Какво означава старобългарската титла КАНАС У БИГИ?

[Mirotvorec]

Искрено се надявахме, че след идването на демокрацията през 1989 година ще дойде и промяна във виждането на нашите историци. Това обаче не се случи. Дори напротив, започна се една добре организирана кампания, целяща да убеди българския народ, че предците му са дошли от Азия, че пра-Родината е някъде в Памир и Тибет. Време е да се сложи край на това унижение, което убива нашето самочувствие и осквернява паметта на дедите ни!

Дълги години ние бяхме заблуждавани, че старобългарските владетели са носили титлата хан. За нашите учени бе без никакво значение, че не съществува нито един надпис, в който български държавен глава да е именуван така. Не бе обърнато внимание, че няма нито един гръцки, латински или арабски извор, потвърждаващ, че някога си, някой си български благородник е наричан от своите поданници хан. Тази титла се появи в началото на 20 век в работите на ограничени учени, които познаваха твърде слабо историческите извори. Изследователи като В. Златарски считаха, че нашите деди са дошли от далечния изток туранци. Понеже титлата хан е използвана от турански народито се стигнадо заключението, че и българският държавен глава ще да е бил титулуван така. Огромна пропаст се простира между предположение и реалност. В сериозната наука няма място за желания, мнения и догадки. Или разполагаш с убедителни доказателства за дадено твърдение, или не. Безкрайното повтаряне на измислици не може да се нарече наука. Фактът, че много наши сънародници все още вярват, че дедите ни са били управлявани от ханове, се дължи на упоритото натрапване на лъжи.

В последно време някои изобретателни “изследователи” решиха да прекроят хан на кан, като отново се скри смисъла на тази дума и не бе показан истинският й произход. Търсейки произхода на българите в Средна Азия, Петър Добрев предложи тълкуването на титлата КАНАС У БИГИ като велик владетел, светъл владетел, смятайки, че в основата лежи санскритската дума ШУБХ.
Думата ШУБХ означава наистина светлина, блясък, но на на същия език – санскрит частицата КАНА няма значение водач, а малък, дребен, момиче, девица, едноок. В този случай се получава не светъл водач, а светла девица, блестящо момиче, или пък светъл слепец ( едноок). Комбинацията не е особено подходяща за титла на един водач на войнствен народ.

Тълкуването на Добрев е погрешно, което от своя страна е доста странно понеже на него е известен гръцкият превод на старобългарската титла. Южните ни съседи тълкуват КАНАС У БИГИ като владетел от Бога, владетел в Бога ( ΕК ΘΕΟΙΑΡΧΟΝΤΟΣ/ΑΡΧΟΝΤΙΝ ). В случай че гърците предлагат превод, то най-логичното за един безпристрастен учен е да се съобрази с данните и да направи сравнение. На гръцки ΕKΘΕΟΙ означава от Бога ( в Бога). Ако потърсим подобна фраза в КАНАС У БИГИ, ще я забележим много лесно в У БИГИ. Думата У отговаря на съюза У, В, ВЪВ, а БИГИ е просто дателен падеж на общославянската дума БОГ, имаща вариант БИГ (БÏГ ) в украинския език. На старославянски У БИГИ означава във Бога. Колкото до гръцката дума ΑΡΧΟΝΤΟΣ – владетел, то тя отговаря на старобългарската КАНАС, която не е нищо друго освен по-старата форма на общославянската титла КНЯЗ. Това бе подробно обяснено от проф. Ценов в работата му “Кроватова България и Покръстването на Българите”. Ценов доказа също, че ние българите сме потомци на траките, най-древното цивилизовано население не само на България, но и в цяла Европа. За съжаление работите на този истински родолюбец бяха обречени на забвение допреди 10 години. Нашите учени ни заблуждаваха, че тракийският език е изчезнал. Твърдеше се, че ние сме потомци на нашественици от Азия. Това граничи с глупост, разбира се, защото антропологично, културно и езиково ние сме потомци на траките. Едно от доказателствата за това е фактът, че старобългарската титла КАНАС У БИГИ е обяснима на тракийски език. Тракийската дума КЕНАС отговаря на КАНАС-КНЕЗ-КНЯЗ, тракийската БАГАЙОС отговаря на БОГ ( имаща вариант БИГ в украинския и БАГА в словенския ).

Отново тракийският език дава обяснение на друга старобългарска титла - бълия – владетел. Бълия идва от тракийските балайос, бален - силен, владетел. Интересна подробност е и, че дедите ни са именувани също с титлата регес( ), която е просто вариант на тракийската резос – владетел. Старобългарската титла каган пък идва от тракийската дума кагайос – висок. Каган значи просто височество. Старобългарската титла самъчий - началник идва от тракийската дума самос – връх, височина, т.е самъчий означава върховен, главен. Старобългарската титла таркан произлиза от тракийската дума тарк /талк- тълкувам, говоря, осъждам. Явно тарканът е бил съдия.

Нека обяснението на една българска титла с помощта на тракийския език да е случайност, но какво да кажем тогава за втората, третата, четвъртата, петата, шестата? Това е закономерност, чието обяснение е, че нашите деди са били част от древната тракийска общност. Тълкуванието и разбирането, че тракийският език е най-древната форма на българския, не е само наше мнение, един от най-дълбоко уважаваните учени на нашето време – Сър Колин Ренфрю, отбеляза точно и ясно в книгата си : “Археология и език”, че тракийският не се е различавал много от езика, говорен днес в България! Тук ще отбележим, че английският е загубил около 85% от речника си за 1000 години, докато българският се различава от документирания тракийски не повече от 10%. Статистически погледнато ние говорим тракийски...

