Шекспир, Нютон, алхимия

[хадзапи]

Слагам всичко това в една тема, защото ще пусна някои статии за тези личности и за алхимията и не ми се иска да ги разпокъсвам, защото статиите са публикувани в една книга.

Източник:
"Забранената религия", съставител Дж. Дъглас Кениън, изд. от изд. "Бард", 2008



НЮТОН, АЛХИМИЯТА И ВЪЗХОДЪТ НА БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ

Мрачните основи на емпиричното познание

автор: Питър Брос



Изследователите често отъждествяват началото на Британската империя с времето на кралица Елизабет поради двете му основни характеристики: благосъстоянието и военните успехи. Славата на Елизабет обаче се оказа краткотрайна. Богатството идва от хора като сър Франсис Дрейк, които нападат натоварените със злато испански гареони, както и победата над Испанската армада през 1588 г., дължаща се повече на случайността, отколкото на военния гений на Елизабет.

Златото бързо намалява при приемника на Елизабет ДжеймсІ, който налага безмилостни данъци, за да поддържа блясъка на короната, но тази политика предизвиква бунт, отнел главата на сина му ЧарлзІ. ЧарлзІІ, опасявайки се да не го постигне участта на баща му, заема средства от банкерите, за да задоволява прищевките си, но скоро се оказва неспособен да си връща заемите.

През 1688г. Уилям д,Оранж предявява претенции към трона от името на съпругата си Мери, дъщеря на детронирания ДжеймсІІ, по-младия брат на Чарлз. Парламентът ограничава правото на краля да увеличава данъците и оставя Уилям без средства, за да защити Англия от Джеймс, който се съюзява с католическа Франция. Тези събития не предвещават добро за империята. На Уилям му трябват пари, за да защити короната си. Можел е да ги събере чрез нови данъци, но доверието в короната вече е изчерпано. Единствената му надежда е да убеди английския парламент да приеме банкова система, подобна на тази в родната му Нидерландия, наследила този модел на банкиране от Венеция. Той представлява взимане на заеми от наличните златни авоари с надеждата вложителите да не си поискат едновременно влоговете. Уилям Патерсън, шотландец, изучава подробно този вид банкова система и изработва находчиво предложение за приложението й в Англия.

Той предлага да се създаде банка, която да дава заеми на короната срещу разписка. После тя може да се използва като книжно следство за разплащане, издадено от банката. В резултат короната получава стойността на всички банкноти, издадени от банката, като от своя страна банката пък получава и лихвата, и изтеглените заеми в хартиени пари. Така вложителите няма едновременно да си поискат влоговете, защото те ще бъдат в постоянно обращение.

Английските златари в този период приемат депозит в злато, печелейки от разликата между сумата, която плащат за златото, и сумата, която получават, ако го дадат на заем. Новият тип банка, предложен от Патерсън, се оказва техен конкурент и ако й бъде дадено правото да борави със златото от името на короната, със занаята им би било свършено. Златарите по разбираеми причини се противопоставят на идеята за финансиране на войните на Уилям със създадена чрез заем парична маса. Съюзявайки се с торите, които имат мнозинство в парламента, те възпрепятстват откриването на банката.

Оцеляването на върховната власт на Уилям се оказва в пълна зависимост от изпълнението на една непосилна задача - създаването на предложената от Питърсън банка, независимо от активната опозиция на парламента и съществуващите банкови институции. Чарлз Монтегю, приближен на Уилям, разрешава проблема.

Когато Монтегю посещава Кеймбридж през 80-те год. на ХVІІ в., той се сприятелява с  Исак Нютон. Като професор по математика в Кеймбридж, Нютон предизвиква вълнение сред Кралското общество с едно находчиво оптическо изобретение - телескоп, използващ система от огледала. Предположението му, че бялата светлина е съставена от всички цветове от спектъра, е посрещнато със скептицизъм от членовете на обществото, но през 1684 г. при обсъждането на гравитацията членовете на Кралското общество Едмънд Холи, Кристофър Рен и Робърт Хук защитават идеите му и те се налагат като основополагащи в науката.

Обект на обсъждане между тримата членове на Кралското общество са и публикуваните наскоро закони на Кеплер и най-вече тезата, че планетите обикалят около Слънцето по определен път и за определено време. Хук си задава въпроса, дали този закон, изведен от квадрата на разстоянието между планетата и Слънцето, може да се свърже с откритието на Галилей, че ускорението на телата е зависимо от квадрата на височината, от което падат. Ако двете зависимости са математически свързани, разсъждава Хук, същата тази гравитация, караща телата да падат, влияе и върху орбитите на планетите, което означава, че тя е свойство на материята, която ги изгражда.

Тримата вземат решение да предложат скромна награда от името на Кралското общество на онзи, който успее математически да покаже връзката между движението на планетите и скоростта на падащото тяло. Когато посещава Кеймбридж, Холи разказва на Нютон за наградата. Пословично студен, надменен и нетърпящ критика, Нютон отговаря, че вече е демонстрирал това съотношение, като го е приложил в скорошните си изчисления за орбитата на Луната.

Пресмятанията на Нютон обаче се оказват грешни. Той е прибързал - чест негов навик, и така и уравненията му не излизат, макар че през 1687 г. излага идеите си в "Принципи на математиката" - трактат, който поправя цял живот.

От своя страна Монтегю проявява интерес към опитите на Нютон да докаже, че гравитацията е свойство на материята, но мотивите му нямат нищо общо с движението на Луната. Любопитството му към Нютон е породено от заниманията му с алхимия. По онова време тя играе ролята, която днес има физиката, и предизвиква същото удиврение, с какното посрещаме например научните съобщения за разбиването на атома. Тогавашното общество се вълнува от алхимичните постижения по същия начин, както днес ни вълнуват кварките и черните дупки.

Алхимиците се занимават със смесване на вещества в лабораторен съд: непречистен метал като желязна руда, с чист метал като олово или живак и органична киселина. Получената смес се загрява и после се разтваря в киселина под въздействието на поляризирана светлина. (Именно тя става причина за интереса на Нютон към оптиката и цветовия спектър.) След това алхимиците оставят разтвора да се изпари - процес, който отнема години, като краят на експеримента се разпознава по някакъв таен признак, познат само на посветения. Освен това те оксидират дестилата, използвайки калиев нитрат, и добеват нещо като непречистен барут.

Практикуването на алхимия се е считало за престъпление, наказвано със смърт, а опастността от експлозия намалява броя на алхимиците, стигнали до крайната цел на опитите си. Оцелелите след опитите херметически запечатват дестилата в специален контейнер и заради този последен етап наричат "древните алхимични знания" "херметическа традиция".

Запечатаният контейнер се загрява, после пък се охлажда и накрая се получава прах, известен като "бял камък". Той се използва, за да се превръщат обикновени метали в сребро. Прилагайки познанията си за скритите сили на Вселената, от "белия камък" алхимиците получават т.нар. "философски камък", използван в опитите за превръщане на обикновените метали в злато.

Чарлз Монтегю се интересува именно от философския камък заради тази негова способност. Той си дава сметка, че успехът на новата банка зависи от възможностите й да издържи, когато теглят от авоарите й. А това пък е функция от увереността на вложителите, че вложенията им са на сигурно място.

Монтегю решава да използва способността на философския камък да превръща обикновени метали в злато, когато основава Авгрийската банка, чиито книжни пари - претендиращи, че заместват съответното количество сребро от депозите - не са били подплатени с нищо. Монтегю се стреми към близки контакти с Нютон, имащ репутацията на алхимик, та да изглежда, че банката разполага с нескончаеми авоари от сребро като покритие на книжните пари.

