България не обича младитеПреди време бях дочула изказване на Андрей Слабаков, което нямаше как да не запомня, тъй като страстите от странството ми още не бяха утихнали. Най-общо казано той подчерта, че някой, който не е живял в чужбина (в неговия случай - Америка) няма право да осъжда тези, които са минали по този път.
Цитатът далеч не е точен, но ме подсети за моите собствени преживявания в чужда страна и разбира се, за стреса, който преживях, когато се завърнах.
И най-вече за осъзнаването, че изобщо не съм единствената 20 и нещо годишна, която се е сгромолясала право върху егото си.
Няма да се спирам трърде дълго върху факта, че jobs.bg ставал вторият ти дом или
че у нас случването на нещата е изначално прецакан процес.
Никак не обичам да се оплаквам от страната си, защото навсякъде ги има гнилите ябълки. Само че тук не става въпрос само за мен, а за стотиците млади хора, които са учили в чужбина, изхарчили са сума пари на родители и спонсори и са решили да се върнат, за да се опитат да променят нещата у дома.
Стана така, че да си немил-недраг нейде в западния свят почна да изглежда като лукс, предпочитан пред това да вложиш целия си ресурс в родината.
И съвсем естествено - там никой не заплюва образованието и таланта ти със същия замах и тесногръдие, както тук. Или поне не без да изимитира загриженост.
Дихотомията тук-там присъства неизменно в речниците на хората под 30, които са избрали България пред високите заплати и уредения в битово отношение живот. Тези, които са прехвърлили тази възраст пък изпитват нечовешки страх да не попаднат в лапите на родните парадокси;
толкова са огорчени от всичко, което България не е, че рядко дръзват да се върнат.Но тези, които все пак са го направили, те са онези бунтари, които никога няма да се примирят с положението и
никога няма да заживеят със сервилния манталитет на масите.
Взели са най-доброто от „чуждото" и са готови да имплантират идеи и енергия. Супер. Особено ако им се даваше възможност.Спомням си добре. Наперен пресен-пресен магистър с високи цели и още по-високи очаквания.
Изпращам стотици автобиографии до къде ли не (накрая вече и селекцията е излишна) и стигам до следното заключение: у дома дипломата е хартийка без никаква стойност, а талантът е нещо, което минава само в цирка.Слушам интервюта на други хора с прекрасно образование, отракани, опитни, и съзнавам, че проблемът не е само при мен. Той е масов. България не обича младите.Тя обича „минимум 2 години стаж на подобна длъжност". След като един приятел в престижна HR компания ми каза, че работодателите имат много специфични скрити изисквания към профила на своите служители, такива, които нямат общо с обявите, които четем, ми стана ясно, че само Исус би могъл да се пребори със системата
(как ми се иска да го напиша с главни букви).
Забележете, че изобщо не намесвам така лелеяната заплата. Очевидно е че хубавите пари са при чужди компании, не местни. Говоря само за правото да си част от страната си, да прилагаш наученото, да работиш и колелото да се върти. Когато най-накрая това право ти е отредено, вече си прекарал поне половин година в търсене и в крайна сметка работиш нещо посредствено, колкото да можеш да се задържиш на повърхността.
Вероятно вече си се озлобил значително към всички превъзнесени фирми за подбор на персонал, които твърдят, че са най-добрите. В какво? В помпозните интервюта, където 15 минути важничат на лош английски? Не, благодаря, ще си работя тук и ще разчитам, че след 2 години ще съм натрупала достатъчно стаж да затворя устите на всички чичковци и лели с претенции.
Така понякога ние, завърналите се, се чувстваме като неразбрани мисионери. Понякога се сещаме за онова там, където талантът и креативността са на почит и хората дават купища пари за идеите на новото поколение.
Ние сигурно ще продължим да събаряме вятърни мелници, но следва кратък тест на патриотизма: ако нашите деца пожелаят да учат в чужбина и не поискат да се върнат тук, дали ще опитаме да ги спрем? Ха! Накарайте ги да останат...http://www.webcafe.bg/id_1460169353_Bulgaria_ne_obicha_mladite