За читателите, които не са добре запознати с историческите извори, подобно изявление може да звучи странно, затова ще отбележим, че старите българи са идентифицирани многократно като мизи, пеони, трибали и кимерии, а това са без изключение палео-балкански народи.Те са имали свои княжества, но през I-и и II-ри векса били покорени от Рим. Тези от тях,които са искали да останат свободни, е трябвало да напуснат България и да тръгнат на изток, към черноморските степи и Азия, далече от римските легиони. Мигриралите траки не забравили старата си Родина и водели много войни за освобождаването й. От II-и до VII век дедите ни са прекосявали Дунава многократно.За римляните обаче тракийските освободители са били нашественици, понеже империята е считала нашите земи за свое владение.След вековни усилия свободните траки постигат независимост от римската империя. През 681 г. те създават Дунавска България, обединявайки се със сродните си племена.

В случай че тази информация бе представена на широката публика, би било невъзможно за различни авантюристи и ограничени личности да ни изкарват по произход туранци, монголци или памирци. Напротив, на всеки би било ясно, че ние българите сме потомци на древните траки, които са играли изключително важна роля във формирането на европейската история и култура.

Източник


Коментар на Кулиян Блъгар:

Какви са били ТИТЛИТЕ на БЪЛГАРСКИТЕ ВЛАДЕТЕЛИ? Това е тема, по която съвременните учени са в пълно невидение, и с която много се спекулира. Същото невежество цари и по отнощение на Старата Българска История, но за успокоение на скептиците ще кажа, че това се отнася с пълна сила и по адрес на ЦЯЛАТА ЕВРОПЕЙСКА ИСТОРИЯ, няма да бъде грешно ако се каже и СВЕТОВНАТА. По отношение на Историята – ВСИЧКИ НАРОДИ СА ОЩЕТЕНИ!

Откакто има Трета Българска Държава и Българска Историческа Наука в главите на Българите се втълпява, че владетелите на старите българи били ХАНОВЕ! Не, че някъде го пише, а точно защото НИКЪДЕ НЕ ГО ПИШЕ! Но по него време беше модерна ТЮРКСКАТА ХИПОТЕЗА/и хуннската/ за произхода на ПРАбългарите и за да не останат без титла българските владетели, решиха тя да бъде ХАН, защото ханове си имаха и Татарите дето дойдоха от Монголия. Така и до днес! От известно време в тия среди/историческите/ се разправя, че БЪЛГАРИТЕ не били тюрки, а ИЗТОЧНИ ИРАНЦИ и титлата не била хан, а КАН. Все пак КАН е по-добре от ХАН!

За 120-130 години – ИМА НАПРЕДЪК ПО ТЕМАТА! А и това все пак го пише в стари документи и надписи от това време. Писали са го и Ромеите, писали са го и Блъгарете. За да стане ясно на читателите – става дума за текстове в Ромейски хроники и Български каменни надписи на ГРЪЦКИ ЕЗИК в които се цитира титлата на българските владетели до КЪНЯЗЪ Борис І.
Какво се чете там? Изписвам гръцкия текст - титлата - с кирилски букви: КАНАСУБИГИ. Не само титлата, но и целите текстове са изписани слято, без интервали. Древните са имали други норми по граматика и правопис и не са се чувствали длъжни да се съобразяват с днешните!! И да не помислят, че ще създадат такава бъркотия в днешната наука!

Как специалистите СЕ ОПИТВАТ да разчитат написаното? КАН АС УБИГИ, КАНАС УБИГИ, КАНА СУБИГИ. В крайна сметка извода, до който стигат е: титлата на българските владетели е КАН а КАНАС и КАНА са други нейни ЕДНОЗНАЧНИ ВАРИАНТНИ. Написаното след КАН, КАНАС и КАНА - АС УБИГИ, УБИГИ, СУБИГИ е някакво допълнение към основната титла, което е на ПРАБЪЛГАРСКИ ЕЗИК и не може да бъде преведено! Преводът на цялото словосъчетание е ВЛАДЕТЕЛ ОТ БОГА, ВЛАДЕТЕЛ ОТ БОГА ПОСТАВЕН – Добре, че са го написали тогавашните хронисти на гръцки, да се досетят днешните!!

За варианта на разчитане, който е приложен в публикацията доскоро не беше мислил никой и за това си има ОСНОВАТЕЛНА ПРИЧИНА – ТОЙ Е ЕДИНСВЕНО ВЕРНИЯТ! Но кажете ми възможно ли е такова нещо да се напише на БЪЛГАРСКИ?! Отговорът е категорично НЕ – титлата на владетелите на ПРАбългарите е редно да бъде на ПРАбългарски – иначе какви ПРАбългари са те!?
КАНАС У БИГИ – точно така – КЪНЯЗЪ У БИГИ – КНЯЗ ОТ БОГА!
Ще направя само няколко допълнения, това което знам по темата. Титлата КАНАСУБИГИ е изписвана дори от българите с ЕЛИНСКИ БУКВИ защото този език е бил ДЪРЖАВЕН в България по това време. Тази азбука не е пригодна да възпроизведе точно българската реч.

Самата дума КЪНЯЗЪ е сложна дума – съчетание от други две думи КЪН АС. Буквалният и превод е БОЖЕСТВЕНА/ЦАРСКА/ КРЪВ: КЪН – кръв и АС – астра, звезда/а звездата е олицитворение за цар и бог/. Титлата действително има централно-Азиатски произход. Това е титлата на владетелите на Сарматските народи и изхожда от тяхната религия.

ПЪРВАТА ПРИЧИНА тази титла да бъде и Българска е, че Гетите са смесен народ от ТРИ КОЛЕНА – ТРАКИЙСКО, ИЛИРИЙСКО И САРМАТСКО.

ВТОРАТА ПРИЧИНА е, че КЪНЯЗЪ У БИГИ Ирникъ живя 150 години, родът му е Доуло, а годината му дилом твиремъ. Та този КЪНЯЗЪ сроди Сарматите и Блъгарете/Гетите – Меси Гети и Вези/ и направи от тях ЕДИН НАРОД и всички се нарекоха БЛЪГАРЕ.

