Византийската геополитика: Империята срещу варварите (ІV-VІІ век) Проф. д-р Георги БАКАЛОВ*
Ако вземем под внимание съображението, че геополитическият анализ се основава най-вече на териториалните характеристики и населението на дадена държава, задачата на настоящото изследване се оказва твърде сложна.
Византийската империя, както условно ще назова държавното формирование, възникнало през втората четвърт на ІV век, е непосредствен исторически, идеен и политически приемник на късната Римска империя. Това обстоятелство изисква да се потърси генезиса на римовизантийската геополитика от времето, когато се формира този държавен субект – епохата на първия принцепс-император Гай Октавиан Август (30 г.пр.Хр.- 14 г. сл.Хр.).Римската империя в ерата на експанзияИмперията на Октавиан Август се разпростира на три континента с изключително разнородно население, наброяващо близо 70 милиона. Свързващото начало в този конгломерат от различни етноси и географски зони с различни културни нива и историческо самосъзнание са римските закони и единната имперска администрация, която все още носи белезите на гръко-римската полисна структура. В по-далечно бъдеще римляните ще оценят това време като „Златен век”, впечатлени от неимоверното разрастване на града-държава в Лациум, покорил целия познат им “Оrbis terrarum”, който, като територия, население и военна мощ, далеч надвишава собствения му потенциал.
След като сваля царете, Рим поверява върховната власт на консулите, които имат едногодишен мандат на управление. Именно те правят велик града-държава. Много по-късно Рим се корумпира от излишеството на роби и лукс, за които отивали средствата, разпределяни по-рано между войниците и истинските граждани. Всъщност, Републиката съществува докато Рим се ограничава с териториите на Италия, защото всеки войник притежава земя и пази родината си. Все пак, илюзията остава и при завоюването на Гърция. Елините съзират в Рим мегаполис, наподобяващ собствените им по-малки полиси и не приемат римското владичество като загуба на собствената си свобода. Завладените територии, перфектните закони и несломимата мощ на легионите създават прословутото римско самочувствие за превъзходство, което знаменитият френски юрист Мирабо формулира с парадоксалната фраза - „Величието на Империята погуби Републиката”.
След едикта на Каракала, през 214, римското гражданство става привилегия на всички обитатели на империята, а онези, които не я получават – воюват за нея. Римляните са убедени, че държавата им е създадена за да господства. Но още в първия век на първото хилядолетие става ясно, че при тогавашните съобщителни средства управлението на империята е изключително трудно. В края на дългото си управление Октавиан Август пожелава границите и да не се разширяват повече. Въпреки това, инерцията от поредните победи над варварите подтиква иначе разумният държавник Траян (98-117) да премине Дунав и завладее царството на даките. Приемникът му Адриан (117-138) пък разширява римските владения в Британия до шотландския вал и нахлува в Армения, нарушавайки предварителните споразумения с партите.
Траян е първият император,
който не произхожда от Италия. Потомък е на римска колониална фамилия, установила се в Испания. След завладяването на Дакия се насочва на Изток (116), на хиляди километри от столицата, и покорява арабска Набатея. Мотивът на това рисковано начинание е създаването на сухоземна връзка между Сирия и Персийския залив, който в онази епоха не притежава съвременните геостратегически предимства. С това се достига до кулминацията на териториалното разширение на Рим. За Антонините (най-великата римска императорска династия, управлявала през 98-192) е ясно, че трайното удържане на новозавладените земи е невъзможно без участието на местни династи, които, запазвайки културологичните характеристики на региона, действат като васали на Рим.
С умелото си управление император Траян прави много за благоденствието на Рим. Той е убеден, че империята трябва да респектира не само с военната си мощ, а и със справедливите закони и опазването на мира. След подтискащото безвремие на „цезарите-чудовища” (14-98), римският Сенат присъжда на Траян званието „най-добър император”. Блестящата политика на Антонините е продължена от император Адриан (117-138), възпитан и обучаван от Траян, което го кара да се откаже от поставянето на свои протежета в Армения – ключова зона във взаимоотношенията с държавата на партите. Директната власт в западната зона на Близкия Изток се преценява като неуместна и Адриан се оттегля до река Ефрат. Важната крепост Едеса става пограничен град, а превесът на Изтока вече става забележим за римските императори.
