Автор Тема: ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека  (Прочетена 5166 пъти)

0 Потребители и 1 Гост преглежда(т) тази тема.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
=================================================

...............................................................................

"....Накара момчетата да седнат и заговори. От този ден нататък всеки ден след като се събуждаха сядаха и по цял ден разговаряха.

Така ден след ден дервишът им разкриваше това, до което бе достигнал като духовно ниво.

 - Първо искам да ви кажа, че в дългия си път преминах през много школи и религии. Имах късмета да се срещна с едни от най-умните хора на моето време и черпих от тях, като от извор, с пълни шепи. Не се спирах пред нищо и не робувах на никакви привързаности. Искам да знаете, че отрекох религиите не защото не съм запознат с тях и има нещо, което не знам, за да ги оценя по достойнство, а защото ги надраснах, успях да видя отвъд тях. В един момент престанах да вярвам, а когато престанеш да вярваш, религиите за теб престават да съществуват.
Но нека първо ви разкажа за себе си. Разбира се няма да ви разказвам своята биография като човек, а духовната си биография.

Винаги в своя живот съм имал усещането, че Бог е с мен. Той е някъде около мен и всичко, което правя е мисия поставена ми от Бог. Винаги съм имал твърдото убеждение, че животът ми има смисъл, че няма да мине така напразно, нахалост. После всички хора около мен започнаха да възлагат големи надежди на това, че съм специален човек. Всички признаваха, че съм най-умен, че зная много, интелигентен съм и казвам неща, които няма откъде да знам. В моя живот се случваха събития, които сочеха, че има някаква преднамереност и че аз съм специален. Така хората около мен започнаха да мислят, че аз ще създам нова религия и тя ще е истинската религия, която ще спаси техните души. Разбрах, че всички хора са като мен и всеки върви по път подобен на моя. И не съм само аз уникален, а всички хора са такива.

Години наред тази отговорност тегнеше на раменете ми. Аз също смятах, че трябва да създам нова религия. Постоянно опитвах да изведа постулатите й, но нищо не се получаваше. Единия ден извеждах едни закони, на другия ден други. А закони, който се променят всеки ден не са истински закони, докато един ден проумях, че няма нужда да създавам още едни закони. Светът и без това е окован от прекалено много закони. Светът има нужда от разкъсване на оковите. Той има нужда от духовно учение, но не от религия. Така аз създадох своето духовно учение и разбрах, че никога няма да съм създател на религия. А моето духовно учение е учение на промяната, на развитието и на духовното развитие. Това, до което достигнах като ниво е много повече от религия, това е духовен Път. Сега ще ви разкажа за него.

Първото нещо, което трябва да разберете, е това, че всеки човек е различен и живее в собствен свят. Всеки човек живее свой различен живот. Може двама души да са на едно и също място, но те преживяват нещата по различен начин. Така хората никога нямат представа за обективността, защото техния субективен момент е винаги различен от субективния момент на друг човек.

Още, когато се ражда човек, той е слаб и зависим от близките си. Още тогава човек се научава, да се wповава на други хора. Тогава той осъзнава, че ако не се придържа към по силните от него, не може да оцелее. Така човекът за пръв път става зависим от останалите хора, от тяхната сила и влияние в неговите очи на дете. След това цял живот се чувства слаб, защото смята себе си за част от човешкото общество. Той знае, че трябва да спазва законите му, ако не иска да бъде отхвърлен. За съжаление дори когато стане достатъчно голям и вече може да се справя сам, човекът продължава да живее с чувството да е зависим от обществото (другите) и тази зависимост не изчезва цял живот.

Тази зависимост и този страх от самотата определят едни от най-големите страхове на човека. Така още от малък във всеки човек се изгражда идеята, че без другите не може да оцелее. Че трябва да се присламчва към по-силните, които да го защитават и че ако остане сам ще умре. Тези страхове обуславят по нататъшния му живот. Така, още от раждането, във всеки човек се раждат с него и най-дълбоките му и добре скривани страхове.

Старецът е замисли, след малко каза:

- Всъщност това е един страх. Страх, че си непълноценен или страх от незначителността, това е най-големия страх в живота на хората.

Когато човек се ражда се случва и още нещо. Всеки човек освен, че се ражда чисто материално, има едни части, които не се раждат с него, това са части, които той взима назаем от Бог. Ползва ги само докато съществува. Така всеки човек, когато се роди осъзнава, че е изправен пред Бог, а той е малъкq слаб и гол. И така човекът разбира ,че трябва да обособи себе си. Той трябва да се самозатвори, за да отдели своите части от тези на Бог. Това е моментът, в който човек започва да съществува. Мисията на човек в този живот е да бъде различен от Бог и в същото време той чувства един непрекъснат копнеж отново да се слее обратно с Бог.
При това отделяне, човек се затваря в нещо като голям балон, - и старецът очерта с пръст нещо като кръг около себе си, така, че момчетата почти го видяха. – този балон ни отделя и защитава, той определя нашата индивидуалност, но в същото време, ни отделя от Бог или ако искате го наречете „реалността”.

Отначало ви казах, че всеки човек живее в собствен свят. Това е така, защото всеки, за да съществува, да го има е изградил тази преграда. И тази преграда макар да е прозрачна, винаги изкривява действителността. Това, че е прозрачна ни изгражда илюзията, че сме заедно, че сме да едно място, че сме общност и общество. Но всъщност ние възприемаме света по различен начин, защото всеки от нас изкривява действителността сам по себе си. И обвивката на всеки един от нас пречупва различно и е с различна дебелина. Затова много често не се разбираме. Затова по-нисшите духом смятат, че са прави, и невиждайки своята ципа се опитват да ни убедят, че те са прави и най-близо до действителността. Действителността не е толкова важна. Тя наистина е може би една, но първото нещо, което човек трябва да направи, е да научи за тази своя преграда и ако знаеш за нея, ако я познаваш, ще можеш да изчисляваш пречупването на истината, която ти правиш и да си много по-близо до Бог. Това се нарича самопознание. Това означава да осъзнаеш, че си спящ човек и едва след това ще имаш шанс да се събудиш.

Всички хора отначало са спящи и затворени в своите балони – именно защото така е устроено като се раждаме. И първото нещо, което трябва да направят е да се събудят, да станат духовно будни. Повечето хора са затворени в своите сфери и никога дори не поглеждат към другите хора и към обективността (Бог). Повечето хора, не се познават, те нямат истински живот, повечето хора живеят единствено в собствените си преживявания. Преживяванията на човек нямат връзка с религията. Християните, мюсюлманите, евреите, а и тезиq които не вярват в богq преживяват живота си по един и същ начин. Те смятат, че винаги са прави и не виждат прозрачната сфера, която ги обгражда. Преживяващите хора или тези, които сънуват, са щастливи и доволни, те не знаят друг свят освен собствения си. Понякога получават потвърждения от световете на околни преживяващи и смятат, че всички са като тях. Така те създават закони и изграждат така нареченото общество. Понеже са преживяващи искат всички останали хора да са като тях и започват да излъчват послания. Това ние наричаме общество или обществено мнение. Обществото излъчва „законите” непрекъснато и отвсякъде. Това става по най-невинен и подмолен начин. Тези постулати, правила, започват да ни бъдат вменявани още от бебета от нашите родители, от бабите, клюкарките, учителите ни. Всичко се свежда до нас като нетърпящи възражение закони. Прави това? Видя ли? Не прави това, че ще стане това! Така трябва! Това са някои от ключовите думи. Ако ги приемеш ти ставаш неосъзната част от обществото и също започваш да излъчваш същите послания. Това аз наричам „калъп”. Всички ние трябва да бъдем отгледани и възпитани по този калъп, за да живеем сред другите и обществото.

Това са спящите хора. Това, че са спящи, не означава, че не са агресивни. Понякога техните послания се налагат агресивно и брутално. Обществото не търпи различните и инакомислещите. Кладите, бесилките, войните са водени винаги в името на обществото. Винаги някой, обикновено по-силният се е опитвал да наложи своята истина над по-слабите. Хората не осъзнават, че силата не ги доближава до истината, но са подмамени от възможността да наложат тяхната истина.

Колкото по-ограничен, незнаещ, нисш духом е един човек, толкова по-убедено смята че е прав. Такива хора смятат, че познават истината, но всъщност дари не подозират, че познават единствено своя си свят и че той е ограничен. Колкото по-малко човек знае за сферата, в която е затворен, толкова по-силно е усещането му, че няма сфера и че Бог е разкрит пред него. И налагат своите възгледи като ги представят за истина само защото те самите са подведени от преживяването си за нея. Най-крайните такива хора са фанатици. Колкото по-нисши духом са, толкова по убедени са и по-агресивно се опитват да наложат възгледите си.

А хората, които познават вече своята сфера или подозират съществуването й са много по-деликатни, защото те преди всичко са преминали през всички тия собствени подвеждания.

Така света е изграден от хора, ограничени в своя си свят. Те виждат еднаквостта с останалите не по вътрешния си свят, а по това, че всички са в сфери. Това е обществото. Обществото се опитва да изгради всеки човек подобен на себе си. Спящите хора лесно се моделират, те нямат и друг избор освен да бъдат част от обществото. Най-важното нещо е да познавате себе си и обвивката, която вие самите сте създали.

- Това какво значи, учителю, че трябва всички да живеем отделно от хората ли? – попита Атанас. Той слушаше с голямо внимание думите на дервиша.

-  Не това къде живееш няма никаква връзка с това какви сте. Можеш да живееш в пещера и пак да преживяваш че си сред хората, да си зависим от тях, да са около теб, да си свързан с тях. Така и в пещератаq можеш да си „говориш с тях” и да ги заместваш в главата си. Дори като се отделиш от обществото ти можеш още повече да засилиш приказката, в която живееш. Да преживяваш означава да смесваш фантазиите си, очакванията си и въображението си и никога да не познаваш себе си или да си далеч от действителността. Разбира се има „мъдреци”, които са такива, за да задоволят своите егоистични стремежи. А можеш да постигнете това за което ви говоря живеейки и в най-големия град.

Сега нека се върнем към онзи моментq в който човек се обособява. Всъщност нещата стоят така. Бог е нашият Отец, всичко, което имаме е от него, но за да съществуваме Той има нужда от това. Бог е един огромен огън, а ние хората сме отделни искрички, за малко отделили се от огъня. Това, че сме отделени от Бог става благодарение на нашето Его. Именно то е това, което ни прави отделни личности, ние съществуваме благодарение на него. Егото е това, което ни прави отделни. Егото ни кара да бъдем това което сме. И ако Егото е това, което ни отделя от Бог, в нас през цялото това време има още една част, която се нарича Аз. Аза е това, което ни казва, че един ден ние отново ще се завърнем при нашия създател. Ще се завърнем отново там, откъдето сме тръгнали. Аза е паметта за смъртта на Егото.

Най-важното за всеки човек е да познава своето Его и Аз. Егото и Азът не могат да съществуват разделени. От момента, в който имаме Его, се появява и Азът и те са постоянно обвързани. Някои хора мислят, че Егото е лошо, а Азът добър, това не е вярно, това просто са двете същности на всеки човек. За да бъдеш духовно буден човек, трябва да познаваш и двете си същности и да живееш чрез тях. Повечето хора живеят само чрез Егото си и затова ги нарекох егоисти. Повечето хора действат единствено от Егото си. Егото е нещо като малко човече, което си живее в нас, но то има много интересна същност. То непрекъснато иска да обсебва Аза. Най-доброто нещо за Егото е да обсеби Аза и човек да мисли, че действа от името на Аза, но да действа от Егото. Така, когато човек казва първото изречение и най-важно, което го самоопределя „Аз съм!”, всъщност Аз е Азът, но „съм” е всъщност проява на Егото. И така, когато човек казва „Аз съм!” той мисли, че разкрива себе си, но всъщност то показва, че Азът на човека е превзет от Егото. И така Егото иска да обсеби Аза и човек да не го познава. Той да си мисли, че това е той и е единственото нещо, което има.

Егото има една същност – то иска да притежава. Егото иска да има повече и повече и никога не може да бъде заситено. То може да се разширява до безкрай, като се стреми да „завзема”, да привлича, да стреми. Затова хора, които са подвластни на Егото никога не могат да се заситят, колкото и да притежават. И колкото и да се опитват хората да се заситят няма да успеят и никой не е успял. Решението е да се откъснете от Егото си.

Егото не може да бъде унищожено, докато човек е жив. То трябва да бъде ограничено и човек да не му робува, а да го контролира и овладее в експанзията си. Първото нещо в пътя на всеки човек, претендиращ, че е стъпил на духовния път, е да познава Егото си и да може да го различи от Аза си. Егото се опитва да погълне Аза, да застане пред него и да действа от негово име, да го подмени.

Егото е играч, то се опитва да обсеби целия живот на човека. То се опитва да отговори на всички желания на човека. Обича да бъде в центъра на вниманието, на сцената под светлината на факлите. То е живо същество и се храни от вниманието на човека. Егото се опитва да се вкопчи в Аза и двете да бъдат неразделни и човека да не може да ги различи. То действа така. Дайте ми една аспра ("аспра" – дребна сребърна монета)!

Като каза това дервишът посегна и Иван му подаде една сребърна пара. От едната страна беше гравирана главата на някой султан, а от другата страна туграта му ("тугра" - калиграфски надпис с арабски букви на името на султана, султански подпис. Сума или стойност на монетата не се изписваше върху турските пари. Знаеше, че щом това е аспра, значи тя съдържа 2,5 грама сребро.)

Дервишът взе парата и каза: това, което става между Егото и Аза е като тази пара. Той държеше в ръка дребната бяла пара, показа страната, върху която беше гравирана главата на султана и каза:

- Това в нашата личност. Това сме ние. Ето има лице, образ, лик. Това е Егото. Другата страна е Азът, това е Бог – каза дервишът и показа туграта. Така всичко е ясно. Но всъщност ситуацията е такава: той подпря аспрата между показалеца и палеца, а след това я перна с нокътя на средния пръст на другата ръка. Монетата се завъртя. – Погледнете! – каза той.

Момчетата се взряха в бързо въртящата се монета. Образите се бяха смесили.

- Всъщност нещата стоят така. Всеки преживяващ човек се намира в такова състояние при него всичко е смесено. Докато човек е преживяващ, той е така. Когато тръгне в пътя на духа, той спира въртенето.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #1 -: Септември 12, 2009, 00:38:46 am »
В този момент дервиша стегна пръстите си и въртенето на монетата спря.

- Егото непрекъснато занимава и обсебва Аза. Той се опитва да занимава личността непрекъснато. То е като шут и е готово да се прави на палячо, но да бъде в центъра на съществуването. Егото е готово да изпълни всички желания, защото то самото ги поражда. То е готово да изиграе всички роли, за да го има. Игрите на Егото са безброй. Живота на повечето хора е едно представление. В него нищо не е истинско. Отначало мислех, че Егото е главният актьор в този театър. По-късно разбрах, че всъщност Егото е много повече, то е строител на декора, то е сцената, сценариста, режисьора и в същото време е най-важният и първостепенен актьор. Всичко това е Егото на човека. Много хора смятат, че това е най-големият враг на всеки един от нас. Аз не бих казал така. Егото не е нито добро, нито лошо. Лошо е да го задоволяваш, да го подхранваш и за не го познаваш или въобще да не подозираш неговото съществуване.

Много е опасно, когато Егото играе духовност. Така то задоволява търсенето на хората стремящи се към духовно развитие и ги подвежда. Много хора смятат, че се занимават с тази или онази религия и духовно учение, четат, мислят, молят се, медитират, но всъщност не правят нищо повече от това да участват в поредната игра на Егото. И докато игрите на Егото, когато то задоволява емоционални желания или интелектуални стремежи са много по-ясни и лесни за разпознаване, когато то представя духовност, играта става много трудна за откриване. И много хора са се загубили в тези дебри и не могат да осъзнаят къде се намират.

Егото иска да притежава и да преживява, запомнете това! Егото поражда желанията, копнежите. Аз вече ви разказах за това и ще го повторя пак - то иска да притежава, да обсебва, да се прикрива, да преживява, но най-важното нещо за него е, да съществува. Егото е вкопчено в живота. Това ние наричаме инстинкт за оцеляване и чувство за самосъхранение. Егото е това, което ни държи отделени от Бог, то ни казва, че сме ценни на себе си и че животът ни е дар. Това е негово естествено свойство. Егото е готово да убива, за да оцелее. То има собствен инстинкт за оцеляване. За да оцелее то е готово да подтисне всеки и да го унищожи или погълне.

За да тръгнете по духовния път. Преди да направите, каквото й да е и да претендирате, че се познавате поне малко, трябва да се приучите да познаете Егото си. Най-високият връх, който трябва да изкачиш и най-могъщият противник, с когото трябва да се пребориш, е Егото. Ето аз се явявам пред вас като един разобличител на Егото. То не може да се победи, но с него трябва да се воюва, поне в началото, докато изучите всичко за него. Така битката с егото се използва, за да го опознаете. И всеки един от вас трябва да знае, с коя час от себе си мисли с Егото или Аза и да знае, коя част от себе си задоволява. Едва след като изясните това вие можете да се наречете хора. Преди това сте просто спящи несъзнателни живинки.

Така цял живот всички смятаха за мен, че ще създам масова религия. Аз мислех също като тях. Цял живот съм бил водач. Запознах се с всички религии, но всички те ми се сториха тесни и прекалено условни. С времето разбрах, че ако въобще ще създавам нещо искам това да бъде учение без граници, в което всеки сам да върви по своя път. Исках моята философия да не обвързва хората, а само да ги насочва по личния им път. Така разбрах, че не мога и не искам да създам масова религия с много последователи.

Много хора разсъждават за това, кое е добро и кое зло. Всичко това има значение само за хора, които живеят с Егото си. Когато Азът ви започва да доминира изчезва отношението ви към света, защото отношение имат само преживяващите същества, чрез своето си ЕГО. За човек в Аза няма добро и зло. Няма разделяне на нещата, няма отношение. Едва тогава човек започва да приема нещата такива, каквито са.

- Аз не съм съгласен с много от нещата, за които говорите. – каза Атанас, а брат му учудено погледна към него.

- Естествено, че няма да си съгласен. Аз не искам да се съгласявате с мен. Аз искам само да ви провокирам, да ви накарам да помислите. Единствено вие сами можете да стигнете до това, което ще приемете за вярно или за истина. Важното е да не се привързвате към описанието на света, което сте изградили. Да се съмнявате, да допускате, че може и да не сте прави и да не спирате по пътя си. Затова се нарича „духовен път”, защото това е истинският път и в него на бива да спирате. Постоянно трябва да вървите и де се променяте. Това стои в основата на самоусъвършенстването. Докато религията означава просто да приемеш нещо. Вяра означава да приемеш нещо за вярно, нещо, което смяташ че не можеш, не искаш, не трябва или те е страх да изследваш. Това нещо, което се приема наготово се нарича аксиома. Тя не може да се разбере, докаже или обясни. Защото би могло само когато човек има разбиране за „по-големите” неща. И понеже повечето хора го нямат, затова приемат определени „готови истини”. С това започва вярата. Колкото повече неща си приел в този свят, толкова по-голям фанатик си, защото така съграждаш все повече един свят в който живее твоето Его. И понеже това е света на егото, на твоя балон, то Егото започва да го защитава, да го задържа, и да оцелява чрез него. Така, когато човека живее отделен чрез своето Его, е разделен за себе си. Егото живее чрез балона, в който всеки човек Му е построил. И винаги Егото живее като „разделено”. Най-важното е за Егото е именно че е разделено. То самото е една част. И затова хората, които тръгваме на пътя по който опознаваме собственото си Его, най-често го наричаме „малкото”, или „дете”, защото разбираме, че то произтича от разделението, от живота на „части”. Затова хората в света на Его-то са такива – вътрешно разделени и на части. И чрез „очите” на своите части, виждат и живеят в „свят на части”. Затова хората са разделили света на „добро и лошо”, на светло и тъмно. Така света на Егото се разпознава – по разделеното и разделението.

А винаги когато нещо е „разделено” е налице борбата, противоборството, битката. Тази битка е вътре в балона на всеки човек, живеещ в света на Его-то си. Тя е във всичко и навсякъде – едно желание срещу друго желание. Едно „Искам”, срещу „не мога”. Копнея – срещу „не трябва”. Тази борба, се превръща в нещо естествено за всеки човек в Еговия си балон. А между хората живеещи заедно с други такива егови балони, е естествено и между тях си да бъдат непрекъснато в борба, битка. Това поражда и всички войни – едни хора срещу други хора. Едни приети истини, срещу други пак такива.

Главната разлика между АЗ-а и Егото е тази – че Аз-а е изява на нещо единно. На уж различни неща, които обаче не си противоборстват, не си противостоят. Така те не са в битка, а са в мир помежду си. Така те все повече могат да не са „разделени” и да се свързват и да бъдат в едно – да са заедно.

Моето учение не се нуждае от вяра. Ако мога да кажа така, аз изповядвам пътя на антивярата. Според мен всеки човек трябва непрекъснато да изследва себе си и душата си, той трябва да прониква и да изследва непрекъснато Егото си и да опознава всичките си същности. Това е пътят на самоусъвършенстването. И не трябва да казваш: „ще подтискам Егото, а ще възвися Аза. Ще подтисна тялото си и ще се стремя към Бог”. Всичко това са отношения, а значи отново разделение – на истинско и на лъжовно. На правилно, и неверно. Това значи че мислиш с Егото си. В АЗ-а, няма добро и зло. Опознай и приеми всичките си същности, за да ги събереш в едно цяло, да ги направиш отново ЕДНО! Приемането, пред отхвърлянето на себе си, на една част, срещу друга част. Осъзнай че това си ти! Приемането не е предпочитание, харесване, избиране на едно, пред друго. Приемането на собственото си его става само когато сърцето ти е вече в АЗ-а. Тогава то събира, а не подбира и изживява.

Не очаквам да приемеш думите ми, защото моят Път не е твоят Път. Те ще оформиш своята истина по свой си начин, със свои думи. Никой не може да те научи на нищо! Ти ще възприемеш думите ми само до там, докъдето си стигнал в духовното си развитие, ще навлезеш само до там, докъдето си готов. Аз не мога да направя за теб нищо повече от това да те провокирам, да оставя следи във вас. Това и правя. Но като истински учител знам, че това, което правя с теб е да ти дам поредното описание на света. Моето описание на света може да е на по-високо ниво от твоето, но то ти е чуждо, а и всъщност е толкова далеч от истината, колкото и твоето описание на света. Ти не се нуждаеш от следващо и следващо описание на света, защото те са от Егото и нямат край. Аз искам да те науча на това как да спреш да правиш и да търсиш описания на света.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #2 -: Септември 12, 2009, 00:39:28 am »
Естествено, че много неща няма да ти харесат от това, което чуеш. И много от тях няма да приемеш. Твоето Его воюва, то не обича да бъде разобличавано и побеждавано. Това за него е равнозначно на смърт.

Не ме приемай, като враг и противник, това иска Егото ти! Не слушай какво ти говоря, а през цялото време мисли за себе си! Не слушай какво ти говоря за себе си, ти помисли за теб как стоят нещата! Спомни си колко пъти си действал заради другите и кой стои зад всичките ти стремежи! Какво те кара да вършиш дадени неща? Защо постъпваш по този или онзи начин?

Вижте колко е просто, познанието за Егото и Аза ни отварят вратите към Бог. Не само като самопозание. Вие знаете, че много хора се молят. Привидно много вярващи иска да достигнат до Бог. Те издигат вой до небесата, че молитвите им не биват чути. Те са готови да обвинят Бог, защото не е чул дребните им нещастни и себични молитви.

Молитвата е нещо велико. Тя е начин да общуваме с най-висшата сила. Замисляли ли сте се над това?

- Да ние, често се молим. Ние сме правоверни християни! – гордо отговори Атанас.

- Правоверни християни! – повтори думите му Риз баба със същото произношение, с което ги беше казало момчета. В интонацията си личеше чувство за превъзходство. Момчето като че ли се чувстваше по-високо, защото дервишът е мюсюлманин, а ето то е правоверен християнин. Риз баба си спомни как, когато беше Петко, като християнин бе презирал мюсюлманите и ги бе смятала за тъмни, мракобесни и тесногръди, объркани и отделени от правилната религия. По-късно, когато прие исляма осъзна, колко малко всъщност знае за исляма както и за християнството. Тогава реши, че ислямът е по-висш и започна да презира християните и раята. Спомни си Васил, как от пламенен християнин се бе превърнал във фанатичния мюсюлманин Бахтияр Казим. После Абдаллах ефенди го беше научил, че религиите са еднакви. Вярващият човек си е вярващ човек независимо в коя религия вярва. Този, който е фанатик в една религия, ако приеме друга религия, става фанатик и в нея. Нека се замислят тези, които са фанатици и смятат, че всичко им е ясно и че религията, която изповядват е правата.