[baradj]

СМИСЪЛ И ЕТИМОЛОГИЯ НА ВЛАДЕТЕЛСКИТЕ ТИТЛИ KANAΣYBIΓI И CANISAUCI ПРИ ПРАБЪЛГАРИ И АВАРИ

 

Иван Танев Иванов

Титлата CANASVВHГY - KANAΣYBIΓI - KANAΣYBНΓН (канасувиги, канасювиги, канасубиги, канасюбиги) е засвидетелствана само за българските владетели Омортаг и Маламер (т.е. между 814-836 г). Съвместно с нея, като пояснение е използвана и традиционната гръцка владетелска формула o ek Qeon arcwn, която в някои случаи се среща и като самостоятелен израз, поясняващ властта на българския владетел. В българската историография първоначално се утвърждава погрешното мнение, че изразът o ek Qeon arcwn (съответно z ek Qeon arcwntisa) е използван във византийските хроники най-напред за новопокръстения княз Борис - Михаил и неговата съпруга (т.е, след 865 г.) [А. Чучулаин. Св. Борис, княз български,  т. I, Глава I. Династията на князъ Бориса, възкачване на прhстола, титулъ, роднини, столица и пр. София, 1914, с. 171-172]. По-късно обаче този израз е открит и в документи от езическата епоха, най-напред в каменен надпис за Маломер, намерен в с. Абоба, в последствие и за Омуртаг.

        За пръв път Омуртаг (814 – 831 г.) се титулова “CANASVВHГY, o ek Qeon arcwn - от Бога владетел на земята, гдето се е родил”. Тя се среща в следните раннобългарски каменни надписи (номерацията е по В. Бешевлиев):

 

        Надпис № 59: “ канасювиги Омуртаг: Копанът Корсис беше мой хранен човек. Като отиде във войската, удави се в река Днепър. Той беше от рода Чакарар.

        Надпис № 60: “ канасювиги Омуртаг: зера тарканът Негавон беше мой хранен човек. Като отиде във войската, той се удави в река Тиса. Той беше от рода Кубиар.”

        Надпис № 64: “ канасювиги Омуртаг. Багатур багаинът Славнас беше мой хранен човек и като се разболя умря.”

        Надпис № 66: “ канасювиги Омуртаг: Кандидатът Турдачис беше мой хранен човек. Той умря вътре.”

        Надпис № 58: “ канасювиги Маломер, от Бога владетел. Неговия стар боила, кавхан Исбул, направи този водоскок и го даде на владетеля. А владетелят даде на българите много ядене и пиене, а на боилите и багаините даде големи дарове. Нека Бог удостои от Бога владетеля да преживее заедно с кавхан Исбул много години.”

        Надпис № 69: “Канасювиги Маломер: Чепа, багатур боила колобър беше мой хранен човек. Той се разболя и умря вътре.”


Подобна владетелска титла е засвидетелствана и в съседната на Първото българско царство държава на аварите, които са етнически родствени на прабългарите. Съгласно по-нови данни [Айбабин, А. И. Стремена перещепинского типа. СГЭ. 1974, т. XXXIX, с. 32-34, цитирано в Залеская В. Н. и др. Златото на хан Кубрат. Перещепинското съкровище. 2006. Изд. Грифон. София. Превод от руски. с. 353] истинското название на аварите е угргури. Бягайки от тюрките в средата на VI-ти век, част от угргурите (най-вероятно ефталити от Средна Азия) се насочват към Източна Европа, където стават известни като авари и обри. Титлата „сanizauci princeps Avarum“ е спомената в „Annales regni Francorum“ като титла на представител на аварите в Аахен (811 г.). Други варианти за изписване на аварската титла са: сanzanci, cani zauci, сanisauci (Ligeti, L. 1986. A magyar nyelv török kapcsolatai a honfoglalás előtt és az Árpád-korban. Budapest: Akadémiai Kiadó, р. 144-145, Walter Pohl, "Conceptions of Ethnicity in Early Medieval Studies", Debating the Middle Ages: Issues and Readings, ed. Lester K. Little and Barbara H. Rosenwein, (Blackwell), 1998, pp 304-305; Golden, Peter B. (1992) An introduction to the history of the Turkic peoples: Ethnogenesis and state-formation in medieval and early modern Eurasia and the Middle East  Wiesbaden: O. Harrassowitz. pp. 110). Различните форми на аварската владетелска титла сanizauci, сanzanci, cani zauci, сanisauci са много близки до прабългарското KANAΣYBIΓI, CANASVВHГY. Горните обстоятелства позволяват паралелното етимологизиране на тези две титли.

        Освен с обща владетелска титла, етническата близост на аварите и прабългарите се подчертава и от общността на някои техни религиозни понятия: колобър (при прабългарите) и бо-колобър (при аварите). И при двата народа отсъства названието Тенгри, с което ранните източносибирски народи са наричали своите богове и небето.
         Има много хипотези за смисъла на съставната титла "канасувиги" и начина на нейното разглобяване на съставни морфеми. От началото и доскоро, най-много привърженици има разчленяването на титлата по формулата CANASVВHГY = CANA + SVВHГY. В. Бешевлиев предлага тюркска етимология на така получените думи, но посочва нейните сериозни недостатъци. Според него "сувиги" е форма на “су баши” - "началник на войската" (древнотюркско). Тази форма на титлата значително подценява българския владетел. Проблем предизвиква и етимологизирането на остатъчната дума “kana”, свързвана най-често с твърде ниската (родова и племенна) тюркска титла khan -“кан/хан”. Идеята, че CANA (сравни канар тикин) може да се прочете като "хан" е изказана за пръв път от Цв. Радославов в 1929 г.  Веселин Бешевлиев обаче пише, че: ”формата kana, вместо очакваната kan не е ясна” и не може да се тълкува задоволително от гледище на тюркските езици . Поради това, а и пред вид на множество други недостатъци, тази етимология не е убедителна.