Всъщност Монтегю въобще не го е грижа дали Нютон може да превръща обикновените метали в злато и сребро - за него е било важно хората да вярват в това. Първата стъпка, за да убеди обществото, че Нютон действително е способен на подобен подвиг, е, да представи неговото учение за гравитацията като непозната досега тайна на всемира, която е нужна на алхимиците, за да създадат философския камък.

Монтегю става председател на Кралското дружество и използва влиянието си, за да представи и популяризира "Принципна математика", в резултат на което Нютоновите идеи за вселенската гравитация стават главна тема на разговорите в цял Лондон. Монтегю успява да ограничи влиянието на торите в парламента - през 1694 г. те вече са малцинство не без неговото участие, за сметка на вигите на Уилям. Освен това изготвя годишния бюджет така, че да подсигури законовите пълномощия на Английската банка. Банката е създадена чрез заем от 1 200 000 лири (днешни 220 000 000 долара). Уилям издава разписка на банката, която после емитира "обезпечени" банкноти за масово обращение.

Златарите обаче се противопоставят, позовавайки се на закона за подмяна на износените монети, изискващ старите монети да се предават не заради номиналната си стойност, а заради среброто, от което са направени. Ангрия е въвела сеченето на монети, изобретено от Пиер Блондо, през 1662 г., но нищо не е предвидено за изземване на износените.

Законът, според който се създава Ангрийската банка, я упълномощава да извършва трансакции в кюлчета сребро и злато от името на Англия. Тъй като банката поема задължението да сече нови монети, тя е принудена да плаща иззетите от цялата страна по номинал.

Законът за подмяна на монетите влиза в сила на 1.02.1697 г. През лятото на 1695 г. Монтагю установява, че златарите трупат монети и ги осребряват срещу действителната им стойност в банкноти, които банката печата. Става му ясно, че когато натрупат достатъчно банкноти, ще поискат стойността им в сребро, ще предизвикат повсеместна паника и всички ще се втурнат да заменят книжните си пари срещу сребро, което банката не притежава.

Монтегю незабавно пуска слух, че назначават Нютон за директор на Монетния двор и отговорник на монетите. При директор, който е магистър алхимик, притежаващ съществени познания за тайните на Вселената, би трябваро да се очаква, че банката притежава неограничени количества сребро. Предполагаемото неизчерпаемо благосъстояние трябва да притъпи страха на обществото от банков фалит.

Монтегю обаче разбира, че Томас Нийл, пожизнено назначен за директор на Монетния двор, няма намерение да се разделя с поста си. Ще успее ли Монтегю да постави Нютон начело на Монетния двор, преди златарите да видят сметката на банката?

Монтегю предприема решителен ход - отстранява управителя на Монетния двор, като го прави завеждащ митниците, и поставя Нютон на неговото място на 19 март 1696 г. Златарите, след като събират 30 000 паунда (повече от днешни 500 000 долара) в книжни банкноти, атакуват банката на 4 май.

В този момент сър Джон Хублън е кмет на Лондон, едър акционер на банката и неин управител. През 1994 г. Английската банка го почете,

087;оставяйки лика му върху банкнотата от 50 пау&

[хадзапи]

ИСАК НЮТОН И ОКУЛТНОТО

Неизвестни факти от живота на известния учен

автор:Джон Чамбърс

Великият математик и физик сър Исак Нютон е живял от 1642 до 1727 г., а неговата забележителна "Принципна математика" е открила пътя за индустриалната революция. Този труд е пълна антитеза на учението, разпространявано от движението "Нова епоха".

Поетът мечтател Уилям Блейк, който твърди, че вижда и говори с ангели всеки ден, е само един от множеството мистици, презиращи Нютон като символ на злото, суеверието и тиранията. "Уика" - феминистко движение, прославящо всевластната богиня, също гледа на англичанина като на олицетворение на патриархалния мъж учен, решил да властва над природата както господал над роба си.

Но става все по-ясно, че Нютон, чиито постулати са основа на почти всички практически науки, редовно черпел от същия таен извор, както и днешните теоретици на "Нова епоха". Сред тези извори най-силно блика древното изкуство на алхимията. днес знаем, че Нютон, както и Галилей, основоположникът на съвременните точни науки, е изучавал с дълбок интерес алхимията и усърдно е експериментирал в лабораторията си през голяма част от живота си, оставяйки множество ръкописи.

Джоузеф Нийдъм м труда си "Науката и цивилизацията на Китай", изследващ развитието на алхимията в Китай, обобщава приноса на Нютон към алхимията така: "През 1667 г., преди да го изберат за почетен член на колежа "Тринити" и малко след като в разцвета на силите си е създал теорията на всеобщата гравитация, той тайно прави химически експерименти. И между 1678 и 1676 г., след като става професор по математика (1669 г.), той се застоява дълго в лабораторията си.

Нийдъм цитира разказа на дабечния роднина на Нютон - Хъмфри Нютон:
"Пролет и есен, когато прекарваше по 6 дне в лабораторията, огънят рядко гаснеше, било то денем или нощем. Едва нощ той бодърстваше, другата аз го сменях, докато не свършеше химическите си експерименти. Понякога, макар и много рядко, хвърляше поглед в старата плесенясала книга, чието заглавие като че бе "Agrikola de Metalis". Трансмутацията на металите бе главната му цел, а използваната главна съставка бе антимонът.

Днес учените предполагат, че страстните алхимични занимания на Нютон са довели до психическото му разстройство, граничещо с лудост. След като изследват кичури от косата на физика в края на 70-те г., двама учени - П.Е. Спараго и С.А. Паундс, установяват прекалено много високи нива на олово и живак - без които не може нито един алхимик - и които навярно са причина за душевното му заболяване.

В своята нова книга - "Исак Нютон:последният магьосник", британският писател биограф Майкъл Уайт, се стреми да събере нишките на много от историите за по-нетрадиционните търсения на Нютон, които са неделима част от чногостранната му кариера. Според него необятните познания на учения и разнообразвите му алхимични опити са посели във въображението му нов възглед за Вселената и като покълнали и дали плод, му помогнали да достигне до идеята за всеобщата гравитация.

Уайт поддържа тезата, че алхимичната идея за "активните принципи, коренящи се в окултната традиция, навярно са изиграли съдбоносна роля за неговите открития. Подобни идеи - напр. твърдението, че "материята и духът са взаимозаменяеми и (според ранните алхимици са двете страни на "духа на всемира") - може да е дало тласъка, помогнал на Нютон да "осъзнае, че далечното действие на гравитацията може би е форма на активен принцип".

Уайт акцентира върху дългите години, посветени на пречистването на метала антимон с желязо за получаването на амалгама - или още регулус. Този специфичен регулус наистина "прилича на звезда и искрящите му, подобни на стъклени отломки кристали приличат на лъчи. Но най-лесно можем да се представим кристала като звезда, чиито лъчи са насочени към центъра". Продължителното наблюдение на звездата на антимона може би е повлияло върху учения и го е повело към откриването на силата на гравитацията.

Алхимията не е единствената наука, чрез която Нютон опознава определени аспекти на древната мъдрост, която наричаме окултна. Досущ като ревесансовите последователи на Платон Марсило Фисино и Пико де ла Мирандола (и век по-късно Джордано Бруно), Нютон е бил убеден, че цялото тогавашно познание е изопачен и опростен вариант ва друго, по-висше, съвършено познание, идващо от времето на древен Египет, а и преди него първичната мъдрост, която философите и пророци като Питагор, Демокрит, Соломон, Моисей и финикиеца Мосх са скрили в притчи и символи.

