурата и начинът на управление на Хазария все още трудно може да се установи. Ясно е обаче, че еврейската върхушка съзнателно се самоизолирала от племената, съставляващи гръбнака на държавата, които на практика продължили да бъдат управлявани от своите племенни вождове и ханове. Известно е, че последните (особено след втората половина на ІХ век) неведнъж изявявали желание да приемат юдеизма за да се интегрират в управляващия елит, но това или ставало изключително трудно или пък въобще се оказвало невъзможно. В резултат, с течение на времето, една част от тюркските племена, населяващи каганата, приели исляма, а друга - християнството. Как, в такъв случай, еврейската общност е съумявала да доминира цели три столетия в Хазария? Вече посочихме, че контролът над търговските пътища от Китай за Европа, както и фактът, че буквално всички по-значими занаяти били в ръцете на местните евреи, довели до задълбочаване на пропастта между живота в няколкото по-значими хазарски градове, по нищо не отстъпващи на големите европейски центрове, и останалата част от страната, където доминирали номадите-скотовъдци. С течение на времето, елитът престанал да разчита на последните, дори и по време на война. Вместо племенните опълчения е създадена 40-хилядна професионална армия от наемници-мюсюлмани. Според съвременни арабски и византийски хроники, наемниците били изключително добре платени, но при поражение ги очаквали жестоки наказания. Освен това "царят" разполагал и с лична гвардия от пет хиляди юноши-евреи, дали обет за безбрачие по време на службата си при него. Мюсюлманските наемници периодично извършвали набези срещу живеещите на запад славянски племена, както и срещу Волжка България, представляваща най-опасния конкурент на Хазария за контрола над търговския трафик в региона. Впрочем, в средата на ІХ век по западните граници на каганата се появява нов, при това

Изключително опасен съперник
  скандинавските викинги, основали по това време т.нар. Киевска Русия. Първоначално, еврейският елит сключва с тях своеобразна сделка, пропускайки ги през територията си за набезите срещу Византия и Каспийския регион и получавайки срещу това част от плячката при завръщането им. Краят на тази симбиоза обаче настъпва, когато наемната мюсюлманска армия на каганата, възмутена от масовите убийства, извършени от викингите сред техните единоверци по каспийското крайбрежие, принуждава тогавашния "цар" Арон да им позволи да устроят засада на претоварените с плячка скандинавци, убивайки 15 000 от тях. Оттам нататък, всичко е вече просто въпрос на време. Още повече, че "мултикултурната идилия", уж царяща в Хазария, се оказва просто илюзия. В началото на Х в. отношенията между еврейската върхушка и останалите етноси в държавата значително се изострят. Пак тогава всички (пра)българи, водени от своите канове, окончателно напускат страната, за да се присъединят към сънародниците си във Волжка България.
  През 965, руският княз Светослав, начело на многобройни скандинавски и славянски отряди прониква на територията на каганата, използвайки отсъствието на Йосиф и личната му еврейска гвардия, потеглили на поход срещу българите на север. Никой от племената, обитаващи вожските степи така и не се опитва да го спре. Наемната мюсюлманска армия е атакувана внезапно и почти напълно унищожена. Веднага след това Светослав овладява и опожарява столицата Итил, Саркел и другите хазарски градове, а всички живеещи там евреи са избити, или продадени в робство във Византия. Завръщайки се, Йосиф открива на мястото на цветущата си държава само пепелища. Петдесет години по-късно на територията на някогашния Велик каганат живеят единствено номади, изповядващи исляма. Онези от хазарските евреи, които все пак успяват да оцелеят, намират убежище чак в арабската част на Испания, донасяйки в местната юдейска общност легендата за възхода и края на "Втория Израел". Почти хиляда години по-късно еврейското присъствие в Хазарския каганат става повод за спекулации едновременно в нацистка Германия и болшевишка Русия, където е лансирана абсурдна хипотеза, свързваща корените на руската еврейска общност с тюрките-хазари, уж приели някога юдеизма. Но, както се казва, това е вече съвсем друга история...