Странника и Пътя

[хадзапи]

===========================

.........................................

- За хората на Пътя има само един начин да вървят по него. Отначало трябва да тръгнат, а това става като преместят крака си.

Момчетата се засмяха. Явно това, което им казваше Риз баба, им се струваше безсмислица. Това беше ясно за всеки човек.

- Да, да, не се смейте! Точно така е. Знам, че ви се струва смешно, но слушайте сега, за да разберете какво имам предвид.

За да се наречете хора на Пътя, това означава, че се движите по Пътя. Всеки Път се състои от крачки или разстояние. Вярващите хора и тези, които в живота си не са се замисляли за духовността си, стоят на място и не могат или не искат да помръднат. Те са като вкоренени. Много малко, единици, са тези които са прекрачили. За съжаление повечето от тези, които искат да се движат по Пътя, стъпват само с единия крак, после пак с него и пак с него, докато не се разкрачат съвсем и стане невъзможно да продължат. Така скоро те също спират. Пътят е обграден от стоящи и вкоренени хора, които гледат към него с копнеж и мечти. Това е така, защото хората не знаят нещо много важно. Хора, които искат да вървят, трябва да знаят следното: всеки човек има два крака.

Момчетата отново се разшумяха. Днес Риз баба говореше само очевидни неща. Нима това беше мъдрост?

Старецът като че отгатна мислите им, усмихна се и продължи:

- Знам, че ви се струва смешно всичко това, което ви казвам, защото смятате, че го знаете. Това е капан. Не си позволявайте да не слушате само защото думите ви се струват познати! Това е капан, в който попадат повечето хора, които искат да слушат за Пътя и за духовното развитие. Те идват, сядат и задават въпросите си, но после не могат да се отърсят от това, което знаят и слушат това, което им говоря с ушите на знаещи хора. Така те чуват само себе си. Скоро разбират, че всичко, което им казвам, го знаят само защото думите са им познати, но не могат да вникнат отвъд думите и да видят новото ниво, което се крие зад думите ми. Скоро те решават, че им говоря банални, познати неща, които те си знаят и се отказват. Всеки един от тях решава, че повтарям едно и също или че „той това си го знае”, но не е така. Това се получава, защото те не разбират това, което искам да кажа на вас.

Всеки вървящ трябва да осъзнае, че за ходенето са му нужни два крака и ходенето е последователно редуване на крачка с левия и десния крак. Единият крак е „постигането”, а другият - „осъзнаването”. Ходенето представлява постигане и осъзнаване. То е непрекъснат процес на постигане и осъзнаване.

Има два вида хора: едните са кръстосали крака, седят, веселят се, правят си мохабет, говорят красиви неща, мечтаят и очакват. Това са хората на „осъзнаването”. Те се опияняват от „умни” разговори, харесват мъдростта, търсят авторитети и учители, крият се зад гърбовете на родителите си. Това са хора, които с лекота говорят за философия, религия, прераждания, езотерика, окултизъм и всякакви други магии, учения и чудеса, но не знаят, дори представа нямат, за какво става въпрос, тъй като за тях тези неща са само забавление. Те ги дъвчат с години, а понякога и цял живот, като шекер и петмез, без да искат и да могат да ги преглътнат. Такива хора не разбират за какво става въпрос. Това за тях са сладки мохабети, за по на едно кафе. Тези хора не живеят според нещата за които говорят и мислят. Това не е истински Път. Тези хора в най-добрия случай са прекрачили с единият си крак, например левият и са се разкрачили. Колкото повече мислят и си фантазират, колкото повече предвижват същия този крак, наречен осъзнаване, напред, толкова повече се разкрачват. От едно време това вече не е крачка, а разчекване и така крачката осъзнаване престава да бъде крачка, а се превръща в отрицание на себе си. Тогава започва да се нарича фантазиране, мечта, блян, празнодумие и празнословие. Това са хората, които се опитват само да осъзнават, но всъщност само си представят и преживяват, но не разбират какво е Път и че за да ходиш трябва да имаш и друга част от себе си и тя се нарича постигане. Да постигаш означава да си даваш сметка за цената, която се плаща. Не просто да говориш за духовност, философия или религия, но да направиш така, че да живееш според думите си. И ако за хората на осъзнаването Пътят е недостижим, той е толкова далечен и за хората, които разчитат само на постигането. Такива хора са дейни. В повечето случаите те са воини, смели и решителни, но при тях също има немалко трудности. Повечето еничари бяха такива. Защото когато само постигаш, но нямаш ниво на осъзнаване, си оставяш там където си бил. За съжаление скоро това, че не си осъзнат, се отразява и на постигането ти. Колкото повече се опитваш да постигаш без осъзнаване, толкова повече се обричаш на застой. Така скоро започваш да разбираш, че не се движиш напред.

Аз отначало смятах, че хората на постигането са по-близо до Пътя, може би, защото бях деен човек и винаги съм харесвал еничарите повече от мързеливите улеми, талиби и мюриди, които по цял ден седят на топло и разсъждават за това или онова. По-късно трябваше да си призная, че и двете състояния са равностойни. Няма значение с кой крак си прекрачил, след като си се разчекнал това означава, че не ходиш и не си се придвижил.

Много малко от хората са хора на Пътя. Това са хората, които са осъзнали, че вървенето се състои и от двете неща – осъзнаване и постигане. При тях всяка крачка с левия крак е последвана от крачка с десния и после пак и пак… Това е ходенето. Път има само за ходещите хора. Няма значение колко голямо прекрачване си направил, ако не го последваш с другия крак. Слушах много спорове как трябва да започне ходенето, дали с левия или с десния крак. Това няма значение. Това е важно само за тези, които още не са тръгнали и те в повечето случаи въобще не тръгват. За ходещите това отдавна няма значение, защото повечето от тях вече толкова пъти са редували ляв и десен крак, че са забравили с кой са тръгнали.

- При вас как беше, учителю? – попита Атанас.

- Понякога си мисля, че тръгнах с крака „постигане”, но не съм сигурен. Скоро разбрах, че тази картина не е съвсем вярна. Всъщност днес аз не мога да отделя постигането от осъзнаването и наричам това общо с една дума „съответствие”. Днес знам, че всъщност крачката никога не е изолирана, дори когато правиш крачката „постигане”, ти се облягаш на опорния крак, който е „осъзнаване”, постигането винаги се гради на нивото осъзнаване, което си постигнал, а когато искаш да осъзнаеш нещо се облягаш на опита си. И така за мен двете крачки винаги са едновременни и няма такова редуване.

- Чакайте, чакайте, учителю! Тъкмо ми се изясни и отново всичко се обърка – каза Атанас.

Риз баба бавно се изправи, като не спираше да говори:

- Това няма как да го разберете. То също е въпрос на разбиране и постигане. Сега можете само донякъде да го разберете или да го чуете, но за да кажете, че сте го разбрали, трябва и да го постигнете.

След това старият мъж се изправи и бавно започна да показва на момчетата как ходи. Той правеше това бавно и всичко отначало се стори на двете момчета някак гротескно, а по-късно и комично. Най-смешно обаче стана, когато след малко Риз баба започна да подскача с двата крака едновременно. Фигурата му заприлича на голям смешен заек. Момчетата гледаха странното представление и се чудеха дали да се смеят и как да реагират. Мъдър ли беше Риз баба или безумец? Отначало беше говорил неща, които всеки знае. По-късно беше обяснил и момчетата бяха схванали донякъде дълбочината на мислите му, но сега отново не знаеха какво да мислят.

Скоро мъжът седна и отново кръстоса крака под себе си.

- Трудно е да разберете, защото се опитвам да ви обясня едно нещо в развитие и пред вас се опитвам да развия идеята. Сега слушайте и следващата крачка, защото Пътят не търпи спиране и застой. Това е сложното на обясненията свързани с Пътя, че те изискват да се правят в развитие, следвайки крачките изминати в Пътя. Това обаче за хората свикнали да мислят и живеят линейно е много трудно и почти невъзможно. Затова често те схващат само противоречие в моите думи. За тях има противоречие, защото те не разбират това, за което ви говоря. Там където за стоящия и разкрачения има противоречие, за ходещия няма.
Слушайте сега следващото нещо.

