РАЖДАНЕТО НА БИТКАТАИдеалните климатични условия, които са дали импулс за тази авантюра на предците ни в Плодородния полумесец и света на земеделието, за съжаление не са продължили дълго. Към края на натуфейския период, около 8500 г. пр.н.е., рязкото засушаване води до значително съкращаване на броя и размерите на поселищата в региона. Вероятно точно тази криза в хранителните запаси е накарала оцелелите натуфейци да преминат от жътва на дивото зърно към целенасоченото му засяване
— началото на същинското земеделие. Може би също така е станала причина и за зачестяващите опити на гладните племена да се доберат до контрола над водоизточника на град Йерихон
— едно от малкото останали плодородни места насред общата пустош. И точно това обяснява издигането на стените.
Засега нямаме никаква представа дали тези десет хиляди годишни стени някога са били атакувани, но ако е било така, те със сигурност са си свършили работата. Когато гражданите на Йерихон са градили своите укрепления, по света все още не е имало истински армии и е крайно неправдоподобно някой въобще да е мислел с езика на постоянните отбранителни съоръжения, но веднъж появила се нуждата, дошло и решението. Човешките същества рядко надвишават сто и осемдесет сантиметра на височина и обикновено не са в състояние да скочат по-високо от метър, така че четириметрова стена със сигурност би осуетила всякакви намерения за нападение без помощта на стълби. А ровът усложнява подобна задача още повече. Но и в случай, че стените бъдат превзети, пак остава убежището — кулата, в която важните хора биха могли да се скрият — с надеждата, че търпението на нападателите постепенно ще се изчерпи.
Стените на Йерихон са превъзходен пример от древността за огромната роля, която физическото състояние и здравият разум играят във военните дела, както и за това колко ограничени са опциите на войната. За съжаление не съществуват десет възможни начина за укрепление на даден град — основният модел, използван от Йерихон, остава неизбежен стандарт чак до преди по-малко от хиляда години.
Първите стени около Йерихон обаче са били просто случаен проблясък на мисълта — местен отговор на една временна криза. Те са ярка демонстрация на факта, че всяка една човешка общност може да си изработи правилата на организираното военно дело без никакви предварителни познания по него. Но кризата преминава и през следващите три хиляди години няма никакви данни за градски стени около градовете в Плодородния полумесец. Истинската война си проправя път сред човечеството доста бавно. Междувременно се налагат два по-важни въпроса: „Защо началото на земеделието се полага преди около десет хиляди години и защо цивилизованото военно дело за първи път се сдобива с класическите си характеристики точно в Близкия изток, а не например в Северен Китай, долината на Мексико или Западна Европа?“
Защо преходът към производство на храна в Плодородния полумесец е започнал около 8500 г. пр.н.е., а не например около 18500 или 28500 г. пр.н.е. ? При последните две дати ловуването и събирането на храна е било все още далеч по-лесно, отколкото незначителното производство, защото земята е изобилствала от диви бозайници, но не и от диви зърнени храни. Хората все още не са били изобретили оръдията на труда, необходими за събирането, обработването и съхранението на зърнени храни. А гъстотата на човешката популация все още не е била достатъчна, за да се търсят и други начини за извличане на повече калории от един акър земя.[6]
Последните две десетилетия придадоха далеч по-голяма проникновеност и усложненост на обясненията по отношение на това защо и как са възникнали цивилизациите. Вече никой не твърди, че ловците са изгаряли от нетърпение да се устроят на едно място и да се превърнат във фермери, или дори, че на някакъв етап те съзнателно са започнали да облагородяват дивите растения — или поне не повече, отколкото самите растения са ги опитомявали. Скритият расизъм в традиционния евро-центричен подход към историята получи своето справедливо отрицание, но въпреки всичко всяко едно сериозно историческо тълкуване на човешката цивилизация, в това число историята на войната, все още се концентрира върху действията на цивилизациите от Близкия изток и техните средиземноморски, европейски и западни наследници. На тази планета съществува само една-единствена, доминантна военна традиция. И тя е преимуществено западна по отношение на своята технология, исторически корени и културен стил. А за да бъде така, причините са съвсем рационални и напълно лишени от расизъм.