- Това „правоверен християнин” е като етикет, то нищо не показва. Не означава, че си по-близо до Бог от останалите. До Бог може де те доближи личният ти Път и самоусъвършенстването ти. Вижте колко е просто. Повечето хора искат да общуват с Бог, но без да правят нещо особено. Религията им, им обещава изключителен контакт с Бог. Всяка религия твърди, че тя е истинската и Бог слуша и подкрепя именно нейните вярващи. Всъщност Бог не обича вярващите. Бог обича смелите, самостоятелните и тези, които се самоопознават, които се борят и вървят по Пътя. Хората, които се молят приличат на хора нагазили в река. Бог е създал реката, препятствието, той им е дал силата, свободата и възможността да преодолеят реката. Вместо да се борят с течението, да рискуват и да изживеят живота си достойно, тези хора едва нагазили до колене във водата се обръщат към брега, от който идват и започват да просят помощ, която да ги пренесе от другата страна. Те показват пълно неуважение и непознаване на божията воля.

- Знаете ли защо става така?

Момчетата само повдигнаха рамене. Те или не бяха мислили и не знаеха какво да отговорят.

- Всичко е толкова просто. Хората, когато се молят всъщност се молят с Егото си. Затова молитвите им звучат смешно. Повечето хора не благодарят, а просят. Затова те са нарекли общуването с Бог молитва, от моля се. Те искат здраве, сила, власт, дълъг живот, пари… Все неща, които иска Егото. Всъщност повечето хора никога не са правили молитва, защото молитва може да произнесе само човек опознал Аза си и само с Аза можеш да произнесеш молитва и само чрез него можеш да общуваш с Бог. Ако сте слушали внимателно сте разбрали, че най-нормалното нещо е това да общувате с Бог чрез Аза си, а чрез Егото никога не можете да го направите, защото Егото разделя човека от Бога. Егото е това, което ни прави отделна личност.

Много хора са казали, че човек е това, с което се храни. Други казват, че човек е образованието, което е получил или че той е миналото си. Нищо такова. Всъщност човек е това, за което мисли. И колкото пъти си си задавал сериозно въпроси, за духовния си път, за смисъла на живота, за това, как да бъдеш по-близо до Бог, толкова повече си човек. Това са истинските въпроси, това са въпросите на Аза. Повечето хора цял живот се замислят само за това какво да ядат, как да работят, какво да правят през деня, как да се забавляват, как да имат повече, как да оцеляват, занимават се с клюки и личностни отношения. Повечето хора никога не мислят за нищо друго освен за неща породени от Егото. Те никога не осъзнават, че са живи. Такива хора никога не стават човеци, те винаги остават жалки и привързани към ежедневието.

Такива хора дали се молят или не, няма значение. Техните думи никога няма да бъдат чути. Защото докато човек, не е буден духовно и не е истински човек, той няма да бъде чут. Молитва е животът, който води истинския човек.

За да бъде буден един човек и да върви по пътя, трябва винаги изминава два пътя едновременно. Повечето хора мислят за вървенето по Пътя, като изминаване на дадено разстояние, но истинският път не е такъв. Повечето хора имат някакво любопитство към живота. Те цял живот се опитват да си отговорят на определени въпроси и търсят техния отговор. Така хората цял живот преследват отговорите на въпросите, но никога няма да постигнат целта си. Защото всеки истинският човек трябва да прави следното:

Не само да се опитва да намери отговори на въпросите и така да бъде привързан само към външното, а непрекъснато през цялото време да опитва да анализира въпросите. Така истинският отговор на всеки въпрос се търси като се търси отговора на поставения въпрос и в същото време се анализира самият въпрос. Това е един непрекъснат процес на вървене напред и търсене на отговора и в същото време анализ и по-добро разбиране на въпроса. Път напред и навън, и в същото време навътре в себе си. И това, което ви казвам не е просто теория. Всеки път преди да намерите някой отговор или да се опитате да постигнете определена цел, се замислете. Коя част от вас се нуждае от това нещо? Вие наистина ли го искате? Нужно ли ви е? Колко бихте жертвали, за да го постигнете! Така ще разберете, че голяма част от нещата, които искате да научите и да постигнете, всъщност не са ви нужни. Това не са неща, които вие искате. Много често ще откриете, че преследвате цели вменени ви отстрани, от майки, родители, учители, командири и началници, но не са ваши. Ако можете да направите това, ще видите колко много от нещата, които искате са от Егото ви.

Това е най-важното нещо, което всеки човек на духа трябва да прави. Непрекъснато трябва да върви във външния свят, чрез преследване на отговорите и в същото време да влиза във вътрешния си свят и да изучава в дълбочина мотивите, които го движат и го карат да постъпва по този или онзи начин. Самопознанието е най-важното нещо за всеки човек. Без това, без човек да се познава и изследва, той не може да бъде духовна личност. Истинския човек на знанието трябва да върви едновременно във външния и във вътрешния път. Това е истинският Път. Само един от пътищата не е достатъчен. Повечето хора никога не откриват вътрешния си път. Те търсят и търсят безсмислени и ненужни отговори. Цял живот преследват цели, без да могат да ги разберат и да ги постигната. Много малко хора бягат от посредствеността и очевидността и се занимават с вътрешния си свят.
Истинският път е този на вътрешното и външното и то едновременно. Някои хора казват, че за да се построи висока сграда, има се предвид духовния растеж на всеки човек, трябва да се поставят сериозни фундаменти и едва след това да се гради.

Ако вие сте слушали внимателно това, което ви казвам досега, синове мои, вече сте разбрали, че това не е така. Всъщност истинският път не търпи едното или другото да изпреварва. Истински е само този път, който си изминал напред и едновременно навътре в себе си. Тоест нещата стоят така: това не е строеж както нормалните, които започват от изкопа в основите. Този строеж се гради едновременно нагоре и в същото време надолу, като се дълбае в дълбочина. По-скоро прилича на дървото – за да расте нагоре, му трябват все по-големи корени – надолу. Това е истинският път напред, навън и навътре в себе си. Ако правите това вие вече сте на духовния път. И колкото по-висока искаш да издигнеш сградата на своя дух и самоусъвършенстване, толкова по-дълбоко трябва да задълбаеш. Истинският човек на самопознанието никога не бива да спира. Затова казваме Път, а не религия, учение, наука. Това, за което ви говоря е Път, защото пътуването в него никога не спира.

И тук много важно е да сте смели. Много хора се страхуват да навлязат в себе си. Замислете си има ли неща във вас, които досега не сте посмели да пипате. Има ли теми, които смятате, че знаете и нямат нужда от анализ, ако имате такива неща, значи, не сте смели и имате проблем. Никога не трябва да оставяте нещо просто ей така. Не бива да оставате неосъзнати неща в себе си. Така е във войската, не бива да оставяте нищо в тила си, защото, ако предприемеш поход, а в тила си оставиш врагове, те ще те спират и ще те задържат. Всяко нещо, което носите на гърба и с което анализирате останалите неща и през което пречупвате света, трябва постоянно да се подлага на преоценка. И не бива да допуснете подценяване и задоволство или страх да ви попречат да анализирате вътрешния си свят.

И знайте, че външния въпрос и този, който търси отговори на въпросите е винаги Егото. То иска отговор, търси яснота и обяснение, иска да постига целите, то иска да знае много и да бъде учител. Това е религия. Вътрешният въпрос го задава този, който иска да имаш духовен път. Заради това вътрешните въпроси никога нямат готови или окончателни отговори. Вътрешните въпроси се оставят отворени и непрекъснато се намират нови и нови отговори. Един такъв вътрешен въпрос е "КОЙ СЪМ АЗ?". Няма отговор на този въпрос… а има непрекъснато нови и нови отговори. Всеки предишен отговор е само за мига, в който е отговорено… И постепенно отговорите спират да имат значение. Остава само въпроса… после и той спира да има значение, защото след всички мигове на нови и нови отговори, се разбира КОЙ СЪМ АЗ… но вече не през отговорите. И въпроса просто спира да е въпрос. Спира да пита.

Човек винаги трябва да се опитва да бъде близо до реалността. Той трябва да избягва всякакви приказки и илюзии, в които сам да се вкарва. Една от тези приказки е тая за миналото. Миналото днес не съществува. Когато човек се връща в спомените си, той не може да си върне целия спомен, обикновено извиква най-вече това, което е преживял като емоции. Той изпитва само чувствата изразяващи отношението, които тогава са го вълнували, но никога не може да „извика” в спомена реалността. А емоциите и чувствата са най-неверния съветник, защото те са от света на Его-то. И спомените заради това не са реалните случки, а са само това, което Егото е запомнило от тяхното преживяване. И като си „спомня” така егото се съхранява отново в света си, отново го задържа, подхранва, затваря.

Голяма част от хората никога не живеят днес и не познават реалността. Защото те постоянно са разкъсани между миналото и бъдещето. Ще попитате: защо хората са толкова привързани към миналото? Спомените имат едно свойство, от тях се изрязват парчетата на неприятните емоции. Ако сте забелязали с времето от спомените се изчистват лошите неща и остават само тези, с хубавите му усещания. Или пък само с „лошите” такива. Така повечето хора се връщат в спомените си и са привлечени от миналото и в същото време са насочили поглед в бъдещето. Бъдещето винаги е такова, каквито са ни предпочитанията в спомените ни – на едни хора спомнящи си главно „неприятните” изживявания – са песимисти. Други, които си спомнят „хубавото”, то е свързано с надеждата, че занапред ще бъде по-добро. Това са причините човек да не познава реалността, затова той е разкъсан между „добрите”и лошите спомени и вярата и надеждата, че бъдещето ще бъде много по-добро или пък ще донесе беди или нещастия.

Има едно нещо, което се нарича ”тук и сега”, това е Бог. Истинското име на Бог е "ТУК И СЕГА", това е реалността – единна и цяла, както е единно и цяло Тук и Сега. Да бъдеш и да познаваш действителността означава да си в единение с Бог. Това е най-висшата молитва и медитация. Всъщност това е истинската молитва и медитация. Истинската молитва е безмълвна тя е „тук и сега”. И вече не е молитва, защото вече няма какво и защо да се „моли”. Единения и единяващия себе си човек, в  пътя си към това престава да иска, да му трябва нещо, да преследва или стреми. Защото цялостта е онова, заради изгубването на която Его-то съществува.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #3 -: Септември 12, 2009, 00:40:15 am »
Преди малко ви разказах за самопознанието. То е свързано с много други „само”-та. Това са самонаблюдение, самоконтрол, самоанализ и самоусъвършенстване. Някои хора го наричат самоусъвършенстване погрешно. Самоусъвършенстване означава да се стремиш към някакъв идеал, а идеалът е нещо, което ти си си измислил и се опитваш да постигнеш. Идеалът е нещо, което не може да се постигне. Дори да го направиш, веднага се тръгва нов идеал. Докато не надмогнеш това ниво, винаги ще имаш такъв идеал. Някога мислих, че те се появяват в човек в тази последователност, но сега знам, че водещо от тях трябва да бъде самоопознаването и едва след като приемеш решението за това можеш да проявиш останалите.

Сега ще ви разкажа за хората и за тяхната същност. Повечето хора мислят за себе си само като за материални същества.

- Това не е така! – опита се да каже едното от момчетата.

- Знам, знам! Знам, че всички говорят за дух, душа и т.н., но никой не възприема себе си по този начин. Почти всички хора мислят за себе си само като за материални. Повечето от тях дори да знаят отделните си същности, не ги осъзнават. Те знаят тези неща, но само като наука или учение, но не и като път и не живеят с тях, с тази идея.

Всъщност не е важно какво знаеш. Има много хора, които знаят много, често различни неща. Те не могат да осъзнаят, че не могат да изградят път върху различни описания на света. За да имаш път, трябва да „стъпиш” само на едно описание на света и да живееш по този начин. И това описание да е осъзнато ТВОЕТО.

Всъщност, нещата не са така разделени както хората си ги представят. За да е по-ясно и достъпно за малките мозъци, някои учения още от древността са дали описания на света и човека, които са схематични и лесни за разбиране.

Така в науката наречена езотерика, която крие корените си в древен Египет, Юдея и върху, която стъпва целия съвременен свят и всички религии се казва, че човек съдържа в себе си няколко същности.

Най-грубата същност е материята. От нея е изградено материалното ни тяло, органите и всичко, което можем да видим. Някой хора, които смятат, че се занимават с духа, твърдят, че материята е нещо лошо. Това е смешно. Материята не е нито лоша, нито нещо, с което трябва да се борим. Много учители са смятали, че извисяването на духа може да се постигне единствено чрез насилие над материята и тялото. Такива са всички учители аскети, монаси и цели религии на изток.

