“Адът това са другите за мен” е казал френският екзистенциалист Жан Пол Сартър, хубави думи. Добре описват взаимоотношенията в съвременното общество.
Казват, че конкуренцията е полезна, здравословна, градивна, аз пък ви казвам, че е деструктивна и безкрайно вредна. Както много други неща и конкуренцията е развратено нещо, изкривено, поругано. Огледайте се около себе си, вгледайте се в така наречената “модерна човешка цивилизация”, основната движеща сила днес е икономиката, желанието за достигане на пари и богатство. Да конкуренция има, но тя е убийствена, безскрупулна, всеки се стреми да унищожи тези, които му пречат, които го конкурират, които му препречват пътя към богатството. Така се поражда Адът, Адът не някъде дълбоко под земята, където врят казани с разтопена сяра и пържещи се в тях грешници, Адът на Парите, на Състезанието, Войната на безскрупулното Его.
“Адът това са другите за мен”, човек сам създава своя Ад и превръща цялото си обкръжение в дяволи-надзиратели, които да го държат в него. Как става така? Къде е грешката на обществото и обществените взаимоотношения Къде се къса нишката между красивата идея и реализацията й?
Още от дете съвременния човек е възпитаван в условия на конкуренция и е заплашван с нея, той непрекъснато трябва да се състезава с нея. Ако детето не иска да яде то го заплашват с това, че някой друг ще му изяде яденето и то ще остане гладно, принудено е да се състезава непрекъснато с този въображаем “някой” който дори не съществува. Постоянно му се натрапват сравнения и примери от рода “Виж еди кой си е добричак, послушен пък ти не си, виж еди кой си как помага, защо ти не си като него...” Детето има нужда от вниманието на родителите си и то разбира тези натяквания като заплаха, опасност, че родителите му ще го разменят с онзи “еди кой си”, то обича родителите си каквито и да са те и да се раздели с тях за него е най-голямата трагедия, която то познава (много често родителите употребяват този страх у детето преднамерено, без дори да си дават сметка колко тежка е вредата за него).
Какво се получава ли? Ами получава се състезателен дух, борбен дух, военен дух, от най-ранна възраст човек е възпитаван в него, постоянно е принуждаван да се състезава с някого. Да има добър успех в училище, състезава се със съучениците си, да следва пак състезание, да получава повече внимание от срещуположния пол, пак състезание, което често е доста по-кърваво от необходимото. В работата си човека пак е принуден да се състезава, да не говорим изобщо за “спорта” и за неговия “състезателен дух”. Все състезание, състезание, състезание.
Когато печелиш добре, егото е невероятно щастливо и се раздува, а докато ти се идентифицираш с егото си и ти си щастлив. Победата е невероятно сладка, ала винаги е кратка и тогава на победителя му става кофти, депресира се и за да се измъкне от положението се захваща с ново предизвикателство, гони нова победа, нови висини.
Къде е проблема ли? Къде е грешката ли? Грешката е в последствията, лесно е да печелиш малки победи, но те удовлетворяват състезателя само до определено време, след това трябват големи, по-големи и още по-големи победи. За да се чувства добре, щастлив, състезателя има нужда да ги достигне, но те са далече, достигат се трудно, много трудно. Тук идва проблема и той има два аспекта.
Първият е, ако състезателя постига големи успехи, главозамайващи успехи и живее заради тях, състезава се заради тях. Добре, покорява най-големите висоти и след това - какво? Вече няма какво да покорява, няма какво да прави, постигнал е всичко, което е било по силите му, еуфорията от предишната победа е отминала, колкото и голяма да е победата тя винаги е кратка, никога не запълва цял един човешки живот, ако състезателят живее единствено заради нея значи е глупак, значи предварително е загубил. Еуфорията отминава и състезателя има нужда от нова победа, но не е останало нищо, с което да се състезава.
Тогава той разбира цялата безсмисленост на състезанието, през целия си живот се е състезавал всъщност единствено със себе си, с границите на възможностите си, но сега осъзнава, че има друг играч, има друг състезател, който е по-добър от него и го е победил.
Това е Живота, това е Битието, състезателя се е състезавал непрекъснато с Живота и сега е победен, Живота го е победил, защото той е постигнал всичко което е могъл, а не е достигнал трайното щастие, не е достигнал наградата към която се е стремял не я е получил, живота го е победил, него най-добрият. Всяко състезание е състезание с Живота, състезание за трайно щастие, но когато ти се състезаваш с живота той се състезава с теб. Няма как да изиграеш, да надхитриш, да победиш самият Живот, самото Битие, той винаги печели, винаги е победител. Това прави състезанието безсмислено, положил си неимоверно много усилия, пропилял си много време за нищо, наградата я няма, не си я спечелил.
Вчера един приятел ми разказа една притча, притчата за Чакрахардините, Владетелите на света и така ми даде идеята да напиша тази тема. Ще я предам максимално съкратено и по памет.