Развенчаване на митовете
pro-anti.net
Дани ЧАКАЛОВА
Хората от моето поколение, чийто брой неизбежно намалява, изтеглиха най-тежкия жребий: да живеят в три обществени строя. Това обаче, погледнато от друг ъгъл, им дава и едно уникално предимство. Защото единствено те могат като очевидци да преценяват, съпоставят и отсъждат – т.е. като създадени по образ и подобие Божие да използват главата си по предназначение, а не само за украса върху раменете.
"Я, царят е гол!", извикало само едно дете.
Из Андерсеновата приказка
"Новите дрехи на царя"
Живях първите 18 години в Омонима (така децата ми наричат България до 1944 г.). Тогава Европа ни беше класирала на 6-о място сред своите благоденстващи суверенни страни. Не че всичко беше песен на песните, но имахме една стабилна ценностна система на непреходни етични и религиозни норми, а в държавната структура бяха предвидени защитни механизми за противодействие срещу неизбежните слабости човешки, като шуробаджанащина и корупция.
После съветските щикове и желязната завеса ни откъснаха от белия свят. Започна един период, наричан с най-различни имена. Като че ли най-удачното определение остава това на шопите, сред които живея от 1940 г. насам: те говорят за "преди и след Затривалото" (т.е. 09.09.1944 г.).
Преобърна се цялата ценностна система. Изпаднахме в безтегловност. У всеки от нас заработи инстинктът за самосъхранение. Дълго време мина, докато се ориентираме в новата, толкова различна действителност с две касти на правоимащи "здрави другари" и на второ качество "буржоазни елементи".
Четиридесет и петте години социализъм - с "грешки на растежа", "развит и зрял социализъм" - затриха много ценен човешки ресурс. Само за пример нека посоча "царските офицери" от 60-и випуск на ВНВУ, към които спада и покойният ми съпруг, завършил преди това Американския колеж: от пет хиляди кандидати са избрани само 208 души, от които след Затривалото само малцина успяват да се доберат до що-годе прилично обществено положение на най-скромно ниво. Повечето завършиха земния си път било преждевременно в никому ненужната т.нар. Отечествена война, в концлагери, или като каменоделци, каруцари, хамали, а в най-добрия случай камионаджии.
Социалистическият строй не успя да затрие съпруга ми и мен по една щастлива случайност: след анонимен конкурс на БАН за извънщатни преводачи се класирахме в първата десетка и намерихме подслон в една социална ниша, от която набираха сътрудници за научните издания, както и за синхронни преводачи при международни конференции и симпозиуми.
В очите на правоимащите тази ниша обаче беше твърде непрестижна. Дори партийно поръчение не беше в състояние да ги принуди да се сврат в нея, защото за там се изискваха много солидни чуждоезикови познания, особено при устния превод в ефир. А другарите от другарско коляно можеха с твърде скромно поназнайване на някакъв език, а дори и без такъв, да се домогват до дипломатически постове и ръководни длъжности във външнотърговски организации и представителства.
С къртовски труд си осигурихме дори дом. Успяхме да оцелеем като човеци и не се превърнахме в хуманоиди с първосигнално мислене, на каквито се нагледахме през всичките 45 години. Успяхме дори да култивираме у двете си деца и трите внуци, родени в този период, вкус към инакомислие и към непреходните ценности на християнската цивилизация. Междувременно съпругът ми прибави към инженерната си диплома още три други. Не му позволиха обаче да заработи на никое от тези поприща. На мен пък не ми разрешиха да защитя самостоятелно подготвената дисертация на тема "Психологически подход в интензивното чуждоезиково обучение". Въпреки това съм благодарна на съдбата си, че 23 години имах контакт с по 200-250 български младежи, на които под формата на странознание говорех за непреходните ценности зад желязната завеса и така ги направих бели врани в зоната на здрача. Пенсионирах се като старши преподавател, за най-голяма изненада на всички ни.
Никога не сме губили надежда, че България ще има по-добра съдба, но ни се струваше нереално да доживеем до това време. Ето защо сгромолясването на колоса върху глинени крака, какъвто се оказа комунистическият блок в Европа, свари всички ни неподготвени за "избухването" на демокрацията. Преходът към нея се превърна в минно поле, където поради липсата на модел се практикуваше методът на проба-грешка с непредвидими последици.
