Боб в казана
Aко искаш да направиш нещо, се опитай да го постигнеш, на всяка цена
Home
Проекти
jump to navigation Българското училище - фабрика за идиоти? June 10, 2008
Posted by admin in : Образование , trackback
Българското училище - фабрика за идиоти?
Цялата обществена машина днес произвежда един продукт, който спокойно вече може да наречем българския идиот. Български, защото е наш и идиот, защото комуникационните способности на хората до 20 г. са консервирани сериозно в собствения им бит (и сос) и никой няма достъп до тях. Между тях, училището, библиотеката и медията, ако щете - като носители на жезненоважна информация, има огромна пропаст.
На едната страна остава Дарвин, от другата страна - Азис и баба му. От едната страна е неспособността да назовеш името на българския президент, от другата страна хипер информираност за бельото на фолкдивите от “Пайнер”. От една страна пълната липса на понятия как върви един мерцедес и от другата страна ясното съзнание, че можем да откраднем мерцедес, да се чукаме за мерцедес или да катастрофираме с мерцедес.
В тези тенденции много хора виждат нормализация на обществения продукт. Мужиците бяха възпитавани по времето на социализма да бъдат среднисти (поне), а днес просто се връща старото ниво на огромното количество плебс. Плебсът е нужен - трябва да храни една прослойка политици, бели якички, научна, техническа и артистична прослойка, също така оптимално количество обикновени тарикати и въобще - неясната българска аристокрация.
Такъв плебс съществува навсякъде - особено в САЩ. А в други страни, където го няма, наличието му се организира чрез опростени емиграционни практики. Това е тясно специализиран плебс - той знае коя гайка на конвейера да завърти, специалист е само за тази гайка и не му е нужно да знае, че Хилари Клинтън е жена и се кандидатира за президент, а Барак е черен и също има мерак за Белия дом. Това е човекът, който може да работи нещо в държава, където има ясни социални правила. Необразованият има нисък обществен ценз и знае мястото си там, където е полезен.
В нашата република това съвсем не е така.
Бедата на гимназистите не е, че са прости, а че:
А/ още не го знаят
Б/ имат претенция свръх своите възможности
В/ им липсва тотална самоирония
По първа точка: Настина идва едно прекрасно поколение деца, което още не знае колко не знае. То е втъкнато в свят на огромен технологичен напредък и ползва технологиите само ако си ги купи евтино или ги открадне скъпо. Технологията на модерния свят у нас присъства само като потребление (и то на старо) и никак като производство. По принцип консуматорът е произвеждащ и информиран човек. У нас потреблението е тотално неинформирано, на парче, а производството на технологиите - от демокрация до ядрен реактор е сведено до минимум.
В същото време хората до 20 изпадат в капана на неинформираното незнание. Те имат диплома, но навсякъде, където трябва да са полезни - те са напълно ненужни. Никой от тях не се самоусъвършенства с цел бъдеща самопредстава как да бъде полезен на обществото и на себе си. Най-страшното проклятие на българите - изречението “може и така”, вече е индивидуален профил и гордост на всеки неудачник. Дори и “копи-пейст” културата у нас не промени нивото на този проблем.
Много старателно от обществото се крие този образ на неудачник. Правят го политиците и медиите, които винаги са се страхували от лесното лумпенизиране на източния неудачник. В резултат българският идиот излиза от училище и не знае, и няма кой да му каже диагнозата. Диагноза няма, но има професия - плебей. Въпреки това обаче у него се очертава патрицианска черта в характера. Т. е. - стигаме до точка Б: плебеят има претенции.
Един от основните въпроси на нашия капитализъм е на какво отгоре хората у нас получават парите си. Върху каква претенция. Те работят некачествено, недисциплинирано, екстензивно, импровизират лошо и оцеляват още по-лошо. Мекият преход създаде въздушен джоб вместо нормалната еволюция на прехода. В този джоб се крият занаятчиите, малцинствата и пенсионерите, необразованите и младите - това е обществена плънка, която вече горчи. А същите тези хора имат тоталната претенция да живеят добре.
Всеки поединично обаче, ако бъде интервюиран какво може - отговорът е нулев. Като отговора - кой е Дарвин? Няма значение. Но незнанието за Дарвин е песъчинка в епицентъра на общата култура, чиято липса прави от обикновения ученик много лош социопат - той сериозно мисли, че ще еволюира до маймуна с мерцедес, без Дарвин да му се мотае наоколо.
Жестока претенция за “нормален живот” без никаква лична отговорност за собствения ни живот - това е характерно не само за хората в гимназия - това е национална черта. И накрая - най-лошата новина: подточка В: липсата на самоирония.
Те са прости, те вярват, че заслужават много, и накрая те се взимат на сериозно. Младите наши идиоти наистина вярват, че българите са номер едно. Това се получи заради липсата на сравнение с нормалния свят, който често е номер едно, но си и признава, че често не е номер едно. Азис, един приятен културен експеримент (с ненормалното) се пропи в обществото, така щото най-невинните го приеха като нормален модел на поведение в пълно съответствие с липсата на каквато и да е обществена самоирония.
“Ние сме номер едно!” е ясно набито в главите на децата. Ако ги питате защо сме “номер едно”, те ще ви кажат - защото Ивана е казала така в едно интервю в един вестник (Какъв вестник! Тя го казва на концерт).