Първоначално хората от Запад възприели идеята на своите правителства с подозрение и нескрита насмешка. В пресата се изсипали купища шеги и остроумия, въпреки официалната политика на максимална дискретност по въпроса. Но вследствие на широката разяснителна кампания и на някои дребни данъчни облекчения, населението масово се включило в структурите на учредените специално за случая регионални канализационни центрове (РеКаЦе). Дейностите, свързани със съхраняването, консервирането и транспорта на екскрементите, скоро прераснало в индустрия, която дала препитание на цяла социална прослойка. Натискът на емигрантската вълна от Изток значително отслабнал. Животът в Цивилизования свят станал още по-сигурен и спокоен. В съзнанието на западняците се загнездило убеждението, че дългът им към човечеството се изчерпва, след като се наплюскат и (обезателно!) изсерат. През 2002 г. на глава от населението се падало да предаде средно по 30 кг. суровина – нищожно количество, като се има предвид капацитета на дребнобуржоазния търбух... Ала само след две години това количество нараснало на 300 кг., т.е. цели десет пъти! Мнозина политици си задали въпроса не е ли време да се ограничат доставките. Но в клаузите на международните договорености нямало фиксирани квоти и така Западът се оказал впримчен в капана на собствената си щедрост. Метаболитната трансформация била необратим процес. И дума не можело да става за някакво връщане назад. Гладни, измамени и разярени, хората от Изток щели да връхлетят през границата и да разрушат техния прекрасен свят. Формулата на оцеляването била проста: лайна, още лайна! Това означавало още храна. Но за възможностите на богатия Запад храната не била проблем... РеКаЦе обхванали плътно всички социални групи. Въведена била всеобща екскрементарна повинност. Този обрат на нещата естествено все по-малко се нравел на тамошните хора, но какво да се прави? На карта били заложени комфортът и удобството им. Тъпчели се до пръсване и ставали все по-дебели. Постепенно се изпълвали с омерзение към собствените си тела. Защо живеем? Какъв е смисълът? Отговорът на подобни въпроси се натрапвал от само себе си... За голяма част от интелигенцията това било равносилно на емоционален срив – мнозина дори посегнали на живота си, за да избегнат фаталното предопределение на съдбата. Други, напротив – приели го с екзистенциално спокойствие и усмивка. Широките маси пък изобщо не си задавали такива неудобни въпроси. Просто се хранели редовно. И лайната си течели на Изток. Плавно и величествено. Скоро жълтата блудкава мъгла на забравата обвила дебелите кули на средновековните замъци и островърхите камбанарии. Дворците и музеите потънали в прах и паяжини. Книжарниците се превърнали в колбасарници, а кината и театрите – в обществени закусвални. Така например само през 2005 г. магазините за хранителни стоки се увеличили съответно: в Париж – с 5869, в Берлин – с 5700, в Лондон – с 5380, в Милано с 5100 и т.н. Подобна тенденция към рязко нарастване бележат и заведенията на самообслужване за сметка на луксозните ресторанти. От общо 250 703 заглавия, пуснати на пазара в Западна Европа през 2006 г. (с 80% по-малко в сравнение с 1998 г.!), повече от две трети са посветени на кулинарията. Предпочитан сюжет сред художниците от тази епоха е натюрмортът – с дивеч, с прасенце, с риба, с плодове и т.н. Скучен и монотонен станал животът в Цивилизования свят. По улиците на големите градове се щурали безцелно унили тромави дебелаци с чипс, сладолед и шоколад в ръце. А в подножието на спретнатите фасади рекламите на РеКаЦе се обливали в неонова светлина... И само на метър през тях гостоприемно разтваряло двери следващото бистро или магазинче за морски деликатеси... Понякога РеКаЦе били инсталирани в самите ресторанти. Понякога обратното. Неусетно Цивилизованият свят се превърнал в гигантска машина за лайна. През 2010 г. вече никой, включително на Изток, не наричал тази част от света с това претенциозно название. Кискали се презрително и сочели с пръст на запад, откъдето се разнасяло само лакомо мляскане и гъгниво боботене на сифони. Машината за лайна работела.