Път има само за вървящия! Вървящите създават Пътя. Път сам за себе си няма! Движението и преместването създават Пътя!

Разбрахте ли! – попита старецът и погледна момчетата.

- Да! – отвърна Атанас.

- Едва ли! – охлади ентусиазма му Риз баба. – Ако си го осъзнал трябва да прекрачиш напред. Всъщност кой е по-важен Пътят или Пътуващият? Може ли Пътят да съществува без Пътуващ?

- Не може! – хитро отвърна Атанас.

- Защо? – попита дервишът.

- Вие така казахте.

Старият мъж само поглади брадата си. Той не искаше да спира мислите и „ходенето” по Пътя, затова продължи:

- Може ли да има Път без Пътуващ! Ти каза „Не!”, а може ли да има Пътуващ без Път?

Момчетата мълчаха. От одеве дервишът говореше безсмислици. Старецът знаеше, че момчетата няма да могат да разберат, но продължи да говори. Арабите имаха нещо, което наричаха "молитвата на отсъстващия". Това беше, когато нещата се казват преди още да могат да бъдат осъзнати и постигнати. Отначало на мюрида (ученика) това звучи като безсмислени и често дори противоречащи думи, но по-късно, когато той достигнеше до определено ниво, споменът за тези думи се събужда в него. Сега старецът правеше точно това. Така арабите започваха да говорят на току що родените си деца, преди още те да могат да осъзнаят думите им. Децата обаче слушаха и по-късно думите „избухваха” в тях и се събуждаха. Така израстването им беше съпроводено със събуждането на спящите в тях думи. Той знаеше, че няма да има възможност да води разговори с момчетата и да ги наблюдава как те се движат по Пътя, затова се опитваше да им предаде своята силсила и използва „молитвата на отсъстващия”. ("силсила" – дух, духовна яснота, прозрение, духовно общуване между учител и ученик).
Той продължи:

- Може да има Пътуващ без Път, макар той вече да не се нарича така. Всъщност следващият етап на Пътя е да осъзнаеш и да постигнеш разбирането, че Пътуващият, Ходещият никъде не отива и че дори няма преместване. Всъщност всеки човек само крачи, но под краката си има лента, която се движи. Така човекът ходи, но не се премества. Такъв е Пътят. Това е истинският Път. Скоро човек разбира, че не целите, към които се стреми, са важни и не това да отидеш на друго място или да избягаш. Всъщност ходенето е вътрешен процес. Пътя, който трябва да изминеш, е вътрешен Път, това е Път навътре в себе си. Скоро разбираш, че колкото и да вървиш по Пътя, си сам, а това което виждаш в далечината и след което тичаш е твоят собствен гръб. Когато се настигнеш затваряш Пътя и от линеен го превръщаш в кръг, а после все повече скъсяваш този диаметър, докато не превърнеш кръга в точка. Докато тичането в кръг с времето не го превърнеш в обръщане на място. Това е Пътят. Тази част от Пътя се нарича Път без Път.

- Нищо не разбирам! – призна си Атанас.

- Не е нужно. Само слушай!

- Пътят без Път ли е последната крачка по Пътя, учителю? Защото това ще унищожи Пътя.

- Нищо не може да унищожи Пътя, защото през цялото време Път всъщност не е имало. Така е с повечето неща в моето учение.

- Как така не е имало Път? Вие така отрекохте цялото обяснение, всичко което ни говорите от толкова време.

- Това, че си се привързал към Пътя, означава, че си спрял в някоя от крачките си. Трябва да продължиш! Това е сложното на вървенето. Не бива да се задоволяваш и да си позволяваш това или онова описание на света да ти хареса. Трябва да продължиш, дори когато смяташ, че си постигнал яснота. Знам, че ти хареса описанието на Пътя, което ти дадох, защото разбра нещо за Пътя, защото измина някакво разстояние. В момента обаче, в който спря, веднага се привърза към една част от описанието. Това е най-трудното в Пътя. Спреш ли, описанията на това ниво, на тази крачка, те примамват и те превързват с хиляди нишки към това място. Затова ти трябва да намериш сили в себе си и да разкъсаш нишките, корените на яснота, спокойствие и сигурност. Много хора си представят ходенето като нещо стабилно. Всъщност ходенето е едно непрекъснато контролирано извеждане от равновесие.

Като каза това старецът се изправи и показа колко смешно би било, ако човек стъпва последователно на единия или другия крак. Той се наведе леко напред, а след това с лекота направи две-три крачки.

- Това е ходенето контролирано извеждане от равновесие. Докато ходим не бива да имаме пристрастия или яснота. Повечето хора си представят себе си не като хора, които бързо стъпват от ляв на десен крак, а като ходещи дръвчета, които вместо крака имат коренища и които след всяка крачка спират, оставят корените си да се впият в земята и да им дадат стабилност, а после пак прекрачват. Такова ходене е много бавно, мъчително и е свързано с непрекъснато късане на връзки, които сам си изградил и заздравил.

Има и следващо ниво, след Пътя без Път. Това е стоенето на място, без да стоиш. Да изминеш Пътя без да помръдваш, да стоиш неподвижно, но да се движиш. Това е да бъдеш себе си, без да си.

- Има ли и още крачки по Пътя, учителю? – на Атанас му се струваше, че съвсем леко прозира идеята на стария дервиш. Той не можеше да си я изведе и ясно да я формулира, но се докосваше до тази дълбочина в думите на Риз баба. Поне така му се струваше.

Старецът се усмихна и каза:

- Аз дори не мога да ти покажа една крачка от Пътя, а той е безкраен. Много хора смятат, че когато завъртят една обиколка в себе си, вече познават Пътя и знаят всичко за него. Това е така, защото те са плоски и елементарни хора. Те са пленници на думите и смятат, че знаят всичко. Те са смешни и недостойни, защото техният свят, техният Път е двуизмерен, той е плосък и линеен.

Всъщност ние сме като коне, които препускат в един кръг и тичат все по-бързо и бързо. За „плоските” хора това е безсмислено въртене в кръг. Те казват: „Какъв е смисълът да се бъхтя да тичам в кръг? Вече познавам всичко в този Път.” Такива хора обаче винаги бягат само по периферията на кръга и не могат да осъзнаят, че трябва да тичат към центъра. Там, в центъра на кръга, е същността.

- Разбрах! – решително каза Атанас, защото му се стори, че има яснота.

- Но, дори и това не е вярно – продължи, без да го слуша, Риз баба. Всъщност Пътят не е двуизмерен. Когато аз тичам в кръг, за „плоските” хора това е точно така. За тях моето тичане, като обезумял, е тичане в кръг, а за мен това е тичане по спирала, защото за мен Пътят не е двуизмерен. Гледано отгоре аз тичам в кръг, но погледнато отстрани, обемно, аз тичам по една спирала, все по-нагоре или надолу, няма значение. Има два вида спирали. Едните са като пружина. При тях движението винаги е еднакво отдалечено от оста й. При другите спирали, освен движение нагоре или надолу, имаме и приближаване към оста й. Движението по Пътя може да стане по единия или по другия начин. Когато е по втория начин на „плоските” хора ще им изглежда като тичане към центъра на кръга.

Успех на Ходещите и Тичащите!

[хадзапи]

- Още по-сложно е – продължи странния си разказ старецът.

Ние, хората, с душата си вървим един Път, а с телата си, в живота на тия тела, вървим друг Път, който обаче само изглежда, че е различен.