Нютон се стреми да открие каква е онази ранна неопетнена "структура на природата". Той до такава степен се увлича от тези търсения, че през по-горямата част от живота си се потапя в нестандартни трудове по теология, тълкувания на книгите на еврейските пророци, библейска археология и древна хронология. Централно място в проучванията му заема увереността, че "древните са строили храмове и монументи като земни изображения на Вселената (техни образци още съществуват под формата на каменни кръгове из цяла Европа, както и Голямата пирамида в Гиза)".

Тази убеденост подтиква Нютон към начинание, не много различно от това на съвременника ни Робърт Бовал, който се стреми да покаже, че разположението на определени египетски пирамиди представлява огледален образ на конфигурацията от дадени звезди. Вярвайки, че цар Соломон е бил "най-великия философ на света", Нютон изучава всички древни източници, които открива, като се мъчи да възкреси архитектурния план на Храма на Соломон, построен ок. 1000 г пр. н. е.

Той "описва сърцето на древния храм като огнище за принасяне на жертви, което непрестанно гори в средата на олтара". Нютон си предсавя, че вярващите са се събирали около него, наричал го е пританеум и го е смятал за огледало на Космоса. Според него "древните са мислели, цялото небе за истински Божи храм и чрез него са изобразявали всички звездни системи".

Уайт вярва, че развислите на Нютон за възстановената форма на пританеума може да разпали силата на съзидателното му въображение, както в момента, когато видял свръхестествените лъчи на звездата на антимона. Той настоява, че като изучавал образа на огъня в центъра на пританеума, и поклонниците, заобикалящи пламъците му, вместо само да вижда лъчите, които огънят излъчва навън, Нютон е виждал в тях сили, привличащи богомолците към центъра.

Ако е така, сър Исак Нютон е успял да открие разположението на небесните тела, видени от древните и завоалирани в огледален образ в свещения плана на Храма на Соломон.

Този силен интерес към установяване на истинската форма на Вселената, шифрована в творбите на древните, надали е бил единствената страст на Нютон към изследване на окултното. Уайт твърди, че има известни основания да вярваме, че за кратко ученият се е занимавал и с т.нар. черна магия.

Уайт основава предположението си върху подозрителното изгаряне на един ръкопис на Нютон, осъществено от верния му племенник Джон Кондуит и от един помощник на име Крел само месеци преди смъртта на учения на 20 март 1727 г.

Авторът свързва тази случка с крайно емоционалната, а навярно и сексуална връзка с много по-младия учен Никола Фатио дьо Дюйлие, продължила от 1690 до 1693 г. Кореспонденцията между двамата от този период показва, че те са извършвали толкова зловещи алхимични опити, че не смеели да ги споделят с никого.

При все че ве вярва в зли духове и демони, Нютон навярно добре познава тъмните страни на човешкия ум. Както Уайт отбелязва: "Нищо чудно да е осъзнавал силата на ритуалите - не защото могат да призовават дявори и демони, а понеже могат да съсредоточат определени енергии." тъй като концепцията за ритуалното съсредоточаване на физическа енергия навярно е била позната на предците му алхимици, "съвсем възможно е Фатио да е убедил Нютон да експериментират само за да проверят какво ще се случи, за да изследват един друг път за достигане до открития, при това по времето, когато Нютон отчаяно се е мъчел да създаде и представи обща теория (в "Принципна математика" и "Оптика").

Не може да се даде еднозначен отговор дали тези експерименти са дали плод, колкото и чудат да е бил той, или едивствено са допринесли, поради използването на олово и живак, за психическото разстройство на Нютон през 1693 г. Прекъсването на отношенията с Дюйлие през същата година навярно е изеграло положителна роля.

...

През целия си живот Нютон е бил християнин, но има периоди, в които се е увличал по арианството - еретична доктрина, според която Светата Троица не съществува, Бог и Исус са едно и също, а Христос е свързващото звено между Бог и човека. Ямно повлиял се от това учение, Нютон стига до извода - надали приемлив за съвременните мислители, - че безтелесният ефир, улесняващ феномена гравитация (и навярно други сили), се състои от духовното тяло на Христос.

Теорията на Айнщайн за относителността дава и пълна зрителна представа на идеята за гравитацията, но приема за неуместен въпроса за съществуването на ефира. Но ако съчетаем Нютоновата идея за духа, който се просмуква във времето и пространството и така им позволява да функционират, с проникновенията му за съществуване на частици, по-малки от атома, се оказваме близо до съвременната представа за нулевото енергийно поле в основата на всяко материално тяло.

Постигнатото от Нютон се докосва както до царството на окултното, така и до преддверието на квантовата теория.

Джон Мейнард Кейнс, един от първите, които проучват записките от алхимичните опити на Нютон, казва: "Нютон не е първият от ерата на разума. той е последният магьосник, вавиронец и шумер, последният велик ум, който гледа видимия и невидимия свят със същите очи, с които са го гледали онези, които са започнали да изграждат интелектуалното ни наследство преди не по-малко от 10 000 г."

[хадзапи]

МИСТЕРИЯТА ШЕКСПИР

автор: Вирджиния Фелоуз


...
"Шекспир е способен да проникне до дъното на душите ни и да извади на повърхността тайни и проблеми, с които трябва да се справим", отбелязва един съвременен критик. Друга, макар и неспоменавана цел на автора е била "да прикрие, като едновременно разкрие" една от най-мъчителните и трагични истории, разказвани някога - тази на собствения си живот.

Че творбите на Шекспир крият зашифрован текст за тайната история на автора, отдавна е известно на неколцина изследователи. сега, в хилядолетието на най-неочаквани открития, можем да я разкажем без страх от присмех.

...

Намеренията и мотивите на известния драматург могат да бъдат разбрани едва когато се надникне в истинските събития от живота му, а те със сигурност са неизвестни за един необразован селянин от затънтеното и скучно село Стратфорд на Ейвън.
...
Разбирайки несъответствието между творбите и предполагаемия им автор, някои изследователи убедено смятат, че безсмъртните бели стихове надали са писани от израсналия на село Уил Шекспир. Ралф Уолдо Емерсън пише: "Шекспир е само един глас; кой се крие зад неговата песен, не знаем." Хенри Джеймс отбелязва: "Убеден съм, че Шекспир е най-големият измамник на този свят." Самюъл Колридж задава риторичния въпрос: "Нима Господ избира идиоти, за да им разкрие истината свише?" А наскоро изследователи от Йейл единодушно се съгласиха, че надали човекът от Стратфорд е писал пиесите.

Може ли да бъде открит авторът? 150 г. след публикуването на първата творба на Шекспир, един свещеник от съседно на стратфорд село, Джеймс Уилмот, пропилява доста време в безплодно търсене на сведения за великия драматург във и около Стратфорд. С неохота, той признава, че нищо не сочи в селото да е живял гениалния поет. Малцина селяни можели да пишат собственото си име (след тях съпругата на Шекспир и двете му дъщери). Липсват книги, които авторът да е чел. Никой от жителите не си спомня някаква подробност или рюбопитна случка от живота на такъв известен човек. Пастопът достига до заключението, че единственият човек в Англия по това време, способен да напише подобни творби, е бляскавият, всестранно образован философ, психолог и юрист сър Франсис Бейкън. Уилмот споделя тайната си единствено пред Литературното общество на Ипсуич, настоявайки членовете му да запазят мълчание. Те така преданно са пазили тайната, че тя не е открита до нач. на ХХ в., когато се прави проучване на личните им записки.

