Хора на границатаНаписано от Тони Джад
„Идентичност“ е опасна дума. Днес тя не притежава достойни за уважение употреби. Във Великобритания, мандарините на Ню Лейбър – незадоволени от факта, че са инсталирали повече камери за електронно наблюдение отколкото в която и да е друга демокрация – се опитват (засега неуспешно) да използват „войната срещу терора“ като повод за въвеждане на задължителни документи за идентичност. Във Франция и Холандия, изкуствено стимулираните „национални дебати“ по идентичността са крехко прикритие за политическа експлоатация на антиимигрантските настроения – и безочлива маневра, целяща да се отклони икономическия страх по посока на определени цели сред малцинствата. В Италия, през декември 2009 политиката на идентичността беше сведена до домашни обиски в областта Брешия, издирващи нежелани тъмни лица, докато градската община безсрамно обещаваше „бяла Коледа“.
В академичния живот думата има сравнително зловредни употреби. Днешните студенти могат да избират сред една бъркотия от изследвания на идентичността: „изследвания на пола“ (gender studies), „изследвания на проблемите на жените“ (women’s studies), „азиатско-тихоокеанско-американски изследвания“ (Asian-Pacific-American studies) и десетки други. Недостатъкът на всички тези пара-академични програми е не в това, че те се съсредоточават върху дадено етническо или географско малцинство; той е в това, че те насърчават членовете на това малцинство да изучават самите себе си – като с това отхвърлят целите на либералното образование и насърчават сектантски и гето-манталитети, които инак претендират да подкопават. Твърде често такива програми са просто схеми за създаване на работа за техните официози, а интересът отвън бива активно обезкуражаван. Чернокожите изследват чернокожи, гейовете изследват гейове, и така нататък.
Както често се случва, академичният вкус следва модата. Тези програми са вторични продукти от един общностен солипсизъм: днес всички ние се изписваме с тирета – ирландско-американци, изконни американци, афро-американци и прочие. Повечето хора вече не говорят езика на предтечите си, нито пък знаят особено много за страната, от която произхождат, особено ако семействата им идват от Европа. Но, следвайки едно поколение на самохвална жервеност, те носят малкото, което знаят, като някакъв горделив белег за идентичност: ти си онова, което са изстрадали прадедите ти[1]. В тази надпревара евреите са особено напред. Мнозина американски евреи са тъжно неуки по отношение на религията, културата, традиционните езици или историята си. Но те знаят за Аушвиц – и това е достатъчно.
Тази топличка баня на идентичността винаги ме е била чужда. Аз израснах в Англия и английският е езикът, на който мисля и пиша. Лондон – родното ми място – си остава близко за мен въпреки многобройните промени, които е претърпял в течение на десетилетията. Познавам страната добре; дори споделям някои от нейните предразсъдъци и пристрастия. Но когато мисля или говоря за англичаните, аз инстинктивно употребявам трето лице: аз не се идентифицирам с тях.
Може би това се дължи отчасти на факта, че съм евреин: когато израствах, евреите бяха единственото значително малцинство в християнска Великобритания и обект на меки, но безпогрешно различими културни предразсъдъци. От друга страна, родителите ми се държаха доста настрана от организираната еврейска общност. Ние не празнувахме еврейските празници (винаги съм имал коледно дърво и великденски яйца), не следвахме равински предписания и се идентифицирахме с юдеизма единствено по време на петъчните вечери заедно с дядо и баба. Благодарение на английското училище аз познавам по-добре англиканската литургия, отколкото които и да е ритуали и практики на юдеизма. Така че, ако съм израсъл като евреин, то това е бил един решително не-еврейски евреин.