Душата на човека е тая, която „първо върви”. Тя дава насоката на Пътя и стъпките по него, дори и на тия човеци, които живеят сякаш са я загубили и самите те са се изгубили в мрака на изживяването си. Душата на човека живее и „вижда” различно. Тя също си има „свой свят” в който съществува като душа и където е като „у дома си”. Този неин свят е нещо странно за нас, свикналите да гледаме на света, като твърдина, живот или смърт, страдание или болка. И все пак именно от Света на душата се управлява и живота ни като хора. Това става като душата на всеки човек управлява живота ни тук на земята, какъвто си го представяме и виждаме. Дори в този момент, сега да говорим, да сте точно вие тук, за да съм аз това което съм в този момент… да се случва всичко това, са били нужни много години на особени случвания, на събития, които сякаш изглеждат отделени, случайни, хаотични, умни или глупави, смешни или тъжни, безсмислени или поучителни… Помислете колко неща е трябвало да се случат вие двамата в този момент да сте тук. От колко много подробности и сякаш безкрайни малки неща е зависело вие сега да сте до мен. Тук, на това място, по този начин, с тия очи да ме гледате…

Така душата на човека живее в свят, където живеят всички човешки души. И там те се „разбират” и са взаимно преплетени в особени връзки, по един магичен начин. А тия връзки тук, на земята, в нашия познат живот, се превръщат в познанства, приятелства, омраза или обич, между деца и родители, между напълно непознати и неизвестни хора, или пък такива живеещи заедно… за определено време. Всички промени, развития или западане, всички случки в живота на човека, първо се случват в света на душите ни. И като се случат там, душите се свързват или разделят, или пък между тях остават връзки и чак след това се случват и тук, на Земята, в познатия ни живот.

С всичко това искам да кажа защо нишката на съдбата на всеки човек е онова, което е животът на душата – в нейния си свят на души. И като се говори за Път и Пътуващ, пътуването не е като да отидеш от едно село до друго, или да пътешестваш до непознати земи и народи, а е нещо съвсем различно. Защото където и да отидете, колкото и да вървите, всеки от вас носи душата със себе си и именно тази душа е онова което прави живота му. И ако нещо вътре във вас се бунтува, или пък остава неудовлетворено, дори да се опитате да избягате, няма къде да отидете. Защото където и да отидете, колкото и далече да е това, винаги ще носите душата в себе си. Защото душата ви дава крака и тя ви кара да се движите.

Някои хора са на по-високо духовно ниво, успяват да погледнат по-дълбоко в душата си и да чуят тънкия й глас. Понякога този глас е странен и се чува насън или достига до нас чрез думите на друг човек, чрез вятъра в гората, или пък с нашепването на листата. Когато този вътрешен глас иска да каже нещо, ще намери начин за това. Ако човек не го чува, душата се свързва с друга душа, която има връзка с този човек. Чрез нея той предава посланието си на човека. Ако човекът не е готов, дори по този заобиколен начин да получи това послание, ще се променят „случайности” в живота му, точно такива, от които той е зависим и той ще разбере.
Аз съм човекът, който ще ви каже неща, които всяка зряла душа вече е разбрала. И затова моите думи, независимо дали сте ги разбрали, ще останат във вас. И когато дойде времето, ще се „сътворят” в дела, в мотив да правите или не, да изберете или не. Аз съм само посланик, който се оставя да е използван от вашите души, чувам гласа им, повика им и се отзовавам на тях. Така някой ден и вие самите ще кажете или направите нещо, което да е породено от повика на друга душа.

Искам да ви кажа нещо и за „гласа” на душата във всеки един от вас. Когато егото е заслепило ума и чувствата на човека, когато е разпалило пожара на живот, потънал в изживяване, тогава гласът на душата се губи в толкова „шум”. В главите на всеки човек егото говори с разни гласове, случки, спомени, представи, мечти, рисувайки картини… Всичко това е преплетено с образите на родителите ви, приятели, „важни” хора или просто образи-фантазии. Този шум никога не спира. Егото се стреми да ви обсеби, бори се да бъде център на внимание и затова държи вратата към душата ви затворена, и вие не чувате гласа й.

Понякога се случва его-гласовете в главите ни да затихнат. Това като че ли става само, без ние да го правим. Но всъщност го прави душата ни. Тя прави така, че ние да изживеем нещо много силно, толкова разтърсващо, че умът да се обърка и дори за малко да се изключи. И дори да са само мигове, заедно с ума се изключват и тия гласове, с които той заглушава душата ни. Често в тези моменти,  в главата на човек сякаш проблясва светлина и изведнъж той добива усещането, че някаква мъгла се разсейва и започва да вижда ясно и  много надалеч. Изведнъж мислите му стават кристално ясни, той започва да вижда толкова много неща и прозира колко е голям светът, разбира скритите тайни, които движат него и вселената. Той сякаш проглежда с очите на Бог – вижда всичко, вижда надалеч в безкрая. Не чувства, не се страхува, не се тревожи за нищо…

Именно така живеят хората, които имат връзка с душата си. Хората които намират начин да накарат гласовете и очите на егото да станат слаби и по този начин да живеят с душата си един живот, сред хората, в тяло на човек. Това са хора, които чрез гласа на душата си различават в себе си Eгото и Aза. Но какво се случва в другите, които са просто „прекъснати”? Понеже тези мигове на тишина са редки или случайни, веднага след тях шумовете на ума се завръщат и прекъсването минава като нещо странно и необяснимо. Усещането е като за сън, който не можем да си спомним, нещо мъгляво, маскирано като мимолетна фантазия. Така хората не могат да разберат какво се е случило.

При някои хора душата им прави по-често такива „прекъсвания”. Те все повече започват да забелязват това прекъсване и то започва да привлича вниманието им. Това ги кара да се самонаблюдават и да опитват да запомнят какво им се случва. Осъзнаването на тези мигове на „прекъсване” започва да става все по-задълбочено и познато. Интересът на човек към тях става все по-значителен. Това се случва постепенно и се натрупва с времето.

- Учителю, защо тогава душата на човека не направи веднага каквото е нужно и да спре гласовете на егото, за да отвори вратите на гласа си? Нали тя определя всичко, нали тя има силата да реши какво да се случва тук? – попита едното момче.

- Аз също имам въпрос – обади се другото.

- Един по един – отсече Риз баба. – Въпросът е много точен и на място. Благодарен съм, че въобще разбирате думите ми. Но, за да отговоря трябва да ви обясня нещо, което не мога да опиша и което излиза отвъд това да си говорим за тайните на живота. Това нещо най-лесно мога да нарека Дух. Думата ви е позната, нали? Толкова хора използват, правейки се, че им е ясна. Душата на човека не е Духът. Духът е нещо преди Душата. Духът е онова от което произлиза самата душа, от което е изграден светът на душите, а оттам  и човешкият свят. Духът пронизва всичко това. Ако си спомните как описах връзката между света на Душата и света на хората, и казах че светът на Душата е по-големия свят и заради това той управлява нашия свят. Именно така светът в който „живеят” душите на всички същества, а не само на хората, прави така, че да управлява и да се отразява в света, в който всички живеем. Каквото е отношението между света на душата и човешкия свят, такова е и на Духа спрямо света на Душата. Духът пронизва всички светове. И ако приемем, че всичко, за което говорихме, стои в една голяма къща с много чардаци, то на най-високия стои Духът, на по-ниския – светът на Душата, а на земята е човешкия свят, където живеят телата ни и който виждаме с очите си на хора. Важното е, че колкото по-висок е етажът, толкова това, което се намира на него, е по-широко и управлява долния етаж. Точно както царят в царството, който е на върха и управлява всички под него. Царските поданици и придворни управляват подчинени си. А най-отдолу, там където са селяните, няма по-ниско ниво и те няма кого да управляват. Тях ги управлява царят, чрез многото си придворни. Всички знаете, че понякога придворните се опитват да правят не това, което им е наредил царят. Те се опитват да бъдат нещо като царе на подчинените си. В света на егото това е възможно, но духът управлява всички светове, дори когато не разбираме това.

Хората, които започват да стават различни и по-задълбочени се замислят за всички тези неща. Независимо къде се намират, всички хора живеят вътре в себе си, по подобен начин и вътрешният свят е изграден от един материал. И хората, които започват да обръщат внимание на начина по който е направен вътрешния им свят, са тези, на които душата им все повече им напомня, че нейният глас е това, което чуват. И колкото човек е по-близо до себе си, толкова по-близо до душата си е. И той вече не само чува гласа й, а може и да гледа през нейните очи. Такива хора изглеждат странни в очите на хората около тях. Те виждат и чуват неща, които другите не могат и прозират през събитията. Често виждат неща преди да са станали, защото в света на душата нещата се случват предварително и едва тогава се случват в нашия свят.