Един учител известен като Муни, (истинското име на Буда е Шакя Муни Гаутама, това означава Муни от рода Гаутама на племето шаки или саки. Знае се че рода Гаутама бил царски. Племето саки живеело в Афганистан в близост до българите. Буда, въпреки властващото мнение, не е бил индиец, нито с дръпнати очи, той е бил европеид със светла кожа) разбрал, че насилие над материята не е нужно и това не е път на Единение, а на разделяне, на отхвърляне. Това той нарекъл Среден (обединяващ, единствен) път. Запознах се с това учение докато бях в Персия.

Да упражняваш насилие е винаги израз на Его-то – дали срещу други или вътре – към себе си е без значение. Да наричаш материята като каквато и да е, означава непознаване на пътя. Материята не е нито добра, нито лоша. Тя е – да я приемеш, означава да не я назоваваш като такава или онакава. Тя е… – и това е достатъчно.

Всяко ниво в човека трябва да се познава и да се усъвършенства до нивото на сливането им в единство. Вместо хората да гладуват до самоубийство, да спазват въздържание е много по-добре да развиват тялото си и да изпитват удовлетворението от живота му. Затова пехливанската борба е толкова полезна. Затова Болярови винаги са настоявали да се упражнява борба. Усъвършенстването не може да изключи, нито да се бори с тялото.

Освен тялото друга част от човека са неговите емоции и чувства. За преживяващите хора това е най-важното ниво. Те делят целия свят на две части. Тази ми харесва, а тази не. Такива хора знаят, че първата част им носи положителни емоции преживявания. Те са свикнали да правят само неща, които им носят удоволствие, наслада и които са им приятни. Животът обаче има и друга страна. Той изисква дисциплина. Това могат да постигнат единствено воините. Жените изключително много държат на света на емоциите. Те смятат, че това е тяхното оръжие и през по-голямата част държат емоцията си изнесена напред, като щит. А и главно, защото чрез емоциите тяхното его се е прикрило като АЗ-а им.

Третия свят е този на мислите. Повечето хора всъщност не живеят в материалния свят, в по-голямата си част те пребивават в света на чувствата и идеите. Чувствата определят преживяванията им, а идеите оправдават, когато живееш без чувства, прикривайки чувствата като мисли – за едно или друго. Светът на мислите и идеите е този, който помага да си изградим по-плътна, по-подредена представа за описанието на света. Той сгъстява краските на света. Да го наредим и да опишем мястото си. Мисловният свят е този, към когото се привързват учените хора, склонни към мислене и интелект.

Хората на емоциите са много далеч от реалността, защото емоциите ни затварят в собствен свят, а с това ни отделят от истината. Хората на разума и идеите, с основание критикуват емоционалните, че са преживяващи, но те са също толкова далеч от истината, колкото и емоционалните. Защото учените хора имат склонност да интелектуализират, да обясняват и всичко да разглеждат като знания извън тях, наричани от тях наука. Но те се страхуват от това да имат път и са също толкова далеч от реалността и Бог, колкото и хората с преобладаващи емоции.

Да се противопоставят едните на другите е толкова безсмислено и ненужно. Не бива да се отрича, нито величае нито материята, нито емоциите, нито идеите. Всички те трябва да се приемат, да се използват и да се усъвършенстват. Без нито едно от тези свойства или части, човек не е завършен и не е духовно същество. Моето учение и идеята ми за път включва развитие на всички тези човешки същности и нито една не трябва да се подценява или омаловажава, защото и трите им предстои да се слеят. И поне докато са „разделени” могат да се насочват, да се развиват, взаимно да се опознават, в пътя им на свързване.

Всъщност повечето хора не живеят в материята както сами смятат, а в света на чувствата и идеите. Именно чрез чувства и идеи те изграждат света на преживяванията си. Повечето хора дори не подозират как изглежда физическото им тяло, те винаги го наблюдават през очите на емоцията и идеите. За съжаление същото се отнася не само за физическото тяло, но и за цялото им същество. И всъщност не физическото е водещо, а именно емоционалните преживявания или света на идеите.

- Не мога да го разбера това, учителю. Можете ли да дадете някакъв пример? – попита Атанас.

- Ето няколко примера за това, за което говоря. Знам, че това, което ви казвам ви звучи невероятно, но чуйте! Ако човек бе само тяло, не би трябвало да има нещо, което да го накара да загуби живота си. Би трябвало той да държи на живота си най-много от всичко на света, защото материята е тленна и смъртта я унищожава. Това обаче не е така. Има много хора готови да загубят живота си поради вяра или идеи. Първите тези, които могат да изпълнят самоубийствена мисия заради вярата си, са подвластни на чувствата. Те са готови да загубят живота си заради вярата и това, което чувстват. Една част от жертвоготовността на еничарите се крие именно в това. Има хора готови да загубят живота си заради идеи, такива са учените и хора тръгнали да изграждат светове на справедливостта. Дори този, когато християните смятат за свой Бог им е дал пример за това, че има сили много по-могъщи от живота и егоистичното желание да се живее. Той дава пример за саможертва и за това как човек трябва да търси Аза в себе си, който е част от големия Аз. Затова Христос е наречен син божи, но всъщност ние всички сме синове божи.

Останалата част от това, което прави еничарите най-добрите воини е идеята. Всеки еничар не умира просто за вярата, а и за една идея. За един идеал.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #4 -: Септември 12, 2009, 00:42:12 am »
- Учителю, вие току що описахте един свят разделен по този начин, но не казахте нищо за Аза и Егото?

- Да, ако слушахте това описание, вие просто ще чуете още едно описание на света. Това не е нещо изключително, ако вие не успеете да направите от това свой път. Всъщност моето описание на света, това, което стои в основата на моя път не е точно такова. При мен няма такова разделяне. Аз мога да застана и да реализирам едновременно всичките си части, всички, които ме изграждат. Нямам нужда от тези деления и описания. Това разделяне и стриктно описание според мен, е направено за хората, които разглеждат тези неща като наука.

Това описание не противоречи на моите идеи за Егото и Аза, но аз не разделям нещата така категорично. За мен най-високото ниво в така изброените е Аза. Той е връзката с Бог. Това е божествената същност взета назаем от Твореца. Това е Азът.

- А какво става с Егото? – с уважение попита синът му.

- За да ви разкажа за Егото ще започна малко по-отдалеч. Повечето хора се страхуват да не умрат. Този страх е един от най-важните и основни страхове. Всички хора ги е страх. Всеки, който е зависим от Егото си иска да запази Егото си, той е подвластен и подчинен на Егото си и всъщност става проводник на неговите страхове. Тези страхове на Егото го обсебват и той става още по-страхлив. Именно поради този страх хората са създали идеите за прераждането, за рая и вечния живот, за отвъдното. И винаги човек си представя, че ще запази себе си дори след смъртта си. Дори хора, които претендират, че са духовни, мъдреци, равини, монаси, дервиши, дори източните мъдреци стремящи се към йога ("йога" – инд. „сливане, свързване - като бог, към състояние БОГ -единност- вътрешна интерпретация”). Но забележете, той не си представя, че ще постигне единнение с Бог, а че ще продължи да съществува с Егото си, с лицето си, в Бог. Всъщност тези хора не искат да се слеят с Бог, а да се наложат над Бог и да запазят Егото си.

Аз дълго време разсъждавах над смъртта и имах връзка със смъртта. Убивал съм много хора и винаги съм смятал, че смъртта е приятел, съветник и учител на воина.

Момчетата като чуха, че дервиша се смята за воин се засмяха. Те самите знаеха и искаха да станат воини, но този, човек явно искаше да ги впечатли. И на двамата беше ясно, че той не само че не е бил, но и няма представа какво означава да си воин. Все пак турчинът беше много по-стар от тях и те само заради това сдържаха насмешката си и това да оспорят това, че е бил воин.

Старецът явно не усети настроенията на момчетата, защото невъзмутимо продължи:

- Мислих, че това непрекъснато да се изправям пред страха и страховете си е единственият начин да се боря с тях. Винаги съм знаел, че страхът не може да се победи, но трябва непрекъснато да се борим с него. Минаха години. Трябваше да спра да убивам, което въобще не беше лесно, и да се оттегля от живота, за да разбера, че колкото пъти съм се занимавал със страха, толкова пъти съм бил побеждаван и съм признавал поражението си. Всъщност чак когато започнах да разбирам Егото си, тогава преодолях страха от смъртта и всичките си страхове. Днес вече не изпитвам никакъв страх. Куриозното е, че когато престанах да бъда воин, чак тогава загубих страха от смъртта.

Момчетата се усмихнаха отново, те явно не искаха да повярват, че мъжът, който седи пред тях някога е бил истински воин.

- Вие сте млади. Знам, че някой ден ще станете истински воини и ще бъдете хора на честта. Чуйте моите думи, ако мога да ви помогна ще бъда радостен. Ако можете да преодолеете страха си благодарение на моите думи, това си заслужава вниманието ви. Дълго мислих и разсъждавах и разбрах следното. Всъщност всички тези неща, за които ви говорих са като пръстите на ръката. - Риз баба показа лявата си ръка. Той беше изпънал пръстите си. - Този пръст е материята. – каза дервишът и посочи малкото пръстче, което беше най-отдолу. После дервишът назоваваше останалите пръсти и ги сочеше. Така безименният пръст беше света на емоциите, средният пръст – света на мислите и идеите, показалецът е Аза. Тук мъжът замълча.

- Палецът ли е Егото, учителю? – попита Атанас.

- Не всъщност Егото не е нито един от пръстите. Бях принуден да изоставя идеята за разглеждане на Егото и Аза като двете страни на монета. Всъщност разбрах, че Егото не съществува реално. То е временно и тленно. Всички други части на човека са безсмъртни. Те идват от Бог и обратно там отиват. Ето материята след смъртта се връща в земята. Казва се, че от кал сме направени и обратно в калта отиваме. Така тази част от нас отива обратно там, откъдето е дошла. Емоциите ни отиват в едно специално място, където се събират емоциите на хората. Идеите пък имат друго такова място, където се събират идеите. Тези места се наричат егрегори. Азът на човек се връща натам, където се нарича Бог. Така всяка чест от тези, които изграждат човек е безсмъртна и след смъртта остава. Но не това е нужно на човек. Той не иска безсмъртие по този начин. Той казва: Защо ми е това безсмъртие, когато мен няма да ме има? Какво е това безсмъртие без мен? Те разсъждават така, защото са водени от Егото си. Единственото тленно нещо, което човек може да загуби това е Егото. Всъщност човек може да загуби само Егото си. Ако се замислите, ще видите, че наистина само Егото може да изчезне, че ние се олицетворяваме единствено с Егото си. То ни прави отделни от Бог. Ние съществуваме и мислим за себе си по този начин благодарение на Егото. Нас ни е страх да не загубим Егото, защото егото е нашето лице, нашата идентичност. Ние живеем заради Егото си и се опитваме всячески да извоюваме безсмъртие за Егото си. Всъщност егото е една връвчица – като каза това дервишът с другата ръка показа една въображаема връв, която обвързва четирите пръста на лявата му ръка – Егото е точно тази връв. Тя обединява всичките ни същности в това уникално същество, което сме ние. Това е най-ценното и скъпо нещо, което имаме. Хората най-много държат на Егото. Единствените страхове на хората са свързани с Егото. Дълго мислих и разбрах. Страховете са излишни. Смъртта е една преграда като едър гребен – дервишът разтвори пръстите на дясната си ръка, а срещу нея държеше лявата със събрани пръсти. После придвижи двете ръце една към друга. Когато лявата ръка достигна дясната тя опря в разтворените пръсти и разтвори своите - Това е смъртта – каза Риз баба. По време на смъртта Егото се разкъсва и изчезва. Нищо не може да се направи. Егото трябва да изчезне. От нас умира само Егото и нищо не може да се направи. Има и още нещо, всъщност Егото не съществува, то го няма, освен като нашата магия. Това е най-куриозното, че цял живот се страхуваме да не загубим нещо, което всъщност не съществува. Докато мислите ти са в Егото ще ви бъде страх. В момента, в който преместите себе си в някоя друга част от себе си или във всичките си части и започнете да възприемате нещата от този ъгъл, ще разберете, че вече не се страхувате. Затова ви казвам, че аз вече не се страхувам. Това е част от Пътя. Не се страхувам не защото го исках или се опитвах да го постигна, а защото надраснах страха. Така надраснах и идеите за Добро и Зло, за вярата и религията, за смисъла на човешкия живот, за любовта и молитвата.