От тогава насетне са сочени множество възможни автори: Кристофър Марлоу, хърбърт Спенсър, английски лордове като Дарби, Есекс, Пемброук, Роутланд и Оксхорд, та дори и самата кралица Елизабет. Сред тях Франсис Бейкън е несъмненият фаворит, ревностно подкрепян от едно общество, носещо неговото име, основано през 1876 г. със седалище Лондон. То е издало над 150 периодични журнала със стотици статии, отразяващи старателните проучвания по въпроса.
Наскоро обаче вниманието беше насочено към Едуард де Вер, 11-тият лорд Оксфорд, като към вероятен кандидат. Съвременни уважавани изследователи като Чарлтън Огбърн и Чарлз Вер лорд Бърфорд, потомък на Оксфорд, поставят графа начело на списъка.

Лорд Оксфорд не е посочван неоснователно. Той е високообразован аристократ, отблизо познаващ интригите в двора на Елизабет, полиглот и учен класик, чел творби, все още непубликувани на английски. Той е бил наясно и с дресирането на соколи, с ездата и различни други занимания, чужди на селяните, но споменавани в пиесите. Оксфорд е пропътувал Европа надлъж и нашир, бил е вещ във военното изкуство и е участвал във всички начинания на привилегированите членове на британската аристокрация. Дори е бил протеже на секретаря на кралица Елизабет лорд Бърли - идеален прототип на педанта полоний в "Хамлет".

Франсис Бейкън също като лорд Оксфорд, отговаря на всички условия, дори нещо повече - предполагаемата му майка лейди Ан Бейкън била балдъза на Бърли.

Пред поддържниците на Оксфорд има няколко препъни камъка - графът починал през 1604 г., 20 г. преди по-голямата част от Шекспировите драми да бъдат издадени, камо ли писани. Единственото възможно обяснение е, че може да е започнал някои пиеси и после е оставил на друг да ги завърши. по необходимост привържениците на Бърли твърдят, че "Бурята" не е от същия автор, понеже няма как да е написана толкова рано. Друго основно несъответствие е фактът, че поезията, за която се твърди, че е писана от Оксфорд, е скучна и абсолютно несравнима с възхитителните стихове в драмите.

Освен това трябва да се вземе под внимание и характерът на младия лорд - демонстративно необуздан, своенравен, свадлив и безразсъден - никакво съответствие с философията и моралната извисеност, която носят пиесите. Отзивите на съвременниците на Бейкън са далеч по-различни - "Великодушните и добрите го обичаха" - спомна си за него свещеникът Роули. "Обичта ми към него клонеше към обожание" - заявява Бен Джонсън. "Красеше своята епоха" - казват други.

... Житейските пътища на Бейкън и оксхорд често са се преплитали. съществува обаче едно важно обстоятелство, даващо на Бейкън несъмнен превес над Оксфорд. Става дума за откриването на скрития в тъканта на пиесите код, чрез който се разкрива онова, което авторът не е смеел да изрече на глас.

Колкото и фантастично да звучи, цялостната биография на действителния автор - Франсис Бейкън, е вмъкната при изграждането на пиесите. Няма как това да е сторено от друг, освен от самия драматург.

В края на ХІХ в. лекар от Детройт на име Орвил Оуен, извършва смайващо откритие. Пламенен почитател на Шекспир, той наизустява пиесите му дума по дума. Слуд като драмите му стават до болка познати, Оуен установява странни несъответствия, които не успява да обясни.

Години старателни проучвания и експерименти разкриват вещо удивително - всички Шекспирови пиеси включват нещо като пиеса в пиесата. Определени фрази от драмите съдължат ключови думи, които, извадени и пренаредени, образуват напълно различна история.

След продължително проучване Оуен установява, че вътрешната пиеса или шифрованата история е всъщност личната биография на автора на пиесите сър Франсис Бейкън.

Логично възниква въпросът, защо Бейкън е използвал този метод, за да остави на поколенията хрониката на своя живот?

Отговорът е, че животът му зависел от тайната. Истината за произхода му е представлявала държавна тайна. Истинското му име не е Франсис Бейкън, а Франсис Тюдор - единственото дете на английската кралица Елизабет и любовника й, прекрасния Робърт Дъдли, лорд Лестър!

Двамата са изживели огнена връзка, подробно документирана от историците. Не дотам известно е, че бракосъчетанието, след което Дъдли става двуженец, е извършено от един монах, докато и двамата са затворници в Лондонската кула. (Скоро след това съпругата на Лестър много удобно умира, падайки от балкона при загадъчни обстоятелства). впоследствие Елизабет отказва ръката си на всички свои обожатели, представяйки се за целомъдрена кралица дева, омъжена единствено за своята родина.

Старателната проверка на немалко исторически документи потвърждава тези твърдения, които, ако станели обществено достояние, щели да бъдат приети за държавна измяна, наказваща се със смърт. Първото дете от тази връзка между кралицата и Лестър е поверено за отглеждане на набожната лейди Ан Бейкън и благородния й съпруг сър Никълъс Бейкън. Лейди Ан и кралицата сключват споразумение, според което истината никога не бивало да излиза наяве. Впоследствие обаче Ан Бейкън драматично нарушава дадената дума, когато Франсис става на 16.

От тайната връзка на Елизабет и Лестър се ражда и втори син, поверен за отглеждане на сем-во Деверо. Това е възхитителният млад лорд Есекс - според някои прекалено младият любовник на Елизабет. Множество факти обаче изглеждат далеч по-разбираеми, ако се приеме, че всъщност става дума не за връзка между застарямащата кралица и очарователния млад ухажор, а за отношения между майка и обожаваното от нея своенравно дете.

Има мнага трагични случки в живота на Елизабет и нейната игра на котка и мишка със синовете й, които първоначално обещава да признае, а после става заплаха за живота им. Есекс не издържа на напрежението, опитва се сам да се възкачи на трона и бива обезглавен в Лондонската кула. Франсис Бейкъв облекчава непоносимото си безпокойство, като оставя на света достоверния си разказ. Той е знаел обаче, че ако разкрие истината, ще си спечели смъртна присъда. Вдъхновен от един сън, Бейкън измисля шифъра.

За да декодира шифъра от думи, както го е нарекъл Бейкън, Оуен наема две жени да му помагат в изнурителната работа. Една от асистентките му, Елизабет Уелс Галъп - училищна директорка от Детройт, установява, че е използван и втори шифър. Той се основава на на т.нар. двубуквена система, която Бейкън старателно обяснява в известния си труд "Прогресът на познанията". Вторият шифър се базира на различни комбинации от по 5 букви или елементи, наподобяващи морза. Галъп едва не ослепява от дългото взиране, но откритието си струва. Чрез него тя успява да прочете в проза съвсем същата история, Оуен открива чрез шифъра от думи в Шекспировите бели стихове.

Д-р Оуен, следвайки указанията, дадени от самия код, съставя т.нар. от него колело на шифъра. То представлява огромен и тромав уред, състоящ се от 2 грамадни дървени колела и повече от 30 м. ленена лента, опъната върху тях, така че да може да се навива назад-напред на принципа на съвреминния прожекционен апарат или като древен пергамент.

Върху лентата са залепени страници, изрязани от книги с пиеси. Според определени указания и ключови думи Оуен отбелязвал съответните страници и ги изчитал на помощничките си, които после ти напечатват на хартия. После Оуен подрежда частите в подходящия ред и възстановява историята.

Оуен и Галъп публикуват дешифрираните си открития и те, излишно е да казвам, се превръщат в обект на жесток присмех. Днес тези книги могат да се намерят в някои обществени и университетски библиотеки, както и в антикварните книжарници.

Чрез поредица от забележителни съвпадения, тази машина стана моя собственост, предадена ме от последната й притежателка Елизабет Хованес, известна американска музикантка. Сега се съхранява на сигурно място и се изучава от будни студенти, които ентусиазирано са се заели да въведат шифрованите открития в компютър.