По това време, другата сила със световно значение – Китай, установява контрол върху Таримската котловина (Такламакан), запазвайки го до появата на кушаните, принудили „Поднебесната империя” да се оттегли на Изток, където се съхранява в естествения кондоминиум на своето влияние.
Император Антонин Пий (138-161), чието име носи династията на Антонините, притежава забележителни качества на спокоен и мъдър управник. При вече реалното съсредоточие на власта в ръцете на императора, индивидуалните му качества стават определящ фактор за геополитиката на държавата. Стремежът му да запази мира и справедливостта на законите в завоюваните територии, както и отказът да прибягва до насилия, издигат авторитета на Рим сред полиетническото множество на империята. Твърде лабилната, в началото на Августовския принципат, идея за едноличната власт, се утвърждава окончателно именно при Антонините. Дори и най-заклетите републиканци не могат да отрекат просперитета на Рим, когато съдбините му се ръководят от подходящ, макар и едноличен, управник. За съжаление поредицата от забележителни императори, войни и държавници приключва с предпоследния от Антонините Марк Аврелий (161-180). Възцаряването му осъществява древната мечта на гръко-римските интелектуалци да видят начело на обществото владетел-философ. Още Платон, в разсъжденията си за идеалната държава, предвижда „благоденствие за всички” ако „философите станат царе, а царете са философи”.
В най-голяма степен тези критерии въплъщава личността на император Марк Аврелий – образцов стоик, проникновен писател и извисен интелектуалец, останал с непомрачено съзнание, въпреки предоставената му огромна власт. В близо двайсетгодишното си управление начело на най-голямата държава в Западното полукълбо, Марк Аврелий създава ред, а званието римлянин вече принадлежи на всеки, който иска да работи за общото благо. Въпреки това, във втората половина на ІІ век, Рим е прехвърлил връхната точка на своето величие и се озовава в обкръжение на твърде активни противници. Първостепенна и основна грижа на императорите става не консолидацията на разнородната империя, а нейното опазване от връхлитащите по всичките й граници чужди народи, които целят унищожението й.
През 166, германското племе маркомани се появява в околностите на Аквилея – голям и важен за държавата търговски център в Илирия. За да отблъсне варварите, Марк Аврелий продава императорския гардероб и мобилизира преторианската гвардия. Изходът от тази война предвещава победа, но върлуващата чума покосява императора във Виндобона (днес Виена), в периода на най-динамичната подготовка срещу маркоманите. Значението на субективния фактор веднага проличава в управлението на наследилия го Комод (180-192), който избързва да сключи неизгоден мир, скоро нарушен от варварите. Някои по-придирчиви изследователи на римската история твърдят, че това е края на империята. Фактически, той настъпва през 476 и е пресилено да се твърди, че през този период Рим изцяло е загубил инициативата в борбата срещу своите противници. Във всеки случай, след Комод, империята постепенно намалява териториалния си обхват и се бори предимно за своето оцеляване. В края на ІІ век Рим се оказва обсаден град – обстоятелство, което винаги е създавало чувство на страх у „световните господари”
Империя в кризаСред най-съществените причини за зараждащата се криза е прекомерното разширяване на империята и невъзможността да се управлява от един център. В края на ІІ век, Европа, Близкия Изток и Северна Африка са много по-различни от епохата на Октавиан Август. Така наречените „нови народи”, в навечерието на Великото преселение на народите, не приемат римската доминация и в желанието си да намерят „място под слънцето” разрушават единствената възможна система, която е в състояние да установи траен мир в тогавашния цивилизован свят на Запада.