Така всички религии, всички идеи за прераждане, Страшният съд, Рая, Парадиза (раят според персите и зороастризма), Ада, Сетния ден, джнана, Елисейските полета, Валхала, Олимп са измислени, за да може човек да осъществи желанието за безсмъртие на Егото си.

И когато момчетата вече мислеха, че всичко им е ясно, учителят продължи:

- Всъщност Егото не съществува.

- Какво? Двете момчета бяха изумени. - Как, така! Нали току-що го описахте като връвчица. Нали изчезва? Как може да изчезне нещо, което не съществува?

- Ние виждаме проявлението на Егото, но може да съдим само по косвени белези. Егото наистина определя в най-голяма степен нашия живот, но всъщност, няма материален носител на Егото. Всъщност не е само това. Его въобще няма. Всеки човек сам си измисля, а после и поддържа в съзнанието си Егото. Такова нещо обаче няма. Егото е измислица.

Представете си, че сте буца глина. Това сме ние хората. Когато нещо в нас се промени, това го правим ние самите, но отвън изглежда като че голям невидим палец ни оформя. Той ни натиска и оформя, ние се изграждаме според него, но всъщност такъв палец няма. Цял живот ние сме пленници на една идея за нас самите и най-трудното нещо на света е да разберем това. А след това да се освободим и да го променим.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #5 -: Септември 12, 2009, 00:42:54 am »
За живота на всеки човек е важно описанието на света, което държи в главата си. Всъщност човек е това описание и според него той изгражда живота си, в тази идея е включена идеята за собствения му образ, за това кой е и какви са възможностите му. Това е изключително важно. Много е важна тази идея. Изграждането на описанието на света става винаги едновременно с Егото и Аза. Колкото повече Егото участва в изграждането на това описание, толкова по-далеч от действителността е това описание. Егото формира свят според очакванията си, който да го обслужва, затова е толкова трудно да се разкъса измислената действителност, която Егото изгражда. Това е така, защото хората изградили си такъв свят постоянно получават потвърждения за правотата на възгледите и описание на света. Колкото по-близо до реалността е описанието на света, толкова по-добре. Все пак помни, че колкото и да си близо до действителността никога не можеш да я постигнеш. Това, което е по-важно е промяната, гъвкавостта и усъвършенстването.

Много хора, които са с малки възможности, се опитват да натруфят описанията си на света, това е характерно и за хората склонни към интелектуализиране. Така много хора не могат да усетят кога да спрат. И като продължават се отдалечават от реалността. Много хора търсят прости описания, които много леко да им се обяснят и да оправдаят несъответствията и неразбирането им. Така се пораждат идеите за магиите, някакви духовни заговори, суеверия и т.н. Тук малкото е недостатъчно, а ако е в повече също не е добре.

Его и Аз-философията е това, до което съм достигнал. Тя е най-оптималния вариант в доближаване на описание на света до реалността.

- Учителю, какво трябва да направим, за да достигнем до това ваше описание?

Риз баба беше толкова погълнат от това, което говори, че дори не можа да разбере кой го зададе този въпрос. Затова той продължи:

- Ако само сте слушали внимателно, вече не сте далеч от това, за което ви говоря. Не трябва да правите нищо повече от това да се замислите върху думите ми. И помнете, не бива нито да опростявате, нито да усложнявате, защото и двете са от Егото.

Самоопознаването е нещо уникално, това е изключителна даденост, която притежава всеки човек. При него не се нуждаеш от нищо повече от себе си. Инструмент на самоопознаването си самият ти. При този път, до който достигнах аз и който най-общо може да се нарече самоопознаване, не просто съставяш собствена религия, но имаш лична религия или духовно учение, които можеш да следваш само ти. Когато си в това състояние можеш да преоткриваш другите религии, но правиш това по един уникален и неповторим начин, не само от позицията на създател на учение, но и като човек постоянно създаващ религия или учение. Така ти преоткриваш останалите религии и можеш свободно да ползваш техните термини и дори цели фрази, но въпреки това е нова религия, ново учение. Предпочитам учение пред религия, защото религията се нуждае задължително от последователи и вярващи хора. Докато учението освен от последователи може да бъде следвано и от вървящи хора. Моето учение е в това всеки сам да има религия, лична религия, лично духовно учение. Всеки човек трябва сам да създава собствената си религия. На Бог е нужно различното. Хората следващи това учение са най-скъпите на Бог, защото това са най-ценните хора. Представете си какво ще стане, ако всеки човек има собствено духовно учение. Някога едни хора мислеха, че съм призван да създам нова секта в исляма. Не, не само това, те мислеха, че ще създам нова религия. Ето най-накрая аз направих това. Но сега разбирам, че те едва ли щяха да разберат и да приемат това. Защото те искаха да създам учение, каквито има много. Да има водач на сектата или религията и последователи. Но нищо такова досега не е съществувало, секта, в която всеки неин член да бъде човек със собствена религия, всеки да бъде създател на сектата и неин водач и дори Бог. Представяте ли си? – вдъхновен питаше дервиша, а в очите му гореше пламъкът на човек постигнал нещо, за което се е борил цял живот. Това беше погледа на човек постигнал най-ценната победа в живота си.

- Разбирате ли? – пак попита Риз баба и изгледа момчетата втренчено в очите. – Вие сте моят последен шанс да спася нещата до които достигнах.

- Учителю, аз искам да ви разбера, но не всичко разбирам. Ако не ви разберем добре и изкривим учението?

- Знам, че не можете да разберете това, което ви казвам. Знам, че дори да ме разберете вие ще имате собствен и различен Път от моя. Не се притеснявайте, това учение, което разкривам пред вас не може да бъде изкривено, защото в това учение, няма закони, постулати и праведен път. Това е учение живо и променящо се като живота. То е адаптивно и създаващо.

Не очаквайте от мен да ви кажа, как стоят нещата или какво трябва да правите и докато в другите секти хората научават тяхната истина и едва след като я приемат стават членове, в това, което ще представлявате вие, запознаване с основите, няма да значи край на духовния Път и няма да означава край, а това ще е само начало на пътя. Така след като се разделим вие няма да сте постигнали някакво ново ниво в духовното си развитие, тогава пътят за вас тепърва ще предстои. Тогава ще трябва да направите първата крачка в духовния си път. Това ще е начало на вашето духовно пътешествие.
   
Цял един ден Риз баба отдели на момчетата да им разкаже за това какъв трябва да бъде един учител. Отначало те опитаха да се оправдаят и да кажат, че даже нямат намерение да стават учители, но старецът им каза:

- Слушайте внимателно! Не се заричайте, че няма да станете учители. Освен това, за да бъдете истински и добри ученици, трябва да знаете всичко за учителите и учениците.

Искате ли да разберете един учител, не допускайте той да ви стане учител. Защото като ученик вие никога няма да можете да видите човека, който стои зад учителя.

За да разбирате хората не бива да ги правите свои учители. За да разберете хората трябва да бъдете равностойни. Само ученикът има нужда от учители. Без ученици учителите биха изчезнали. Когато престанете да бъдете ученик вече не ще срещнете учители.

Всъщност такова нещо като учител не съществува и никой не може да ви научи на нищо.

Повечето хора, които държат да бъдат наричани учители са нещастни, незначителни хора, страдащи от несигурност и изживяващи себе си като незначителни. Това са хората, които гъделичкат самочувствието си наричайки се учители и наблюдават със задоволство преклонението и обожествяването в очите на своите ученици.

Учителите откликват на зова на хората ученици. Те приемат да изиграят пред тях тази своя роля. Повечето от тях са честни пред себе си и помнят, че играят роля, но някои започват толкова да си вярват, че започват да се самоизлъгват. Те са най-опасни, както за себе си, така и за учениците си.

Ученикът никога не разбира учителя. Той се интересува от себе си. Единствено учителят в нас може да ни помогне.

Докато смяташ себе си за ученик, никога няма да станеш учител. Ученикът е последовател, но не и учител.

Ако кажеш на някой човек, който иска да бъде ученик, че няма учители, ще го излъжеш, защото, въпреки че наистина няма учители, за него това не е вярно. Защото всъщност за него учители има и той ще ги намери или ще ги създаде, ако се наложи.

- Но учителю, това, което казвате е противоречие! – каза Атанас.

- Това, което казваш ти и това, че ме наричаш учител също е противоречие. Всъщност това е куриоз. Учител няма, но аз се опитвам да ти обясня това от позицията на учител. И така твърдя, че няма учител, а се държа като учител. Не се притеснявай това объркване е привидно, но съществува само за неразбиращите. Отговорите на важните въпроси са валидни дори когато са противоположни и на пръв поглед противоречиви. Това е един от начините да разбереш дали си достигнал до нивото на сериозните въпроси. Това става когато отговорите, които получаваш са различни, но са валидни и верни. Такива са отговорите за Съдбата, Свободната воля, за Всичко и Нищо, за Бог и хората и смисъла на човешкия живот. Това са въпросите на АЗ-а в нас, за които вече ви казах че се оставят отворени, че един отговор няма, а има много непрекъснати отговори. И всичките са верните.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #6 -: Септември 12, 2009, 00:43:37 am »
Всъщност е много лесно да различиш Истинския учител от хората приели и решели да изпълняват тази роля.

Всеки, който се е съгласил да играе ролята на учител е човек с проблеми и се бори чрез тази си „престижна” роля да придобие чувство за значимост в стремежа си да избяга от изживяването на неговата собствена незначителност. Така той е ангажиран и емоционално към учениците си. Дори когато това е с най-добри намерения, то не може да доведе до нищо добро. Всъщност повечето качества, които априори се смятат за положителни за учителите и преподавателите, вредят и пречат на учениците. Смята се, че учителят трябва да бъде добър, загрижен, да се опитва да предразположи и предпази учениците, стремежът учителят да намали тежестта на учениците… всичко това пречи и прави научаването на каквото и да е невъзможно.

Каквото и да е емоционално обвързване означава, че двамата учител и ученик „ се съпреживяват” и че играят роли. Това означава, че учителят е ученик приел да играе ролята на учител.

Истинският учител се различава от другите, защото той учи, но не заради Егото си. Затова той не се обвързва по какъвто и да е начин и не допуска ученикът да го увлече в собствената си игра. Всъщност Истинският учител не учи, понеже е непрекъснато в Аза си, той е в досег с Учението и само го пропуска през себе си и го излъчва, но той знае, че не може да научи никого на нищо, защото и той самия не се УЧИ. Това какво ще разбере, зависи изцяло от питащия.

Ученикът престава да съществува, когато престане да задава въпроси. Тогава той осъзнава, че отговорите са в самия него и няма смисъл да пита, защото всеки отговор отвън би бил лъжа (некоректен).

Така Истинският учител стои срещу ученика, но не е там, за да отговаря на въпросите му, а за да стимулира ученика да пита, докато не се изчерпи и не проумее, че няма и не може да има никакъв учител. И когато ученикът се изчерпи и достигне до разбирането, че няма учител, той ще се обърне и ще застане рамо до рамо с човека, който допреди малко е наричал учител. Защото мястото на учителите е рамо до рамо, а не срещу учениците или пред учениците. И едва в този момент, човекът стоял срещу досегашния учител сам става учител. А учителят става Истински учител, защото едва в този момент, той е успял да научи нещо ученика и да направи така, че той вече не е ученик, но не само това, в този момент той го е направил учител и Истински учител, защото той сам е Истински учител. Всъщност той нищо не е направил, защото ученикът сам е станал Истински учител. Един човек става учител не когато има ученици, а едва когато сам успее да изгради учители. А за целта, той първо трябва да е намерил разбирането за това в себе си.

Атанас разбра всичко и за пръв път видя човека в учителя Риз баба. В първия момент разбра, че това не са думи на учителя, но после разбра, че човекът, който преди малко бе срещу него, а сега бяха рамо до рамо, бе Истински учител. Неусетно той му беше отнел възможността да живее с илюзията, че е ученик. И тъй като загуби егото си, той откри Аза си и разбра кой е. Иван стоеше до него, но нищо такова не се случваше с него. Атанас като че опозна бог и вече бе готов да стане учител на другите хора, защото това знание в него породи желание да го сподели. Така Атанас бе готов да стане Истински Учител, макар нищо такова да не беше искал в началото. Колкото и да бе странно и за него самия, Риз баба бе успял да го трогне, думите му го бяха разтърсили духовно. Атанас отначало се бе отнесъл скептично към думите на турчина. Той не смяташе Риз баба за истински учител, а просто за някакъв дърдорко, който едва ли може да го научи на нещо. Атанас бе умен младеж и много пъти си бе задавал въпроси за смисъла на човешкия живот, за религиите, но той знаеше, че е православен християнин и очакваше религията да му даде отговори на въпросите, които търсеше. Сега обаче думите на дервиша го бяха трогнали, те го бяха разтърсили до дъното на душата му. Колкото и да му бе странно Риз баба бе успял да го събуди, нещо, което не се наблюдаваше при Иван. В брат му като в дебелокожо животно думите на Риз баба просто се отклоняваха.