Не е изненадващо, че историята с кода не е приета от всички. Болшинството учени смятат, че просто не може да е вярна - следователно не е.

Преди да почине, д-р Оуен предлага да демонстрира метода си за дешифриране на всеки, готов да го изслуша. Малцина се отзовават, но в нач. на ХХ в. детройският в-к "Трибюн" изпраща репортер на една от лекциите на Оуен. След това в-кът пуббикува язвителна статия, подиграваща се на откритията на автора. Оуен незабавно завежда дело за 10 000 долара и изисква съдебно нареждане, което да забрани на в-ка да публикува подобни материали. Оуен отново предлага да покаже на всеки, който се интересува, установеното от него. В-к "Трибюн" изпраща мис Шърман, известна изкуствоведка, и Оуен не само демонстрира метода си за декодиране, но й дава и необхоk
6;имите материали и я оставя сама в кабинета с

[хадзапи]

БЕЙКЪН, ШЕКСПИР И КОПИЕТО НА АТИНА ПАЛАДА

Окултните корени и ролята на Англия в Новия свят

Автор: Стирън Сора


...
Поет под чуждо име

Защо Бейкън е избрал именно Шекспир за "автор" на шедьоврите си?

Докато учи право в "Грейс Ин", Бейкън е ключова фигура в тайното братство, наречено "Орденът на шлема". Членовете му почитат древната богиня Атина Палада, която изобразяват с шлем и копие. Наличат я Размахващата копие. Срещата на Бейкън с един селски безделник на име Шекспир може би му се е сторила като намеса свише. Девизът на Бейкън е бил: "Occulta Veritas Tempore Patet", което означава "Скритата истина излиза навреме наяве". През последните години от живота си, особено след смъртта на Елизабет, той е можел да пише и по-открито.

Забележително е, че е написал "Новата Атлантида", следвайки идеята си за един мирен свят, в който царува мъдростта. По времето на крал Джеймс Бейкън е превел Библията. В псалм 46, 46-та дума от 1-я стих е "размахвам". 46-та дума отзад напред е "копие". Освен това той е автор на "Силва силварум", в която описва множество научни опити, сред които откриваме и способ за запазване на документи в живак и начин за създаване на изкуствени извори.

Откриването на Авалон

В определен момент Англия изостава в надпреварата за колонизирането на Америка. Астрологът на Елизабет д-р Джон Дий я уверява, че има права над Новия свят. Той успява да убеди кралицата, че й е нужна силна флота, че Артуровият Авалон  всъщност е Америка. В интелектуално отношение Елизабет І живее чрез своя магьосник. Дий е алхимик, който е писал и за розенкройцерите и мореплаването. В имението му са се намирали 4000 книги, а освен тях и "магическото огледало", с което е гадаел бъдещето.

Авантюристичната природа на кралицата се е събуждала в присъствието на личности като сър Франсис Дрейк и сър Уолтър Райли. Тя ги изпраща да завладяват земи, да крадат съкровища и да изследват моретата.

Когато идва краят на царуването й, Бейкън се издига още повече. Той успява да убеди крал Джеймс, че трябва да се заеме по-сериозно със задокеанските си дела. Бейкън се е погрижил той и обкръжението му да получат земи в Новия свят. Те притежават части от Ню фаундленд и Нова Скотия, имат сериозно влияние в обществото "Вирджиния". Когато Бейкън става председател на Камарата на лордовете и министър на правосъдието, се създава селището Джеймстаун във вирджиния. На герба на щата Вирджиния и до днес е изобразена Атина - владетелка на една страна, в която царица е мъдростта.

Бейкъновата нова Атлантида

Около създаването на колониите витаят множество тайни - истинска съкровищница със знания за загадъчните общества, израснали около Бейкън. В ехоха, в която Коперник се е боял да публикува теорията си, че Слънцето е център на Вселената, Бейкън и хората около него крият доста тайни. Оригиналните текстове на пиесите, приписвани на Шекспир, навярно са малка част от загадъчната масонска и розенкройцерова библиотека.

През 1911 г. д-р Орвил У. Оуен, прекарал доста години в декодиране на шифрите на Бейкън, предприема експедиция до Англия. Той очаква да намери под река Уай скрита библиотека, създадена от някой от двата ордена. И намира скривалище. За нещастие то се оказва празно. Очевидно някой е отбил течението на реката достатъчно задълго, за да изкопае скривалището, за го напълни, а след време и да извади съдържанието му. Използването на подобно нещо не е нещо ново. Тялото на крал Лир по подобен начин е поставено в подземие под река Соар. Трупът на Атила лежи на сигурно място под река Бусенто в Италия.

Години по-късно Бъръл Рут, последвал делото на д-р Оуен, издига твърдението, че оригиналните ръкописи на Шекспировите (сиреч Бейкъновите) творби са отнесени в Нова Скотия, т. е. в Новия свят. В залива Махоун строители, вещи в науката хидравлика, са поставили капани за наивници. На Оук Айлънд са намерени стъкленици с живак. На този остров не спира и днес най-продължителното в историята търсене на съкровище.

Съвсем наскоро собствениците на острова разшириха издирването и по другите острови в залива. Предполага се, че тунели свързват 2 или повече острова, а спираловидно стълбище, водещо надолу, се намира под Оук Айлънд.

Националното съкровище

Обществото "Вирджиния", основано през 1606 г., е съставено от Бейкън и най-приближените му хора. Интересен факт е, че то слага началото на не само на заселването на Вирджиния, но и на Бермудските острови. Името Бермуда за първи път се споменава в "Бурята" - Шекспирова пиеса за корабокрушение на малък остров. Обществото изгражда място, в което да приюти собствените си тайни. Сред първите строителни работи в Джеймстаун е изкопаването на подземно хранилище и изграждането на първата градска църква над него. Подземието съхранява документи, донесени през 1635 г.

През 1676 г. документите са преместени в ново хранилище, намиращо се в енорията Брутън. Районът е познат като плантацията на Мидълтън, а по-късно се преименува на Уилямсбърг. Тук се построява тухлена църква, а под нея на 6 м. дърбомина се намира хранилището. Църквата е съборена, а новата се намира на улиците "Дюк" и "Глочестър", като освен молитвен дом е и туристическа атракция. Някъде под сградата се намира спираловидно стълбище, водещо към подземието.

През 20-те г. на ХХ в. Рокфелеровата фондация изкупува значителна част от Уилямсбърг за туристически развлекателен център. Странно, но и Стратфорд на Ейвън също е ваканционно средище. Самият парцел, в който е подземието в Брутън, е собственост на англиканската църква и не може да бъде изкупен; вместо това е дарен на американското правителство.

През последните години група, наименувана "Влъхвите на Франсис Бейкън от седмия печат", поиска разрешение да извърши разкопки в обекта, и най-вече под пирамидалната структура, позната като паметника на Брей. Флечър Ричмън, учен, последовател на Бейкън, вярва, че под монумента има спираловидна стълба и ако се тръгне по нея, ще се стигне до подземие, съдържащо значение за бъдещето. Засега обаче групата не е получила разрешение. Ричмън тварди, че това е една от многото скрити библиотеки.

Засега тя остава тайна.

[хадзапи]

ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА АЛХИМИЦИТЕ

Погребана ли  е трансмутацията заедно със средните векове, или съществува и днес под нечия маска?

автор: Марк Ставиш

Представете си как някакъв старец на някакъв забравен таван бълника разни бълбукащи колби, пълни с непонятни течности или се опитва, застанал пред пещта, да превърне разтопеното олово в злато. Това е образът на алхимика, достигнал до нас - една митология, пълна с предразсъдъци, завещана от средновековието.