Искам да ви кажа още нещо важно. Има нещо, което всяко дете, за да живее сред хората, за да е част от другите, прави със себе си. Когато то се ражда, вратата към душата му все още е отворена. Но после хората му насаждат един свят в който вратата към душата му все  повече се затваря. Но колкото и да е заглушен гласът й тя присъства и го управлява. И това, което се случва, докато затваряме вратата, оставя в нас нишка. Чували ли сте за нишката на Ариадна? Всеки човек има такава нишка и с нейна помощ той може да се измъкне от лабиринта, който представлява неговият живот и да се спаси от Минотавъра, който е част от нас самите. Чрез тези легенди някои странници живели преди мен, са оставили следите на живота си. А „малките хора” ги пренасят като легенди, предания и митове, които пък сред тях са именно потребните. Така културата на груповите хора се използва за „преносител” и поле за следи на съвсем друг тип хора – на Хората-Странници. Тия следи могат да се разчетат после единствено от друг Странник. И да бъдат веднага разпознати – както смисъла, така и дълбочината.

И така - във всяко дете, във всеки човек, душата намира начин да намери пролука в света на Егото и да извести за себе си. Когато човек е „обърнат” към себе си, може лесно да се научи да познава гласа на душата си, през вече споменатата ”нишка”, която никога не може да се прекъсне. По тази „нишка” протича нещо от Душата, към света на Егото.  Именно тогава се появява онова интересно нещо, което ще нарека Честност.

ЧЕСТНОСТТА е най-страшният враг на егото. Именно честността е това, което още от деца затваряме от другата страна на „вратата”. Всички ние живеем в свят, в който хората не са честни към себе си, а от тук и към другите. За да живеем в този свят се налага още от малки да се разделим с честността си. А тя е частица от душата ни. Когато едно дете, принудено от слабостта си, допусне да го възпитават, тогава най-важните за него хора – майка и баща, правят това за него. Това са най-важните неща за всяко дете, но то не може да осъзнае това, лесно се подмамва и оставя честността си в свят в който нея въобще я няма. Свят който съществува именно защото няма честност. Най-лесният начин да разберете това е чрез скритите неща. Вижте колко много пъти  в живота ви се налага да криете различни неща от живота си. Мислите си, че го правите в името на едно или на друго нещо, но тайните на всеки човек тръгват от идеите му за света, от самия него. Тайните в човека, тайните между хората, тайните между народите и държавите, всичко е обхванато в тайни. Защото това е царството на лъжата. Няма човек, който тръгвайки по Пътя към себе си, да не е открил колко много лъжи трябва да изрича и да изживява, колко много тайни трябва да пази и да се прикрива. Целият свят при Егото е изграден от лъжа. Дори най-близките хора се лъжат помежду си, често без дори да осъзнават това. Това става, защото преди всичко не сме честни със себе си, защото сме загубили връзката с душата си и от многото лъжи вече преставаме да разбираме кога лъжем.

Още от малки се учим да лъжем, в името на желания, блянове или поради изгода. Лъжа е всяка религия, всеки ритуал, всяка отвлечена идея и приказка. Но ние, хората, имаме нещо в нас, което по някое време казва: „Какво правя? Защо трябва да го правя? В името на какво?” Лъжата на всеки човек се разпространява в целия свят и заедно с останалите лъжи от другите хора се сливат в голямата, световна лъжа. През целия си живот хората биват разкъсвани от лъжата, но не могат да спрат, защото тя е като коварна мрежа, от която не можеш да излезеш, щом веднъж си уловен. Когато излъжеш за пръв път, след това не можеш да си признаеш, после лъжеш, за да скриеш първата лъжа, после пак и пак. Но, както се раждаме в света на лъжата, така всеки човек носи в себе си и „убиеца” на всички лъжи – честността. Егото на всеки човек живее най-добре в света на лъжата, защото то я създава.

[хадзапи]

Най-голямото предизвикателство за всеки човек е да стигне до точка, в която да си даде сметка, че не може повече да понесе безкрайното унищожително бреме на лъжата – най-вече към себе си.

Нито едно геройство, нито една битка, нито едно препятствие не може да бъде преодоляно, ако човек не успее да постави честността пред себе си и да я използва, за да се събуди за света на истината. Няма истина която да не започва с честност. Няма истина, която да не започва след спирането на тайните и криенето. Няма истина, която да не започва от това, че човек се открива, премахва границите си и го прави свободно, надмогвайки страха и ужаса от това. Още от деца на всеки от нас се вменява, че е грешка и е много опасно да си честен, открит и истински. Учени сме, че е ужасно да се разкрием и другите да видят какви сме, защото може да не ни одобрят. Заради това одобрение ние се разделяме на две части и се скриваме в тъмния си, затворен килер. Животът на човека е обречен да остане вечно разкъсан между „двете лица” с които живеем. Върху това е основано всяко страдание, всяка мъка, всеки конфликт. Нашият живот е лъжа, защото като скриваме нещо от нас в тъмния килер на сенките, другата част остава на светло, като лице пред другите хора. И именно това „лице” ние наричаме аз и тази маска живеем живота си. Но там, в скритите и сенчести места, живее друга част от нас, която е затворена и отхвърлена, но е жива. Тя също е наш аз, но макар и разделена от живота, участва в него подмолно и скрито. Всъщност ние го скриваме. Тъжното е, че след като се разделим и го скрием изпитваме болката от това разделяне. Започваме да трупаме живот и социални житейски умения, и постепенно всичко това се покрива с нов измислен свят, сред който да живее само „светлата” част от нас – тази, която е предпочетената от другите хора, ставаща и нашето лице пред света. Лице, което наричаме аз и му даваме силата да живее един разделен и измислен от нас разделен живот.

Това, че във всеки от нас живее едно ядро, което наричаме аз, но то е само разделена част, е основата на разделението на света сред хората.

Капана е още по-хитър – защото това, че сме разделени, прави така, че разделението в един човек, да го прави зависим от разделението при другия човек. Понеже остава за лице само една част, в нея остава следа, че тя не е цялото, остава една „недовършеност”. Остава един зов към възвръщане към цялото, към съединяването пак с предишното цяло. Обаче света предварително е сложил бариерата на страха там, вътре. И човекът преживява това разделение в себе си по два начина.

Първият е, че той остава недовършен. Все нещо му трябва, все усеща една празнота – именно заради липсващата част, което всъщност той самият е изрязал от себе си. Това усещане за празнота преминава в импулс, който да го компенсира. Така празнотата, поражда усещане за непълнота, за липса на нещо важно… и се появява естествения импулс, празното, липсата да се запълни. И човекът започва да запълва. най-простия и велик пример за вечното запълване на усещането за празнота се изразява в познатата на всички АЛЧНОСТ.

Няма нищо в живота на човек, което да не е подвластно на този силен първичен импулс – към запълване на празното. Обаче хитростта е, че това, че сме разделени и че живеем е свят на измислена лъжа, е тази непълнота, която усещаме в себе си, да прави празното винаги да го има – защото ние самите го поддържаме. И импулса, с който да го попълним винаги остава налице – и винаги и него го има. И непълнотата, почваща от разделението и лъжата, вечно е придружена от пораждащия се от нея импулс, да я запълним.

И второто – именно това, че ние хората живеем на групи, дава едно важно друго следствие – всяка част от нас, която наричаме аз, понеже е разделена и е налице импулс към запълване, взаимодейства със същото и у другите хора около нас. Така „частта” на един човек заради стремежа да се попълни, се среща със същото в друг човек, който пък има „различно лице, различна лъжа и се стреми да се допълни с различни неща”. Така хората помежду си образуват взаимодействие чрез своите части, които се стремят да се компенсират една спрямо друга. Ето това е основата на човешките отношения. На това се гради социалното битие между хората. И това го определя. Всички хора живеят заедно, защото ги обединява общите лъжи и разделението, което всеки от тях е принуден да направи, с идеята да оцелее. А всъщност оцеляването е само маска, с което прикрива факта, че заради потребностите си, е зависим от „другите”. И за да му ги дават те, си има цена. И условието е –даваме ти грижа, внимание, милувки, но само ако си угоден, („добър”). Това е първата сделка със себе си, заради която се разделяме. Заради нея, скриваме от себе си „неугодната” (лошата) част и оставяме да е лицето ни исканото от „другите” доброто-угодно на тях. И с това почваме живота ни сред лъжата. За тая „сделка” се говори още от древни времена и е казана със символни образи. Тя е вградена в легендите и митовете точно както горе казах за „нишката” на Ариадна. И защото както вече споменах, хората-деца това най-добре пренасят през поколенията.