        Горната формула "кана субиги" би могла да се етимологизира на основа на езиковите данни на днешните северокавказки народи, чийто район е обитаван от древните българи в продължение на много векове. Някои севернокавказки народи и до ден днешен наричат върховните си вождове и старейшини "кана, кано" [Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, с.189]. От своя страна, “субиги” може да се свърже с думи от някои кавказки езици като “сов”(небе), “сув”(висок, небесен), а също така с днешния кавказки израз “сувихь” (от небето) (12). На тази основа П. Добрев първоначално предложи етимологията CANASVВHГY = "звезден, небесен владетел".

        За илюстрация на трудността по намиране на точната етимология на титлата и възможностите на етимологическия анализ привеждаме и идеята на инж. Емил Живков. На основата на посочения по-горе начин за разглобяване на титлата, той предлага оригинален превод от латински. Латинското прилагателно canus, cana, canum означава "aged, old, wise; white, gray; white-capped", а съществителното subig.i, subigo, subigere, subegi, subactus означава conquer, subjugate; compel. От тук, на латински КАНАСУБИГИ ще има приблизителното значение МЪДЪР ЗАВОЕВАТЕЛ (ВЛАДЕТЕЛ). Формално погледнато, подобен смислен превод може да се намери и още на десетки езици по света. Това обаче не означава, че същото значение тя ще има на езика на прабългарите.

         Използвайки куманската öweghü - "издигнат, славен, велик", Рънсиман и В. Томашек разглеждат фразата ύβιγή или ύβηγη като самостоятелна дума с подобно значение. От тук тези автори предлагат CANASVВHГY, KANAΣYBIΓI да се преведе като “велик хан”, приемайки, че KANAΣ е гърцизиран вариант на тюркската племенна титла khan/хан. Посочената куманска дума обаче не е общотюркска, освен това куманите са късно сформиран народ и се появяват на историческата сцена 5-6 века след прабългарите, поради което хипотезата на Рънсиман също не е убедителна.

            Прабългарската титла KANAΣYBIΓI се среща в гръцки текстове и би могла да бъде повлияна от езика на преводача. Теоретично, самостоятелната дума КАНАС в титлата KANAΣYBIΓI би могла да бъде гърцизиран вариант на думата KAN, към която е добавено номинативното гръцко окончание "ас", валидно за първо склонение и често срещано за професии. Срещу тази възможност може да се възрази от две изходни точки. Първо, гърцизирането на КАN до KANAΣ предполага добро познаване на морфологията и семантиката на целия израз KANAΣYBIΓI и специфичното гърцизиране от страна на преводача само на първата съставка на титлата, което е малко вероятно. Второ, сходната аварска титла сanisauci се среща предимно в латински източници, но въпреки това съдържа същата дума сanis, еквивалентна на прабългарското KANAΣ. На трето място, основата на KANAΣ може да се съдържа в друга една прабългарска титла КАНАР ТИКИН, в която няма следи от гърцизация. Думите KANAΣ и КАНАР могат да са оригинални прабългарски думи производни на общата основа КАN. Най-вероятно, KANAΣYBIΓI  и сanisauci са цялостни езикови формули, изказани на езика на прабългарите и аварите, съответно, които носят граматичните форманти на живия език на тези народи без следи от гърцизация и латинизиране, съответно.

         Напоследък доц. Цветелин Степанов утвърди представата, че титлата KANAΣYBIΓI е семантично еквивалентна на паралелната гръцка формула o ek Qeon arcwn "ho ek Theou archon" - "който е от бога владетел" [Tsvetelin Stepanov. The Bulgar title KANAΣYBIΓI: reconstructing the notions of divine kingship in Bulgaria, AD 822-836. Early Medieval Europe. Vol. 10 Issue 1 Page 1 March 2001]. Тази идея е изказана най-напред от Б. Симеонов [Симеонов, 1981. Титульная практика в ханской Болгарии: происхождение, структура и значение праболгарских титулов в периоде между VII и X веками. - Балканское языкознание, 2, 23-46]. Тази представа е извънредно плодотворна и естествена, поради широко разпространената сред езичници и християни идея за "утвърдената от бога" власт на върховния владетел в Римската империя и ранносредновековна Европа, включително във Византия и Франската империя. Цв. Степанов използва традиционния начин за разглобяване на титлата на KANA (владетел) и ΣYBIΓI, като втората част разглобява на индо-европейските морфеми su и baga. Baga е бог, а  su - "блестящ", "светещ" изразява важни характеристики на всяко едно върховно божество-небесно светило. Така се получава значението KANAΣYBIΓI = "владетел - блестящ бог (светило)". Този смисъл обаче не съответства на гръцкия превод на титлата, както и на философията на държавното управление на тогавашна България, в която липсва обожествяване на владетеля.             

