ТЕ(ЛЕ)ОКРАЦИЯ

[----------]

Те(ле)окрация

Телеокрацията се описва в древногръцката философия като идея за властова легитимност посредством притежавани качества, което е трябвало да осигури на политиката и управлението способни хора, изпълнени с възможности да осъществят своята общозначима работа. Сериозен удар срещу тази идея нанасят две тенденции. Исторически първата от тях се свързва с израждането на аристокрацията и превръщането й в олигархия. Аристокрацията би трябвало да бъде изградена върху принципи, които отдават първостепенно значение на произхода и възпитанието. Според аристократичните традиции управляващият трябва да се роди и да израсте в специална среда, която да го подготвя през цялото му детство за заемане на неговото високо положение. Функцията на аристократичните родове е била да съхраняват знанието и да го интегрират в съзнанията на бъдещите управници, които са се излъчвали от техните среди и е трябвало да работят по начин, който е логическо продължение на техните семейни приближения. Теократичната идея, от своя страна, засилва връзката на властта с духовния принцип, чийто социален атрибут се явява аристокрацията. Разликата е, че в теократичната система властта се насочва напълно в духовната идея, а всичко в обществената реалност превръща във функция на духовния стремеж. В действителност обаче се оказва, че в аристократичните среди и сред духовенството проникват много чужди на аристократизма и на духовността идеи, позволяващи на върховите позиции да се поставят и компромисни фигури, у които липсват белезите на аристократично и духовно достойнство. Това разложение намира своето пълно проявление в буржоазните процеси, които набират мощ в “новото време” и се врязват в аристократическите пространства, секуларизират църквата, премахват задължителността на нравствения принцип във всичко, за да вкарат там своите влияния, понякога страховито арогантни, безпринципни и качени изцяло върху користна основа. В днешно време е оставен като най-ярък спомен именно този процес, започнал от преди няколко века и завършил с трясъка на “гражданските” и “народни” революции от ХІХ и ХХ век. С този процес аристократичната и духовната идея окончателно бива профанизирана, изложена за посмешище пред народа и изхвърлена от политическия регистър. С това се слага край на изконните, вековни приемствени традиции в Европа, слага се край на христоцентричното управление, за да бъдат заменени с мимолетното боричкане между конкуриращите се на равна нога простаци и гении в демократичния изборен процес. За никого не е тайна, че средната статистическа интелигентност, запознатост и интерес към общите дела у населението не е равна на най-върховите достижения в тази посока, които са присъщи на една малка част от хората в кое да е общество. Тези върхови достижения обаче, с настъпване на демокрацията биват затулени в полза на едно всеобщо кряскане, където простотията има равни права с изтънчеността, а глупостта не може да бъде дискриминирана от мъдростта. Следствие от това потъпкване е, че носителите на мъдростта в много по-малка степен могат да се решат да се блъскат заедно с арогантните си колеги на политическата сцена и дори да направят тази жертва на своето достойнство, имат много по-малко възможности да проявят идеите си: трябва да угодят на масовия вкус, който по правило е невзискателен откъм естетическите си предпочитания и в повечето случаи се ръководи от общи формулировки и демагогия. Демокрацията открито води към изпразнена от съдържание демагогия, а политическият процес се свежда до стандартизирани и широко приемливи празнословия (свобода, равенство, братство), без да дава реални пътища за тяхното осъществяване и без да има здравата почва под краката си, която да му позволи да осъществи тези предписания. Всяко по-решително действие, ако не е приятно на тълпата, може да бъде спрятно, дори и да е най-върховната идея за общочовешко подобряване. Зад паравана на тази необуздана страст се прикрива един коренно различен интерес, който е тясно партиен, олигархичен. Независимо от широките демократични възгласи, дори и най-отявлените демократи достигат до идеята, че народът нито може да бъде държан в течение за политическите детайли, нито може да се произнася по тяхното решаване. Това още по-силно потвърждава идеята, че в крайна сметка демокрацията оперира единствено с изпразнени от съдържание фрази, различията между отделните фракции са само козметични, а реалната политическа работа се случва “някъде другаде”. Това разделяне на официалния и реалния пласт в управлението създава условия за корупция, организиране на престъпност и протекционизъм, които дават възможности за развиване на интереси, коренно противоположни на максимите, легитимирали демократичността. Оставането на обществения процес в такова състояние не само че го обрича на безсилие, лишава населението от възможности за прогрес и съдейства за лумпенизиране на масовия електорат, но и нанася непоправими щети в ценностната ориентация на човечеството и в нравствените идеи, които изконно са носени от нашия вид за обясняване на същността ни и посоката, към която се стремим.

Телеокрацията е политическа идея, според която властта следва да се легитимира на базата на притежавани от власт-имащите способности. Теокрацията, от своя страна, закрепва властта за духовната връзка, която е призвано да осъществява духовенството. Исторически всичко това е изобразявано в първите опити от “новото време”, когато започва да се въвежда все по-разпространено сред населението избирателно право. Първоначално правото за гласуване не е общо, а се въвеждат определени цензове: за образование, за имущество, за принадлежност към дадени социални групи. Това е опит да бъдат изключени от изборния процес хора, които не са компетентни или благонадеждни, или, да бъде засилена силата на влияние на тези, към които би могло да се има по-високо доверие; хората с висок ценз имат повече гласове, а тези с нисък – по-малко от тях, ако не са въобще изключени от изборния процес. Другата страна на системата на цензове, от която остатъци намираме и днес, е ограничението определени хора да бъдат избирани за определени политически позиции (възраст, гражданство и прочея). Първоначалната еуфория от победата на индустриалните и граждански революции се тушира с идеята, че не всички хора са равни в идеите си, способностите си и значимостта си като обществено присъствие и поради това се прави опит за цензова корекция в количествения критерий при изборния процес на демокрацията. В последствие тази идея се заглушава от напъна да бъде провъзгласено абсолютно равенство, което е една фактическа неистина и лишава човечеството от приноса на най-изявените му представители. Наистина, цензовата политика е доста спорна и е трудно да се установи действителната тежест на мнението на определен човек спрямо това на друг, а историята ни показва сериозни злоупотреби с тази политика в миналото, когато тя е била използвана конюнктурно. Рискът от формално следване на правилата и отдалечаване от техния дух е сериозен винаги, когато няма дух в самите тези, които прилагат въпросните правила. Това е естествена болест на политическия процес предвид това, че във властта и управлението в продължение на последните няколко столетия системно се просмукват нечовечни и користни интереси, а в старата структура на властта са се появили корозии, които дават доста основания за съмняване в наследствения принцип на аристократичността. Независимо от всичко обаче, хората непременно ще трябва да намерят сили, воля и мъдрост за прокарване на идейни принципи, приоритетни и ценностни начала, които да дадат посока на нашето развитие във време, когато и последните частици от старата ценностна система загубват своята сила и оставят обикновения човек без светещ, общ ориентир. Поддържането на духовно спокойствие и устременост към добрия идеал е първостепенна задача, чието решение може да се окаже спасяваща платформа за всякакво по-нататъшно усилие във връзка с добруването на хората. Ето защо е необходимо възвишените хора да бъдат реабилитирани от унижението да бъдат лишавани от своето високо достойнство, като се привлекат обратно в лоното на обществения процес, където да дадат своя принос за качване на човешкото развитие върху ценностни начала. