Слагам всичко това в една тема, защото ще пусна някои статии за тези личности и за алхимията и не ми се иска да ги разпокъсвам, защото статиите са публикувани в една книга.
Източник:
"Забранената религия", съставител Дж. Дъглас Кениън, изд. от изд. "Бард", 2008
НЮТОН, АЛХИМИЯТА И ВЪЗХОДЪТ НА БРИТАНСКАТА ИМПЕРИЯ
Мрачните основи на емпиричното познание
автор: Питър Брос
Изследователите често отъждествяват началото на Британската империя с времето на кралица Елизабет поради двете му основни характеристики: благосъстоянието и военните успехи. Славата на Елизабет обаче се оказа краткотрайна. Богатството идва от хора като сър Франсис Дрейк, които нападат натоварените със злато испански гареони, както и победата над Испанската армада през 1588 г., дължаща се повече на случайността, отколкото на военния гений на Елизабет.
Златото бързо намалява при приемника на Елизабет ДжеймсІ, който налага безмилостни данъци, за да поддържа блясъка на короната, но тази политика предизвиква бунт, отнел главата на сина му ЧарлзІ. ЧарлзІІ, опасявайки се да не го постигне участта на баща му, заема средства от банкерите, за да задоволява прищевките си, но скоро се оказва неспособен да си връща заемите.
През 1688г. Уилям д,Оранж предявява претенции към трона от името на съпругата си Мери, дъщеря на детронирания ДжеймсІІ, по-младия брат на Чарлз. Парламентът ограничава правото на краля да увеличава данъците и оставя Уилям без средства, за да защити Англия от Джеймс, който се съюзява с католическа Франция. Тези събития не предвещават добро за империята. На Уилям му трябват пари, за да защити короната си. Можел е да ги събере чрез нови данъци, но доверието в короната вече е изчерпано. Единствената му надежда е да убеди английския парламент да приеме банкова система, подобна на тази в родната му Нидерландия, наследила този модел на банкиране от Венеция. Той представлява взимане на заеми от наличните златни авоари с надеждата вложителите да не си поискат едновременно влоговете. Уилям Патерсън, шотландец, изучава подробно този вид банкова система и изработва находчиво предложение за приложението й в Англия.
Той предлага да се създаде банка, която да дава заеми на короната срещу разписка. После тя може да се използва като книжно следство за разплащане, издадено от банката. В резултат короната получава стойността на всички банкноти, издадени от банката, като от своя страна банката пък получава и лихвата, и изтеглените заеми в хартиени пари. Така вложителите няма едновременно да си поискат влоговете, защото те ще бъдат в постоянно обращение.
Английските златари в този период приемат депозит в злато, печелейки от разликата между сумата, която плащат за златото, и сумата, която получават, ако го дадат на заем. Новият тип банка, предложен от Патерсън, се оказва техен конкурент и ако й бъде дадено правото да борави със златото от името на короната, със занаята им би било свършено. Златарите по разбираеми причини се противопоставят на идеята за финансиране на войните на Уилям със създадена чрез заем парична маса. Съюзявайки се с торите, които имат мнозинство в парламента, те възпрепятстват откриването на банката.
Оцеляването на върховната власт на Уилям се оказва в пълна зависимост от изпълнението на една непосилна задача - създаването на предложената от Питърсън банка, независимо от активната опозиция на парламента и съществуващите банкови институции. Чарлз Монтегю, приближен на Уилям, разрешава проблема.
Когато Монтегю посещава Кеймбридж през 80-те год. на ХVІІ в., той се сприятелява с Исак Нютон. Като професор по математика в Кеймбридж, Нютон предизвиква вълнение сред Кралското общество с едно находчиво оптическо изобретение - телескоп, използващ система от огледала. Предположението му, че бялата светлина е съставена от всички цветове от спектъра, е посрещнато със скептицизъм от членовете на обществото, но през 1684 г. при обсъждането на гравитацията членовете на Кралското общество Едмънд Холи, Кристофър Рен и Робърт Хук защитават идеите му и те се налагат като основополагащи в науката.
Обект на обсъждане между тримата членове на Кралското общество са и публикуваните наскоро закони на Кеплер и най-вече тезата, че планетите обикалят около Слънцето по определен път и за определено време. Хук си задава въпроса, дали този закон, изведен от квадрата на разстоянието между планетата и Слънцето, може да се свърже с откритието на Галилей, че ускорението на телата е зависимо от квадрата на височината, от което падат. Ако двете зависимости са математически свързани, разсъждава Хук, същата тази гравитация, караща телата да падат, влияе и върху орбитите на планетите, което означава, че тя е свойство на материята, която ги изгражда.
Тримата вземат решение да предложат скромна награда от името на Кралското общество на онзи, който успее математически да покаже връзката между движението на планетите и скоростта на падащото тяло. Когато посещава Кеймбридж, Холи разказва на Нютон за наградата. Пословично студен, надменен и нетърпящ критика, Нютон отговаря, че вече е демонстрирал това съотношение, като го е приложил в скорошните си изчисления за орбитата на Луната.
Пресмятанията на Нютон обаче се оказват грешни. Той е прибързал - чест негов навик, и така и уравненията му не излизат, макар че през 1687 г. излага идеите си в "Принципи на математиката" - трактат, който поправя цял живот.
