Според идеята на еволюцията, творчеството е главният закон на живота, обхващащ Вселената от елементарната частица до Буда. Абсолютът е надарил всяка частица от света със свободна воля, която частицата може да използва, творейки себе си, своята съдба в рамките на личната, груповата и световната карма и, в крайна сметка, създавайки съдбата на света. Всяко живо същество постоянно прави избор между различни варианти, независимо дали е вълк, решаващ след кой заек ще хукне, или художник, избиращ колорита на поредната си творба. Колкото е по-високо еволюционното равнище, толкова по-широк е изборът и по-висока е отговорността за взетото решение.
До появата на съзнанието творчеството е трудно забележимо, тъй като се управлява от индивидуалния дух. Той внимателно, макар и постоянно, въздействува върху подсъзнанието на животното, предизвиквайки постепенна диференциация и усложнение на неговите програми, влияейки на поведението му, давайки понякога "озарение" в сложни ситуации. С проявата на съзнание човек е получил мощно средство за активно включване в еволюционния процес, което е повишило неговата индивидуална и групова отговорност за взетите решения. Повишената отговорност се изразява в това, че човек получава голяма власт над своята карма.
Невъзможно е да се промени общият ход на еволюцията: тя може да бъде оприличена на огромна река, вливаща се в океана. Човек плува по тази река в малка лодка, гребейки с две весла. Неговата карма - това е индивидуалното течение, а кармичните възли - водовъртежите. Попадайки в подобен водовъртеж, човек се върти на място, докато не развърже даден кармичен възел. А онзи, който не е намерил своето място в живота и не живее в съответствие с предначертаното за него в най-общ план, гребе напреки или дори срещу течението, създавайки по-големи или по-малки завихряния и водовъртежи - тоест, нови кармични възли. Невъзможно е дълго да се гребе срещу течението, тъй като възникват напречни вълни, които преобръщат лодката. Монасите-отшелници, които не са изживели своите "низши" инстинкти /всъщност са ги подтиснали/, в следваща инкарнация често стават големи престъпници. Колкото по-високо е еволюционното равнище на даден човек и колкото по-мощна е неговата лодка, толкова по-големи вихри по течението създава той при неправилно от еволюционна гледна точка поведение. От друга страна, у такъв човек се появява възможност да направлява сам лодката по течението, като изглажда водовъртежи, развързва кармични възли - и то не само свои, а и групови, и дори национални.
Човек съзира частично кармата, тоест еволюционното течение, и това става в съответствие с неговото еволюционно равнище. На първия етап на духовна еволюция у човек са появява мистично усещане за свързаност, за единство на света, за липса на случайност на някои събития и за самото понятие съдба. На втория етап се появява идея за собствено място в света, което приблизително съответствува на виждане на направлението на еволюционния поток в дадена точка от реалността. По-нататък възниква усещане за отговорност за своите постъпки пред висшите сили, често като възмездие за греховете. Но първоначално всичко това е твърде смътно и приема форма на суеверия, а това не е нищо друго, освен надценяване на собствените възможности. Човек смята, че започва да вижда кармата в повече подробности /черната котка като знак за предупреждение и други такива/, а в същото време подробно виждане на кармата е дадено само на хора, намиращи се твърде високо на еволюционната стълба. И все пак, вярно е, че всеки човек понякога съзира знаците на съдбата, но те трябва да прозвучат в душата му персонално.
С появата на съзнание у човека са се появили невиждани дотогава възможности за управляване на еволюционния поток; сякаш на неговата лодка е бил монтиран мотор. Но и отговорността за неговите постъпки и техните реални последици съответно нарастват. Когато човек желае нещо, той силно въздействува върху онази част от еволюционния поток, в която се намира, независимо дали го осъзнава. Може нищо да не вършиш, за нищо да не мислиш за никъде да не бързаш, но това не означава, че си изключил мотора на лодката си - това никому не е по силите! - а само, че си изпуснал кормилото. Последствията няма да закъснеят.