В действителност ранните алхимици са предшественици на съвременните учени. Наследили сме физиката и химията именно от тези "чародеи", както често пренебрежително ги наричат. От безкрайните часове изнурителен труд се е родил съвременният напредък - порцеланът, алкохолът, дестилацията, киселините, солите и най-различни метални сплави. Всички те са резултат от алхимическите експерименти. Но щом алхимията не е била време, безвъзвратно пропиляно, за да се издирват различни начини и средства как да се превърнат металите в злато, какво е била тогава?

Връзката с египтяните

Твърди се, че понятието алхимия или al-kemi произлиза от арабски или от египетски и означава "божествена химия" или "черна земя", което пък от своя страна се обяснява с цвета на наносите при ежегодния разлив на Нил. Произходът на думата едва ли е от съществено значение. По-важното е, че в един момент тя започва да означава определена форма на духовно израстване.

От Гърция на Платон до Европейския ренесанс, древен Египет се е считал за страната, от която произлиза всичко мистично. Египетският бог Тот, наричан от гърците Хермес, се приема за баща на всички магически изкуства и науки. Приписват му се безброй книги за законите, управляващи живота. Те стават основата на повечето западни окултни учения и са известни като "Корпус  Херметикум" или "Тялото на Хермес" - това е пълната колекция от всички "писания на боговете".

Ученията и практиките, свързани с тези писания, са наречени херметизъм. По време на Ренесанса постепенно към него са включени елементи от юдейския мистицизъл (Кабала), алхимията, както и древни практики за общуване с небесни същества или ангели. Да не забравяме, че в древния свят, чак до края на Ренесанса (ХVІ в.), магията не се е считала за суеверие, а за напълно подходящо средство, чрез което се прониква в тайните на Вселената и се контролира съдбата й. Вълшебствата, въображението и магнетизмът са били обвързани не само по силата на общия им корен mag, но и члез начина, по който са били възприемани от алхимиците и маговете.

За алхимика Вселената представлява отражение на въображението на Божественото съзнание. Законите й са последователни и логични и ако сме сътворени по образ и подобие на нейния Създател, то ние също можем да променяме света чрез силата на въображението си. Мощните представи създават напрежение в тъканите на Вселената, насищат я с магнетична сила и така образите, които си представяме, се материализират.

Тези фундаментални идеи на ренесансовата магия и алхимия се срещат и в източните учения. те са основата на движението "Нова епоха", както и на хипнотерапията - напътствана визуализация за лечение на душевни болести или за терапия на рака.

До 2-та пол. на ХХ в. обаче повечето от тези духовни практики са държани в тайна, за да не бъдат заклеймени от официалните власти. Затова стават известни като окултни тайни. Понеже повечето от тях използват същите знаци, символи и писмени източници, както съвременните религии - християнство, юдаизъм, ислям - скритите, окултни или още херметични изкуства и науки стават известни като езотерични.

Този страх от гонения, затвор или смъртно наказание ограничава преподаването на езотеричните практики само до малцина доверени, при това чрез използване на символни ритуали и загадъчни обреди, познати като посвещение. Всяко посвещение символизира стъпка или степен във вътрешното пътуване на ученика към просвещението.

През ХVІІ, ХVІІІ и ХІХ в. са основани десетки тайни ордени и общества из цяла Европа, които разпространяват различни духовни учения. Някои от тях обучават членовете си чрез нранствени поучения, както е при масоните. Други, като розенкройцерите, преподават практически мистицизъм, извършване на ритуали, лабораторна алхимия и елементи на Кабала, що се отнася до структурана на Вселената. Редица от тях съществуват и до днес, както в Европа, така и в САЩ.

При алхимията обаче става дума не само за вътрешно пробуждане (просвещаване), но и за овладяване и прилагане на практически лабораторни техники. Лабораторната работа е възприета като средство, с което може да се докаже как съзнанието успява да влияе на материята.

Алхимията е единственият ритуален начин, чрез който в лабораторията съзнанието властва над материята: ако експериментът покаже, че посветеният е прекрачил веществените закони на Вселената, значи е станал алхимик и е получил вътрешно просветление. Това пробуждане е в съответствие с правилото, което гласи: "Нищо няма да промениш, ако първо не промениш себе си." То е формулирано от Жан Дюбюи, основател и първи президент на френската алхимична организация "Философи на природата".

Дюбюи практикува алхимия и свързаните с нея езотерични изкуства почти 65 години. поради продължителния си опит като електроинженер във водеща международна фирма за електроника със седалище във Франция, както и поради работата си като ядрен физик заедно с лауреата на Нобелова награда Жолиа Кюри, колегите му алхимици го описват като един от малцината "на ти" с периодичната таблица на елементите и с кабалистичната диаграма.

Духовният му път, споделя той, започва, когато получава духовно просветление на 12-г. възраст в катедралата на остров Мон Сен-Мишел, недалеч от брега на Нормандия. това пробуждане превръща Дюбюи за цял живот във верен член на европейските езотерични кръгове. Той заема високи постове както във френския клон на Розенкройцеровия орден (оглавява секцията на най-способните ученици - илюминати), както и в други ордени и общества.

След като преминава през няколко нива на йерархията на посветените и повишава собствените си умения, той се отказва от чренството си в различните общества и основава "Философите на природата" - път към алхимията и Кабала за всеки с отворено сърце и ум.

Ето в какво се състои според Дюбюи фирософията на алхимията : "Алхимията е наука за живота, за съзнанието. Алхимикът знае, че има неразрушима връзка между материята, живота и съзнанието. Тя е изкуство за въздействие върху живота и съзнанието с цел то да се развие или да преодолее вътрешната си дисхармония. Материята съществува само защото е създадена от човешкото семе. Семето човешко, 1-ят човек, е създал материята, за да може тя да еволюира и да става по-сложна. Всевластното същество само е създало себе си и ние трябва да станем негово подобие от самоизграждащи се хора." Това е част от интервю на Дюбюи по време на годишна конференция на "Философите на природата", проведена неотдавна.

Подобно по смисъл изявление прави и французинът алхимик Франсоа Трожани в интервю, взето от Джоузеф Роу за лятното издание на "Гнозис" от 1996 г.: "Алхимията е измерение на вътрешния свят и дълбочината на неговото осъзнаване: смисъла на живота, смисъла на собствения ми живот, връзките между духа и материята, целите и стойността на собствените ми действия - въпросите "Откъде идвам?", "Защо съм тук?", "Кой съм аз?". Не твърдя, че алхимията дава точни отговори на тези въпроси, но търсенията й са в тази насока."

Съвременната психология

Както езотеричното пробуждане, така и доведеното му дете - съвременната психология, се стремят да изцелят психическите травми на човечеството. Мнозина от нас са запознати с алхимията благодарение на обширните трудове на швейцарския псиолог Карл Густав Юнг. Но Юнг гледа на целия алхимичен процес, или още опес (дело), единствено през призмата на психоанализата. Трансчутацията е промяна не на веществената, а на психологическата материя, тя е преминаване от деструкция към повишаване на жизнеутвърждаващите качества.

Част от творческите усилия на Юнг, обясняващи процеса на изграждане на собствената индивидуалност у човека, на осъзнаване на собственото му Аз, могат да бъдат открити в неговата книга "Алхимични проучвания". В нея той тълкува значенията на ключовите стадии и символи на човешката еволюция - т.е. това, което алхимиците наричат "вътрешно просветление".

Лабораторните алхимици деликатно намекват, че независимо от огромния му принос в психологическите аспекти на алхимията, Юнг не може да се приеме като истински алхимик. Според Дюбюи и негови колеги, за да бъдеш действителен алхимик, е нужна работа на всички нива на съзиданието - духовна, умствена, емоционална и физическа. Само един от тези аспекти да липсва, дори и да се осъществи някаква трансмутация, резултатите не могат да се считат за алхимични.