Ако някой галактически издател на пътеводители изпрати свой представител на Земята, за да я опише, едно от първите неща, които той, тя или то ще забележат, е фактът, че приблизително две трети от човешката раса — доминантният сухоземен вид, изповядват религии, които са възникнали в Близкия изток. Мойсей, Исус и Мохамед са родени само на ден път един от друг. Някогашният Плодороден полумесец вече представлява измъчен, опустошен регион, който недвусмислено показва какво са в състояние да сторят десет хиляди години на фер-мерство и отглеждане на кози дори и на най-богатата на зеленина околна среда. Въпреки всичко този регион е от централно значение за всеки, който се интересува защо нещата са така, както са. Вероятно най-подходящото начало би било забележително убедителното обяснение на Джаред Даймънд за това защо селското стопанство, номадският начин на живот и самата цивилизация са възникнали точно в Близкия изток.
Джаред Даймънд е професор по физиология в Медицинския факултет на Калифорнийския университет. Неговата изключително въздействаща книга „Оръдия, микроби и стомана“ е отчасти опит за отговор и на този въпрос. Той започва с твърдението, че нито един ловец, който е с всичкия си, не би разменил доброволно своята свобода, равенство и изобилия от животински протеини за силно ограниченото, нездравословно съществуване на селянина земеделец от началото на цивилизацията. Но след десет хиляди години броят на човешкото население нараства дотолкова, че излиза далеч извън пределите дори и на иначе богатите на ресурси местности на ловците. Оказва се, че точно в един конкретен регион съществува приемлива алтернатива. Регионът е Плодородният полумесец, а алтернативата е земеделието.
Даймънд изтъква, че ако хората започнат да мислят по посока облагородяване на растителните видове, то налице са около двеста хиляди такива, но по-голямата част от тях са неподходящи, защото влагат голяма част от енергията си в неядивна дървесна кора или влакнести стъбла. Най-обещаващите растения за облагородяване са едногодишните — тези, които всяка година умират през сухия сезон, затова влагат голяма част от енергията си в създаване на семена, които ще оцелеят до следващия влажен сезон, през следващата година. Защото именно семената са тези, които са ядивни. Едногодишните растения в средиземноморския регион са в истинско изобилие, тъй като меката, влажна зима се следва от горещо и сухо лято. А от петте региона по света със средиземноморски климат, югозападна Евразия (също така позната като Плодородния полумесец) е най-обширна и най-разнообразна.
Невероятното разнообразие на релеф, на което се радва Плодородният полумесец — вариращ от долини под морското равнище до високи планини, предоставя изобилие от микроклиматични условия, при които избуяват различни растения, или където едни и същи растения съзряват по различно време на годината. По площ този регион е равен на всички останали четири региона със средиземноморски климат, взети заедно: югозападна Австралия, югозападна Южна Африка, централно Чили и Южна Калифорния. Освен това той се радва на по-големи климатични вариации от сезон на сезон и от година на година, отколкото всяка една от останалите подобни зони, което още повече допринася за разнообразието на растителни видове. В резултат на това, както доказват и проучванията на географа Марк Блумлър за дистрибуцията на дивата трева, в региона на Плодородния полумесец са открити тридесет и два от общо петдесет и шестте вида с най-големи семена (десет пъти по-тежки от средното тревно семе). В Източна Азия са открити само шест от тези вида, в Северна Америка — само четири, а в Южна Америка — само два.[7] Следователно, ако човек иска да намери цивилизация, базираща се преди всичко на консумация на култивирано зърно, то тогава най-подходящото място за тръгване е Близкият изток.
Не че някой е имал подобни намерения. Случилото се всъщност е далеч по-несъзнателно. Ловците събирачи постепенно се научават да излизат на полето, когато видят срещу себе си ечемик и жито с особено голямо зърно, вече узряло и готово да падне. Селективно жънейки само най-големите зърна и неволно разпръсквайки част от тях по земята, те случайно подпомагат тяхното повторно засаждане и свършват по-добра работа, отколкото вятърът. И ето че в най-добрите Дарвинови традиции въпросните растителни видове реагират автоматично на тази нова възможност, като започват да произвеждат още по-големи семена, за да привлекат нови такива посредници.