Творчество в широкия смисъл на думата е участие в процеса на еволюцията. Злодеят, който трудолюбиво завързва кармични възли, вършейки своите злини, играе ролята на черен учител, показващ на хората техните собствени еволюционни опашки - тоест, все още неизживените низши части от природата им. Този злодей също е необходим на еволюцията, но главния кармичен възел той го завързва само за себе си и с огромен труд ще го развързва в бъдещи инкарнации. Нашите понятия за добро и зло се отнасят към плавността или завихреността на еволюционния поток, а не за неговото направление. Вихрите, които преживяваме като злини, нещастия и страдания, се намират в природата на нещата и без тях еволюцията е невъзможна. Средновековните теолози добре са разбирали това, утвърждавайки, че доброто се създава в борба със злото.
Еволюционният поток включва целия човешки живот, и затова човек твори непрекъснато. Друга работа е, че понякога той върши това като занаятчия, използвайки щампи, или като майстор, влагайки душевен огън.
За еволюцията /и за подсъзнанието/ нищо не е безразлично: дали е добре облечен човек, когато никой не го наблюдава; какви са плановете му, които никога няма да се сбъднат и той знае това; с какви точно щампи мисли и възприема. Но тук има един деликатен момент.
Към творчеството в тесния смисъл на думата човечеството храни много по-голямо уважение, отколкото към творчеството в широкия смисъл на думата. Добре известно е, че човек се учи и усъвършенствува цял живот; но художникът, преминал през слоевете от обществени щампи и намерил свой собствен стил /минимално условие за творчество/, е получил достъп до някаква част от тънкия свят и може да експлоатира тази част цял живот. Никой няма да го упрекне за това: нали в крайна сметка произведението на изкуството не е занаятчийско изделие, то носи печата на авторската индивидуалност. Но в крайна сметка за него всичко това са щампи, тоест - продукт на една и съща подсъзнателна програма, създадена някога в юношеските години. В същото време на човек, който не е създал нищо обществено значимо, но мисли и живее нестандартно, с когото винаги е весело, защото не се повтаря, при когото възприемането не е шаблонно, човек, който непрекъснато се променя вътрешно, а около него се създава необичайна атмосфера, и, накрая - човек, край когото останалите по неясни причини временно стават по-добри, точно на такъв човек обществото изобщо не гледа като на творец, макар че той е истински творец на еволюцията, за разлика от описания по-горе художник.Главно препятствие пред творчеството са леността и идеята за възнаграждение. Леността е реакция на подсъзнанието, обусловена от недостиг на енергия, а също и от обща инертност: по-лесно е да се реагира чрез програма от щампи. Тук, обаче, не се отчита това, че творчеството винаги включва човек към нови източници на енергия: енергията, нужна за трансформация на непроявения свят на Хаоса, в Космоса, бива доставяна направо от Абсолюта. Затова идеята за възнаграждение е невярна: възнаграждението се дава автоматично. Друга тема е, че човек е длъжен да се вписва в обкръжаващия го свят и да оцелява, което не е възможно само с тънки енергии. Човек получава заплата от две места: от обществото, за обществено полезен труд, и от Абсолюта - за участие в еволюцията. Не трябва да се бъркат тези две неща - от Кесаря кесаревото, от Бог - Божието.
За творчеството в тесния смисъл на думата е разпространено мнението, че то е самоизразяване. Понякога дори се казва, че това е главната цел на творчеството.
Но в действителност проблемът е много по-сложен. Както при всеки човек, така и при художника или писателя, съществуват дух и его, и плодът на тяхното творческо вдъхновение зависи от това под чие влияние се е намирала подсъзнателната програма, която е приела информацията от тънкия свят. Освен това важно е от коя точно област на този тънък свят идва информацията.
Сега ни предстои малка екскурзия в окултизма. Тънкият свят се дели на области, наричани егрегори; например, на всяка религия съответствува даден егрегор: християнски, мюлюмански, индуистки и прочие. В големите егрегори съществуват утъпкани пътеки, по които хората преминават при включване. Такава пътечка, на¬пример, е молитвата. Човек, който се е научил да се включва към даден егрегор, открива, че е започнал да мисли и да чувства в стила на определена школа, учение или религия. Всички поети започват творческия си път с подражателни стихове. Не можейки сами да създадат свой егре¬гор, те отначало се включват към вече съществуващ егрегор /откъдето идва подражателството!/, а след това, откривайки свой индивидуален стил, който идва като тънка енергия, го развиват и усъвършенствуват.