Трябва да се подчертае, че Юнг е дал на хората способ да надникнат във вътрешния си свят. "Философията на Юнг сочи, че алхимията е универсално изкуство и наука, което може да се приложи във всичко. Грешка е обаче тя да се свежда единствено до терапевтични алегории", обяснява Ръсел Хаус от Уинфилд, Илинойс. Р. Хаус е настоящ президент на "Философите на природата", учил е алхимия при Жан Дюбюи, Орвал Грейвз, във "Фратер Албертус", както и при Манфред Юниус - някои от днешните лабораторни алхимици. От 1989 г. до 1993 г. Хаус участва в обучението по алхимия на студенти в Розенкройцеровия университет, спонсориран от ордена, намиращ се в Сан Хосе, Калифорния.

Алтернативната медицина

Заедно с духовното израстване и физическата трансмутация от край време свързват алхимията с преминаването във физическо състояние, близко до безсмъртието, както и със създаването на лекове за "нелечими" болести. Дюбюи обяснява, че грижливо приготвен разтвор или алхимически създадено лекарство, извлечено с пречистен алкохол от жълъди, може да се окаже полезно при лекуване на рака и на автоимунни заболявания.

Главният принос на алхимията като алтернативна медицина проличава при хомеопатията. предлагани в аптеки и обикновени магазини, хомеопатичните лекарства се основават на практиката на швейцарския алхимик от ХVІ в. Парацелз. Но не той е създал този клон на медицината. Създал е теорията, че по-малки дози лекарства лекуват по-лесно и по-бързо от по-големите. Алхимичните тинктури подобно на хомеопатичните лекове се създават от растения, минерали и метали. Основите на хомеопатичното лечение са формулирани през 1796 г. и то се практикува в САЩ от 1825 г. В Европа приготвените по алхимичен път хомеопатични лекарства са достъпни за широката общественост.

Според Хаус: "За истинските алхимици изцеляването трябва да става на всички нива и да лекува цялостно човека (или всяко живо същество), както и да бъде в унисон с природата и еволюцията. Стремежът на лечителя е да подтикне вътрешния свят на пациента, а не да се противопоставя на естественото му развитие. Подобно на хомеопатията и на ароматотерапията, създадените чрез методите на алхимията лекове действат неусетно, но безотказно.

[хадзапи]

Квантовата физика

От признаването й за наука, алхимията се свързва с идеята за трансмутацията или фундаменталната промяна, да кажем на обикновен метал или олово в нещо коренно различно - например злато.

Възможна ли е трансмутацията?

За алхимиците, минали и настоящи, отговорът е категорично да!

Те цитират думите на Трожани, че е имало случаи на трансмутация и продължава да има. Обяснението е, че действията на алхимиците не се извършват на нивото на периодичната таблица на елементите, а засягат тъканта на самото време и пространство.

Дюбюи, Трожани и предшественикът им Франсоа Джоливе-Кастело поддържат тезата, че трансмутацията не само е възможна, но в повечето случаи не изисква високотехнологично и енергоемко оборудване.

Джоливе-Кастело пише през 1897 г. книгата "Как да става алхимик", в която дефинира възможностите на окултните дисциплини, моралните изисквания към алхимика и дава практически съвети за необходимото лабораторно оборудване.

Харви Спенсър Луис, основател на амер. розенкройцерски орден, познава Джоливе-Кастело и работата му. През 1915 г. за самия Луис се твърди, че е превърнал парче цинк в злато с помощта само на открит огън и тигел. Разказите за публичната демонстрация са отпечатвани няколко пъти в списанието на организацията. Освен това в августвовското издание на "Мистичният триъгълник" от 1926 г. орденът помества статия на Джоливе-Кастело за извършената от него трансмутация на обикновен метал в злато, а също така рецептата, необходима за процеса.

В по-ново време алхимията търси начини за снабдяване с евтина енергия и възможности за създаване на метали с най-високи качества. На конференцията в Академията на Палада, близо до Виченце, Италия, през 1997 г. проф. Кристофър Макинтош, автор на "Розенкройцерите" и член на Отдела по образование при ЮНЕСКО в Хамбург, Германия, отбелязва, че ООН наскоро са спонсорирали организирана от тях конференция, в която са приели алхимията като средство за създаване на нови сплави.

Дюбюи излага едно интересно мнение за същността на феномена НЛО: "Съществуват 2 хипотези за извънземните. Според първата - на Земята, близо до Северния полюс, живее братство, което извършва проверки за напредъка на хората в глобален мащаб, а летящите чинии са негови. 2-та е, че не може да се стигне до Земята от далечна слънчева система при обикновени условия. Според мене обаче това е възможно по следния начин. На планетата, от която тръгват, извънземните се качват на борда и умножават енергията, с която разполагат, хилядократно. Стигат бързо дотук, навлизат в аурата на Земята, а на връщане се телепортират.

Не зная, нито ме интересува, дали историята от Розуел е истина, но публикуваните подробности ме карат да мисля, че е вярна, понеже извънземните са намерили материал, който ги прави невидими, когато това е необходимо. Казват, че пред мозъка няма бариери. Това означава, че става дума за същества, пред които не стоят прегради между видимия и невидимия свят. Ако е инсценировка, тогава онези, които са я осъществили, имат огромни окултни познания", казва в заключение Дюбюи.

[хадзапи]

ВИКТОР ЮГО И ДУХОВЕТЕ

автор: Джон Чамбърс

...

От 1853 до 1855 г. Виктор Юго, тогава в изгнание на остров Джърси, присъства на поредица от спиритически сеанси, по време на които се явявят поне 115 различни "безтелесни същества", изказвайки се върху различни теми. Посланията на тези духове, изглежда, идват от отдавна умрели исторически личности като Галилей, Шекспир, Ханибал, Христос, Мохамед, Моцарт; от митични създания като лъва на Андрокъл и гълъба от Ноевия ковчег; от абстракции като Идея, Драма, Индия и Русия;от същества, които твърдят, че никога не са притежавали тяло - Сянката на гробаря, Смъртта и Архангела на любовта; извънземни от Меркурий и Юпитер; и от разнообразните местни призраци, включително Жената в бяло, Обезглавения и Мрачния портиер.

Това не е изолиран случай. През 1853 г. Франция е в плен на спиритизма. ... Никтор Юго едва ли е щял да се поддаде на модното увлечение, ако не е била неговата близка приятелка Делфин дьо Жирарден - драматург, която по време на едно гостуване на острова убеждава сем-во Юго да "повикат духовете".

След 2 или 3 опита изведнъж пред тях се появява дух, който прилича на най-голямата дъщеря на Юго Леополдин, умряла със съпруга си 10 г. по-рано.... Юго е шокиран и в продължение на 2 г. продължава опитите. Най-накрая през 1855 г., след като нито едно от предсказанията не се сбъдва и след един стресиращ случай, при който в изблик на лудост Жюл Аликс заплашва да застреля всички присъстващи, а после изпада в транс, сеансите прекъсват.

Юго е бил убеден, че светът на духовете съществува, но и че не можем да го познаем истински. Той никога не е равнодушен към сеансите, но понякога показва по-голям ентусиазъм. През 12.1853 г. предрича, че записките от сеансите ще станат "една от Библиите на бъдещето". но след това избягва да говори за преживяванията поради страх от обществен присмех и възможни тегативни последствия върху литературната и политическата му дейност. Записките (около 2/5 от които са загубени) са публикувани едва през 1923 г., и то частично. през 1968 г. е публикувана по-разширена колекция от тях в 9 том на монументалния 18-томен труд "Пълни събрани съчинения на В. Юго".

