Душата на един Извор
Петя Кокудева
Никой не умря. Но и никой не оживя. Просто така се случи. Той не бе никой. Но не бе и някой. Просто така - една половина. Половин човек. Една от многото половини, които не образуват цяло. Просто защото някога вече са били цяло, но не са му обърнали внимание. Ни най-малко. Всъщност половин човекът бе забравил другата си половина някъде по пътя. И сега не можеше да я открие. Най-вероятно защото не я търсеше.
Не ме разбирайте погрешно. Половин човекът беше умен. Но беше празен. Вярно, само наполовина. Но скоро щеше да е съвсем празен, защото докато не търсеше изгубената си половина, губеше и тази, която имаше. И то много бързо. Мислеше си, че може да я напълни отново, ако някой го обича. Искаше да бъде обичан и с тази любов да допълни половината до цяло.
Първо си взе куче. Хранеше го под час. Водеше го в парка. Даже му махаше каишката понякога. Правеше всичко, което пишеше в книгите за домашни любимци. Но не му говореше. Само чакаше. Чакаше животното да допълни празната му половина с любов. Уви.
Затова половин човекът си намери жена. Водеше я на ресторант. Купуваше й цветя. Понякога миеше съдовете. Но не я питаше как е минал денят й. Само чакаше. Чакаше жената да допълни празната му половина с любов. Уви.
Накрая половин човекът отиде на църква. И започна да ходи всеки ден. Палеше свещи, целуваше иконите, рецитираше молитви. Но не се разкайваше. Само чакаше. Чакаше Господ да допълни празната му половина с любов. Но уви.
Един ден той почувства, че вече не е половин човек. Беше по-малко. Колкото повече се мъчеше да допълни душата си, да я съхрани в себе си, да не допусне нищо от нея да изтече навън - толкова повече от нея нищо не оставаше. Всичко правеше по правилата - нищо не изпускаше от себе си и всичко взимаше от другите. Уви, половината намаляваше. Сякаш стана четвърт човек.
Една сутрин не се събуди. Не че умря, просто чакаше да умре. Отвори широко очи, долепи ръце до тялото си, спря дъха си насила. Но не погледна навън за последно. Само чакаше. Чакаше смъртта сама да си свърши работата. Но уви.
Беше му останало съвсем мъничко от половинката, когато чу смях от долния етаж. Силен и искрен. От все сърце. Скочи от леглото и изтича надолу по стълбите. Влезе в апартамента. Там лежеше той. Не, не той - просто човекът на леглото много приличаше на него. Край него седяха жена и куче. Жената приличаше на онази, която той бе имал. Кучето - също. Тя го галеше по челото, а животното нежно ближеше ръката му. Мъжът на леглото умираше, едва дишаше, беше блед и немощен. И се смееше. Високо, волно, възхитително. Умря изведнъж - без стон, спазъм или огорчение. Без болка. Защото болката бе изписана върху лицето на жената и в погледа на кучето. Тях ги болеше, а не те умираха. Защото те го обичаха. Дори смъртта го обичаше. И затова го взе със себе си.
На другия ден половиният човек отново слезе в апартамента на долния етаж. Този път жената и кучето ги нямаше. На земята имаше само една снимка. На вчерашния мъртвец. Беше усмихнат. Сплиташе непохватно и нежно косата на жена си, а с десния си крак закачаше кучето, което също тъй нежно го бе захапало за петата. Той не чакаше. Не чакаше нищо от тях. Не искаше нищо от тях. Той не изискваше любовта им - той я провокираше, той я отприщваше, той я заслужаваше. Той изливаше навън всичко, което имаше да даде. Даваше го на тях, подаряваше им го. Обичаше ги независимо от това дали те му даваха нещо или не. Беше като извор. А изворите никога не текат към себе си. Те винаги текат към другите. Изворите никога не се превръщат в половина - те или са пълни, или са празни. Защото са се вляли в някого или нещо.
Никой не умря, защото и без това бе никой. Никой не оживя, защото и без това неговото не приличаше на живот. Просто така се случи. Той бе никой и някой. Половин човек. Извор без душа.