Затова новопокръстеният, започващ само¬стоятелно да тълкува религиозни текстове, отначало трябва с подозрение да посреща хрумналите му тълкувания. Защото не се знае от кой егрегор идват те! Дали не са от марксическия? Или пък от ленинския? Умението да се различава информацията на различните егрегори е важна за човек, който не желае да бъде роб на своето подсъзнание, а се стреми към тънко балансиране на творчеството си. Иначе се получава бъркотия от мисли и чувства. За съжаление, западният човек по принцип е склонен да приема всяка хрумнала му мисъл за "своя", тоест - за породена от неговото съзнание или подсъзнание. И в такъв случай, разбира се, тя е свещена и за никакви егрегори и дума не може да става!
Връщайки се към темата за самоизразяването, трябва да отбележим, че това е фундаментална човешка потребност, продиктувана от стремежа на духа да изяви себе си. Духът моделира в човека символа на своето желание, създавайки потребност от самоизразяване. В нея са споени две съставки: потребността на духа сам да се от¬крие и потребността сам да се изрази. Но ако не успеем да открием своето висше "аз", какво ще изразяваме? Ясно е, че остава низшето /актуалното/ "аз", тоест - егото. И човек влиза в тънкия свят на равнището на своето его, представяйки на обществото своите лични проблеми, задръжки и комплекси. При това той плува по вълните на твърде мръсен егрегор, където го водят съответствуващите подсъзнателни програми. Това не означава, че произведението задължително няма да бъде талантливо, напротив. Но възприемането на подобни творби предизвиква отвращение. Защото в подобни случаи ролята на творчеството е била сведена до изливане на душевна помия от подсъзнанието на твореца върху главата на публиката..
По принцип целта на творчеството е следната: човек да постигне своя дух; и след създаването на адекватен език да изрази онова, което е видял и чул. Неадекватното изразяване може да свидетелствува за това, че творецът или не е видял част от тънкия свят, или е видял тази част, но не е успял да я разгледа внимателно и подробно, поради което не е намерил език за нейното изразяване.
Главната функция на съзнанието е да управлява вниманието. По своята същност процесът на взаимодействие както с външния, така и с вътрешния свят може да се раздели на два етапа. На първия етап човек решава - съзнателно или несъзнателно - накъде ще насочи вни¬манието си: какво ще погледне, какво ще докосне /във външния свят/, за какво ще помисли, какво чувство ще изпита /във вътрешния свят/.
На втория етап човек получава отговор от подсъзнанието във форма на усещане и мисли, които се регистрират от съзнанието /но не се пораждат от него!/.
Така протича процесът на мислене: избор на въпрос, който човек задава сякаш сам на себе си, след това превключване на вниманието към възприемане на информация отвътре, и мигновено откровение-отговор, тоест - мисъл, възникваща сякаш отникъде. Тъй като отговорът не винаги е точен, а може да съдържа и указания за друга област от тънкия свят, където се намира отговорът, съзнанието отчита получената в отговор информация и уточнява въпроса, получавайки втори отговор. И така, докато човек не получи или задоволителна информация, или разочарование от своите въпроси.
Тази схема винаги има място при всеки мисловен процес. Но човек дотолкова е привикнал към получаване на мисли-откровения отвън, че изобщо не възприема това като чудо. Само ако му хрумне съвършено неочаквана мисъл, той може да спомене, че го е обзело вдъхновение. Такова е човешкото поведение във всяка житейска ситуация; но в качеството на отговори се появяват не само мисли, но и непосредствени импулси за действие, интонация и жестове. Разликата в поведението на гъвкавия и не особено гъвкавия човек се крие в това, че не гъвкавият адресира въпроса "Какво трябва да направя?" към твърде ограничена система от правила на поведение или мислене, съществуваща в съзнанието и подсъзнанието му. В същото време гъвка¬вият човек не се ограничава в рамките на възможния отговор. Както се казва, той гледа широко на нещата.
Съзнанието дава известни преимущества. То позволява да се направи анализ на отговора-откровение и твърде точно да бъде формулиран следващият въпрос, отговорът на който е много по-близък до онова, което искаме да научим. Отсъствието на рационализация води до там, че с уточняване на въпроса се заема подсъзнанието, което използва някой от своите шаблони, понякога нямащи нищо общо с проблема.