Нашето поколение по това време беше вече на пенсионна възраст. С прехода се заеха по-млади, амбициозни и самоуверени кандидати за власт, родени и отраснали в характерната за социализма тоталитарна хранителна среда, където битуваше като основно правило "всяка коза за свой или на роднината крак". Те така и не потърсиха опита на хората от белия свят зад желязната завеса. Втурнаха се да създават нова България, без да имат изградени сетива за ориентация в чуждата за тях реалност. Не успяваха да разграничат искрените привърженици от червените преторианци, изпратени от столетната партия да провалят усилията на разкрепостените и опиянени от свободата роби, които осъзнаваха нанесените щети едва след като съответните герои се завръщаха в родните си червени кохорти и от там продължаваха да плюят по адрес на прехода.
Народонаселението, състоящо се предимно от биологични единици с първосигнално мислене, се хареса в светлината на първия мит, че за една нощ се е превърнало от роби в "мъдър електорат", от чиято воля зависи съдбата на страната ни. То започна да се люшка от полюс до полюс, от милионния митинг през юни 1990 г. до (фалшифицирани или не) изборни резултати за Великото народно събрание. След това до първите предсрочни избори и победата на вече емблематичната коалиция от нови и възстановени стари партии, наречена СДС - "с малко, но завинаги"...
Филип Димитров, първият демократично избран премиер, обяви като цел на България тя да се превърне в нормална страна. Новото правителство обаче беше буквално смазано от активните мероприятия на столетната партия, превзела навремето властта с много невинна кръв и абсолютно несъгласна да я изпусне току-така. Тя впрегна целия си инструментариум от стачки, депесарски шутове, "сини мравки", Боянски ливади на президента-марксист и на уж бившата, но всъщност вездесъща ДС. Така комунистите превърнаха привидно загубената си политическа сила в икономическа. А според законите на диалектическия и историческия материализъм се твърди, че икономическите отношения са базата, докато всичко друго - идеология, политика и прочие - представлява нейната надстройка.
Тогава започна да се очертава вторият мит за "хубавото старо време, когато нямаше безработни, а всички имаха по малко, но сигурно препитание". Сякаш потъна споменът за Декемврийския пленум на БКП, където в основния доклад са изнесени данни за фалиралата социалистическа икономика, с разсипано селско стопанство, нерентабилна промишленост и огромен, милиарден външен дълг.
Столетницата изведнъж привидно се отказа да бъде преден ешелон на Коминтерна, за който "дружбата с СССР е като слънцето и въздуха за всяко живо същество", и издигна лозунга: "Да спрем разрухата, да обновим България!" (не се уточняваха авторите на тази разруха). Но "мъдрият електорат" отново избра БСП с пълно мнозинство. И отново констатира със смазващо отчаяние, че се е разминал с обещаното благоденствие. И тогава се разяри, излезе на улицата, за да помете Виденовото правителство заедно с мита за ''червените експерти", които завлякоха страната на дъното. Това стана с всекидневни протестни шествия и митинги на площад "Александър Невски". Начело вървеше неизменно Иван Костов с целия НИС на СДС, които повтаряха като митично заклинание: "Няма да ви предадем!"
Периодът декември 1996 - януари 1997 г. беше времето на всекидневни шествия не само в София, но във всички градове на страната, сякаш целият народ се беше събудил. В шествията се срещахме и поздравявахме като приятели и съмишленици не само със стари познати от първия митинг през 1989 г. Тогава присъствахме на него като вече записали се в комитета на отец Христофор Събев. След неговите бдения със свещи обаче, той залитна към църковно лидерство и докара Българската православна църква до разкол - нещо, което не беше непременно целта на живота ни. Наложи се да се насочим към друга партия в коалицията СДС, защото се оказа, че по онова време само в партийни структури човек може да участва в обновлението на страната ни. А нас силно ни сърбяха ръцете да съдействаме активно за завръщането на България към нормален живот на европейска страна.
Възстановената Демократическа партия с председател Стефан Савов, наш добър познат и колега-преводач, ни се стори най-подходяща, защото в близо стогодишната си история нямаше нито едно залитане към социализма.