Риз баба каза:

 - Трябва да загубиш учителя, за да откриеш Истинския учител, но щом го откриеш, това значи, че ти вече си Истински учител и вече нямаш нужда от учител. Така че всъщност Истински учител не може да има. Така както няма учител, няма и Истински учител. Ако отношението на човека към Истинския учител е такова, каквото е било към учителя, това означава, че човекът все още е ученик и в такъв случай човекът срещу него не е Истински учител.

Така, че както не може да има учител, така не може да има и Истински учител.

Ако ме слушаш внимателно и ако се опитваш да вникнеш в думите ми, - каза Риз баба. - това значи, че ти медитираш. Това е медитация. Опитай се да си изясниш смисъла на думите и ще откриеш яснотата в себе си. Това е медитация!

 - Учителю, ти Истински учител ли си? – попита Атанас.

Риз баба не отговори. След малко Атанас пак попита:

- Учителю, чувал съм да споменавате за два вида Учители, за какво всъщност става въпрос?

- Разликата е в подбудата. Когато в основата на едно обучение или преподаване стои Егото, това се нарича Егов Учител.

Викът на учениците и последователите обикновено е толкова силен, че на него винаги се намира да откликне някой. Учениците последователи са хора слаби, зависими, имащи нужда от Учител, Водач, Гуру, Духовен  Учител и т.н. А всъщност те искат и търсят един Псевдоучител, който да изиграе тази роля. И защото обикновено хората, които са около тях имат Его, което е влязло в досег и борба за налагане с тяхното Его, за ролята на учител те обикновено търсят човек достатъчно далеч от тях, към когото могат да изградят мит, една зависимост и подчинение и в краката, на когото да клекнат и да кажат „Учителю!” Това е така, защото те са слаби и имат нужда от покровителство, те искат духовният им живот да се случва без големи усилия от тяхна страна. Някой авторитет да им казва и да им дава истината, а те само да поглъщат и да повтарят готови формули. Те не искат да знаят, че такава истина няма.

Благодарение на този феномен е изведена максимата, че никой не е пророк в собственото си село.

И така слабите ученици, последователите, вярващите, адептите отправят зов за учител и рано или късно на този зов някой трябва да отвърне. Това е или далечен „авторитет” и по-рядко местен водач, но никога не е Истински (Азов) Учител. Ти ще попиташ: Защо? Защото Азовият Учител въобще не може да чуе такъв зов, той не е отправен към него и затова той не го чува.

И така в такъв случай в пълна сила е правилото „Каквото повикало, такова се обадило.” На виковете на учениците последователи винаги отвръща някой Егов учител. Всъщност Еговият учител, не е Истински учител, това обикновено е ученик, той често дори е добър ученик, надарен с някои ловкости, с пъргав и добър ум. Той е човек, който понякога осъзнава това, което върши, но понякога вярата го заслепява и той започва да вярва, в някаква своя мисия и предопределение. Да бъде учител за него е опияняващо и вдъхновяващо. То е продължение на това да не си сам и да ти обръщат внимание, продължение на това да изживяваш чрез другите, че си значим и важен , но издигнат на една нова висота, да те уважават, да търсят думите ти с благоговейно преклонение. Много малко ученици могат да устоят на такова изкушение, защото това е техен силен вътрешен копнеж. Това е копнеж на повечето хора в Еговия им балон в който живеят. Точно както са повечето деца.

Еговият учител е слаб, зависим от слабостта си човек, той робува на едни низки страсти, характерни за слабия, обикновен човек и ученик. Той изцяло е зависим и е роб на своето Его, поради това съм го нарекъл Егов учител. Понеже той е изцяло зависим от Учениците си, всъщност е техен роб. Той се съгласява да изиграе пред тях тази роля. Слага маската на учител и застава пред тях, така той отговаря точно на тяхната представа за учител, а те са спокойни, защото могат да играят ролите си на ученици, която без учител няма как да изиграят.

Еговият учител често е надарен с някаква харизма, ловкост и други качества, които го правят интересен, а понякога и приятен като събеседник. Проблемът е там, че той „става” учител поради егоистични подбуди или по стечение на обстоятелствата си. Ако има силата да признае пред себе си, той често осъзнава, че лъже и играе роля. Но това е още по-опасно, защото когато си дава сметка че играе роля, става по-низш дори от учениците си. Такива хора обикновено са опасни, на тях ролята, която играят започва да им тежи и те стават дребнави, зли и отмъстителни, някои от тях под давление на засиленото си его стават мошеници печалбари, а други могат дори да наранят себе си и учениците си.

Еговият учител е станал такъв, без да се пребори с егото си, той е зависим от егото си и е негов роб. Това е човек, който не се е отърсил от стремежа си да има и да притежава. Той е сложил маската на учител пред лицето си, но не е готов да загуби лицето, криещо се зад тази си маска. Към учениците си той се отнася като към любимата си играчка. Той усеща какво искат те и е зависим от техните желания. Милва ги, когато те имат нужда и им раздава баклава, когато те поискат, а понякога, когато имат нужда от страх, той ги плаши. Така той се опитва да отговори на очакванията им и да ги запази като ученици, не заради тях, а защото самият Егов учител се нуждае от ученици. Той знае, че е учител само благодарение на тях, без тях, той би бил най-обикновен ученик, най-обикновен човек. А за човек свикнал веднъж да бъде водач и да се храни от вниманието, уважението и любовта на много хора, това е равнозначно на смърт. И така тук се появява една двойна връзка и зависимост. Учениците се нуждаят от Егов учител, защото те не са готови да бъдат истински ученици и не са готови да поемат истинското учение и реалността, а той ги легитимира(мисля, че е неуместно, но не се сещам за синоним по смисъл – може би „определя”, назовава, именува) като ученици. Той ги успокоява и ги вкарва в една „приказка на учениците”. Той също се нуждае от тях, защото само благодарение на тях е учител. Без тях той би бил едно нищо (според него) и така той още повече се отдалечава от себе си и навлиза в ролята, която е приел да играе.

Еговият Учител не е учител, защото той няма никакъв стремеж да научи учениците си. Той е учител благодарение на това, че има ученици, той се нуждае от ученици. Те са неговата храна. Еговият учител мрази и се страхува от други учители, защото той знае, че не е учител и Егото му се страхува да се съпостави с тях. По тази причина няма сила, която да го накара неговите ученици, които го правят учител и с чиято любов се храни, да ги превърне в учители, свои конкуренти. На всичкото отгоре той и не може да им помогне и да ги изгради като учители, защото сам не е учител. Така всеки негов ученик дръзнал да мечтае сам да стане водач или учител би се сблъскал със съпротивата на Еговия си учител. Такъв учител никога не може да извиси един ученик и дори би му пречил. Ето защо такъв човек не може да бъде учител.

Почти всички хора, които претендират да са учители, водачи, командири са Егови. Помислете колко пъти сте наблюдавали подобна картина около вас.

Истинския учител не е този, който има ученици, а който може да изгради учители. Той не зависи от учениците си и не влиза в уговорки с тях. Той има силата да им посочва техните недостатъци и Пътя им, не търпи тяхното недоволство и съпротива, но той е отговарял само и единствено пред Учението. Наричам такъв учител Азов, защото е превъзмогнал себе си и не действа от лични подбуди, той се стреми да бъде проводник на Учението и да вложи в него колкото се може по-малко от себе си. И ако има и най-малко Его той веднага се превръща в Егов учител. Само човек наясно със себе си може да запазва Аза си и да бъде Азов Учител.

Докато Еговия учител винаги се стреми пред учениците си, така той със собственото си „тяло” препречва пътя им. Те дори да тръгнат скоро ще стигнат и ще опрат в него. Учителят никога не бива да бъде преграда за учениците си, независимо дали опрат лице в лице, защото стоят един срещу друг или опре в гърба на учителя си, ако го следват. Всичко това е вредно и за двамата.

Азовият учител подобно на Еговия застава пред учениците си, но той не се стреми да угоди и да отговори на ученика. Азовият учител застава пред учениците си и не говори нищо, той посреща въпросите на учениците с мълчание и мълчи и не дава никакъв отговор, докато учениците не изчерпват въпросите си. Те трябва да работят, че целта (задачата) на учителя не е да отговаря на учениците. Така, изчерпвайки въпросите си ученикът трябва да разбере, че трябва да обърне въпросите към себе си, единственият път е самоусъвършенстването, а единственият човек, който трябва да намери отговора, е самият питащ.

Така всеки Азов учител първо трябва да убие Еговия учител, в който учениците му искат да го превърнат. След като това се случи Азовият учител трябва да постави ученика до себе си и да му обясни, че той не е ученик, а че сам е учител и че единственият път е двамата да бъдат рамо до рамо. И никой не може да измине пътя ти и няма утъпкани пътеки и всеки сам се бори за пътя си и за това да бъде знаещ.

Така Азовият учител няма ученици, а изгражда Азови учители.

Преди много години имах проблем. Чувствах, че трябва да бъда учител. Вече бях извел идеите за Егов и Азов учител и исках да бъда Азов учител. За нищо на света не исках да бъда Егов учител. Тогава погледнах хората, всички те отправяха призив за учители, но никой от тях не искаше Азов учител, всички те търсеха поредната задоволяване на Егото си. Те търсеха псевдоучители и не искаха истинско учение, което да ги научи и да ги промени. Учениците търсеха само Егови учители и това е нормално, но аз не исках да ставам такъв. Така ние с тях не можехме да се срещнем.

Мина време докато разбера, че Азовия учител трябва да слезе при хората и така да се опитва да ги изтегли със себе си до идеята за Азов учител.

На другия ден Риз баба каза:

- Има едно деление сред хората - това на възрастни и деца. То обаче няма нищо общо с възрастта и това на колко години си. Децата или малките хора са егоисти и егоцентрици, те мислят, че света се върти около тях. Смятат, че всички са длъжни да вършат неща, за да се чувстват те добре. Децата са подчинени на егото си, те винаги смятат, че другите им хора им дължат нещо и искат – още и повече. Всички хора в определен етап от развитието си са деца. Повечето от тях никога не порастват духовно и винаги остават на това ниво, те винаги искат, заповядват, командват, сърдят се, обвиняват другите за неуспехите си. Това са те - децата.

Възрастните хора са тези, които могат да се контролират, да мислят и се стремят към будност. Възрастните хора са духовно будните. Те познават себе си, могат да подтискат първичните си импулси и са по-зрели, съсредоточени и уравновесени. Истинските хора са възрастните, децата трябва да бъдат преходен етап в човешкото развитие. За съжаление днес почти не съм виждал възрастни хора. Днес всички, които идваха при мен бяха деца, а възрастните хора вече не са на този свят.

Друг път докато отново си изясняваха въпроса с вярата, Риз баба каза:

- Вяра означава, когато нещо не можеш да го анализираш, да го приемеш, но без сам да можеш да го проникнеш с разбирането си. Вяра означава да приемеш нещата, без да ги подложиш на анализ и осмисляне. Вярата сама по себе си е проява на слабост. Много хора ще кажат, че без вяра не може. Винаги има неща, които са толкова велики или малки, че ги приемаме на вяра. Според тях без вяра не може да се мине. Ако ви кажа, че може без вяра това означава да ви излъжа, но забележете, че там, където за някои хора е неприкосновената територия на вярата, за други тече процес на самоусъвършенстване. Няма неприкосновени места в човешката душа. Ето защо този път е само за смелите, но не за тези, които наричат себе си войници и са само привидно смели, а за воините дръзващи да се изравят пред себе си, собствените си страхове и неизследваните си територии. И тази борба съвсем не е по-лесна от борбата преди битка.

Има хора склонни към това да бъдат вярващи, както има хора склонни към мистицизъм. Това са слаби, незначителни хора, те предпочитат да са вярващи, отколкото да се борят за живота си. Вярата означава, че човекът не е духовно буден. Той е в предначертаното (кълъпа) и е окован от предразсъдъци, с които се предначертава. Вярващите хора, са сънуващи, те не са хора на пътя. Вярващият човек е последовател, той има нужда да бъде воден, но не е творец и не контролира живота си.