... Повечето изследователи смятат, че всичко това е изцяло рожба на фантазията на писателя, или е колективно творение на подсъзнанието на явно талантливите и високообразовани участници в сеансите. Ето кратко резюме:

- Присъстващите са имали "близки срещи от третия вид" - с извънземно на име Тятафия от планетата Юпитер, както и с обитатели на Меркурий. Меркурианците са наполовина тела, наполовина духове и се носят като живи лъчи светлина в атмосферата на планетата си.

- Участниците са наблюдавали как "говорещите маси" не само почукват послания, но и рисуват картинки (с молив, завързан за крака на масата), а също и рисунки на образи на любими хора, "прожектирани" от участниците върху масата. Духът художник на меркурианците твърди, че е алхимикът от ХV в. Никола Фламел. Скиците му съдържат древни алхимични формули, описващи жителите на Меркурий.

- Френският поет Андре Шение, гилотиниран през 1794 г. по време на Френската революция, се явява и диктува финалните строфи на стихотворението, което е творял в деня на смъртта си. Стиховете, които са напълно в стила на Шение, са получени по време на сеанс, в който Юго не участва, което отчасти обърква версията, че съдържанието на сеансите от Джърси е изцяло дело на фантазията на Юго. "Шение" описва също обезглавяването си, както и онова, което е станало след смъртта му.

- Извънземните са композирали музика, натискайки клавишите на пиано. Един от духовете композитори е "духът на Океана", а друг - на Моцарт.

- Голям брой духове са се представяли за същества, които според митовете и легендите са помогнали на човечеството: лъвът, който пощадил живота на Андрокъл в Римския форум, защото християнинът извадил трън от лапата му; гълъбът от Ноевия ковчег, който превел Ной до онова, което било останало от Земята след потопа. Съществата обясняват на Юго, че животните "не могат да мислят, но могат да видят Бога", и предават на поета безкрайно модерна Харта за правата на животните и дори за правата на растенията. Те твърдят, че зверовете, растенията и дори камъните носят душа и съответно трябва да се отнасяме с тях с повече любов и уважение. Юго изцяло прегръща тези вярвания - връща раците в морето, позволява на диви животни да нахлуват в земите му и отказва да къса цветя. Той дори не рита камъните, които според съществата също са съсъд на духовната материя.

- Духовете проповядват доктрината за прераждането, или метемпсихозата, според която те имат земно битие като камъни, растение, животни и хора. Чрез действията си и последователното си прераждане хората могат да се превърнат в ангели - но само една недобра постъпка може да ги катурне надолу по Великата верига на прераждането и да ги доведе до състояние на камък (напр. грешната Клеопатра според духовете водачи е превъплътена в червей). Духът на метемпсихозата се появява също на тези сеанси, разкривайки природата си в 14 скъпоценни афоризъма.

- Духът, нар. Смърт, моли Юго да отбележи в завещанието си, че желае записките от сеансите да бъдат издавани поетапно. По този начин, обяснява му той, думите на духовете ще достигнат до човечеството в "моменти на криза, когато някоя сянка падне над прогреса и когато облаци закрият идеалите". Критичната година, в която според духа небето над човечеството ще се смрачи е 2000-та.

- Картагенският генерал Ханибал, който пресича Алпите със слонове и почти завладява Римската империя през ІІІ в. пр. н.е., описва прекрасно град Картаген, преди римляните да го сравнят със земята.

- Духовете понякога сякаш говорят от сърцата на звездите, когато описват Вселената, изпълнена с "блестящи" звезди, които са задължени да "помагат" на "плачещите" звезди. Духовете представят и т.нар. "светове на наградата", където обитават душите на онези, които са живели похвален живот по време на преражданията си. Тези най-висши светове са задължени да помагат в наказателните светове, където живеят хората, заслужили укор за предишните си прераждания.

Когато участниците в сеансите, замаяни от всички тези послания, се опитали да ги осмислят цялостно, те с неохота е трябвало да приемат, че нашата Вселена е някак подтискаща. Навсякъде съществата са или оковани с вериги и камъни, или хвърлени м затвори с безмилостни присъди. "Вашата дива Вселена е затворник на Бога", казва духът от поемата "Какво казва душата на сянката", съдържаща 600 строфи, написана през 1854 г. и вдъхновена от духовете. На други места в същата поема Юго описва Земята с думи, които ни карат да се мислим за "боклука на Галактиката", място, гъмжащо от минали, сегашни и бъдещи затворници от цялата Вселена.

А какво да правим с това незавидно положение на Земята сред Вселената? Духовете препоръчват да поемем лична отговорност и - веселие. Сянката на Гробаря изрича следното пред спиритистите на 18.12.1854 г.:
"Знаете ли какво щях да направя, ако бях на ваше място? Щях да поискам всичко или нищо; щях да настоявам за необятност... Щях да развия величествен глад, неутолима жажда и щях да препускам из пияните пространства между сферите, пеейки страховитите пиянски песни на вечностто, радостни, сияйни, сюблимни, с ръце, пълни с чепки грозде от звезди, и лице, лилаво от слънца! Нямаше да оставя звезда непреобърната и накрая на банкета щях да припадна под масата на небесата, излъчващ светлина."

Ако вярваме на духовете, много от нас вече пътуват из астралните селения. Една от най-странните теории на призраците от остров Джърси е за Хомо дуплекс - двойния човек. Този термин, използван и в латинските християнски ръкописи, описва двойнствената природа на човека. В случая - като обитател на физическото си тяло във всекидневната материална реалност в будно състояние, от една страна, и от друга - като пътешественик из духовните сфери в астралното си тяло по време на сън, за да събере психическа енергия за следващия ден.

...
Юго признава, че часто от космологията на духовете е била в главата му още преди да пристигне на остров Джърси - но не и цялата. Сега знаем, че през 30-те г. на ХІХ в. той тайно е изучавал основния кабалистически текст "Зохар"...

Увлечението на Юго по окултните философии като Кабала, месмеризъм и индуизъм, са причината днес хората да предполагат, че той е бил, заедно с Леонардо да Винчи, велик магистър на Ордена на Сион. Орденът на Сион не съществува, но още по-любопитниат въпрос, на който навежда всичко това, е къде свършва огромната начетеност и геният на Виктор Юго и къде започва странно завладяващата вселена на духовете от остров Джърси.

[ThreeFaces]

Благодаря!
Беше ми приятно да препрочета, някои от най- интересните статии от книгата.   
За съжаление не успях да намеря "Шифърът на Шекспир" от Вирджиния Фелоус на българския пазар, но установих, че още през 2006 г. е издадена "Разговори с вечността"- странното духовно приключение на Виктор Юго.

С твое разрешение тези дни мога да се включа с една статия за граф Сен Жермен.

[хадзапи]

С каквото искаш се вкключвай разбира се, темата не е лично моя, тя е за всички да пишат каквото намерят за интересно. А Сен Жермен си е точно към алхимията, нали е и на виолетовия лъч, който в момента е най-интензивен на Земята от всичките 7 лъча, същевременно е и майстор на алхимията, имаше книга от него на тази тема.

[Bojenci]

Искам искрено да благодаря за тези статии.Беше ми изключително интересно,може би защото съм привърженик на идеята,че Франсис Бейкън е вероятният автор на творбите на Шекспир.Благодаря ви.

[ARRI]

АЗ залагам на Фулк Гревил. Погребан е с три ръкописа, а единия се предполага, че е ''Антоний и Клеопатра'' . А по-вероятно е да са и тримата-Гревил, Бейкън и Марлоу.