Ученият се отличава от обикновения човек по това, че задава въпроси. Способността да регистрира отговори играе много по-малка роля. Освен това, тя се развива според необходимостта. Естествено, да се задават въпроси не означава, че въпросът трябва да бъде облечен в думи. В действителност е нужно да приведем себе си в състояние да приемем отговора, като съсредоточим вниманието си върху определения въпрос. Думите служат само като спомагателно средство за съсредоточаване.
Макар че откровението обикновено не отговаря съвсем точно на зададения въпрос /въпреки че по правило въпросите са некоректни, а и човек не владее езика, на който може да възприеме адекватния отговор/, откровението задължително съдържа допълнителна информация по дадения проблем. Тоест за онова , за което човек не е запитал, но то се съобщава, тъй да се каже, безплатно като материал за размисъл. На професора му идва идеята не само за дадена формула, но и за общия принцип, от който тя произтича. Психотерапевтът чува в главата си не само следващата фраза, която ще изрече на пациента, но и интонацията, с която трябва да я произнесе. Изследователят получава не само отговор на своя въпрос, но и насоката за по-нататъшните си изследвания. Влюбеният получава не само информация за това как да угоди на предмета на своята любов, но и предупреждение какво не трябва да върши, за да не досади. В съзнанието на писателя идва не само конкретно въплъщение на сюжетните нишки, но и планът на по-нататъшния разказ. Може би тази допълнителна информация е най-ценна.
Не трябва да се мисли, че това се отнася само за "творческите" личности и тяхната дейност. То се отнася и за всяка дейност на всеки човек. Да разгледаме две приятелки, които си говорят. Какво поддържа живеца на техния разговор? Общата нагласа за "поддържане на диалога" се крие в това, че участничките, независимо дали го осъзнават, през цялото време си задават въпроси от типа: "Какво още трябва да кажа по тази тема? Как да отвърна на тази реплика?" и други подобни. Ако у тях съществува такава нагласа и има способност да осъзнават отговорите, то значи, че те притежават онова, което се нарича талант за общуване. В такъв случай разговорът, колкото и да е безсмислен, може да продължи много дълго. Целта на такъв разговор е не предаването на информация, а общуването като такова /съединяване на емоционалните и менталните полета/, обмен на симпатии. И двете участнички, естествено, осъзнават това. Външната канава на разговора им е необходима само като спомагателно средство. Но изборът на теми и реплики не е без значение. И у двете приятелки те съответствуват на истинската цел на разговора. С други думи, събеседничкшпе творят общуване в истинския смисъл на думата: точна настройка към ситуацията, внимание към отговорите, възникващи в съзнанието заедно с подходяща интонация; изкусно заобикаляне на подводни камъни /опасни теми/. Точно премереното равнище на личностна включеност и някои други елементи създават истинско произведение на изкуството, което малцина могат да оценят по достойнство. И двете събеседнички ще се разделят с приповдигнато настроение, напълно удовлетворени една от друга и от разговора.
Твърдението, че съзнанието, което по определен начин пренасочва вниманието и предава управлението на програмите на подсъзнанието, в превод на делничен език представлява твърде сложна мисъл: именно на съзнанието се отрежда скромната роля на "очи на гърба", които по определен начин регулират отношенията между интуицията и разума. В идеалния случай човек се опира на интуицията, но тя се контролира и управлява от съзнанието. Обикновено обучението преминава под лозунга: "Научи, за да забравиш", или по-точно - наученото да потъне в подсъзнанието. Така човек, изучил граматиката на родния си език, я забравя, оставайки грамотен. Ако това "забравяне" не се осъществи, то с него може да се случи онова, което се случило със сто¬ножката, която, след като се запитала: "С кой крак трябва да тръгвам и в каква последователност трябва да местя краката си"?, не успяла да направи и крачка.
Че съзнанието убива чувствата, е известно отдавна. Но то не е всичко. Трябва да знаем, че съзнанието убива и мисълта: тя губи своята дълбочина, своята тайна, става плоска, изпразва се от своето енергийно съдържание.