Вярата започва, когато сме още деца. Тогава хората около нас ни предоставят наготово онова, което приемаме и така вярването започва в живота на всеки човек. Когато сме били „деца” то е било неизбежност в условията, в които израстваме. Въпросът е, че вместо да е само етап от живота на човека, повечето хора остават в него. Именно защото във всеки човек вярването започва още от съвсем ранна възраст, то е толкова неуловимо, неусетно. За повечето хора то е естествено състояние, то е нещо като въздуха, който дишат. Залъгват се, че вярата е голяма сила, защото тя наистина е такава… тя е тяхната златна клетка. Клетка, която им дава убежище, дава им сигурност, яснота, възможност да останат защитени. Но остава затвор, в който те остават. Това е капан, маскиран като златна защита.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #7 -: Септември 12, 2009, 00:44:21 am »
Да бъдеш вярващ означава да вървиш по малкото съпротивление, но вярващите не знаят дори това. Те също водят борба, но тази борба не е за доближаване на представата за света до истината или реалността, а тяхната борба е за това да обезличиш собствената си представа за света и да я поставиш под властта на това, в което вярваш. Борбата при тях е за пълно изгубване на собственото мнение и отдалечаване от собствената си идея за света. Вярващите хора сънуват един общ сън. Този сън се нарича религия. В този техен свят или сън нещата наистина се случват, но това е отделен, създаден и изкуствено подържан свят, който е далеч от реалността и бог. Колкото и да е абсурдно повечето вярващи използват за отправна точка на вярата или религията си бог, но всъщност именно вярата е тази, която ги отделя от него, от „тук и сега”- тоест от бог.

Като ви говоря за вяра и вярващи хора искам да ви кажа, че това не се отнася само до религии.

Последователите или вярващите хора могат да се проявяват във всяка насока. Вярващи са хората и които поставят пред себе си някакво знаме, а после вървят под него. Някои пък правят това с човек. Всичко това се прави само за да се скриеш, за да се оправдаеш, че си слаб и незначителен. Това е страхливост и противоречи на пътя, за който аз ви говоря.

Вяра и вярващи хора може да има към неща, нямащи нищо общо с религията. Единственото общо нещо между вярата и религията е това, че всяка религия има нужда от вярващи хора и вяра.

Има една категория хора, които никога не могат да изразят собственото си мнение. Те четат книги и винаги смятат, че някоя от тях в пълнота ги изразява. Това е заблуда. Никога думите на друг човек не могат да изразят мислите ви. Това става само ако сте последовател, тогава вие се скривате зад текста и твърдите, че думите на друг човек изразяват вашите мисли, но всъщност вие дори не разбирате тези думи.

Този, който има личен път, задължително се изразява със собствени думи, той може да ходи сам и не се нуждае от патерици. Такъв човек няма нужда от цитати, той сам може да говори и може да се изрази най-правилно и добре, защото най-добре познава себе си.

В личното духовно учение най-важното нещо е преоткриването. Трябва да разберете, че всички думи вече са казани. Каквото и да кажете, то вече е било казано преди вас. Не са важни толкова думите, колкото разбирането, което имате. Не бързайте да отхвърлите някой талиб или мавляна само защото думите му ви звучат познато. Опитвайте се да вникнете зад външното и да прозрете в нещата, които се крият отвъд думите. Помнете, че тези, които могат да бъдат ваши учители не могат да направят за вас нищо повече от това да ви провокират, така че бъдете отворени към провокации и никога не спирайте вървенето си по пътя.

Личната религия, тази, за която ви говоря трябва да се живее. Другите религии и духовни учения са като приказки, слушаш и четеш, но това по-скоро обогатява общата ти култура, но не води до доближаване до реалността. Те само заменят едно описание на света с друго. Така хората слушат, четат или мислят, но не смеят да направят от това път. Всъщност те само си подбират религията или приказката, в която те по-добре да се припознаят, да се изживеят, в които те да привидят себе си като роля, мечта или копнеж.

Когато стъпиш на пътя каквото и да правиш, то ти е от полза. Повечето хора не могат да разберат колко е важно да стъпят на пътя. Те продължават да трупат знания и продължават, но правят това само за да отложат тръгването си по пътя. Всъщност това е проява на техния страх и колкото по-бързо тръгнат по пътя, толкова по-добре за тях. Трупането на знания в един момент не помага, а започва да пречи. И най-важното нещо не са знанията, а вашето собствено  духовно учение и пътя ви към него. И трябва да изберете точния момент, в който да направите това.

Друг път съвсем изненадващо Риз баба каза:

- Вие и двамата сте записани Хаджиеви, майка ви реши така да ви нарече. Истина е, че и двамата ви бащи бяха хаджии. Това означава, че единият беше посетил черквата „Божи гроб” в Йерусалим.

- Защо само единият? – попита Иван.

- Другият освен в Йерусалим беше изпълнил и хадж до Мека.

- Мека?!
   - Да не е бил мюсюлманин? – попита Атанас.

Момчетата явно бяха втрещени, мисълта, че бащата на Атанас е бил мюсюлманин ги разтресе. Иван също беше притеснен. Нима брат му щеше да се окаже наполовина мюсюлманин.

- Християнин или мюсюлманин, каква е разликата? Ако сте слушали внимателно сте разбрали, че това няма никакво значение. Религията не прави хората по-добри или по-лоши. Освен това ще ви кажа, още нещо, което може да ви втрещи, но трябва да го знаете. Майка ви Ирис или Зеница както вие я знаете също беше мюсюлманка. Тя наистина е родена като християнка, но после беше приела исляма и се казваше Чичек.

- Чичек! – повтори Иван. – Лъжеш чалмаджия! – извика силното момче и скочи към седналия дервиш. Очите му се бяха налели с кръв. – Лъжеш куче! – явно мисълта, че майка му не е християнка му дойде в повече.

Атанас също повтаряше турското име на Ирис, но той по-скоро го произнасяше като приказка, като нежен повей на пустинен вятър, с любов. Иван се ядосваше, а Атанас като че ли се запознаваше с майка си.

Риз баба бе оставил достатъчно време на момчетата, с една ръка само той бе отблъснал налитащия Иван, сега той реши и заговори:

- Смешни са хората, които ходят в Тибет, Мека, Йерусалим или Персия и Индия и разчитат там да открият „истинското” учение или „истинският” ученик. Повечето от тях всъщност преследват химери. Те са хора, които смятат, че истината се намира някъде другаде, но всъщност те са привлечени от някаква мистика и романтика. Това всичко е приказка и ги отдалечава от реалността. Истинското учение е там, където е човека. Там е неговата Мека, Тибет, Йерусалим или Ватикана. Там е неговата Айн Соф. Това са хора водени от външното, такива, които търсят само отговорите на въпросите, но не се взират в себе си. Те не търсят себе си и нямат вътрешно пътуване, те са повърхностни и преживяващи. Тях не ги влече дълбочината на търсенето, а мистиката, романтиката, приказката.

Моето учение се стреми да ви научи как да се самоопознаете, без да ви дава ново описание на света. Различните учители преди мен са заложили в своите религии различни по стойност и сложност описания на света.

Аз съм световен учител, не защото ще създам световна религия и много хора ще твърдят, че следват моя път, а защото идеите заложени в това, което ви казвам са напълно равностойни с идеите на останалите световни учители. За разлика от тях аз не се нуждая от брой души. Мен не ме интересуват колко последователи ще има моето учение. Не ме интересува дали въобще ще има последователи. За мен не бройката на последователите е важна, а качеството на учението. Не желая името ми да бъде свързано с някакво общо, никому ненужно учение, което няма да е променило живота на нито един човек.

През годините все пак се запознах с ученията на повечето духовни учители и мога да ги оценя. Така например описанието на света на християнството и исляма, са стъпили изцяло върху еврейската традиция. Но Пророка на Аллах е дал по-просто описание на света от Исус. То е по-ясно и с по-малко условности. Все пак не бива да се забравя, че Мохамед живее почти 500 години след Исус и за разлика от Исус не е бил евреин, а арабин. Забелязах, че с възрастта на учението последователите го накичват с описания и идеи, които нямат нищо общо с първоначалните, заложени им от създателите.

Най-дълго и сложно ми се видя описанието на света дадено от Буда. Много години от живота си отделих на него. Все пак исках да видя дали описанието на източния мъдрец описва човека и света и дали е един от пътищата към хората. От вървенето по пътя и от това, че разбрах, че няма и не може да има учители загубих преклонението си пред авторитети. Разбрах, че всички богове, учители и пътища са равни и напълно равностойни. Научих се да изследвам ученията, без да изпадам в зависимост от тях и зад учителите се научих да виждам хората и разбирах, защо те са създали това или онова учение, защо учението и възгледите им са точно такива. Зад общото видях частното и разбрах. Научих се и разбирах нещата по-добре дори от техните създатели. Не направих това, защото съм много умен, а защото винаги търсех човека и търсех отговорите и в същото време изследвах въпросите. Така винаги бях наясно. Освен това отстрани понякога нещата много по-ясно се виждат. Така станах експерт в духовните учения, разбира се имах много добри учители. Лично се познавах със самия Абдуллах ефенди, който беше мой личен наставник, но това не е важно. Това, което искам да ви кажа е, че не трябва да се прекланяте пред авторитети. Не Абдуллах ефенди ме научи на това, което искам да ви кажа. Както и няма аз да ви науча, сами вие можете да достигнете до това, за което ви говоря.
   
Колкото и да са добри ученията на учителите, ученикът винаги изминава собствен път в тях. Той прави това, защото е различен и никога не може да мине по утъпкан вече път. Така или иначе единствената възможност е да имаш личен Път, друга възможност няма. Защо хората се страхуват да нарекат нещата с истинските им имена, а се опитват да се прикрият зад авторитети, цитати, чужди учения и религии. Защо се опитват да симулират духовно ниво. Истинския духовен човек няма нужда от това. Човек трябва да признае пред себе си, че всички учители на пътя са равни, но за него значение има личният му път и това е най-важното нещо в живота, а не учението на този или онзи и само личното си учение можеш да превърнеш в път. И всеки човек е по-важен от който и да е учител, защото той е жив учител и твори, моделира собственото си учение и път. И никога, ако твърди, че има личен път, не бива да изпада под зависимости и да ги гледа като последовател.

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа... и Човека
« Отговор #8 -: Септември 12, 2009, 00:45:57 am »
Друг път Риз баба каза:

- Целта във всяка нова религия не е просто бог от Йехова, да се нарече Бог-Отец или Аллах и стария бог да се нарече по нов начин. Или следващият пророк да се наложи само като го нарече с едно ново име. Каква е разликата дали вярвате в думите на Мойсей, Ибрахим (Авраам), Исус или Мохамед? Идеята е не каква е религията или какво представлява, а как въздейства на човека, как го променя тя. И тогава, наричайки бог както си искаме това ще бъде нова религия и от нея ще има смисъл, но как наричаш бог е най-малкото нещо.

Един ден дервишът заговори за любовта.

- Любов няма! – каза той. – Спомнете си началото на всеки човек. Помните, че родителите са първите хора, към които всеки човек се привързва. Той осъзнава, че това са хора, без които не може. Така човек изпитва онова, което му се струва любов. Всъщност това е най-елементарно чувство на егоизъм. Това човек прави, за да оцелее, но не е любов. Защото не може да има любов по принуда или любов от страх или трябване.
Така всеки през цялото време търси хора, с които да бъде или човек, с който да е, пред страх от самотата. Но понеже той е Егов човек, не се интересува от човека отсреща и в повечето случаи може да живее с човека до него години наред, без да го познава, защото той през цялото време живее с една измислена идея за него. Такива хора и не искат да видят действителността, защото така им е добре. Когато човек е незавършен, той няма как да обича. Незавършения човек търси друг незавършен, с когото да направят „едно цяло”. Това е един от най разпространените митове за любовта. Че всеки човек си има половинка. В същност в случая никой няма предвид половинка, а всеки смята, че някъде по света в някакъв човек се намира тази част, която ти липсва и те прави незавършен. Така всеки иска да намери човека, който ще пасне на неговата пробойна. Забележете, че всеки си търси тапичката, но никой не иска да бъде тапичка. И така какво става в действителност. Между несъвършени индивиди не може да няма насилие. Така двамата смятайки, че се обичат се притискат един към друг. Всеки иска другия да добие формата, която на него му липсва. Ако това се случи, единият се е смачкал и е бил постиснат от другия. Това обаче не може да продължава дълго. Човекът загубил индивидуалността си чувства това болезнено. Той непрекъснато усеща загубата на свободата и самостоятелността си. Другият, на когото му е удобно пък се отпуска, той е постигнал това, от което се е нуждал и смята, че няма смисъл да полага повече усилия. Много хора се разделят и смятат, че с времето са открили, че имат несъответствия в характерите, но това не е така. Това несъответствие те го имат от самото начало и никога между тях не е имало никаква любов и разбирателство. Затова повечето хора смятат живота си с друг човек за воюване и война. Това е така, защото те никога не са обичали и не са били обичани.