Дали това допирателно отношение към английскостта идва от родното място на баща ми (Антверпен)? Възможно е, но той също не притежаваше една конвенционална „идентичност“: той не беше белгийски гражданин, а дете на имигранти без поданство, които са дошли в Антверпен от царистката империя. Днес бихме казали, че родителите му са били родени в онова, което тогава все още не е било Полша и Литва. Но никоя от тези новооформени страни не би обърнала внимание – а още по-малко да даде гражданство – на една двойка белгийски евреи. И макар че майка ми (също като мен) е родена в лондонския Ийст Енд, а значи беше истинска кокни[2], родителите й идеха от Русия и Румъния: страни, за които тя не знаеше нищо и чиито езици не можеше да говори. Като стотици хиляди еврейски имигранти, те разговаряха на идиш – един език, който не беше от особена полза за децата им.
Аз не бях нито англичанин, нито евреин. И все пак изпитвам силното чувство, че съм – по различни начини и по различни времена – и двете. Може би такива генетични идентификации са по-малко важни, отколкото ние предполагаме? Какво да кажем за избирателните сродства, които придобих в течение на годините: дали съм френски историк? Със сигурност изучавах историята на Франция и говоря езика добре; но за разлика от повечето ми англосаксонски колеги, изучаващи Франция, аз никога не се влюбих в Париж и винаги съм изпитвал към него противоречиви чувства. Обвинявали са ме, че мисля и дори пиша като френски интелектуалец – един бодлив комплимент. Но френските интелектуалци, с изтъкнати изключения, ме оставят хладен: те са членове на клуб, от който аз бих бил щастливо изключен.
Какво да кажем за политическата идентичност? Като дете на самообразовали се евреи, възпитани в сянката на Руската революция, аз придобих от ранно детство повърхностни познания по марксистки текстове и социалистическа история – достатъчно, за да бъда ваксиниран срещу по-дивите видове Ново Левичарство от 1960-те, но същевременно оставяйки ме твърдо в социалдемократическия лагер. Днес, като „публичен интелектуалец“ (сам по себе си един безполезен етикет), аз съм обвързан с онова, което е останало от левицата.
В университета обаче мнозина колеги гледат на мен като на реакционен динозавър. И това е разбираемо: аз преподавам текстовото наследство на отдавна умрели европейци; нямам почти никаква толерантност към „себеизразяването“ като заместител на яснотата; гледам на усилията като на блед заместител на постиженията; третирам дисциплината си като зависеща най-вече от факти, а не от „теория“; и гледам със скептицизъм на много от нещата, които в наше време минават за историческа наука. Според преобладаващите академични нрави, аз съм непоправимо консервативен. Така че коя е тя, тази политическа идентичност?
Като роден в Англия изследовател на европейската история, който преподава в САЩ; като евреин, който се чувства малко неудобно при много от нещата, които минават за „еврейство“ в съвременна Америка; като социалдемократ, който често е на различно мнение от самоназоваващите се радикални колеги, аз предполагам, че трябва да търся утешение в познатата обида за „безкоренния космополит“. Но това ми се струва твърде неточно, твърде преднамерено-универсално в своите амбиции. Бидейки далеч от безкоренен, аз съм прекалено добре вкоренен в множество противоположни наследства.
Във всеки случай всякакви подобни етикети ме карат да се чувствам неудобно. Ние знаем достатъчно за идеологическите и политически движения, за да сме предпазливи по отношение на изключителната солидарност във всички нейни форми. Човек трябва да се държи на разстояние не само от очевидно непривлекателните „изми“ – фашизъм, шовинизъм и пр. – но и от по-изкусителните им варианти – комунизмът със сигурност, но също национализма и ционизма. А освен това съществува и националната гордост: повече от две столетия след като Самюъл Джонсън за пръв път посочи това, патриотизмът – както може да потвърди всеки човек, прекарал последното десетилетие в Америка – все още е последното убежище на негодника.
