ГЬОТЕ
Природата
Природата! Обкръжени, обхванати от нея, ние нито можем да й се изплъзнем, нито можем да проникнем по-дълбоко. Незвана, неочаквана, тя ни въвлича във вихъра на своя танц и се носи заедно с нас, докато уморени не паднем в ръцете ни.
Тя вечно твори нови форми: каквото е на лице сега в нея, никога преди не е било; каквото е било, вече няма да бъде, всичко е ново, а всъщност всичко си е и старо. Ние живеем сред нея; без да и бъдем чужди. Тя вечно живее с нас, ала не ни открива тайните си. Ние непрестанно й въздействаме, но власт над нея нямаме.
Тя като че ли възлага всичко на личностите, но от отделните лица не се интересува. Тя вечно твори и вечно руши, но работилницата й си остава недостъпна. Тя е майка, която е изцяло в своите чеда, ала къде е самата тя? Тя е единственият художник: от най-просто вещество без никакви усилия създава с максимум съвършенство противоположни творения и върху всяко намята някякво нежно покривало. Във всяко нейно създание има някаква особена същност, във всяко – различно понятие, а всичко е единно.
Природата ни разкрива дивно зрелище; дали самата тя го вижда, това не знаем, но ни го разкрива тъкмо на нас, а ние, незабелязани наблюдаваме зад ъгъла. В нея всичко живее, осъществява себе си, движи се, но тя самата не отива напред. Тя вечно се мени и нито за миг няма покой! Тя не знае какво е покоят – сама е наложила проклятие на всеки застой. Тя е непоколебима, с отмерени крачки, с редки изключения, с неумолими закони. Тя непрекъснато е обмисляла и сега непрекъснато мисли, но не като човек, а като природа. Тя има свой всеобхватен замисъл, само че него никой няма да успее да забележи.
Всички хора са в нея и тя е във всички хора. Тя с всички води дружеска игра и колкото повече те печелят от нея, толкова повече тя се радва. С мнозина играе така скришом, че за тях играта завършва съвсем незабележимо.
Дори в неестественото има природа и върху най-грубото филистерство лежи печатът на нейния гений. Който не я открива навсякъде, той никъде няма да я срещне лице в лице. Тя обича себе си с безброй сърца и с безброй очи гледа към себе си. Тя сама е разчленила себе си, за да се самонаслаждава. Стремейки се ненаситно да се самонаслади, да осъществи себе си, тя поражда все нови и нови същества, способни на наслаждения.
Тя се радва на всяка мечта. Онзи, който ги разбива в себе си или в другите, него тя наказва като страшен злодей. Който обаче доверчиво я следва, него тя приласкава като любимо дете към сърцето си.
Децата й нямат брой. Към всяко тя е еднакво щедра, но има и любимци, с които разточителства и дори често ги пренася в жертва. Всичко велико тя поема под свое покровителство.
Дори от нищожесвата тя поражда свои създания, но не им казва откъде идват и накъде отиват. Те са длъжни да вървят: пътя знае единствено тя.
Тя има малко стремежи, но те са вечно активни, вечно различни.
Нейното зрелище е вечно ново, понеже тя непрестанно твори нови съзерцатели. Животът е нейното най-добро изобретение; за нея смъртта е средство за повече живот.
Тя обкръжава човека с мрак и постоянно го подтиква към светлина. Тя го приковава към земята и отново го откъсва от нея.
Тя създава потребности, понеже обича движението, и затова с очудваща лекота ги подбужда. Всяка потребност е благодеяние – бързо се удовлетворява и бързо отново възниква. Има много нови възможности и източници на наслаждения в излишнште потребности, които тя създава, но всичко отново достига до равновесие. Тя употребява всеки миг за постигане на велики цели и всяка минута се намира при самата цел. Тя е самото тщестлавие, но за нас – за нас тя е светия.
Тя позволява на всяко детенце да хитрува с нея; всеки глупак може да я осъжда; хиляди други минават покрай нея, но не я виждат; тя се любува на всички и с всеки има свои отношения. На нейните закони се подчиняват дори когато им противоречат; дори и когато действат против нея. Всяко нейно деяние е благо, понеже всяко едно е необходимо; тя сама се бави, за да бъде настигната и за да се стремят към нея; тя бърза, за да не й се наситят.
Тя самата няма слово и език, но създава хиляди езици и хиляди сърца, с които говори и чувства.
Нейният венец е любовта. Само с любов можем да се приближим до нея. Тя е разтворила бездни между създанията и всички те жадуват да се слеят в общите обятия. Тя ги е разделила, за да ги съедини отново. С едно докосване на уста до чашата на любовта тя изкупва цял живот в страдания.
Тя е всичко. Сама се награждава, наказва и измъчва. Тя е и сурова, и нежна, обича и вдъхва ужас, бива немощна и всемогъща. Всичко в нея е непрекъснато. Тя не признава минало и бъдеще; нейното настояще е вечността. Тя е добра. Аз я благославям с всичките й дела. Тя е премъдра и тиха. От нея няма да изтръгнеш признание в любов, няма да измолиш подарък, освен ако тя доброволно не ти ги дари. Тя е хитра, но само за добро и по-добре да не забелязваш хитрините й. Тя е цялостна, но все недовършена. Така както тя твори, може да твори вечно.
На всяко нещо тя се явява в особен вид. Тя се крие под хиляди имена и названия, но винаги е една и съща.
Тя ме е въвела в живота и тя ще ме изведе от него. Аз напълно й се доверявам. Нека да прави с мен каквото иска. Тя няма да намрази собственото си творение. Аз още нищо не съм казал за нея. Тя обаче вече е казала кое е истинно и кое не. В това е цялата й вина и заслуга.