От своя страна Монтегю проявява интерес към опитите на Нютон да докаже, че гравитацията е свойство на материята, но мотивите му нямат нищо общо с движението на Луната. Любопитството му към Нютон е породено от заниманията му с алхимия. По онова време тя играе ролята, която днес има физиката, и предизвиква същото удиврение, с какното посрещаме например научните съобщения за разбиването на атома. Тогавашното общество се вълнува от алхимичните постижения по същия начин, както днес ни вълнуват кварките и черните дупки.
Алхимиците се занимават със смесване на вещества в лабораторен съд: непречистен метал като желязна руда, с чист метал като олово или живак и органична киселина. Получената смес се загрява и после се разтваря в киселина под въздействието на поляризирана светлина. (Именно тя става причина за интереса на Нютон към оптиката и цветовия спектър.) След това алхимиците оставят разтвора да се изпари - процес, който отнема години, като краят на експеримента се разпознава по някакъв таен признак, познат само на посветения. Освен това те оксидират дестилата, използвайки калиев нитрат, и добеват нещо като непречистен барут.
Практикуването на алхимия се е считало за престъпление, наказвано със смърт, а опастността от експлозия намалява броя на алхимиците, стигнали до крайната цел на опитите си. Оцелелите след опитите херметически запечатват дестилата в специален контейнер и заради този последен етап наричат "древните алхимични знания" "херметическа традиция".
Запечатаният контейнер се загрява, после пък се охлажда и накрая се получава прах, известен като "бял камък". Той се използва, за да се превръщат обикновени метали в сребро. Прилагайки познанията си за скритите сили на Вселената, от "белия камък" алхимиците получават т.нар. "философски камък", използван в опитите за превръщане на обикновените метали в злато.
Чарлз Монтегю се интересува именно от философския камък заради тази негова способност. Той си дава сметка, че успехът на новата банка зависи от възможностите й да издържи, когато теглят от авоарите й. А това пък е функция от увереността на вложителите, че вложенията им са на сигурно място.
Монтегю решава да използва способността на философския камък да превръща обикновени метали в злато, когато основава Авгрийската банка, чиито книжни пари - претендиращи, че заместват съответното количество сребро от депозите - не са били подплатени с нищо. Монтегю се стреми към близки контакти с Нютон, имащ репутацията на алхимик, та да изглежда, че банката разполага с нескончаеми авоари от сребро като покритие на книжните пари.
Всъщност Монтегю въобще не го е грижа дали Нютон може да превръща обикновените метали в злато и сребро - за него е било важно хората да вярват в това. Първата стъпка, за да убеди обществото, че Нютон действително е способен на подобен подвиг, е, да представи неговото учение за гравитацията като непозната досега тайна на всемира, която е нужна на алхимиците, за да създадат философския камък.
Монтегю става председател на Кралското дружество и използва влиянието си, за да представи и популяризира "Принципна математика", в резултат на което Нютоновите идеи за вселенската гравитация стават главна тема на разговорите в цял Лондон. Монтегю успява да ограничи влиянието на торите в парламента - през 1694 г. те вече са малцинство не без неговото участие, за сметка на вигите на Уилям. Освен това изготвя годишния бюджет така, че да подсигури законовите пълномощия на Английската банка. Банката е създадена чрез заем от 1 200 000 лири (днешни 220 000 000 долара). Уилям издава разписка на банката, която после емитира "обезпечени" банкноти за масово обращение.
Златарите обаче се противопоставят, позовавайки се на закона за подмяна на износените монети, изискващ старите монети да се предават не заради номиналната си стойност, а заради среброто, от което са направени. Ангрия е въвела сеченето на монети, изобретено от Пиер Блондо, през 1662 г., но нищо не е предвидено за изземване на износените.
Законът, според който се създава Ангрийската банка, я упълномощава да извършва трансакции в кюлчета сребро и злато от името на Англия. Тъй като банката поема задължението да сече нови монети, тя е принудена да плаща иззетите от цялата страна по номинал.
Законът за подмяна на монетите влиза в сила на 1.02.1697 г. През лятото на 1695 г. Монтагю установява, че златарите трупат монети и ги осребряват срещу действителната им стойност в банкноти, които банката печата. Става му ясно, че когато натрупат достатъчно банкноти, ще поискат стойността им в сребро, ще предизвикат повсеместна паника и всички ще се втурнат да заменят книжните си пари срещу сребро, което банката не притежава.
Монтегю незабавно пуска слух, че назначават Нютон за директор на Монетния двор и отговорник на монетите. При директор, който е магистър алхимик, притежаващ съществени познания за тайните на Вселената, би трябваро да се очаква, че банката притежава неограничени количества сребро. Предполагаемото неизчерпаемо благосъстояние трябва да притъпи страха на обществото от банков фалит.
Монтегю обаче разбира, че Томас Нийл, пожизнено назначен за директор на Монетния двор, няма намерение да се разделя с поста си. Ще успее ли Монтегю да постави Нютон начело на Монетния двор, преди златарите да видят сметката на банката?
Монтегю предприема решителен ход - отстранява управителя на Монетния двор, като го прави завеждащ митниците, и поставя Нютон на неговото място на 19 март 1696 г. Златарите, след като събират 30 000 паунда (повече от днешни 500 000 долара) в книжни банкноти, атакуват банката на 4 май.
В този момент сър Джон Хублън е кмет на Лондон, едър акционер на банката и неин управител. През 1994 г. Английската банка го почете,
087;оставяйки лика му върху банкнотата от 50 пау&