Аз предпочитам границата: мястото, където страните, общностите, преданостите, сродствата и корените се отъркват неудобно едни о други – където космополитизмът е не толкова идентичност, колкото нормално условие за живот. Такива места някога се откриваха в изобилие. Далеч в двадесетия век имаше немалко градове, обхващащи множество общности и езици – често взаимно антагонистични, понякога сблъскващи се, но все пак съществуващи съвместно по някакъв начин. Сараево беше такъв град, Александрия – друг. Танжер, Тесалоники, Одеса, Бейрут и Истанбул – всички те се квалифицираха, както го правеха и по-малки градове като Черновиц и Ужгород. Според стандартите на американския конформизъм, Ню Йорк напомня за някои от аспектите на тези изгубени космополитни градове: ето защо аз живея в него.
Със сигурност има нещо самодоволно в твърдението, че човек винаги се намира на границата, на ръба. Такава претенция е позволена само на определен вид личност, притежаваща много особени привилегии. Повечето хора, през повечето време, не биха искали да се отличават: това е нещо несигурно. Ако всички останали са шиити, по-добре е да бъдеш шиит. Ако всеки в Дания е висок и бял, то кой човек – ако би имал избор – би предпочел да бъде дребен и кафяв? И дори в една открита демокрация човек се нуждае от определено твърдоглавие, за да работи доброволно в посока, различна от онази на общността му, особено ако тя е малка.
Но ако сте роден сред пресичащи се граници и – благодарение на особената академична институция на заетостта до пенсия – имате свободата да останете тук, то това ми се струва като решително изгодна позиция: Какво разбират те от Англия, която само Англия познава[3]? Ако идентификацията с една родова общност би била фундаментална за моето себеусещане, аз може би бих се поколебал преди да започна да критикувам Израел – „еврейската държава“, „моя народ“ – така директно. Интелектуалците с по-развито чувство за органична принадлежност инстинктивно се самоцензурират: те размислят два пъти преди да изнесат пред публиката мръсното бельо.
За разлика от покойния Едуард Саид, аз смятам, че мога да разбирам и дори да чувствам заедно с ония, които знаят какво означава да обичаш една страна. Не разглеждам такива чувства като неразбираеми; аз просто не ги споделям. Но в течение на годините тези ожесточени безусловни лоялности – към една страна, към Бог, към една идея или човек – започнаха да ме ужасяват. Тънката корица на цивилизацията почива върху нещо, което може би е просто илюзорна вяра в нашата обща човечност. Но илюзорно или не, ние бихме направили добре да се придържаме към него. Със сигурност, тази вяра – и ограниченията, които тя налага върху човешкото поведение – са сред първите неща, които си отиват във времена на война или граждански размирици.
Предполагам, че ние навлизаме във времена трудности. Не става дума единствено за терористите, банкерите и климатът, които ще направят на парчета нашето усещане за сигурност и стабилност. Самата глобализация – „плоската“ земя на толкова много миролюбиви фантазии – ще бъде източник на страх и несигурност за милиарди хора, които ще се обърнат за защита към водачите си. „Идентичностите“ ще станат подли и тесни, докато сиромасите и хората без корени блъскат срещу все по-високите стени на оградените поселения от Делхи до Далас.
Да бъдеш „датчанин“ или „италианец“, „американец“ или „европеец“ няма да бъде просто идентичност; това ще бъде начин да бъдат отблъснати и укорени ония, които това изключва. Държавата, далеч от изчезване, може би ще постигне пълната си реализация: привилегиите на гражданството, протекциите на правото на пребиваване, гарантирано от специални карти, ще бъдат разигравани като политически козове. Нетолерантни демагози в установени демокрации ще изискват „тестове“ – за познания, за език, за поведение – с чиято помощ да се определи дали отчаяните новодошли заслужават британска, холандска или френска „идентичност“. Те вече го правят. В този славен нов век ние ще чувстваме липсата на толерантните, на маргиналните: хората на границата. Моите хора.
Източник
http://blogs.nybooks.com/post/407338276/edge-peopleЗа автора:
Тони Джад е британски историк, автор и професор. Той е директор на института Ерих Мария Ремарк към университета Ню Йорк.
http://www.librev.com/index.php/component/content/article/article/17-discussion-world/844-2010-03-01-23-55-11?lang=bg