Пробвали ли сте да вървите със затворени очи по улицата? Просто ей така - вървейки по крайно познатата улица, по която минавате всеки път от и за вкъщи, си затваряте очите и се опитвате да погледнете на живота като на постоянно блъскане в невидими неща по пътя към дома, за справянето с което разчитате само на спомен и усет.
Ето какво се случи докато аз опитвах:
Беше тъмно, което помогна да задържам клепачите си по-дълго затворени. Това беше трудна задача - те постоянно напираха да се отварят поради предчувствието за сблъсък. Хората слава богу не бяха често срещано препятствие, но въпреки това при дори беглото им присъствие очите ми автоматично се отваряха без никакъв успех на противопоставянето от моя страна. Стените и големите предмети (като коли и кофи) се усещаха лесно, но въпреки това при невъздържано отваряне на очите ми (при напиращата мисъл "съвсем леко поне, ще се пречукаш") се оказвах поне на две крачки встрани от там, където си мислех че съм. И при един опит да събера тези две разминаващи се точки, в единното местоположение, което трябваше да представляват, се препънах в ниско стъпало. Очите ми автоматично се отвориха и се насочиха надолу без наличието на каквато и да било мисъл, а ръката ми по инстинкт последва звука от изтъркулила се от джоба ми монета по плочките, но на стотни от секундата преди да я хвана разпознах движещото се тъмно петно по земята като хлебарка. Моментално извадих от джоба си фенерче, с което осветих в радиус от два метра, но следа от монетата нямаше. А хлебарката виждах ясно в ъгъла, към който се бе запътила. Заинатих се да огледам още веднъж по-подробно, защото ясно чух звука от монетата и тя със сигурност беше някъде там. Но пак не я видях. Прибрах си светлината и си продължих.
Два факта привлякоха вниманието ми:
1. Имам нужда от светлина, за да намеря, това което търся.
2. Дори при наличието на такава, не винаги намирам това, което търся.
Имали ли сте подобни 3D опити и на какви мисли ви навеждат?