Обикновено казваме, че хората са тези, които облагородяват растенията, но истината е, че растенията също облагородяват хората, защото заради тях ловците започват да прекарват повече време на едно и също място, да жънат нови зърнени култури, да засаждат част от тях за следващата година и да живеят чрез складирания остатък. Защо да се местят, когато очевидно не им се налага? Те продължили, разбира се, да ловуват, но с течение на времето местният дивеч оредявал все повече и повече, а междувременно собствената им популация нараствала все повече и повече, благодарение на редовните запаси от растителна храна. И така, съвсем неочаквано, настъпил и моментът, когато се оказали свързани с растенията така, че от тях зависело оцеляването им — и били облагородени. А това им се отразило добре като индивиди. Започнали да работят по много повече часове на ден, отколкото ловците, поради относително еднообразния им хранителен режим здравето и общия им външен вид се влошили, и затова започнали да умират по-млади. Но пък ръстът на раждаемостта рязко скочил, защото същото това парче земя при интензивна култивация можело да изхранва десет пъти повече селяни, отколкото ловци. Накрая селяните винаги побеждават, просто защото са повече.
Но не само големите семена на растенията са подмамили хората в Плодородния полумесец, в така наречения от историка Робърт О’Конъл „растителен капан“. Житото и ечемикът са се превърнали във въглехидратна база за новия цивилизован хранителен режим, но житото освен това съдържа от 8 до 14% протеини. Лесно податливите на облагородяване варива, като например лещата, грахът и бамята, които съдържат от 20 до 25% протеини, са били също достъпни за първите земеделци от Близкия изток, а ленът — за тъкан и масло. Никой не би си позволил да изостави свободния и безметежен живот на ловците, само заради едно-две от тези растения, ала в Плодородния полумесец имало цял куп лесно податливи на облагородяване растителни видове, за да изкушат хората и да ги подмамят към нов начин на живот. И по причини, които засега остават относително неизяснени, същото важи и за големите животни, които се поддавали на опитомяване.
От петте най-важни домашни животни на света, в Близкия изток са живеели дивите предшественици на четири — овцата, козата, свинята и говедото. Те са опитомени доста рано в човешката история — първите три до 8000 г. пр.н.е., а говедото — до 6000 г пр.н.е. Независимо от този регион, свинята е опитомена и в Китай, а генетичните проучвания сочат, че индийското говедо е опитомено от негов див братовчед, по-различен от близкоизточния зубър. Конят е опитомен едва през 4000 г. пр.н.е. в земите, където е разположена днешна Украйна, но никъде другаде, освен в Плодородния полумесец, не са разполагали с толкова голям брой опитомени животни едновременно. Всъщност, никъде другаде по Земята, с изключение на Евразия и Северна Африка, тази Основна петорка не се среща заедно. В Северна Америка е имало овни с големи рога, но за разлика от евразийските им братовчеди, те въобще не се поддавали на опитомяване поради социалните си навици. В Африка пък е имало зебри, но техният изключително лош нрав подсказвал, че те никога не биха могли да бъдат опитомени така, както конете. Дори и ако вземем предвид относително слабо опитомените животински видове, като например якове, камили и елени, тринадесет от четиринадесетте големи бозайника, опитомени в древността, произлизат от предци, населявали единствено Евразия.[8]
Много е трудно да се изчислят изключителните предимства, на които се е радвала Евразия по отношение на ключовия въпрос по опитомяване на бозайниците. Масовото изчезване на едрия дивеч, което става малко след нахлуването на първобитните племена в двете Америки и Австралия, би могло отчасти да обясни оскъдността на подходящи кандидати за опитомяване по тези континенти, но едновременно с това не е ясно защо нито един от представителите на богатата африканска фауна на юг от пояса на мухата цеце също не се е поддал на опитомяване. Накрая се налага изводът, че Африка, Австралия и двете Америки са били далеч по-бедни от Евразия както по отношение на растителните, така и на животинските видове, които биха се поддали на бързо и лесно облагородяване и опитомяване. Оттук се обяснява и по-бавната скорост на възникване и развитие на цивилизациите по тези континенти. И за да наклоним везните още малко в полза на Евразия, останалите континенти са ориентирани в посока север — юг, което означава, че те съдържат множество различни климатични пояси, радикално различни един от друг, които играят ролята на бариери за бързото навлизане на опитомени животни и облагородени растения в живота на хората. За разлика от тях, Евразия е ориентирана по посока изток — запад, което позволява на наскоро опитомените видове животни и растения да се разпространят бързо от единия край на този свръхконтинент, та чак до другия, без изобщо да променят географската си ширина, и следователно — без да им се налага да се сблъскват с коренно различен от обичайния си климат.[9] Още от самото начало залозите са били в полза на Евразия, а конкретно Плодородният полумесец е поставил началото като лоно на цивилизацията, предимство, което нито той, нито неговите дъщерни култури не са загубили и до ден днешен.