По същия начин стои идеята за Сатаната и дявола, както и ангелите или вестителите. Но е много хитро завоалирана и много променена – за целите на Еговия свят. Най-интересното обаче е голямата лъжа за сатаната. Или ангела, който бил най-близкия до Бога. Най-умния, най-светлия от всички божии специални и издигнати синове. Но нещо се случило и той „възстанал”, защото чрез своята изключителност и вътрешна сияйност прозрял единствен една истина… Много важна истина…

И това е историята за човешкия стремеж към истината, за която няма цена, на която единствено можеш да се посветиш – единствено чрез своята честност. Измислиците за Дявола и Сатанаил после са украсени, като им се присвояват всички представи за злини, нещастия, беди, разрушения. И тази лъжа е прераснала като Ангела, който се опълчи срещу бог. Най-хитрото в това е подмяната на ролите на героите в тая история. Защото в основата на тази религиозна измислица стои една друга история, която също е намерила следите си сред легендите и митовете – дори скрита зад религиозните текстове.

„Един ден сред света на лъжата един човек слезнал от небето. Изправил се сред хората и заявил – "вие живеета в лъжа, лъжете себе си, после се лъжете помежду си. Направихте целия ви свят от лъжа и забравихте Бог. Така не оставихте Бог да слезне след вас, защото какъв ще е този Бог, в свят от лъжа. Така и самият Бог ще стане лъжа. И го направихте лъжа, като написахте и съчинихте истории за лъжовното лице на Бог, дори и на местата, на които лъжовно нарекохте "божии храмове".

За да дойде Бог сред вас е нужна истина... Има ли сред вас хора, достойни за истината. Хора, достойни да си спомнят как някога оставихте истината за себе си и направихте един свят от лъжа, опитвайки се да живеете именно в него."

Това казал вестителя и зачакал. А хората, влюбени в света на лъжите си, веднага разбрали, че за да се извади истината, за да си припомнят честността, целия им свят ще се разруши. Целия свят изграден от лъжа, ще се срути… И хората живеещи сред този лъжовен свят, също ще се погубят. И не посмяли да изберат истината – за пореден път. И за да забравят това, за да остане света, скрили още по-добре тия думи, зад хиляди образни измислици. Сега разбирате ли чий БОГ е образа, за който се говори в света на лъжата? Чий е гласа който слушате, когато ви говори "тоя вашия бог".

Оттогава те нарекли този небесен пратеник „разрушителя на светове” и подменили образа му със образите от своите си страхове. И този избор, тази възможност е непрекъснато вътре в душата на всеки човек – още от зачатието си… а дори и преди него.

Сега разбрахте ли защо ЕДИНСТВЕНИЯ ХРАМ, в който може да ДОЙДЕ БОГ, е тоя на храма на душата, изграден от честност и безпощадна откровеност. И да е заживян животк пропит и пронизан именно от ЧЕСТНОСТТА - като копието и стоителя на ЖИВОТ ОТ ИСТИНА.
Това е храма на честния човек - честен пред себе си, и чак тогава достоен да погледне онази своя част, на която другите невиждащи нарекли БОГ.

Знайте, че честността е разрушителя на света на Егото. Тя е онази свещеност, на която в Исляма нарекоха Джихад – свещената битка. Затова е наречена свещена, сакрална – защото тя е вътре в душата на всеки човек. Това не е битката между лъжата и истината, защото нито една истина не се нуждае от битка. Но точно от битка се нуждае всяка лъжа. Точно това е битката за оцеляване – за оцеляване на лъжата.

В името на света на лъжата ние хората направихме много лъжи и с тях скрихме лицето на истината… И битката за това криене е постоянна и не може да спре. Тази битка е обречена, но се води. Всеки човек я води. От това че хората водят битката за лъжата, от толкова много хора и животи посветени на нея, Лъжата сякаш вече се е обединила и сякаш живее вече свой живот. Тя се храни от силата на всеки човек живеещ в лъжа. И се съпротивлява на всеки човек, дръзнал да изкара острието на ЧЕСТНОСТТА в себе си. Тя е като жива, сляла в себе си огромния брой хора, заслепени от това, че наричат лъжата АЗ – с онова свое лице, на онова свое първично разделение, и на което някои религиозни хора скриха като „първороден грях”. И го скриха отново зад лъжи и хитра заблуда – все заради едно и също нещо – ДА ПРЕБЪДЕ СВЕТА НА ЛЪЖАТА, в която Егото да съществува. И нарекоха "зло" онова, което е способно да разруши именно света в който живеят - света на лъжата. Ето така се подмени ИСТИНАТА - и скриха честността като й сложиха с образа на злото - дори и на Сатанаил и глупостите за Дявола.

Честността е голяма сила – тя съдържа огромна енергия и веднъж изкарана на светло, веднъж използвана не може вече да се прибере обратно, да се скрие. Тя е като вода, която веднъж проникнала зад преградата е способна да разруши хилядите стени с които сме се оградили

И ето така се определя „детският живот” – живота на нашите разделени Егови „лица”.

Всичко това, което сега описвам се „знае” от Душата на всеки човек. Но е нещо, което е важно да се случва. И самото съществуване на Егото, в света на Еговите деца е просто етап през който душата на всеки човек е важно да премине.....


От книгата "Ятаган и меч" на Стоян Цветкашки (Токораз Исто)

[хадзапи]

През ада минах, но не спрях,
а вървях и вървях.
Над мен летеше моят страх
като гарван чер.
И чакаше да се предам,
себе си да му дам,
защото бях един и сам.

И беше мрак пред мен, и в мен
и тихи мъртви гласове
викаха ме при тях.
И аз за миг си пожелах -
да се спра и да заспя
и уморен да ида в нищото.

Някога някъде далеч
всичко все някога ще спре.
Срещу себе си стоях
И нямах път, но не спрях, а вървях.
И пак вървя, към себе си...

И по ръба на пропастта
аз вървях и вървях.
Стоях от тъмната страна
и обратно броях
години, дни, и часове.
Но не помнех кога
във себе си съм пуснал болката.

Това, което имам,
това, което нямам
това, което губя аз
и винаги намирам пак.

През ада минах, но не спрях
а вървях и вървях.
Над мен летеше моят страх
като гарван чер.
Следяхме се очи в очи
но не спрях, а вървях.
Оставих го далеч от себе си!

Ивайло Вълчев - "Нещо лично"

[хадзапи]

ПРЕДОПРЕДЕЛЕНИЕ     


Границата между предопределението и свободната воля е много фина!

Хората се делят на два вида :

ПЪРВИТЕ,когато се сблъскат с предопределението, се оставят на течението и то се превръща за тях в съдба. Те вярват че има съдба и че каквото да направят,ще се случи това,което съдбата им е предопределила. Те смятат,че усилията на човек са излишна съпротива и винаги са в различна от предопределението посока. Хората които се борят, според тях са такива които ритат срещу ръжен.Те казват: "Така ни е писано, съдбата е предопределена от Бог, така че, ако се съпротивляваш на съдбата, все едно се съпротивляваш на Бог и не приемаш това, което той е отредил за теб.

Приемеш ли че има съдба това означава да отречеш свободната воля на човек.

ВТОРИЯТ тип хора са воините. Много хора смятат,че воините отричат съдбата, но грешат.Всъщност в Пътя на война няма съдба. Воините чувстват предопределението, но те знаят, че чрез силата на волята могат да променят предопределението и да го моделират.Така воинът се налага над предопределението и воинът го превръща в Път. Именно за това се казва "Пътят на воина". Под воин не се разбира точно войник, а човек на духа и волята. И ако успееш от живота си да направиш Път, то за теб няма да има съдба, и дори Бог ще се съобрази с волята ти. Воините смятат, че свободната им воля не винаги е различна от предопределението посока. Великите воини се опитват да съчетаят Пътя си с предопределението. Това се нарича МИСИЯ.