         Подобни особености има и предложението на д-р Ж. Войников, който на основата на същия начин за разглобяване и по аналогия с китайската и кушанска традиция предлага идеята ΣYBIΓI = su (син, от кушанското soy - син) + baga (bhaga - бог), т.е., KANAΣYBIΓI = "владетел - син на бога". Наистина, това е формула, широко използвана в древен теократичен Китай и много други азиатски държави. В Китай, Индия, Персия, и държавата на Атила владетелят е обожествяван. Например при кушаните владетелската титла гласи: “цар на царете, девапутра”, като "дева путра" означава “божи син” (пракрит). Тази форма на титлата и, съответно, философия на държавното управление обаче няма подкрепа сред дунавските българи. Прабългарите и родствените им хазари, повлияни от мощната близост и традиция на Византия и вероятно от традицията на по-ранната скито-сарматска държава по Северното Причерноморие и Малка Скития, не са възприемали като свят и неприкосновен (т.е, като бог или син на бога) самия конкретен владетел. За византийците свята е била самата владетелска институция на държавата, а не самия василевс [Петър Мутафчиев. Книга за българите. Издателство на БАН, София, 1987, с. 30-31]. Същото важи и за скито-сарматите, българите и хазарите. Ако в определен момент самият владетел, било то на Византия, или на земята на българите или хазарите, е преставал да носи необходимите качества или да демонстрира божествената оренда, той бивал начаса низвергнат, прогонван или даже убиван за да заеме друг неговото място. Примерите за това са много и в държавите на скито-сарматите, на българите, хазарите и Византия. А това не можело да стане, ако народът е възприемал владетеля като бог или син на бог (което е почти същото), както е в теократичните държави.

        Както виждаме, досега не е намерена задоволителна семантика на титлата KANAΣYBIΓI и остава открита нуждата да се посочи друга семантика на тази титла, която да се съгласува с гръцката формула o ek Qeon arcwn и да отговаря на нетеократичната форма на управление на държавата. Такъв опит за решение е представен по-долу. За целта се използва друг начин за разглобяване на сходните управленски титли при прабългари и авари, а именно KANAΣYBIΓI = KANAΣ + YBIΓI и КАНАЗАУЦИ = КАНАЗ + АУЦИ. За така получените части на прабългарската и аварска титли се предлага етимологичен анализ, доказателства и обосновки за този начин на разглобяване.  За титлата на прабългарите, такъв начин на разглобяване е предлаган многократно (Д. Съсълов, П. Добрев, К. Гербов), но като че ли най-напред това е направил проф. Г. Баласчевъ още в 1909 г. [Баласчевъ, Г. сп. Минало, 1909, кн. I, стр. 80]. Според Бала&

[baradj]

3. При аланите, ираноезичен народ родствен на прабългарите, е имало божество Афа, чието название е аналогично на прабългарското ЕФЕ. В дигорския диалект на осетинския език думата "ауе" (у-в вариант на УВЕ) означава "божествена сила".

4. В езика на древните индоевропейци думата *Dyēu означава „бог”. От тук идват древногерманското *Tiwaz, древногръцкото Zeus и ведическото Dyaus, всички със значение „бог”. При някои народи формата *Dyēu е променена на Jove, Jov (древни латини), Yu (памирски народи). От тази съкратена форма идва известното латинско название Jupiter, което значи "божи (Ju) баща (piter)". Подобно название е използвано и от ведическите индийци - Dyaus Pita, което също означава "баща (piter, pita) на боговете". Латинското название Юпитер е възприето като име на планетата Юпитер (Янкул, Анишър), от което са образувани латинските названия на четвъртия ден от седмицата  „денят на Юпитер”: Iovis Dies (лат.), Thursday (англ.) jeudi (фр.), jueves (исп.), giovedì (ит.) и т.н.. Съкратените названията за бог при латините Jove, Jov и памирците Yu са твърде близки до прабългарското ЕФЕ, ИВИ. При евреите yahu означава бог, в частност бог Йехова.



Фиг. 2. Снимка на лицевата и опаката страна на бронзовата розета от Плиска. Най-отгоре, в царствено положение е разположен лъчът, чийто рунен надпис (СОН - слънце) отговаря на Слънцето, а второстепенните детайли върху розетата са ориентирани спрямо него.

5. В един документ на арабски език, описващ как някои народи от древността са изричали името на своя главен бог, се дава и названието на главния бог на ранните българи. Авторът на този ръкопис е известният хронист от източноиранския град Балх, Ел-Балхи (El-Balhi), роден около 850 г., който пише: “ Интересно е, че всички народи имат свое название на Създателя. Арабите го наричат Аллах (Allah) в ед. число, а другите богове наричат Иллах (Illah); персийците го наричат Хормузд (Hormuz), Изед (Ized), Яздан (Yazdan). В Заратуштра той се нарича Хормуз (Hormuz), но аз също така чух названията Ход – ехт (Khod- Eht) и Ход – Борехт (Khod-Boreht), което просто означава Той Самият. Индийците и народът на Синд (дн. Пакистан) го наричат Шита Вабит (Shita Vabit) и Махадева (Mahadeva – велик бог). Тюркският народ го нарича Бир Тенгри (Bir Tengri), което означава “Бог Единственият”. Християните от Сирия го наричат Лаха Раба Куадусса (Laha Raba Kuadussa). Евреите го именуват в техния език Елохим Адонай (Elohim Adonai) или Яхия Ашер Яхия (Ehie Asher Ehie). Елохим значи “бог” на техния език. Аз чух българите да наричат Създателя с името Едфу (Edfu) и когато ги попитах как те наричат своя идол, те ми отговориха – Фа  (Fa). Аз също попитах коптите какво е тяхното име на Създателя. Те отговориха Ахад Шанак (Ahad Shanak)”. [M. Tahir, Le livre de la creation de el-Balhi. Paris, 1899, v. IV, p. 56].

Подобно сведение за ранните българи е оставено и от известния арабски хронист Макдиси, според когото бурджаните (българите от страната Бурджан, Кавказка България) наричат своя бог с името Едфу (Edfu), а своите идоли – Фа  (Fa)” [El-Maqdisi. Le livre de la creation et de l'istoire. Paris, 1899, v. IV, p. 56]. Сведението на Макдиси е извесно и в по-късен препис, направен от Масуди (Mas'udi. Les prairies d'or. Paris. 1971, p. 275). Забележете, че Ел-Балхи е разговарял с древните българи от Кавказ и предава названието Едфу направо от техните уста. Освен това, чрез горното сведение, Ел-Балхи изброява етнонимите на известните му народи, като поставя бурджаните отделно от т.н. "тюркски народ".

