За законите на инкарнацията

[Fiery]

Понятието за инкарнация,  е необходимия ключ за разбиране на човешкото същество . Безкрайно много от заблудите и нещастията на нашата епоха са свързани с това, че що и кой е човека - е потъпкано в забрава. Човекът не е идентичен с това, което нашите сетива възприемат от него. Всичко, което физически виждаме от човека, е само обвивка и съд. Самият човек - съдържанието на съда - е от невидимо естество. Във всеки от нас е инкарнирано едно свръхсетивно същество. И от животното ни отличава това, че дори душевното - което за животното е негов най-висш член - за нас е само обвивка и съд, вътре в който обитава нашата Азова същност.
Инкарнацията обаче, е не един готов факт, а жив и постоянно напредващ процес. Дори когато се ражда и идва на този свят, не би могло да ce каже, че човек е напълно инкарниран, дори и тогава, когато неговото тяло достигне зрелост и престане да расте. Именно тук лежи тайната на човешкия живот с неговите периоди и възлови точки,разчленяващи го на различни възрастови периоди, че духовно-свръхсетивното съдържание прогресивно завладява телесно-душевната форма и че невидимата същност на човека последователно и все по-дълбоко слиза в инкарнация.
Ако и днес все още бихме искали да имаме едно живо чувство за "инкарнация", трябва да знаем, че с третата си година детето навлиза в съвършено други жизнени елементи. Едно слабо предчувствие за това ще имаме, ако кажем, че докато е съвсем малък, човекът по своята същност е една загадка и едно чудо, които по-късно не съществуват в този си вид. Обикновено се пропуска, че по отношение на инкарнацията, първите три години от детството са принципно различни от целия по-късен живот. Тези три години образуват един междинен стадий, който води от живота на пред-раждането в състоянието на телесно въплъщение. Наистина, сега човек има едно тяло, но той още не живее в него. Той го опипва отвътре. През първите три години човешката душа бавно изгражда своето телесно жилище. И колко високо се издига тя - не само в битието си, но и в своето съзнание - понесена от ангели, както в предраждането. А после, по-късно: обърнем ли се назад към нашето детство, при третата година идваме до една граница, зад която не успяваме да проникнем с нормалните си паметови възможности. Това, което през първите три години изобщо просветва в съзнанието, то идва от една друга сфера. То принадлежи по-скоро на ангелите, отколкото на човека.
Но за всичко това, напредвайки в години, ние вече нямаме спомен.
Процесът на инкарнация, който пронизва целия живот, се разчленява на ритъм от 7 години. Всеки път, щом са изтекли 7 години, човек постига нова степен на инкарнация. Първоначално тези степени са доловими и външно. Така смяната на зъбите показва изтичането на първите 7 години, а половата зрялост на вторите 7 години. След 21-та година седемгодишните цикли са по-скоро въпрос на вътрешни преобразувания и не са така нагледно и ясно разчленими. Слизайки степенчато и последователно в душевно-телесното си съществуваме, човек привлича към инкарнация все нови членове от своята духовно-душевна същност. Погледът в този 7-годишен ритъм на човешкия живот същевременно води и до познание за органичната сложност и многосъставност, която е присъща на човешкото същество.
Нормалният ход на инкарнацията напредва през 9 х 7 години. Петата седморка (5 х 7 = 35) бележи средата на живота. До тук човешкото развитие слиза все по-дълбоко във въплъщение. От тук нататък това развитие е същевременно едно последователно отделяне от здравата и дълбока свързаност с физическото тяло. Висшите членове от духовния свят, напредващи сега към инкарнация, изискват едно бавно само-освобождаване. Средата на живота (35 г.) представлява един вид нулевата точка между спускането и издигането. Трагизмът на съвременния човек и особено на интелектуалния и т.н. "образован" наш съвременник е в това, че той не може да превъзмогне тази нулева точка по един плодотворен начин. Развитието си през първите 4 х 7 (28 г.) човек извършва по природа. Той идва без собствени усилия до петата седморка в средата на живота. От тук насетне обаче, по-нататъшното му израстване, предпоставя една вътрешна сила, която днес общо взето човек е пропускал да развие и за чието разгръщане официалния духовен живот на епохата не му предлага никакви духовни стимули. Става така, че зад прикритието на конвенционалното, твърде много хора, и преди всичко тези, които упражняват т.н. духовни професии, вътрешно остават там, където са били през своята 28-ма година. Те ще остареят само външно, не и вътрешно, и ще се спасяват в рутината и навиците на бюргерския живот, без и да разбират, че са останали вътрешно неплодотворни. Изпитанието на средната възраст ще бъде издържано само тогава, щом човек намери сили да продължи напред чрез вътрешна смърт и възкресение. Тогава природният човек умира. И един пръв знак, че силата за новото издигане покълва, е този, че в средата на живота човек постига една способност да живее така, като че ли вече е умрял. Само по този начин той има изгледите да достигне една старост, проникната от мъдрост и избавена от празни обороти. Тогава в края на живота може да възникне същото чудо, както и в началото му. И тук също има мост: между земния живот и телесно-освободеното съществуване на душата след преминаването и през портата на смъртта. Това е, което посвещенито дарява на напреднаата възраст и на годините преди смъртта.
Ние ще бъдем доведени до богати предчувствия и разкрития, ако се взрем в трите Христови години именно с съзерцание за последователния ход на човешкия живот. Живян е някога един човешки живот, в чиято 30-та година се влива великото чудо на Христовата инкарнация. В продължение на 3 години Исус беше истинския носител на Христа, Христофорус. Исусовото тяло и Исусовата душа бяха обвивки на висшия божествен Аз, смъкнат на Земята за целите на човекоставането. Възниква величавия първообраз на осветения от Небето живот.
За нормалният човешки живот годините 30-33 са точно неговата среда. За да напредне след това по правилен начин и за да развие нова вътрешна сила в душата си, човек трябва завинаги да имплантира един божествен небесен зародиш в своето същество. Човешкото бъдеще ще бъде на здрави основи, ако човек в средата на живота, между 30 и 33-та година постигне едно вътрешно присъединяване към Христовото Същество, и чрез това преодолее собствената нулева точка на живота си. В съответните години на всеки един човек, който се свързва с Христос, могат да преминат образи и подобия на всичко, което се разигра през трите Христови години.
И една друга утешителна тайна ни се разкрива, щом отправим поглед вместо към житейската възраст на човека Исус, към тази на Христовото Същество. За Исус времето между Кръщението в Йордан и Голгота обхваща средата на човешкия живот. За Христовото Същество това бяха първите три години. В една по-висша и незабележима степен се извършва същото чудо, което става в първите три години на всеки човешки живот. Трите Христови години можем да наречем божествената октава на трите ангелски години от най-ранното детство на човека. През тези три години в човечеството се вля един импулс на космическо детство и подмладяване. И щом Исус казва на хората:
"Ако не станете като децата не ще имате дял в небесното царство" - Той поставя пред тях целта: в областта на съзнанието да се отвоюва обратно онази сфера, в която - носено от ангели - живее детето през първите си три години. Исус може да отправи тази покана към човеците, защото Той субстанциално и в космическа величавост носи в Себе си сферата на детството, в през трите години на Своето човешко съществувание я вложи в остарялото и пресъхнало човечество. За отделните човеци трите Христови години съдържат изворите на онази сила, която ги пренася зад природното умиране на средната възраст. За човечеството в цялост, тази сила съдържа младежки елексир и панацеята, които неумолимо и радикално се противопоставят на всяко душевно остаряване, и втвърдяване.

Емил Бок
Трите години