Токораз Исто

[valko68z]

Здравейте,
темата е много интересна според мен , и е единствена  заслужаваща внимание,

...не искате ли малко да я разширим.
 
Не бях преглеждал форума досега , има много интересни нещица, но да си призная поне според мен, има и много неточни мнения,
 ако някой с неособено избистрени позиции , почне да чете наред , мисля че доста ще се пообърка.
Не е ли редно от тази гледна точка, примерно админите да изказват ,своето да речем ,насочващо ,определящо мнение , като се предполага ,че те поне са с избистрени позиции.
Всичко добро ви желая!

Ще се радвам да има повече лични мнения и надявам се спорове-градивни.

[хадзапи]

Веднъж един човек решил да вземе съдбата си в ръце и да поеме по своя Път. Тръгнал по изгрев, бодър и весел, щастлив затова, че е взел правилното решение, щастлив затова, че може да избира. Бил млад и енергичен, уверен в себе си, вече не се страхувал от сенките на нощта, бил сигурен, че вече нищо не може да го уплаши и да го отклони от Пътя, защото той следвал съдбата си.

Денят напреднал, слънцето се изкачило високо, а човекът продължавал да върви. Крачката му вече не била така енергична, но затова пък вече вървял уверено с умерено добре преценено темпо, пестейки силите си, за да може до вечерта да стигне там, за където е тръгнал, така мислел той, че още преди нощта да е дошла и ще е изминал Пътя. Дошла вечерта, отишъл си и залезът, човекът продължавал да върви по несвършващия Път.

Изгрели луната и звездите, призрачни сенки, породени от луната светлина, запълзели по Пътя, но Пътникът пазел в сърцето си спомена за яркото, красиво и сияйно слънце и не позволявал на сенките да го отклонят или уплашат. Мислел си и се надявал, че е почти стигнал, вече не виждал Пътя на повече от няколко крачки пред себе си и не знаел дали той свършва скоро. Внимавал в стъпките си, за да не би да се отклони в тъмното и да изгуби Пътя.

Нощта напредвала също както и човека, сякаш те напредвали успоредно един с друг и се състезавали, ала Пътя все си продължавал, нощта ставала все по-тъмна и по-тъмна, а призрачните сенки все по-големи, по-черни и по-страшни. Застудяло много, нямало го топлото и жарко слънце на небето, а крачките на Пътника вече изобщо не били бодри, нито енергични, нито уверени, а несигурни и плахи. Било му студено, не бил предвидил, че ще върви и през нощта, бил облечен леко. Споменът за яркото слънце в сърцето му постепенно бил изместен от безстрастната студена луна и от страшните сенки, на които нейната светлина давала живот.

Пътникът се отчаял, вече часове вървял през нощта, а тя ставала само по-тъмна и по-студена, Пътят нямал край, а той вече бил капнал от умора, нямал сили да продължи. Сенките го плашели, всичко го плашело, единствено звездната светлина му вдъхвала някаква слаба надежда, но звездите били тъй далечни и светели тъй слабо, че и тази последна надежда изчезвала веднага след като се появяла.

Пътникът вече бил отчаян, глупавите планове, които си бил направил преди да тръгне по Пътя, се оказали напълно погрешни, денят отдавна си бил отишъл, а той не бе стигнал никъде. Нощта явно никога нямаше да свърши, а той не можел да продължи напред, защото вече мракът бил тъй гъст, че Пътят не се виждал и на крачка пред него. Вече не знаел накъде да върви, бил премръзнал, изтощен и отчаян. Нямало изход, неговата съдба го бе захвърлила тук, в черната вечна нощ и го бе изоставила завинаги.

Човекът заплакал, заплакал с горчиви сълзи, заплакал за изгубените си мечти, за провалените си надежди и за черната си съдба. Плакал дълго, докато вече не му останали сълзи. Там седнал на Пътя, тогава в една паднала сълза, той съзрял слаба светлинка. Вдигнал изненадан глава и погледнал хоризонта пред себе си. Никога преди това не бил виждал нещо по-красиво, нещо по величествено, нещо по-ярко и по-прекрасно. Много пъти бе гледал изгрева, но никога не го бе виждал такъв сияен, сякаш сега се раждаше и го виждаше за първи път с чисти измити от сълзите очи.

Това бил неговият Изгрев, светлината му разпръсквал мрака в зората на настъпващия Ден. Човекът отново съзрял пътя си, той не бил свършил, а се простирал много надалече, дори отвъд хоризонта, просто през нощта не бил могъл да го види поради липсата на слънчева светлина. Станал и тръгнал, отново бодър, отново жизнен, стоплен и подмладен от лъчите на Изгрева, а в сърцето му греела и пламтяла една велика истина, едно прозрение, с което Пътя го дарил: “Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце”. Вече знаел, че ще върви много дни и много нощи, но също, и че на Пътя го чакат много красиви неща, много истини и много прозрения.



Разказах ви тази притча за отчаянието, защото тя показва много черти от вашия живот. Правите планове и тръгвате с надежда и енергичност да покорявате хоризонта. Тръгвате през деня, а забравяте, че ще има и нощ, забравяте, че ще има много трудности които не сте предвидили. Тръгвате, изпълнени с планове и надежди за това, което ще откриете отвъд хоризонта, пълни с илюзии. Когато нощта дойде, вие спирате и се отчайвате, надеждите ви и илюзиите ви пропадат, а хоризонта вече изобщо не се вижда. Както човека тръгнал по Пътя, вие започвате да плачете и да се оплаквате, да проклинате черната си съдба.

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце. Сълзите пречистват очите ви и тогава настъпва зората на новия ден, за да победи мрака.  Тя е символ на преоткритият Път, всяка ситуация има своя изход, всяко затруднено положение е като черната нощ за вас, вие изпадате в отчаяние и така късате всички връзки с всички илюзии, които сте си създали и сте кръстили “бъдеще’, едва тогава настъпва зората за вас. Едва тогава съзирате изхода от затрудненото положение, което сте смятали за безизходно.

Най-тъмна и студена е нощта преди изгрев слънце.


Охи

[хадзапи]

Фанатизмът е характерен за малкия мозък и за малкото знание. Колкото по-малко знае човек и по-малко мислещ е, толкова по-убеден е в своите знания и правота, по-агресивен е в своето невежество и се опитва да го пръска наоколо. Малките хора имат нужда да следват някого или нещо. Те искат да бъдат последователи и вярващи. Именно те се фанатизират най-лесно. Смешното е, че ако един човек е фанатик християнин, той ще е фанатик и като мюсюлманин. Повечето фанатици са убедени, че изповядват истинската религия, но това не е така. Ако се бяха родили в друга странаили семейство, те щяха да смятат същото, но за друга религия. Фанатиците навсякъде са едни и същи. Затова ние, знаещите хора, трябва да се извисим над над фанатиците и да водим вярата и ученията в правилна посока, а именно към израстване на хората - на тялото, емоциите, философията и духа. Ние се стремим да бъдем отворени и да изследваме всички духовни учения.

- Но, учителю, много е трудно всички хора да бъдат на високо ниво на съзнание.

- Да, трудно е, но какво променя това? Аз знам, че това, което ти говоря, не ти харесва. Ти не искаш да слушаш философия. Знам, че като всеки млад човек, искаш да станеш силен и да побеждаваш всички врагове, които се изправят пред теб. Мога да ти кажа нещо много по-важно, не как да побеждаваш, а как да станеш могъщ. Да побеждаваш означава да се налагаш над другите. Да бъдеш могъщ означава да побеждаваш себе си и чак след това да наложиш волята си над другите.

Това обаче не може да стане, ако нямаш правилната духовна нагласа, не става само с искане.