            Названието ЕДФУ може да е членувана (според правилата на арабския език) форма, а ФА - нечленувана форма на ЕФЕ, УВИ. Определителният член при арабски е "ел, ал" (например, Ел-Балхи) но при някои думи се променя, например ан-нахар, ад-уахил, Ер-Риад. От тук ЕДФУ може да означава "ед фа", т.е "богът". От друга страна, ЕДФУ може да произлиза от фонетично близкото източноиранско название на бога Слънце - Ефтеб, Офтаб. Иранците от района на планината Белур (дн. Памир) са наричали и днес наричат Слънцето с подобни названия: ягнобски aftoba, пущу aftaba, шугнански oftob, гиляндски efteb, язгулемски oftoba, сариколски oftab - Слънце /VS-ETD/. В своя зенит, Слънцето е било наричано в този район с имената Адху и Едх. Съществувал е и епитетът  “еддх” – горящ, искрящ. Освен това близо до планината Белур, във Ферганската долина, все още се среща и думата ФА – кумир, включена в съвременния речник на персийския език на Assadis. Всички тези сведения посочват, че посоченото название Едфу - бог при древните българи е достоверно. 

6. Известният рунен надпис от гр. Бяла -Обзор, Варненско (Фиг. 3) може да се транскрибира на кирилица, като се използва обобщената таблица за фонетичното съдържание на прабългарските руни (Надпис от Мурфатлар -1).  Надписът може да се прочете К ивиги, като буквата К, подчертана с тилда, може да означава съкращение на всеобщо известна дума, в случая "канас" - владетел. Подобна практика за съкращение на думите "бог", "Христос" и др. е широко използвана в средновековието. Прочитът КАНАС ИВИГИ съвпада с владетелската титла KANAΣYBIΓI на Омуртаг и Маламир. Интересното тук е, че известният, най-широко срещан знак за "бог" при прабългарите, IYI, е включен в този рунен надпис, което подкрепя предложеното по-горе съдържание на тази титла.
 

Фиг. 3. Рунен надпис от с. Бяла - Обзор, Варненско (в ляво) и неговият предполагаем прочит (в дясно). Надписът се чете: К (анас) увиги. Последната буква "и" е прикрепена чрез лигатура към предходната няколко пъти с цел да се получи уравновесен, свещен изглед на надписа.

В заключение, макар че посочените шест източника, в които стои названието на бога при прабългари, алани и авари са съвършенно различни и несвързани помежду си, намерените в тях названия за бога са много близки помежду си - ИВИ, ЕВЕ, ЕФЕ, УВИ, АФА, АУ, ЕДФУ. Те могат да се разглеждат като форми на едно и също название за бог при сродни народи, или название предадено в малко променена форма в различните източници.

        На основа на горните аргументи, думата YBIΓI (АУЦИ) може да се представи като съставена от семантичната основа YBI - УВИ (вероятно "бог") и окончанието "- Γ I" (при аварите "-ЦИ", съгласно титлата сaniz auci). В аварския вариант на титлата на тази семантична основа "иви, иве, уве" съответства думата "ау", т.е и там присъства полугласния звук "W", но за разлика от прабългарското палатално "W", четено като "В", при аварите този звук е предаден със звука "У".

     Окончанието "- Γ I" (при аварите "-ЦИ") се среща като извънредно плодотворен суфикс в съвременния осетински език. Този суфикс може да бъде открит при много прабългарски думи (Котраг- Контраг, Елемаг, кърчаг, белчуг, Телериг). Окончанието "-ΓI" се среща и в езика фарси като суфикс. Например изразът bi-charagi (بیچارگی ) - на фарси означава "нелечимост, безизходност, безпомощност" и се образува от съчетаването на предлога bī = "без", персийската дума chāra = цяр, лекарство (еквивалентна на старобългарското цяр), и суфиксът gi, съответстващ на славянския суфикс "-ост".  Ако окончанието "-ΓI" в KANAΣYBIΓI има същата роля, както и аналогичния ирански суфикс gi, тогава изразът YBIΓI ще означава "божественост, обожественост", а целият израз KANAΣYBIΓI би трябвало да означава "КНЯЖЕСКА БОЖЕСТВЕНОСТ". Тази форма на превод се съгласува с по-късните титли и обръщения: "ваше величество, високоблагородие, превъзходителство" и др. под. В другия възможен вариант KANAΣYBIΓI ще означава буквално "владетел божествен", или на съвременен български "божествен владетел" или "владетел, чиято власт идва от бога". Това изглежда по-вероятно пред вид на смисъла на паралелната гръцка формула o ek Qeon arcwn - "който е от бога владетел". Този смисъл на титлата се съгласува с философията на върховната власт при ранните българи, съгласно която владетелят е човек, а не бог (или божи син), но упражнява власт, която идва от бога.

        Посоченият начин за етимологизиране на титлата KANAΣYBIΓI = "божествен владетел" показва, че още 50 г. преди княз Борис - Михаил, владетелската титла на раннобългарските владетели Омуртаг и Маломер е била KANAΣ, а не "хан", "кан" или "кана". Затова никак не е случайно, че такава титла се употребява и от внука на Омуртаг - Борис. След християнизацията (865 г.) и смяната на официалния гръцки език и писменост със старобългарски (893 г.), владетелската титла на Борис I (852-889) се изписва така: МИХАИЛЬ - ВЕЛИКИЙ КН¤ЗЬ БОЛГАРСКИЙ. Доста по-късно от Борис, владетелската титла "княз" се появява и при първите славянски държавици, образувани вътре в пределите на Първото българско царство - Велика (Южна) Моравия, или покрай него - Сръбско, Блатнешко, Хърватско, Северноморавско, Чешко, Краковско княжества. Подобно на Борис титлата "велик княз" се носи и от първите владетели на съюза на източните славянски княжества - Русская земля (Киевска Русь). В действителност, Борис не е княз, както често се твърди, а "велик княз", което предполага наличие на полунезависими княжества в пределите на неговата държава (примерно Южна Великоморавия, отвъддунавското княжество на Салан).