Такива хора може цял живот да си говорят, но понеже са изцяло в Егото си, всеки от тях говори, всеки казва какво иска, на какво се надява, от какво се нуждае, но не слуша или не чува другия. Такива хора макар и цял живот един до друг, винаги са сами и самотни.

Любов може да изпитва и да бъде обичан само човек, който не е Егов. Такъв човек е завършен, затворен и няма нужда от друг човек, който да му служи за патерица. Азовият човек се познава, той си е самодостатъчен и не се нуждае от закрила или някой, който да го спасява от самота. Такъв човек може да бъде сам, но щом има път той не може да бъде самотен. За разлика от него Еговите хора дори и да са с някого, дори сред много хора са самотници, неразбрани, неразбиращи никой и нищо, те са обречени на самота.

Така страхливият от самотата човек отначало прехвърля спасението си на родителите си. Понеже вие сте мъже ще ви го кажа за мъже, но да знаете, че нещата за жените стоят по същия начин. Така отначало такива хора се подслоняват и търсят закрила, одобрение и подкрепа в майките си. По късно, когато пораснат те губят майките си и в тях се отваря празнина. Когато те търсят жени за себе си, всъщност търсят човек, който да запълни празнината отворена от майка им и така те всъщност търсят нова майка, а не жена. Смятат, че обичат по същата причина, по която смятат, че обичат майка си.

Това разбира се в пълна сила се отнася и за възрастните. Ако майките са Егови, те въпреки инстинктите си и това, че им се струва, че обичат децата си, не ги обичат. Те разглеждат децата като продължение на себе си. В тях те обичат възможностите, които те не са имали. Именно затова повечето родители са готови да „смачкат” децата си и да ги направят в свои продължения, които да сбъднат техните мечти. Нормално е тогава родители и деца да не се разбират. Причините за това обаче е в Егото и в това, че хората не познават себе си. В повечето случаи те не виждат причините за дълбокото неразбиране и виждат само поводите за това.

Всъщност, когато човек ревнува, той не го прави заради другия човек, а заради себе си. Колкото човек е по-голям егоист и е свикнал да притежава, толкова по-ревнив е. Ревнивият човек е такъв, защото го е страх да не остане сам. Ревнивия човек се страхува от изоставяне – той изживява драматично нещо от миналото си, когато основните страхове на децата са били да не са изоставени или да не получат внимание, ласки или отношение.

Един ден Риз баба с особен блясък в очите се изправи и каза:

- Много хора цял живот търсят и искат да си отговорят на един въпрос. И това е смисълът на човешкия живот. Много учители и търсещи хора всячески са се опитвали да си отговорят на този въпрос. До колкото знам досега никой не е успял. Аз успях!

Като каза това очите на Риз баба грейнаха. Явно това беше истина. Момчетата не знаеха дали е така и какво има предвид дервишът, но усещаха, че той е силно убеден, че е така.

По някое време Атанас се престраши и попита:

- Учителю, какъв е смисълът на човешкия живот?

- Смисъла на човешкия живот е нещо лично. Всеки човек има, или в различни моменти познава, различни същности на смисъла на живота си. Няма един общ смисъл на живота. Затова и човек има различни предначертания. Пътя и вървенето по него ви доставя смисъла на живота. Ако вие някой ден достигнете до нивото да проумеете смисъла на живота ви, това означава, че сте хора отдавна познаващи себе си. Чак след като разберете кои сте, идва познанието за смисъла на живота ви и второто следва задължително след първото. Тук има едни парадокс. Хората, които питат и искат да разберат смисъла на живота, всъщност не могат да го разберат.

Ако някой ви попита, вие не можете да му обясните, защото очевидно човекът още не е на ниво да го разбере. Така вие не можете да помогнете. За бог няма много животи, за бог животът е един. Страданието за бог няма значение, защото то идва от нашия собствен свят, от балона, в който егото живее заедно с нас.

Смисълът на човешкия живот се състои в това, че всеки човек трябва да опознае кой е той. Всеки човек някога достига до това да се събуди, да се опознае и да узнае кой е. После трябва да твори и да се самоусъвършенства, това е смисълът на човешкия живот по пътя му към себе си. Всеки трябва да изследва бог, да опознае мисията си, но не е толкова важна, идеята за бог, а това, което всичко това предизвиква в човека. Това е смисълът на човешкия живот. Смисълът на човешкия живот е това, което правим със себе си и живота си. А по това, което правим се разбира и кои сме самите ние. И така въпроса за ‘смисъла на човешкия живот” се превръща постепенно във въпроса „кой съм аз”, защото живота на човека е огледало на самия него, на живеещия същия този живот.

Запомнете тези мои думи. Някой ден, когато бъдете готови ще се сетите за тези думи и тогава ще ги разберете. Засега не можете да направите нищо повече от това да следвате пътя си и да мислите, много да мислите.

Дните минаваха един след друг, а Риз баба продължаваше да говори:

- Егоцентирзмът е най-висшата форма на егоизъм. Помнете никой от вас не е център на света, макар така да ви се струва. И не всичко се върти около вас, макар така да ви се иска....
..."

Ог книгата "Ятаган и меч" на Стоян Цветкашки (Токораз Исто)

дадено от: Рамус

Неактивен хадзапи

  • Пишещ
  • ***
  • Публикации: 808
Re:ЕГО и АЗ - есенцията на идеята за Пътя и Духа...
« Отговор #9 -: Ноември 07, 2009, 15:40:04 pm »
ДА ТРЪГНЕШ ПО ПЪТЯ



Да тръгнеш по Пътя. Кой път? Какъв път? Какво е изобщо е Пътя?

Той е една реалност, едно съзнание, един живот, една съдба. Всеки има своя собствен Път, който да следва, водещ към безкрайността на Вселената и дори отвъд нея. Пътят винаги е криволичещ с многобройни завои, минава през много места, някои красиви и приятни, други не чак толкова. На едни места големи скали го препречват на други реки и блата го прорязват, а целият той е осеян със свежа зелена трева, бодливи тръни, бурени, дървета, поточета и прекрасни цветя.

Човекът често разделя пътя на тъмна и светла част, в зависимост от това, коя страна му се струва по-огряна от слънцето. Често се обърква и винаги му се струва, че другата страна е по-светлата, че участъкът, в който е навлязъл е твърде тъмен, мрачен и страшен, от предишния, че непрекъснато се натъква на скали, тръни, реки и блата, че тъкмо прескочи скала и пада в трънаци, че тъкмо излезе от тях и трябва да прекосява буйна река, а когато стори и това, затъва в калта на блатото. По някое време на пътника му писва от този Път и застава под някое дърво на сянка, за да си почине, да отдъхне и да помисли. Да се почуди - струваха ли си всичките тези усилия, цялото изминало разстояние, като до никъде не е стигнал, Пътят си продължава през нови местности и с нови препятствия и сякаш нехае, че пътника е уморен.

Но не е така, винаги когато Пътникът се измори, Пътя му предоставя някое голямо кичесто дърво, под което да отдъхне в прохлада и блаженство, винаги когато Пътникът ожаднее, покрай пътя си съзира някое бистро поточе, за да утоли жаждата си. Винаги когато е гладен, той намира овощно дърво на Пътя, винаги когато е самотен, една животинка се появява, за да му прави компания, а често пътя му се пресича с този на друг Пътник. Ала в умората си той забравя за тези неща, мисли единствено за изтощените си, разранени и покрити с мазоли крака. Забравя, че без сянката на дървото, слънчевите лъчи ще започнат да му се струват като нажежени железа, изгарящи цялото му тяло. Забравя, че без водата на бистрото поточе ще е умрял от жажда в страшни мъки, забравя и за плодовете и за спътниците си. Потъва в себе си и в мислите си и отново и отново си задава все същия въпрос: “Какъв е смисълът?”.

Търси смисълът в целия Път, но не го открива, не разбира, защо върви по един безкраен път в преследване на слънцето, което всеки ден изгрява пред него и залязва зад гърба му. Всеки ден през утрото той е уверен, че върви в правилната посока, че най сетне ще стигне слънцето, че то не е далеч. Той е бодър и свеж изпълнен със сили, когато слънцето му се изкачи над главата му, вече започва да се съмнява и да гледа недоверчиво, да се оглежда за други пътеки, а вечер надеждата му си отива с последните лъчи на слънцето.

Пътят е човешкият живот, а Пътникът е човека, слънцето е щастието, което той преследва. Всеки нов ден за Пътника, прекаран в път, е едно ново начинание. Много често той е щастлив, изпълнен с увереност и сили през утрото, озарен от лъчите на зората - Надеждата, утрото е началото на начинанието, по средата му, тоест по пладне, човекът вече не е толкова сигурен, силите му са намалели, увереността също. А към края му, тоест вечер, той вече е загубил надежда, изтощил се е до крайност, дълъг път е изминал през деня, дал е всичко от себе си, а то изглежда напразно не е достигнал слънцето - щастието си.

Тогава той сяда под някое дърво, за да отдъхне и да прекара нощта в размисъл. Търси смисъла на Пътя и не може да го намери, защото в умората си е забравил за красивите дървета, под които е посядал за кратка почивка и чийто плодове са утолявали глада му, забравил е искрящото поточе с хладна вода утолила жаждата му, забравя за цветята и животните, които са минали покрай него. Той търси щастието си, като смята, че то е прекрасното искрящо слънце, че окъпан в неговата светлина няма да има нужда да върви, да прави каквото и да било, няма да има грижи или проблеми. Затова е нещастен, защото, колкото и да преследва слънцето, колкото и да върви, то всеки ден изгрява пред него и след това залязва зад гърба му, все така далечно и недостижимо.

Слънчевите лъчи носят надеждата, но щастието не е скрито в слънцето. То е на Пътя, по които Пътника е вървял, то е в кичестото зелено дърво дало му сенчест подслон и храна, то е в ромоленето на поточето с хладна вода, то е в зелената трева и цветята покрили Пътя. Пътникът не ги забелязва, затова и не може да ги оцени, не ги забелязва, защото взорът му е все отправен в слънцето, очите му винаги се приковани в блестящия слънчев диск, а слънчевата светлина е ярка и го заслепява, прави го сляп за нещата разположени по Пътя, той забелязва само онези, в които се блъска, като скалите, които го бодат и нараняват, като тръните, в които затъва, като реката и блатото.

Това го кара да си въобрази, че целият път е осеян само с тях, само с препятствия, защото, когато тях ги няма той винаги е гледал към слънцето и не е забелязвал какво има около него. За това ги има и препятствията, трудностите в Пътя на човешкия живот, за да накарат човек да откъсне погледа си от хипнотичния блясък на слънцет - ефимерното “светло бъдеще” и да погледне настоящето си, собствения си живот, да седне на сянка под някое дърво, където за малко слънцето ще е скрито от взора му и да размисли, да огледа предстоящия му Път - живот.

Ако след това той стане и тръгне, но си гледа в краката, а не зяпа слънцето, то няма да го заслепява, а ще осветява пътя му. Така той ще се спъва много по-рядко и няма да пада толкова често, тялото му няма да е така покрито в рани и синини, ще забележи тръните отдалече, а не когато здравата нагази в тях, ще може да ги заобиколи. Ще види скалата много преди да се е блъснал в нея, ще заобиколи и нея, ще намери брод в реката и път през блатото. Най-накрая, ще открие красотата на дървото, поточето, тревата и животните, на самия Път. За него той вече няма да е ужасно изпитание осеяно с безкрай трудности и изпитания, едно приятно пътуване, едно красиво пътуване, едно щастливо пътуване. Защото щастието не е скрито в слънцето, а там долу, на самия Път. Нека слънцето ви свети и светлината му да ви води, но тя не трябва да ви заслепява.


Охи
« Последна редакция: Ноември 07, 2009, 15:41:17 pm от хадзапи »

 

Sitemap 1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15 16 17 18 19 20 21 22 23 24 25 26 27