Лидерският бацил се оказа много пагубен за всички нови вождове в СДС, включително и за Стефан Савов. Той започна да говори за напускане на СДС заедно с още три други партии. Уплашени от тази перспектива, насрочихме за 10 септември 1994 г. една среща на редовите членове с ръководството на партията. На нея възнамерявахме да поясним на нашите вождове, че сме първо българи, второ седесари, и чак на трето място - членове на Демократическата партия. Стефан Савов обаче ни изпревари и още на 6 септември обяви, че ДП излиза от СДС. Така по принуда на 10 септември се появи ДП-96 - СДС, с председател изгонения от Стефан Савов Стоян Райчевски. Последният обаче се впусна в противоборство с други мераклии да водят бащина дружина - и така ДП-96 не получи съдебна регистрация. Ние останахме само тъмносини седесари, опиянени от перспективата да видим най-сетне падането на комунистите от власт. Така доживяхме до 4 февруари 1997 г., служебното правителство на СДС и подготовката за предсрочни парламентарни избори. От предишни изборни кампании на опозицията имахме вече опит, с който се хвърлихме в борбата. Тези избори отбелязаха връх на гражданско участие. Не можеше обаче да се отрече, че Иван Костов като лидер на СДС беше най-харизматичен от всички дотогавашни водачи. Спечелихме му 1 800 000 гласа и 62% поддръжка, т.е. абсолютно мнозинство в парламента. При син президент от 20.01.1997 г., син кмет на столицата от 1995 г. насам и вече синьо правителство. В края на месец май то положи клетва пред Народното събрание. На журналистически въпрос непосредствено след този акт за приоритетите на новото ръководство премиерът Костов отвърна: "Да отвоюваме България от мутрите."
А какво остана от този мит само след известно време? Покрай дворците на червените мутри започнаха да никнат тези на сини мутри и мутреси.
Приливната вълна на въпросите, които започнахме да си задаваме, се сблъскваше с мълчанието и недостъпността на Командира. На връщане тя ни обливаше със студенината на страха от утрешния ден.
В началото на четвъртата година от синия мандат върху политическия небосклон се очерта нов мит. На бял кон пристигна като политически изгнаник наследникът на един царствен мъченик-баща, изчерпал жизнените си сили, за да изведе след Ньойския погром за 18 години страната ни на 6-то място в Европа и да запази народа от ужасите на Втората световна война. Синът присвои целия кредит на баща си, обяви желанието си да наложи почтеност и морал във всичко, за да подобри незабавно и несимволично “за 800 дни” хала на българина. Апелира към всички ни с "Вервайте ми!".
И два милиона "поверваха" на този мит, подписаха му бял лист за действие - и се намериха отново в уж закритата фабрика за илюзии. Беше изборното лято Господне 2001. Настъпи ерата на жълтото.
Синята ера приключи много печално. Защото след 4 години управление с неограничени възможности за СДС гласуваха само 800 000 души. Така се стигна до това - на местните избори през 2003 г. за СДС да се подадат в цялата страна общо 273 000 гласа, а подкрепата му да се срине до 8%. За 6 години надеждата на 1,5 милиона българи бе осланена. След това само след няколко месеца на сцената се появи ДСБ.
И тук възниква една нова загадка. Митичната абревиатура ДСБ сякаш предизвиква политически далтонизъм. Как иначе да си обясня реакцията на хора, които дълбоко уважавам? Те реагират с ехидно хихикане на моите критики и след десетилетна неизменна приятелска връзка не искат повече да ме видят.
Реакцията на немалко членове на ДСБ се оказва еднаква. Реакцията на по-малко активните се свежда до потъване в още по-дълбоко униние и апатия и псувни наред, че "всички са маскари".
Преди години един от трогателните наивници, посветил целия си живот на социдеята, беден и преследван като "враг с партиен билет", тегли черта под живота си с думите: "И какво постигнахме? Мъже без достойнство, жени без чест, младежи без идеали и старци като мен без надежда!" И се хвърли от 5-ия етаж, защото не беше издържал угризенията на съвестта си.
Нима след почти 20 години преход в омагьосания кръг на паднали кумири и развенчани митове сме я докарали отново до там? При положение че след 2001 г., когато загърбих партийната джунгла и се впуснах в начинания за гражданско ограмотяване на обществото ни, откривам за моя радост много по-голям от очаквания брой читави българи. Те обаче като хора с достойнство не се блъскат с лакти напред, така че при бегъл поглед човек може да остане с погрешното впечатление, че цяла България е пълна с “юродиви шашкъни”.