        Изказани са хипотезите, че Борис е заимствал титлата КúН¤½ь (в следващите векове КН¤Зь) от българските протославяни-езичници, които са я заимствали от готите (I–IV–ти век) и са я използвали като „племенен вожд”. В действителност, досега не са представени доказателства нито за първото, нито за второто, нито за третото твърдение. Факт е, че при готите е имало подобна титла kuni - племенен вожд, известна в старогерманската си форма cuning, kuning, при англосаксонците cyning [Николай Овчаров, Христо Андреев. Воленовият надпис и въпросът за титлата КúН¤½ь в българското средновековие. Нумизматика и сфагистика. IV, 1995-97, с. 101 - 105], което се явява главна опора на посочените твърдения. Това хипотетично заимстване обаче може да се подложи на съмнение пред вид на факта, че праисторическата семантична единица KAN ("мога, способен съм да върша нещо") стои в основата на жреческите и владетелските титли при много и най-различни народи: huan (китайска), khan (алтайска), kanez (източноиранска), kuning (старогерманска). Допълнително се предполага, че след въпросното заимстване титлата претърпява значителни промени в протославянските езици, ключова точка от която е превръщането на g от наставката ing в dz. В крайна сметка ing се превръща в -¤½ь. Друга подкрепа за хипотетичния готско-славянски произход на  КúН¤½ь се търси във факта, че днес тази дума присъства във всички славянски езици. Това обаче може да бъде късно явление, подобно на прабългарската дума „книга”, известна във всички съвременни източноевропейски езици, както на много други прабългарски думи, заимствани в много славянски и неславянски езици: печат, врач, капище, бисер, кумир, сан. Всъщност, в различните славянски езици думата "княз" има различно значение, понякога съвсем различно от оригиналното българско: сръбски и хърватски - кнез (племенен вожд, кмет), словашки – кньежа (племенен вожд, свещеник), полски – кшиондз (свещеник), български – княз (племенен вожд, наследник на владетеля) и от тук в руски  - княз (племенен вожд, наследник на владетеля). Липсват обаче преки данни, че думата "княз" е употребявана от протославяните преди образуването на първите славянски държави. Обратно, има данни, че оригиналната титла за архонт на племе при протославяните е била „вод, вожд” или „войвода”. Обратно, чуждите за славянските езици думи като княз (владетел) и витяз (победител) имат иранска структура и са най-вероятно с късен ирански произход (сравни иранските peroz – победоносен; berez – висок, бял, от тук балас - Баласчев; tavräz – трезв, mäläz – мелез; namäz – молитва; kafäz - кафез; перваз; чапраз; намаз и т.н.).

         Изказаното твърдение може да се подкрепи и с Именника на раннобългарските владетели, (известен в миналото като Именник на раннобългарските князе) който изобилства с прабългарски календарни термини и лични имена. Единствената владетелска титла спомената в този сборник е "княз", с която е описано управлението на Аспарух и петимата му предшественици. Интересното е, че значително по-късната алтайска (тюрско-монголска) титла хан/кан (по-точно khan) не се споменава при нито едно от изброените имена.

        Напротив, титлата khan винаги се споменава в текстовете, описващи владетелите на ранните тюрки и монголи. Владетелската титла при ранните тюрки и родствените им монголи е съвсем различна по език и форма спрямо KANAΣYBIΓI. Например при тюрките тя е гласяла на тюркски така: tängridä bolmuš khan (буквално: станалият чрез небето кан/хан) или tängri jaratmyš qhan (буквално: поставеният (jaratmyš) от небето (tängri) кан/хан (qhan)) [В. Бешевлиев. Първобългарите. Бит и култура. Изд. Наука и изкуство. София, 1981. С. 42 и 113]. Такава е титлата на владетеля Билге, записана в Орхонските раннотюркски надписи (VII-ми век). Ранномонголската титла на Чингиз хан е гласяла по монголски така: mongka tângri-yin kütchün-dör – владетел (mongka), поставен от бога-небе (tângri). От сравнението на титлите при българските с тези при тюркските и монголските владетели веднага се набива в очи различният език на българите от този на тюрките и монголците. Като фундаментални, етноопределящи названия за "владетел" и "бог" българите употребяват източноиранското УВИ (бог, Слънце) и индо-иранското "канес" (княз), докато монголците и тюрките използват съответно tängri (небе, бог) и qhan (хан, кан). Не случайно, във владетелската титла на ранните българи думичката Тенгри е пропусната, просто тя не им е била известна. Освен това, ранната тюрско-монголска титла qhan (хан, кан) се е отнасяла за вождове на племена и чак след превземането на Китай от Чингис хан (XIII-ти век) става държавна.

       Много характерните и сходни български думи уви (за съжаление не!) и уж (може би да!), може да са реликт от езика на прабългарите: уви, уж = бог, божа работа, всичко зависи от бога! Едно от най-разпространените български (и като следствие южно и източно-славянски) имена, Иван (Ïwannú), въпреки че произлиза от старозаветното еврейско име Yohanan (богопомазан) през гръцки (Ιωάνν), вероятно е осмислено като прабългарска форма на УВИ, ИВИ. Чрез прибавяне на суфикса "-ан" за образуване на прилагателни  към ИВИ се получава ИВАН - на езика на прабългарите "божествен", калкирано на Божан, което обяснява извънредно широкото му разпространение. Забележете, че това име се среща при другите европейски езици във форми (Йон, Йоан, Йохан, Жан, Джон), в които категорично липсва двука "В", докато в българската форма този звук присъства и издава връзка с думата ИВИ - бог. Обяснението, че това "в" произлиза от гръцкото "ω - о микрон", възприето като полугласната W - У е неубедително, защото в старогръцки и старобългарски това "о микрон" се чете винаги като "о", освен това сходното гръцко име Iwakelm (бог дава) се превръща в старобългарското Ioàêèì (Йоаким), а не в Иваким. Доста разпространеното и колоритно българско лично име Йово също може да произлиза от ИВЕ (Еве) и да означава "божествен" или Божан.