Римляните с тревога установяват, че броят на варварите непрекъснато нараства, което изисква увеличаване броя на легионите и тяхната издръжка, ставаща все по-непосилна за фиска. Централизацията и универсализацията на Запада се оказва асиметрична на реално осъществяващата се, под натиска на варварите, партикуларизация на Римския свят. Несъмнено, просветената монархия на Антонините допринася за благополучието на Рим, но това е един строг режим, основаващ се на „божественото право”, което е непонятно за неговите противници. В своята „Римска история”, писана през 229, Дион Касий определя римските императори като „самовластници”, които, въз основа на притежаваните от тях качества или недостатъци, пряко влияят върху съдбините на империята.
Около ІІ век сл. Хр. цивилизованият свят е скупчен около Средиземно море – акватория с интензивно плаване и стари връзки, а сушата около него е покрита с гъста мрежа от пътища и големи градски центрове. При наличието на силна власт и вътрешен ред, тези райони благоденстват, тъй като неприятелите биват държани далеч зад границите, в респект и подчинение. Основна ценност в тази епоха, както и по-късно, е храната и нейното производството. То може да се осигури, благодарение на спокойните комуникации, от районите с по-голяма производителност до тези, в които производството на храни е недостатъчно. Така например, мегаполисът Константинопол годишно консумирал около 175 000 тона пшеница, доставяна предимно от Египет. Всяко забавяне или прекъсване на житния подвоз провокира бунтове и сътресения с фатални последици. В по-малки мащаби, същото се отнася и до други селищни райони.
За една империя с етнически пъстро население, говорещо на много езици и изповядващо какви ли не култове, някои от които твърде странни за римския манталитет, религиозното единство е от особена важност. По отношение на расите и религиите, римляните се изявяват като толерантни владетели, но още първите цезари опитват да универсализират етичните ценности чрез почитане гения на императора. И докато при Юлиите обожествяването на императорите е по-скоро акт на надменност, по времето на Антонините се внушава, че не друго, а добродетелността на императорите ги прави божествени. Така мъдрият Траян се представя като Херкулес, докато Нерон скандализира все още гражданския Рим, уподобявайки се на Слънцето, с една колосална статуя.
Моралното преосмисляне на тази позиция говори за еволюция на ценностите, която ще бъде напълно завършена с приемането на християнството. При Антонините всички образовани римляни говорят и пишат на латински и гръцки, познават и литературата на двата езика. Това създава усещане за дълговечна традиция, която е сред поводите за римското самочувствие. Марк Аврелий пише основните си съчинения на гръцки, което се схваща като интелектуално изящество и съпричастност с древните постижения на културата. Може би и поради това, в края на ІІ и началото на ІІІ век, се извършва синтезът на гръкоезичната култура, която, на свой ред, формира устойчивостта на класическата традиция през Средновековието. Наред с това се забелязва намалялата роля на Италия, докато Изтокът реновира философията и настойчиво търси нови пътища на развитие. С времето, строгият ред, налаган от Запада, и разрастващата се бюрокрация се превръщат в задържащи развитието фактори. И ако при Адриан се набелязват контурите на очертаваща се политическа криза, през ІІІ век вече е налице мащабна идеологическа, стопанска и духовна криза.
През ІІІ век римското общество окончателно осъзнава опасността от нарастващата агресивност на варварите. Нейни носители са главно германите, въпреки романизацията на широка ивица от десния бряг на Рейн. През 20-те години на миналия век, проф. Михаил Ростовцев обрисува „кризата през ІІІ век” като „най-влиятелното събитие в Късната античност”, родило Европейското Средновековие. Тази всеобхватна криза има много измерения, но като че ли доминира социалнополитическият и аспект, формирал определението „епоха на войнишките императори”.
След „Златния век” на Август, римляните очевидно започват да странят от тежката военна служба, отдавайки предпочитание на търговията и охолния начин на живот. Това налага създаването на професионални армии, които обаче се превръщат в опасност за императорите, тъй като военните все по-настоятелно се домогват до пряко участие във властта. За да намалят заплахата от узурпации на „войнишки императори”, цезарите разреждат легионите по границите, което пък улеснява нападенията на варварите. С управлението на император Комод (180-192) приключва блестящият период от историята на Рим. Прекратява се и поредицата от просветени монарси. Армията и преторианците се превръщат в политически фактор, възраждайки най-лошите спомени от епохата на Юлиите и Клавдиите.
