П Ъ Н О В Е И К А Р А К О Н Д Ж У Л И Живее в края на селото. Дворът му е осеян с дънери, стволове и коренища. Изправени, полегнали, търкулнати – създават усещане за филмова приказка. Ярета, двайсетина патки, зайци и свистене на вятър донагласят картината.
Откривам го заврян под един навес да се труди. Христо – ваятел на дърво, поет мечтател, овчар и философ. Каскетчето му, дребното лице отдолу и домашно плетеният пуловер са в прах и стърготини. Разбира кой съм, що съм и сядаме по средата на този чудноват декор.
Наскоро се върнал от Щатите. Богат американец го поканил в град Рипли. Платил му пътя, осигурил му храна на корем, предоставил му обзаведена къща, ателие и дървен материал от собствената си гора.
Единствената задача на Христо била да изработва дървени фигурки, които веднага ставали собственост на боса. Удивил всички със съчетания от негърска култура и български фолклор. След три месеца и половина си взел шапката и се върнал при мизерията. Визата му била за 10 години.
Оставил на американеца 80 произведения на изкуството от дърво.
Като поглеждал от Рипли към родното си село, първо му се явявала природата. Тогава си казвал, че не дава и педя земя от България за цяла Америка.
После си спомнял за хората и патриотизмът му отивал по дяволите. - Раздорен народ, който страда от егоизъм, завист и сквернословие, това сме ние.
Такъв народ не може да я кара дълго - казва нервно Христо и перва едно заиграло се наоколо бяло яре. - Крак връз крак по кръчмите и суха пара, това иска българинът. Кой друг народ си е окрал църквите и манастирите? Кажи ми!
Вярва, че духовният храм човек може сам да си го направи, не е нужно да ходи на църква. Църквата е станала лъжовно място; най-големите безбожници взели да я посещават. Идват да се покажат, не да се покаят.
Търговците пак са в храма. Всъщност излизали ли са някога от него? – пита ядосано Христо и отново перва бялото яре зад врата. За него десетте Божи заповеди са в дърветата наоколо. Който има очи, ще види в тях и Бог, и себе си, и света от Сътворението насам.
Нехранимайковци изсекли орехите в района, продали ги на италиански мафиоти на безценица. Останали пънове и клони. Христо ги събира и се опитва да им даде живот.
България се е превърнала в страна на бандити. Но ще дойде време, когато младите изцяло ще я напуснат, старците ще измрат, а бандитите ще се изтрепят помежду си. Тогава щяла да настъпи Христовата демокрация. Не сега. Сега българинът го грабят отвсякъде. Държавните разбойници му дерат кожата за ток и вода, а катилите с дебелите ланци му прибират останалото. Помощ от нийде. Няма го Инджето да дойде, няма - въздиша ваятелят.
Раним и състрадателен е. Става му мъчно винаги, когато си отиват добри хора. Дядо му, баща му, приятелите… – за всички тях му е мъчно, помни ръцете им. Все повече му липсват.
Има се за успял човек. Щом досега не е протегнал ръка за просия, значи не се е издънил. Нищо че пуши „Арда” без филтър и нагъва боб със сланина.
Харесва компанията на скромни и ‘уметни хора като поета Борис Христов, кавалджията Теодосий Спасов, Янка Рупкина…
Политиците го изморяват с глупостите си. Напразни хора били. На времето Радой Ралин казал, че Христовото изкуство идвало от корените на земята. Тези думи са от най-хубавите, които е чувал за себе си.
Отличията, на които държи, са златна статуетка, златна значка и диплом със златен печат от международната асоциация „Феномен”. Толкоз. Другото не го брои.
Не се смята за нещо повече от невзрачните коруби, които мъкне отвсякъде. Нито за по-красив от тях, нито по-съвършен. В изкривените им форми търси своята същност; така започва закачката помежду им. Те го омайват с безброй гатанки, той се захваща да ги разгадава. От тази почти любовна игра се пръкват овчари с геги, самодиви, кукери, змейове и какво ли не още.
В двора на къщата иска да направи малък етнографски музей. За следващите поколения, ако изобщо ги има. Щото глобализацията тъй била олигавила понятията на българите, че вече не можели да различат казан за ракия от казан за розово масло.
Алчен за работа, инат и мечтател, така го определя жена му. За 38 години семеен живот са ходили на почивка два пъти. Слабото им място било, че не можели да крадат.
- Ами научете се, де! Че то май само вие сте останали.
Гледат ме възмутено. – Шегичка – казвам аз.
Понякога хората стоят дълго пред фигурите, въртят се около тях, галят ги, но нямат пари да си купят. Тогава Христо сваля от цената или направо ги подарява.
Седим от доста време в градината, изпушил е почти една кутия. Най-сетне ставаме и тръгваме – той да дяла, аз да пътувам.
Заръчва ми да напиша, че който не вижда красотата на България, не заслужава да живее в нея. - Естествено – казвам и паля колата. Пътьом отнасям едно дърво, мязащо на караконджул. Хем да си лафим по пътя за нещата, дето с Христо тъй и не довършихме.
http://morningseeker.wordpress.com/2008/09/27/%d0%bf%d1%8a%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b5-%d0%b8-%d0%ba%d0%b0%d1%80%d0%b0%d0%ba%d0%be%d0%bd%d0%b4%d0%b6%d1%83%d0%bb%d0%b8/
