Май Кришнамурти беше писал по темата... Но няма реално значение - тя съществува и без него, и без мен, и без вас които я четат. Въпросът е в това, дали човек трябва да захвърли нещата които идват отвън и да вярва само в това което идва от самият него. Аз лично се нагледах на километрични цитати в този форум и доста постни мисли около тях. Но ако поставя нещата така, насочвам вниманието пак върху начинът ми на възприемане във форума и за какъв според вас се мисля, което хич не ме интересува. В същото време се чудя дали човек наистина може да се отърси от нуждата да търси увереност и смисъл на нещата в чуждите такива, приемайки ги за свои. Защото в крайна сметка те не са негови. И дори няма значение чии са, според мен никой не може да спори за притежание на някоя мисъл или достижение. Важно е кой истински е достигнал до тях. Защото само ако си достигнал до нещо, можеш да го разбереш. Но ако просто го приемеш за свое, ти не го подлагаш на съмнение, то не може да еволюира, за теб е нещо мъртво и статично в мисленето ти. Животът обаче е точно обратното. Всяко мъртво нещо, рано или късно се вмирисва и разпада. Но човек се страхува, че е празен и смята, че чуждата мисъл ще го запълни. Наистина ли това става? Не си ли остава същия човечец носещ се по течението, без вътрешен стимул реално да търси? Не замества ли едно течение с друго, без самият той да се научи сам да плува? Разликата не е ли само в това как самият той ще се възприема и неговото его? Ето, нашият човечец чете думи на Човекът, вярва в тях... това прави ли го Човекът? Не са ли това просто игри на егото и самовъзприемането, без никаква качествена промяна произтичаща от тях? Може да се спори, че човек се нуждае от време и помощ, за да се научи да плува... но това ли е начинът? Да се осланя постоянно на някой друг? Някога ще се научи ли да бъде сам и отговорността идваща от това? Или винаги ще има пъдари и овце подире им?
Да ви кажа ли, защо човек си създава идоли и скоро няма да се отърси от тях, както и от думите които попива от тях с поредната надежда и трепет за промяна? Причината пак е егото. Ако ти идеализираш някой и нещо, лесно можеш да снижиш егото си и да станеш един вид негов роб. Той е недосегаем, велик, много над теб. Неговото и твоето его нямат допирни точки, за да се създаде конфликт. Получава се усещане за лекота и безпроблемност, което простодушният смята за досег едва ли не с божественото. А всъщност това е само началната лекота от прехвърлянето на отговорността към някой друг, което след време ще рефлектира не само върху другия, но и върху теб. Така дори и набеденият за идол, да не иска подобно отношение и отговорност, става жертва на чуждото его. Защото ако този други го приемеше за равен, за подобен поне, еготата им щяха да са в конфликт. Виж, стоим на една плоскост, а ти си повече от мен, знаеш повече, можеш повече... това значи, че аз съм дребен и малък. А аз не мога да се възприема такъв, аз не съм такъв... аз не мога да съм такъв... и аз трябва да съм някой. Тогава... ти на какъв се правиш и за какъв се мислиш. Какви безсмислици ми говориш...Та тези мисли са толкова отколешни и в толкова варианти са се разигравали. Може ли човек да си признае, че тези всички хора които идеализира по един или друг начин и вярва в думите им, са хора като самият него... но с една разлика - те са решили да бъдат някой, решили да плуват сами. Може ли човек да си признае, че той самият би бил като тях, ако беше спрял да се сравнява и мъчи да стане нещо повече или нещо по-малко от това което си представяше за себе си, а просто потърсеше своя собствен път? Няма значение как му изглежда този път - грозен или хубав, нисък или възвишен. Под предтекст за духовно развитие, подобно отношение те кара да следваш собственото си желание да бъдеш някой. И в крайна сметка можеш да стигнеш единствено до собствената си представа за този някой която си изграждаш, отбълсквайки се от представата си пък за този който си бил... но не и до нещо повече. Животът е нещо много повече от представата ни за него обаче. Тъй че не е ли много по-умно всеки сам да мисли над него, а не върху нечии представи за него, за да се спаси от своито собствени? Сблъскването на тези различни представи за живота е много по-интересно и пълноценно от затъването в една, но явно и това е урок който също дълго ще се учи.
Говоря общо разбира се. Ако някой се чувства оскърбен, че го слагам в тая категория, аз ни най-малко съм говорил за него и ме интересува да го слагам някъде. Отговорността за собственото му развитие пада не върху мен, а върху него. Проблемът си е само негов и си е негова работа как и какво ще разбере от написаното, както и по какъв начин и дали ще му отговори. Струва ми се, че като цяло всички са прекалено насочени към някакво необозримо бъдеще, като не виждат, че единственото с което в момента разполагат е това настояще. Хубаво, лошо - това е. И малко или много всеки има пръст в създаването му. Какво ви кара да мислите, че дори и някой да събере помията и оправи нещата, те няма да станат същите? Нали трябва да се разбират нещата които се случват, за да не се повтарят. Имам чувстовто, че голяма част от хората са настроени... идва ми един израз от книгите на Плеядинците - да се преместят от един пикник на друг. Ей тъй, без усилия, без особена промяна. Държа да отбележа, че това да се нагласиш за другия пикник не е промяна в смисълът който се търси... На хубаво всеки може да свикне. По труден е да се отговори защо в момента се е получило така и промяната на мисленето трябва да главно свързана с това. Та ето и още един въпрос - колко време човек отделя на собственото си развитие, което включва собственото му опознаване и борба с проблемите които вижда, и колко, на това за собствените си желания? Независимо дали са те битови, емоционални, разумни, душевни, духовни... Защото целта на живота не е само да е приятен и да ни задоволява. Струва ми се, че тази думичка "само" не се схваща особено добре и духовно се отъждествява с безпроблемно. А не е така. Животът има много страни, и някои от тях са доста сериозни. Духовното е свързано с живота в най-пълния му смисъл, затова нека поне не му придаваме смисъл на нещо което на нас ни се иска.
