voodoogoo, само не разбрах, защо пък богомилите да са виновни за инквизицията? Това са поредните манипулации и прикриване на истината. Когато в средата на Х век – при царуването на Византийския наместник на българския престол цар Петър (927 – 970) - навред, по цялата територия на тогавашна България настъпва невиждан духовен срив и всеобщ морален разпад и произвол. Налице били всички признаци за това, че насилствено присаденото преди около век византийско християнство не само не се е прихванало, но и е създало в народната душа мощен съпротивителен отпор. А пресни били още спомените, наново оживявали разказите и преданията за предходните и непристъпни нравствени норми, за Тангра и Орфей, за времето, когато се знаело, че българските канове са от Бога владетели, че са Негови наместници тук, на Земята.
Та точно тогава, сред такива разкази и предания, като факел в непрогледния мрак, възниква и учението на поп Богомил. Едно учение дало много на света, но тогава обявено за най-опасната ерес, а многобройните му последователи – богомилите – бивали жестоко преследвани и изтезавани. Докато в следващите години и векове голяма част от тях намерили трайно убежище във Франция и Италия, в цяла Западна Европа и там, известни повече като катари, патарени или просто булгари (бугри), през най-мрачните векове пре¬несли жива светлината, отприщила по-късно с такава мощ Реформацията и Ренесанса. Да – това е истината: българските богомили са духовните възродители на Европа и стоят в зародиша на господстващата и до днес Европейска цивилизация, имаща толкова много, но неуки привърженици у нас в настоящето. И тази истина е засвидетелствана от много, запазени от онова време документи.
В какво обаче се е криела същността и голямата сила на богомилството, оказало такова мощно влияние на различни народи в Европа и света? Много от съвременните изследователи, опирайки се на повърхностен анализ в най-видимото и без задължителния езотеричен поглед отвътре, му приписват несъществуващи прилики и отлики, качества и недостатъци. В техните елементаризирани представи богомилството изглежда като дуалистично учение, основано на твърдението за непримиримото противоборство между Бог и Сатанаил, т.е. дявола. И освен това – като продължение на първообраз, породил се в Азия. Само че реалността, както винаги в такива случаи, се оказва по-различна и по-сложна.
Най-първото нещо, което направил поп Богомил, е отлично да разбере най-важното, а именно: учението на Исус е неугасим свещен пламък, но то не е огнището, където може да се прояви този пламък; то не е и гориво за огнището; не е и въздухът, поддържащ горенето.
И още: учението на Исус е превъзходно семе, но то не е почвата, където може да бъде посято това семе; не е и влагата, която да го покълни; не е и жизнените сокове, които да го задвижат и порастат.
И разбрал още поп Богомил тогава, че всичко онова, което не е и не може да бъде учението на Исус, той може лесно да го намери и то в превъзходно състояние в предходния религиозен живот (наречен езически) на българите - в тяхната Космогония, в астрономичните и езотеричните им познания, в религиозните им практики, в представите и вярванията им. А в онова време всичко това било все още много живо и годно за употреба.
Така, чрез взаимно допълване между отделните елементи на различни култури и духовни традиции, поп Богомил създал едно органично и хармонично цяло, способно да расте и се размножава, да покорява умовете и сърцата и да създава нов живот наблизо и надалече. Едно органично цяло – българско по произход и универсално по приложение.
Като извор от мощна подземна река излязъл на повърхността и духът на гоненото, преследваното и пренебрегваното дотогава "езичество", за да се влее то във великата река на духа, начената от Исус в година Първа от н.е. Именно тук стои и обяснението: защо богомилството израснало така стремително и получило такъв отглас, размах и разпространение – далече извън границите на страната. Просто хората го възприемали за свой пътеводител масово, защото го чувствали близко и родно, истински живо, обновяващо и възкресяващо духа. За разлика от насила наложената "византийска вяра", към която не могли да преодолеят вътрешната си съпротива, неприязън и отчуждение и която ги водела към всеобщ морален упадък. В "онази вяра" просто липсвал родния корен, към който да се прихване, да порасне и да даде плод – основната грешка, поправена тъкмо от поп Богомил.
И не дуализмът стои в основата на това учение, а тъкмо обратното - синархизмът. Синархията като принцип: "от Бога владетел" или "както на небето, така и на земята". Смисълът на всичко това стоял във вярата, че всяка земна (човешка) власт трябва да е продължение на небесната (божествената) и само когато се наруши това правило, земната власт се изражда в нещо много разрушително, саморазрушително и опасно, т.е. в сатанинско. Друг е въпросът, че по онова време между човешката и божествената власт зеела истинска пропаст, поради което сатанинското наистина владеело навред извън богомилските общности. В това учение е заложен и мирогледът за единството на Вселената – на Човек, Бог и Природа.
Богомилското движение в онова време приело характера на истинска революция за национално и духовно възраждане и би дало съвсем друга посока на нашата общностна съдба, ако с него не бяха се разправили така жестоко и брутално. И повече от хиляда години митът за ''лошото'' богомилство все още е жив. Виждате ли как една лъжа и манипулация е оцеляла през вековете. Тъжно, но факт.