- Има два типа хора. Най-много са т.нар. социални хора. Те изживяват себе си задължително като част от обществото. Те са непълноценни и така винаги се държат към обществото. Тези хора са продукт на обществото и разглеждат себе си само като част от него. Още от момента, в който се родим, обществото, чрез хората около нас, започва да ни облъчва с морал, със закони, кара ни да се подчиняваме и съобразяваме. Законите, които обществото ни налага, винаги са в противоречие с нашата натура и така, още тук, се залага началото на едно насилие над нас. Като добри и послушни деца, ние се опитваме да се събразяваме с тези закони, но това е в противоречие с ношите желания и натура. Така в нас се сблъскват две тенденции - желанието да спазваме законите и в същото време да бъдем себе си, и да живеем според собствения си интерес и желания. Повечето хора се оказват "завързани" по този начин и цял живот се борят със себе си и се мачкат.

Хората, които се подчиняват на законите на обществото са социални хора, те търсят опора и закрила в обществото. Те са малки хора, не достатъчно зрели, емоционално зависими и ограничени. Най-лошото е, че те никога няма да могат да надскочат тази рамка и завинаги остават уловени. От много милиони, понякога само един е от другия тип хора. Това са осъзнатите, зрели личности. Това са хора, стъпили на духовния път. Те са завършени личности, могат да живеят сами и да следват личния си Път. Това всъщност са истинските хора. На 1 милион - ЕДИН. Понякога може сред милиони да няма и един. Това са Хората Змейове. Тези хора не са индивиди, а личности. Те не се нуждаят от цитати, други учения или религии, които да ги изразяват. Всеки един от тях има лично учение, личен път и религия, и няма нужда да вкарва себе си в някакви рамки.

Сега ще ти представя нещата по-образно, с примери. Повечето хора са тревопасни. Те са примирени и слаби и пасат трева. Тях ги пази и им дава сила стадото. Хората се уповават на стадото. Всички ние, в началото, сме овце. Но идва време, когато някои хора решават и от овце се превръщат във вълци. Те стават хищници - силни и самостоятелни. Овцете мразят вълците и се страхуват от тях. Обществото мрази и изолира или направо унищожава, различните, тъй като има нужда от еднаквост. То непрекъснато изисква от своите членове да доказват, че са причастни към него. При най-малкия сигнал, че някой е различен или подлага на съмнение законите, които поддържат обществото, то го изгонва, отказва се от него и се опитва да го нарани. Така всеки вълк бива изгонен от стадото, а то не е и възможно мълк да живее сред стади от овце. Вълчата природа е да наранява и да се храни, а овцете се чувстват застрашени. Често вълкът осъзнава различността си чрез бунт към порядките. Така както млодият човек има нужда от бунт срешу родителите си, за да се отдели от семейството си, така е и с човека вълк. Той напуска обществото с бунт. Като говоря за човек извън обществото, нямам предвид, че той трябва да отиде в пещера или някакво затънтено място и да стане отшелник. Всъщност, голяма част от отшелниците не са личности, а индивиди. Чрез бягство от обществото те се опитват да олекотят Пътя, да имат време да открият кои са и да тръгнат по собствения си път.

Хората вълци, които вече са се изградили и имат собстевн път, също не са обречени на самота. Те могат да се обединяват и подкрепят, но това вече не е стадо, а глутница и въпреки, че са заедно, те успяват да запазят Пътя си. Еничарите са хора вълци. Те са змейове. Моята мечта е да създам глутница. Тя не трябва да има закони и правила, които да я правят стадо. Тук всеки трябва да има свобода и възможност за личен Път и собствени възгледи. И нека никой не се опитва да води и доминира! Вълкът няма нужда да бъде водач. Той си има Път и това му е достатъчно. Вълците имат водач, но той е пръв сред равни. Стадото има нужда от водач и пастир, от гега и куче, но ние сме вълци и овцете никога няма да могат да ни разберат. Не се опитвай да правиш от овцата вълк! Ако човекът пита какво е да си вълк, това означава, че той е още овца. Не му обяснявай, защото той ще започне да мечтае, но вълк така и няма да стане. Ако искаш да помагаш на овцете, значи не си вълк, а се мислиш за пастир. Човек, единствено сам може да направи от себе си вълк и никой, дори Господ, не може да му помогне. И когато веднъж станеш вълк, знай, че вече никога няма да бъдеш овца и пътят назад за теб ще е затворен. Затова не се колебай! Не се страхувай и не мисли за ползи и загуби.

- От думите ви оставам с впечатление, че вие сте първият и единственият човек с личен Път. Имало ли е други хора преди вас, които да са достигнали до това ниво на самостоятелност?

- Въпросът ти те издава, че още не си на нивото на вълк. Такъв въпрос биха задали те - овцете. Тях ги интересуват такива неща. Ние не се нуждаем от примери. За себе си ние сме най-важните и то не заради Егото си, а защото сме познали АЗА си. Ние сме първите и единствените. Нас другите не ни интересуват. Сигурно е имало и други, които са мислили по този начин, но все пак не като нас. Те са мислили като себе си, ние не сме взаимно съпоставими. Затова нашето учение е лично, не ни е нужен пример за подражание, нищо, в което да търсим подкрепа и потвърждение. Ние сме първите и единствените! Ние сме творци на СОБСТВЕНИЯ СИ ПЪТ!


------------------------------------------------------------------------------------------------------

- Бъдете винаги нащрек! Трябва да се променяте в движение! ННие ви учим, но вие не трябва да се пристрастявате към това, което знаете. Променяйте се и винаги продължавайте да се учите!

- Най-опасният противник на всеки воин е невежеството. Два вида хора са невежи: тези, които не са тръгнали по ПЪТЯ и тези, които са спрели. Невежеството убива. То води до подценяване на хората и враговете и надценяване на собствените сили.

...

- Във всяка ситуация трябва да имате голям избор и много изходи. Избирайте винаги правилните пътища и рядко прибягвайте до крайни решения! Вие държите в рацете си и двете крайности - и лекарството и хитростта. но помнете, с воинска сила можете да постигнете нещо, но не и да го задържите.

- Вие държите в ръцете си крайните решения. Но не бива да ги използвате за щяло и нещяло. Опитвайте се да се придържате към Пътя на умереност изачитане на останалите. Само така ще покажете, че силата е ваша. Силата се състои в това, да не използваш безсмислено насилие. Най-жестоките хора, които безконтролно използват насилие, са слабите и страхливите.

- Съвършенство може да постигне само този, който никога не бива доволен от себе си. Племахнете своята дребнавост, жестокост и страх. Тези трите са като ръка, която се е впила в гърлото ви и непрекъснато ви души. Много хора смятат, че това е тяхната сила, но те не осъзнават, че това е най-големият им враг. И не виждат по-далеч, от ръката, която стиска гърлото им. Те непрекъснато се борят за своето оцеляване и нямат време да се огледат и да видят света наоколо. Наричат себе си воини и смятат, че водят истинска борба, но всъщност воюват със самите себе си и никога не са водили истинска битка.

Ще станете истински воини, чак когато престанете да служите на тези трите и когато охлабите хватката на тази ръка. Какво като човек притежава целият свят, след акто е загубил себе си?

Единственият начин за постигане на съвършенство е чрез изпитването и преодоляването на болката. Някои мъдреци твърдят, че съвършенство може да се постигне и чрез преживяване на някакви положителни чувства. Но според мен това е невъзможно, тъй като само болката и стараднието движат човека напред. Всичко, което ни носи наслада, ни успокоява и ни кара да спрем. Така, че пътят на болката, лишенията и страданията е единственият Път към самоусъвършевстването.

За всеки човек, най-важното нещо е да бъде щастлив. Щастието не може да дойде само. Трябва да имаш търпение. Това, което получаваш е дар от съдбата, то е като костелив орех, но ако нямаш търпение да осъзнаеш, разбереш и обхванеш щастието в пълнота, никога няма да бъдеш щастлив.

Повечето хора не правят разлика между това да преживеят щастие и да бъдет щастливи. Едното е чувство и е мимолетно. То е само да се докоснеш неосъзнато до щастието. Те търсят нещата, които ги карат да се чувстват добре и да са щастливи, но не изследват щастието. Повечето хора смятат, че като вършат неща, които са им приятни, протягат ръка към щастието. И смятат, че това е краткият Път към щастието. Всъщност щастието не се постига и не се състои от това да правиш само приятни за теб неща. И такъв, кратък Път, няма. Щастие може да изпита само този, който преодолява, който се боре и опознава себе си. Само тогава е възможно да се постигне щастие. Но този Път не е кратък, нито прав, нито е лек и не е изпълнен с приятни неща. Краткият Път може да доведе до задоволяване на някои потребности, но никога до щастие. Щастие има само когато имаш себе си и успееш да направиш всичко, до което се докоснеш, осъзнато. Когато променяш себе си. когато преживееш трансформация и се издигнеш на ново духовно ниво. Само такъв човек познава щастието. Всички останали, само преживяват щастие, но не са щастливи.