Ето това е била средата, в която древният обичай на приматите и на първобитните ловци да правят засади и да извършват спорадични нападения над съседните групи постепенно прераства в цивилизованата институция на „истинската война“. Иначе не разполагаме с никакви конкретни сведения за тази трансформация. През петте хиляди години между първите стени на Йерихон и появата на първите фаланги на Шумер, целенасоченото обмисляне на стратегията, тактиката и политическите цели настъпателно превръща обичайното поведение и навици в съзнателна политика, а воинските групи заприличват все повече и повече на миниатюрни армии. За съжаление тогава писмеността все още не е била измислена, така че доказателствата клонят към нулата.
Следващото голямо ранно урбанистично селище, за което имаме сведения, изградено две хиляди години след укрепения град Йерихон и най-малко два пъти по-голямо от него, е Чатал
Хюйкж — общност, състояща се от около хиляда къщи и пет-шест хиляди души население, която е процъфтявала в южните части на днешна Турция в периода между 6250 и 5400 г. пр.н.е. Жителите му разполагали с глинени съдове, бижута и всякакви видове религиозни и култови предмети. (Точно това е периодът, в който размитият анимизъм на първобитните ловци и на ранните земеделци започва да се трансформира в различни религиозни култове, а шаманите се превръщат в свещеници, въпреки че на този етап в постепенно избистрящия се пейзаж на свръхестественото в Плодородния полумесец доминират все още женските фигури, символи на плодовитостта, а не мъжките богове от небето.) Възможно е по същото време в региона да са съществували десетки други поселища, като Чатал Хюйюк, но той е единственото, открито от археолозите и отразява относително спокоен подход към опасността от евентуално нападение. Къщите са построени по такъв начин, че представляват простираща се по цялата обиколка на града външна стена — подобно на селата на племето яномамо, но в по-голям мащаб. Но липсват всякакви укрепителни съоръжения, които биха устояли на сериозна армия дори и за ден.
Крайната оскъдица на плодородни земи, която безспорно е станала причина за изграждане стените на Йерихон преди две хиляди години, очевидно вече не е представлявала проблем. Земеделците от Чатал Хюйюк са се радвали на изобилие от облагородени растителни видове и опитомени животни и могат да се считат за едни от първите, които са изоставили окончателно начина на живот на първобитните ловци и са се отдали изцяло на селско стопанство. Климатът е бил повече от благоприятен, а светът се е радвал на обширни пространства пусти земи, много слабо използвани от примитивните племена. Изчислено е, че границите на активното земеделие и селско стопанство са напредвали както в източна, така и в западна посока от точката си на възникване в Близкия изток с около два километра годишно, унищожавайки напълно първобитните култури, доскоро заемали тези региони. Към 4000 г. пр.н.е. земеделският начин на живот достига както Британия, така и планинските части на северен и северозападен Китай. Но в Близкия изток остава все още достатъчно много плодородна земя, така че никой не е страдал от липсата й.
В Чатал Хюйюк е имало също така и множество оръжия — предимно ножове и остриета на копия от кремък, глинени гюл-лета и каменни боздугани, а някои от тях са били безспорно предназначени за убиване на хора. (Боздуганите надали са служели за лов.) Жителите на Чатал Хюйюк със сигурност са били възприемани като невероятно богати от примитивните племена в околността — те са разполагали с много повече вещи, отколкото човешките същества са имали до този момент, имали са също така и складирана храна и домашни животни. Би било твърде изненадващо, ако не им се е налагало често да се разправят с крадци и дори организирани банди — защото точно това е целяла защитата на града: да се справя с отделни крадци и малки разбойнически банди, а не с армии.
http://www.extremecentrepoint.com/?p=4221