Крайно време е читавите хора да намерят връзка помежду си, за да придобият самочувствие на обществен фактор. Ако има да съжалявам за нещо в живота си, това е, че той не ми даде възможност да придобия глас, който да се чува надалеко. Като например този на Георги Данаилов, който преди 4 години в една своя книга написа половин страничка похвални слова за моя "Шопски летопис", претърпял от 2000 до 2003 г. три издания, които бяха почти изчерпани. От тогава ме щурмуват по телефона и лично толкова много желаещи да я прочетат, че в началото на 2008 г. пуснаха четвърто издание. Което означава, че повече хора се бяха раздвижили от половината страничка на Георги Данаилов, отколкото от 230-те страници на Дани Чакалова.
Ето това се казва глас!
Нищо не ми остава, освен да заложа на говорене и писане с надежда това да достигне и раздвижи духовете на все повече хора. Ето и поредния ми призив:
Братя и сестри! Хора с деца и внуци като мен! Млади хора, бъдещи бащи и майки! Ако не ви е жал за вас самите, смилете се поне над родените и/или още неродените българчета, осъдени да живеят в България след нас. Каква съдба ги очаква, ако не предприемем решителни мерки за излизане от омагьосания кръг на досегашното си битие? Трябва вече на всеки да е станало пределно ясно, че поне досега не сме случили на политици. Защото нито един от изявилите се досега няма висотата, до която се бяха домогнали някои български държавници от миналото ни. Те съумяха да пожертват личните си пристрастия и амбиции в името на България.
Нека се откажем от митовете, дори от поредния, че ЕС ще ни оправи без усилия от наша страна. Не Брюксел, ами дори и сам Господ-Бог не може да свърши вместо нас някои неотложни неща, а именно да се замислим върху следното:
- Колко са пропуснатите възможности и каква е политическата вина на десните, че не декомунизираха България; че не разкриха аморалната същност на комунизма; че допуснаха бивши комунистически номенклатурчици да развеят байрака по пътя на истинските демократични промени.
- Какво да си мислим за онези 1,5 млн. български гласоподаватели, които в знак на протест не гласуват? Не е ли време да осъзнаят, че по този начин те осъждат всички ни до един да споделим съдбата на тримата, провинили се в миналото, които можели да избират едно от трите наказания: сто тояги бой на голо, изблизване на килограм сол, или глоба от сто жълтици? Единият от виновните бил българин, който се мислел за много хитър и докато първият изтърпял сто тояги и си тръгнал, вторият платил сто жълтици и също бил пуснат по живо по здраво, на хитрягата му досвидяло да плати и решил да изтърпи боя. След 99-те тояги обаче викнал: "Не мога повече, дайте солта!" Близал, близал, останало още една шепа, докато изпъшкал: "На ви жълтиците!" - и хукнал да бяга. Та след като вече отнесохме тоягите на свирепата инфлация при лявото управление на комунистите, изблизахме солта от управлението на лъжливото овчарче с коронка, нека сега да се запитаме: колко пъти още ще трябва да плащаме по сто жълтици, за да ни тъпчат трите много милички партии от тройната коалиция?
- Не трябва ли да се престрашим и да погледнем без политически далтонизъм към близкото минало? Да го осмислим, да го анализираме, за да не повтаряме стари грешки? Защото общество, което не познава или забравя миналото, няма бъдеще - така пише в Пражката декларация от 3 юни 2008 г., която призовава на кръстоносен поход срещу комунизма.
- Макар и късно, налага се да се изправим с достойнство пред мрачната истина за комунистическото ни минало.
Иначе мракът на нощта ще продължава да тегне върху нас и да не допуска да излезем от пропастта, в която вече от десетилетия е хлътнала горката ни родина.
Не ви ли се иска да се престрашим и да направим решителния скок към ново и чисто начало? Да зърнем над нас отново звездното небе, да открием звездата на България - сияйна и неповторима “от нине и до века”?
Помислете! От нас всички зависи как ще живеем не само ние, но и нашите невинни потомци.
Бог да е с нас и с България!
http://www.epochtimes-bg.com/2009-01/2009-02-28_10.html
