Разпада ли се политическата система в България от Проф. дфн Андрей Апостолов
Авторът П. Анчев опонира на “някои политолози” и на “опозиционни политици” като отбелязва, че “политическите дискусии у нас никога не са спокойни, не се водят между разумно мислещи и трезво говорещи хора”, не засягат реално съществуващи проблеми, че безпаметно се повтаря: “Политическата система в България се разпада”. А авторът твърди, че у нас има стабилна политическа система, и по-важното - има парадигма на властта и на политическата ни система. Не може да се смята, че истината е някъде по средата, защото от Хегел знаем, че две противоположни мнения показват само, че между тях “лежи” проблем.
Понятието “парадигма”, по дефиниция от езикознанието, е пример, образец. И ако там езиковото правило е относително неизменно, то в обществените науки основната парадигма е валидна само за определен период. Още през 1969 г. Томас Кун определи, че в обществените науки парадигмата може да бъде цяло съзвездие от теории, възгледи, техники и пр., споделяни от преобладаващата част от членовете на едно общество и валидни през някакъв период. През този времеви период обикновено се натрупват факти или явления, които противоречат на господстващата парадигма. Натрупването на противоречия води до конфликтни ситуации, те биха могли да прераснат в криза, а кризите, ако не се управляват, могат да доведат до смяна на парадигмата, в разглеждания случай - до разпад на политическата система. Следователно, въпросът “Има ли разпад?” би могъл да се сведе до въпроса “Има ли политическа криза?”
Политическите кризи, по дефиниция, са съвкупност от обективни, независими от волята на отделни групи, партии и съюзи условия, водещи, евентуално, до разпад на политическата система. Кризата, да си припомним старата максима, се характеризира с това, че низините не желаят да живеят по старому, а върховете не могат да управляват по новому.
И ако у нас, според автора, сега не може да се говори за политическа криза и за разпад на политическата система, то конфликтни ситуации от най-различен характер (протести, стачки, негодувание) не липсват: негодувания на шофьори на таксита в София, учителска стачка, протести на животновъди и прочее. При всяко затруднение на кабинета или конфликтна ситуация опозиционните партии използват еднообразна тактика, която по таксономията на американския социален психолог К.Н.Томас може да се определи като “натиск с ниска степен на партньорство”, т.е. опозицията демонстрира непримирим антагонизъм.
Във всички споменати по-горе случаи правителството, напротив, се стреми към намиране на компромисно решение, към умиротворяване на всяка цена, към желание за квазитотално отчитане на интересите на опониращата страна. И възниква въпросът: “Коя е другата страна в споменатите по-горе три конфликта?”
Протести на шофьори след убийството на техен колега. Исканията на негодуващите шофьори, в крайна сметка, се сведоха до изискване за паник - бутони (а те бяха вече текуща практика в големите таксиметрови фирми) и до поставяне на химически тоалетни в някои от крайните квартали. Правителството не намери за нужно да оповести, че кръстовищата на столицата бяха блокирани по детайлно разработен план от определени фирми с определен брой таксита, паркирани така, че да парализират града. Или правителството не идентифицира силите, които му противостояха и които използваха негодуванието на шофьорите, за да проверят устойчивостта му.
Стачка на учители. Постигнатото споразумение между представители на учителите и Министерството на образованието и науката беше анулирано, за да продължи стачката до местните избори. Правителството не намери за нужно да оповести кой заплащаше за стотиците автобуси, докарали “стачници” от най-отдалечените градове на страната и кой имаше интерес от продължаване на стачката.
Няма да се спираме на т.нар. стачка на животновъди, макар че подобна “стачка” е новост в политическата наука, съгласно каноните на която стачкуват наемни работници срещу работодателите си. Дребни собственици, каквито са протестиращите, биха могли да протестират, да негодуват, да фалират, но не и да стачкуват сами срещу себе си.
В разгледаните примери ясно се проявяват сили със значително по-големи от слабите опозиционни партии възможности, които се опитват да насочват обществото към желана от тях посока. Може ли да се противодейства на подобни сили?
Може! И не като се изберат мажоритарно 20-30 депутати, а като се поучим от опита на малки страни като Финландия и Ирландия и приемем с политически консенсус Стратегия за развитие на страната, която да бъде ръководна нишка за управляващите, независимо от техния цвят.
През 1990 г. Финландия, например, изпада в тежко положение: рухването на СССР води до загуба на съветските пазари, БВП пада с 14% само за 2 години и достига равнището на 1983 г. В тази катастрофална обстановка парламентът на страната изготвя при общ консенсус национална стратегия, според която се запазват традиционни производства като телекомуникации („Нокиа”), спиртни напитки („Алко”), биотехнологии („Биоплюс”), цветни метали, дървопреработване и др., стимулира се износът чрез държавно подпомагане на продуктовото и технологичното обновяване на производствената гама, разработва се схема за инвестиционно, иновационно и технологично финансиране. По същото време правителството на страната изготвя прогнозата “Очертаване бъдещето на Финландия”, а парламентът създава Парламентарна комисия за бъдещето. Двата органа в синхрон отговарят на въпроси като: в каква насока желаем да се развива страната; какво трябва да бъде международното място на Финландия; как да се развива трудът; как да се подготвим за едно възрастно общество; какви изменения очакват финландската идентичност? В резултат на тази целенасочена консенсусна политика Финландия бързо излиза от кризата и още през 2000 г. заема първо място в света измежду 80 държави по конкурентоспособността на своята икономика.
България е далеч, много далеч от подобна консенсусна национална политика.
И така: Разпада ли се политическата ни система? Не! Системата засега е стабилна!Не, при условие че сегашното правителство със свои неадекватни действия и средният управленски ешелон, “затлачен” от негодни чиновници, с безхаберието си не доведат до прерастване на конфликтните ситуации в политическа криза.
А политическата криза се решава, обикновено, с качествени изменения в политическата система!
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article301#forum1799