когато постигаш или порменяш нещата около себе си, само задоволяваш Егото си, а Егото е безкрайно в потребността да бъде задоволявано.

Щастието е свързано само и единствено с теб. то няма нищо общо с това, което ти се случва в живота, който живееш. Невъзможно е отстрани да се определи дали човек е щастлив или не. това е лично преживяване и въпрос на самооценка.

Много хора смятат, че противоположното на щастлив е нещастен, но това не е така. Нещастен е отклонение от нормалното, точно както е щастлив. Когато човек не е щастлив, не е задължително да е нещастен, може да е в нормално състояние.

Всяко нещо, което хората правят, има причина. Винаги изследвай причината. Никога не гледай само какво прави един човек. Само така ще можеш да разбираш хората и постъпките им. Така ще се научиш да разбираш хората по-добре от тях самите и ще знаеш как постъпват и защо. така ще омжеш да премахваш причините из основи. И ще се научиш, когато изслушваш хората, да не чуваш какво ти говорят, а да разбираш къде е болката и слабостта им.

[хадзапи]

- Учителю, когато ни е много трудно, как да направим така, че да стиснем зъби и да продължим?

- Когато ви е най-трудно? На мен, когато ми е най-трудно се сещам за една поговорка и си я повтарям. "Преди да съмне е най-тъвно!" Вярвайте, че сте изчерпали лошото, че сте изпили докрай чашата с горчилка и се борете! Нека всеки следващ миг бъде борба! Така ще преодолеете трудностите. Трудностите не съществуват. Те са като болката, любовта и щастието. А тези трите не съществуват в действителност. Нима бихте допуснали да се огънете до нещо, което зависи от вас и е само във вас?

- Най-голямата слабост на воина е, че винаги иска да провери дали е най-добрият. Това нещо е заложено в него и той не може да се откаже от него. Върху него се гради чувството му за чест. Воинът иска да бъде винаги честен пред Бог и затова иска всеки момент да докаже, че е най-добрият. Така всъщност върви към собствената си гибел, но това е Пътят на Воина.

- Този, който се е обрекъл на Пътя е винаги сам. Ние нямаме дом и родна земя. Битката е нашата родина. Където сме ние, където има битка, там е нашият Път.

Не ви ли прави впечатление, че Учителят-Мъдрец говори само за Път, а не учение, философия или религия?

- Повечето хора искат да опознават света, но го правят някак извън себе си. Те наричат това наука, учение или религия. така те мислят, че научават някакви неща за света или Бог, но те са обвързани с тях. Именно затова те претендират, че това е обективно знание. Но то съвсем не е така. Тъй като тези хора не познават себе си, те не могат да постигнат никаква обективност.

- Но нали сме субекти?

- Да, така е!

- Но ние, като субекти, няма как да знаем каквото и да е за обективността. Колкото и да опознаваме себе си, ние няма как да опознаем обективността.

- Всъщност никога не можеш да се доближиш до обективността, но като познаваш себе си знаеш как изкривяваш действителността и можеш да го вземеш предвид.

- Когато учението или философията са вътре в теб, ти живееш според тях. Когато не разчиташ на постулати, а на живо, порменящо се, гъвкаво учение, това се нарича ПЪТ. По Пътя не са важни бордюрите и ограниченията, не е важна посоката или дължината. Пътят няма край и начало. Най-важното нещо е вървенето, но не преместването, а вървенето, заради самото движение. Само когато имаш Път може да се наречеш воин. Воинът, където и да се намира, каквото и да прави и на Пътя.

Ако аз кажа: "Трябва да предоставите Пътя си в ръцете на Бог!", повечето хора, ще помислят, че ги приканвам да се оставят на волята на Бог и признавам, че има Съдба. Това обаче е така само привидно. Ако сте разбрали какво е Път, ще разберете какво означава да предоставиш Пътя си в ръцете на Бог. Да се съобразяваш с предначертанието си, но да бъдеш на Пътя си. Това е пътят на Воина. Това е власт на човека над своите постъпки и привързаност към божественото предопределение в едно.

...

- То е ясно, че всеки е смел на софрата, по-важно е обаче какъв ще бъде в гората.

...

- Битката не е да се наложиш над някого и да се опиташ да победиш. така не може да победиш. Не бива страхът, стремежът към власт, сила, пари или просто това да бъдеш победител, да те водят. Така не може да станеш велик воин. Битка е да откриеш себе си, да видиш душата си, да я извадиш, да я резкриеш пред останалите.

Човек не трябва да бъде само бърз, а да осъществява контрол, защото понякога в бързината да нараниш себе си или някой от приятелите си. Когато работиш на ръба на своята бързина много лесно може да излезеш от контрол и да станеш непредсказуем. Понякога контролът е по-важен от бързината. За да се научиш да контролираш противника, преди това трябва да контролираш себе си. Много хора не разбират, че битката не зависи само от бързината. За да осъществиш контрол над битката, трябва да осъществиш контрол над себе си, трябва да спреш и да застанеш напълно неподвижно. Тъй като човек се движи, това е неговият начин на живот, не е толкова лесно да спреш. Много хора мислят, че е лесно да останат неподвижни, но когато го направят достатъчно дълго, разбират колко трудно е това. След като се появи желание за движение, трябва да издържиш и да останеш неподвижен, чак тогава може да считаш, че си осъществил контрол над себе си. Източните воини практикуват такъв контрол, някои наричат това медитация. Медитация в движение е, когато разбереш движението на различни мигове на застиване. Когато осъществиш толкова добър контрол, че да може да спреш във всеки един момент, това се нарича майсторство! Когато отработвате техниките с оръжие и битките, стремете се да отработите всяко движение като застиване. Трябва да разглеждате цялата битка като застинали моменти. Трябва да виждате цялата битка, стотици хора, като преминаващи от едно застиване в друго. Този метод може да ви даде "божествена бързина". Така винаги ще изпреварвате своите врагове, ще сте много по-бързи и ще се ориентирате много по-бързо от останалите воини. Запомнете преди това! Преди да се научите да се движите, трябва да се научите да стоите на едно място, неподвижни! Ако искате да запазите самообладание, трябва да го правите непрекъснато!


От книгата на Токораз Исто - "Еничар" - 1 том от петлогията "Ятаган и меч"

[persefona]

Респект!!!

Не просто съм Впечатлена. Тук, са изложени НЕВЕРОЯТНИ неща.

Битката не е да се наложиш над някого и да се опиташ да победиш. така не може да победиш. Не бива страхът, стремежът към власт, сила, пари или просто това да бъдеш победител, да те водят. Така не може да станеш велик воин. Битка е да откриеш себе си, да видиш душата си, да я извадиш, да я резкриеш пред останалите.

... и те да ТЕ разберат и да направят същото.

Може да не им хареса. Но по-важно е да постигнеш Власт (контрол) над самия себе си, а не над някой друг. Второто е обречено на провал, защото така би 'умъртвил' човешкото, а именно то те е издигнало до степен на осъзнаване.

Това, което искам да напиша, всъщност е, че много често загърбваме Важни за нас неща. Като незначителни. На никой не му се мисли върху "контрол" над себе си като реална Власт! над теб самия. Всеки прави аналогия с чисто физическата дисциплина или душевната медитация. А това всъщност- за мен САМОOСЪЗНАВАНЕ- е нещо много комплексно, освен от горните две, Но и от Волята, която е Силата ни.

Когато Джедаите казват: нека Силата бъде С теб.
Това означава- Нека Волята ти победи Човешкото в теб.

Когато Мисълта ми е част от едно такова Силно Съзнание, тя е Способна на всичко.

Важно е, да произлиза - енергията й- да е с позитивен заряд.

И тогава...

We are The champions!