 
ДОПЪЛНИТЕЛНА ЛИТЕРАТУРА:
 
1. Бакалов, Г., “Средновековният български владетел”, С. 1985, с. 95
2. Степанов Цв., “Власт и авторитет в ранносредновековна България”, С. 1999
3. Степанов Цв., “История на българите...”, С. 1998
4. Добрев, П., “Прабългарите. Произход език и култура”, С. 1991
5. Николов, Г., “Проблеми на прабългарската история и култура”, т. ІІІ, Ш. 1997, с. 85 - 88
6. Бешевлиев, В, “Първобългарите”, С. 1981
http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Titlata%20kanasuvigi-final.htm

[Гален]

Барадж, двата материала/твоя и на Маротворец/ са напълно противоположни.
Според теб, на кой от двата трябва да вярва читател, който няма грам поглед към "новата история"?

[baradj]

Се си мисля че трябва да се представят повече от една гледни точки , за да се достигне до правилните заключения. А твоя коментар е неоместен.

[Гален]

baradj, Иванов не търси, където и както трябва. Оплел се е здраво и в чужди ялови "творчетсва"!
Едно цитатче за размисъл, от един много добър материал:

"Човек може да види глуповата лигавина, разливаща се по колективното лице на специалистите, ако им се каже, че древните гърци може да са заели своите букви от българите. Все пак, тъждествата българи = траки = македонци = пеласги (виж Помпей Трог [Книга VII.I.2 – “Garnier” (1936 г.) – резюмето на Юстин], т. 1, стр. 155) би следвало да активира някои лениви мозъчни клетки. Дионису от Милет (Dionisu Miletus), на който се позовава Диодор Сикул (Diod. Sic., 3.67.12), казва, че пеласгите са били първите, които са употребявали буквите на Кадм (от когото гърците са ги заели). (Виж G. Sotiroff, KOINH и IDIAI, “The Classical World”, Филаделфия, декември, 1968 г., стр. 131 - 132.)"

Все повече доказателства излизат, че циганорите, които ни се водят южни съседи освен крадци на история, са "взели на заем" и нашата стара АзБука-Тракийската!

В подкрепа на това, ето още едно малко цитатче:

"Имаме също и поразяващия случай с името на местност Нестане, което мистериозно е убягнало от погледа и на древните, и на съвременните филолози. Павзаний съобщава, че в Аркадия той минал покрай руините на селище, наричано Νεστανη, близо до което Филип II Македонски някога разположил своя стан [70]. Един поглед върху тази дума е достатъчен, за да ни убеди, че пред нас е случайна транскрипция на старобългарската дума НА СТАНЕ, означаваща “в стана, в лагера, в бивака”. Νεστανη няма смисъл в гръцкия език. Павзаний трябва да я е записал както я е чул от някой местен човек.
...
И накрая, ‘αρβυλαι е било названието на вид обувки, носени по селата. Произходът на думата, казват Lindell и Scott, бил неизвестен. Nonnos смята, че това е стара дума [71]. На български и до ден днешен една от думите за означаване на меките кожени обувки (мокасини) е “цървули”."
------------------

Та Ивановите изследвания не струват...! Единствено могат да заблудят някой започнал да търси истинската история.
 

[baradj]

Във всичко има лъжа и истина. Въпросът е дали човек може да я ръзлочи. А и няма да е етично да корегирам статията.

[BatvAN]

....
"Имаме също и поразяващия случай с името на местност Нестане, което мистериозно е убягнало от погледа и на древните, и на съвременните филолози. Павзаний съобщава, че в Аркадия той минал покрай руините на селище, наричано Νεστανη, близо до което Филип II Македонски някога разположил своя стан [70]. Един поглед върху тази дума е достатъчен, за да ни убеди, че пред нас е случайна транскрипция на старобългарската дума НА СТАНЕ, означаваща “в стана, в лагера, в бивака”. Νεστανη няма смисъл в гръцкия език. Павзаний трябва да я е записал както я е чул от някой местен човек.
...
И накрая, ‘αρβυλαι е било названието на вид обувки, носени по селата. Произходът на думата, казват Lindell и Scott, бил неизвестен. Nonnos смята, че това е стара дума [71]. На български и до ден днешен една от думите за означаване на меките кожени обувки (мокасини) е “цървули”."
------------------

Гален бихте ли уточнили откъде са тия цитати?

Хм. Започва да става интересно.
Да си призная винаги съм се питал къде изчезват траките, след като българите идват на Балканите.Да са били изтребени всички?...Едва ли.
Или да са били претопени от много по-малобройното българско племе?...Също не звучи логично. По скоро обратното.
А ако се погледне под този ъгъл, наистина всичко си идва на мястото.
Нито са изчезнали траките нито е умрял езикът им. Просто това сме си ние и езикът им живее в нас.
Интересно е, че когато се заровим назад за корените си намираме все повече поводи да се гордеем.
Определено не сме като ония арабюги дето се гордеят че са потомци на "древни египтяни" докато не ги попиташ защо и една думица от писанията им не схващат.Тогава те намразват.
Пък не дай си боже "македонците" да изяснят произхода на българската дума край стана на Филип Македонски.  
Или "потомците на древните елини", думата "цървули" в "древните елински" земи.  
О,музо! Възпей, тоя гибелен гняв мирмидонски.....