Политическата разруха и упадъкът на императорската власт правят уязвима вътрешността на империята. Режимът на „войнишките императори” се превръща в егалитарна монархия, довела до дестабилизирането на средната класа – основния крепител на имперската сигурност. През 271, алеманите нападат Италия, предизвиквайки истинска паника в Рим. Император Аврелиан (270-275) нарежда градът да се огради с крепостна стена, което в миналото изглеждало напълно излишно. Временният победител между войнишките претенденти за престола Септимий Север (193-211) се сочи като създател на „военната монархия”, тъй като се опира изцяло на армията. Администрацията бива поета от военните, а Сенатът губи значението си на законодателен орган. След Септтимий, империята се управлява от сирийските му роднини, което я довежда до ръба на катастрофата.
За по-малко от половин век, между 235 и 284, Рим се управлява от 15 императори, от които само един умира от естествена смърт. Някои от тях дори не успяват да влязат в столицата, изпреварени от поредния любимец на легионите. Разюзданото поведение на армията и разгулът на администрацията окуражават още повече умножаващите се врагове на Рим. Активират се франките, гето-сарматите, както и Персия – основния претендент за господство в Близкия Изток. През 224, един местен династ - Ардашар от Фарс, в дълбокия персийски юг, заема престола и поставя началото на Сасанидската династия, която бързо възражда военно-стопанската мощ на някогашната империя на Ахменидите. Новата управляваща върхушка в Сасанидска Персия се стреми към пълно господство в Близкия Изток и отхвърля изцяло западното влияние, наричайки го „гръцка наметка”. Единствено Армения запазва проримската си ориентация, въпреки огромните трудности в борбата с Персия.
Рим достига дъното на упадъка при управлението на Валериан (253-260) и Галиен (253-268), първият от които дори попада в плен на персийския шах, а Галия, на Запад, и Палмира, на Изток, се обособяват като самостоятелни държави. Краят на кризата поставя последния „войнишки император” - илириецът Гай Валерий Диоклециан (284-305).
Освен политиката и социалната сфера, кризата от ІІІ век силно засяга и икономиката на империята. Непрекъснатото увеличаване на данъците разорява дребните арендатори и оземлените войници-ветерани. За да набавят необходимите попълнения в армията, императорите привличат наемници от по-слабо култивираните провинции - Тракия, Илирия, Малка Скития, Северна Галия, Скития и от планините на Мала Азия и Испания. Въпреки това, напорът на „новите народи” не може да бъде спрян. През 410 е изоставена Британия, а през 480 - и Галия. Мирът, който империята се опитва да подържа, е напълно чужд на варварите, както и на основните римски противници на Изток – Палмира и Персия. В края на Античността Рим и Китай са единствените големи държави, опитващи се да създадат оазиси на мирно гражданско общество, като и двете са заобиколени от противници, чието съществуване се определя от войната.
Нашествията на варварите и войните с персите
След формирането на военния съюз на готите от Долния Дунав (248) и възраждането на Персия (224), както и поради зачестилите набези на германите през река Рейн, Рим е принуден да воюва почти едновременно на всичките си граници. Пораженията следват едно след друго – през 251, при Абритус , близо до днешния Разград, в битка с готите загива император Деций Траян, а след пленяването на император Валериан шах Шапур І превзема Антиохия – ключово средище в района на Близкия Изток. От времето на император Адриан политиката на империята е изцяло подчинена на отбранителната доктрина, като войската достига колосалното число от 600,000 бойци. Такава армия е непозната за епохата на Античността и Ранното Средновековие. Милитаризация с подобни мащаби превръща армията в първостепенен...
* Статията на големия наш византолог е първа уводна част от изследването му върху геополитиката на Византийската империя – едно от малкото, посветени на тази тема, в световната историографияhttp://geopolitica.eu/component/content/article/28-broi1-2009/277-vizantiyskata-geopolitika-imperiyata-sreshtu-varvarite-v-v-vek
