СамодивитеСпоред народните представи самодивите са прекрасни женски същества, които живеят по високи планини, край неначенати езера, реки, извори, под големи дървета. (От само себе си се разбира защо са вече на изчезване, такива местности в България почти няма
). Планини, свързани с тях, са Беласица, Рудин планина, Витоша, в по-малка степен Рила, родопите и Стара планина, но Пирин им е любима. В различните краища на България понякога ги наричт още – самовили, вили, юди, русалии. Разлика почти няма.
Самодивите са облечени с бели дрехи, с прозрачна бяла риза или бял сукман, златен пояс и забунче, препасани със зуница, която има цвета на дъгата, но с преобладаване на зеления цвят. Много важен елемент от облеклото им е булото или бялото наметало, наречено сянка или лъч, в което се крие тяхната сила – ако някой го открадне, те се превръщат в обикновени жени.
Косите им са червени и толкова дълги, че се качват на най-високите планини да се вчесват.
Според някои вярвания самодивите имат и криле. Обичат да пеят. Свирят и играят хоро. Според вярванията те са били само жени, но гайдарят им е мъж. Среща се обаче и представата, че самодивите са били мъже и жени.
В Цариградски вестник,бр.221 от 16 април 1855г. – самодивите били видими и невидими. Видимите имат човешки образ. Женските в преизящна красота, мъжките в дивост и страшен вид. Силата на мъжките е в пояса, а на женските в роклята.
Самодивите напомнят хората – ядат, раждат деца, могат да се оженят. Хранят се с бял хляб, мед, бяла медовина, която събират от сърцевината на овошките, плодове,гъби. Пият само вода, не ядат свинско и лой, изобщо месо.
Мястото на което самодивите играят, се нарича игрище, тръкало, самодивско коло, орамие, хорище, пепелище, самовиляк, гяволско пепелище, самодивско хорище, самодивско хоро.
Това място обикновено не обраства с трева.
Самодивите са невидими свръхсетивни същества. Обикновено се чува само техният глас. Но според народните вярвания, те са видими за отделни хора – съботниците, родените в събота, особено в събота срещу задушница или преди Великден, в полунощ на Бъдни вечер, повтараци- (отбити и отново засукали), мешани (самодивски деца), родените през мръсните дни (дните от Бъдни вечер до Йорданов ден), на Велика събота.
Страхът от самодивите бил голям и хората избягвали да се оглеждат в огледало на свещ или в чист извор, в който се смятало, че се къпят тези същества.
Вярва се,че ако човек мине през техните места, заспи или само се спре там, той се разболява: ослепява, оглушава , осакатява. Много болести са свързани със самодивите. Много хронически и неизлечими болести се приписват на тях. За самодивска болест се е смятала епилепсията, която народът наричал вонкашна, причинена от вонкашните, т.е. самодивите. Като предпазни мерки срещу самодиви се препоръчвало да се носи чесън, разни билки, кост от мъртва жена, змийска кожа и разни други ужаси за които не ми се пише. Защита естественно носи прекръстването, тамянът, светената вода, запалването на огън или дори на цигара.
Самодивите имат определено отношение към света на мъртвите. Те живеят на край света, където се е смятало, че се намира краят на човешката земя и започва другият свят. Техният празник приблизително съвпада с времето, когато според народните поверия душите на мъртвите трябва да се приберат, тъй като те са пуснати на свобода от Великден до Спасовден. Тогава са на земята и русалиите, които също са разновидност на самодивите. Времето около Петдесетница има пряка връзка с поверията към самодивите от една страна и с култа към покойните прадеди, от друга. Между другото сега сме в това време все още. Петдесетница е на 15.06 B) .
Въпреки това в народните песни много често се среща темата за любов на самодива със смъртен, най-често овчар. Любените от самодива ергени са бледи и болнави. Женитбата със самодива е възможна, но не дълготрайна. Обикновено овчарят я спечелва на облог или пък я отвлича сам, като открадва дрехата или венецът и.
Вярата в самодивите постепенно избледнява към средата на 19в. Техният образ се запазва в народните песни.
Интересен е произходът на името – самодива (самовила,юда,русалия). Представката “сама” има подсилващо значение. Втората част на думата “дива”, често според някои автори се извежда от персийското прил. див, откъдето произлиза и турско – персийските думи – деф, дев, дявол, демон. Това не е твърде убедително, затова други автори приемат по-скоро, че “дива” идва от deiwo-s (бог), deiwa (богиня) от древнославянски. Което показва връзката на тези същества със славянската митология, т.е. древни езически богини. Това, че самодивите яздят елени, въоръжени са със стрели и лъкове, обитават високи планини и непроходими гори, води до връзката им с келтската богиня Епона (тя язди кон), образът на Артемида при траките, яздеща елен, славянската богиня на горите Джевана.
Орисницитеили Наречниците намират място почти във всички митологии. Това са мойрите от древногръцката митология, норните от скандинавската митология. Вярата в същества, определящи човешкия живот, се среща и в най-старите цивилизации. Инана, една от седемте богове, "предначертаващи съдбата" при древните шумери. Фортуна и парките при римляните.
Южнославянските вярвания в орисници са много близко с гръцките, и то най-вече обредната практика в тяхна чест. Това са същества, които предат и режат нишката на човешкия живот. В стенописите у нас през 19в. в сцената “колелото на живота” се среща изображението на жена с вретено да преде човешката съдба.
Все пак за разлика от гърците, които приемат пълната предопределеност на съдбата, която с нищо не може да се промени, то славяните не познават тази фаталност. Те допускат възможността за многократен избор между успех и неуспех, щастие и нещастие чрез различни жертвоприношения.
Орисниците обикновено са три сестри, като най-възрастната е около 30-35 години, а най-младата – около 20. Те живеят вечно, като жилището им се намира на край света. Само в някои селища на Странджа и сред преселниците от Тракия и Мала Азия те са мъже (наръчници или един наръчник), които идват същата вечер, когато детето се роди.
Но обикновено орисниците идват при новороденото на третата вечер и тогава определят живота му. Те наричат при главата на детето – най-напред най-младата, накрая най-старата и това, което тя каже, е най-важно и решаващо.
Въпреки, че при нашите орисници в сравнение с гръцките има някаква възможност за измъкване, то все пак те са жестоки и неумолими. Това, което определят, никой – дори светците и самият Бог не може да отмени. Мисля, че в техните образи намира място представата на хората за съдбата, кармата, Провидението, чиято сила е била усещана от нашите прадеди. Затова са ги персонифицирали в образа на Орисниците.
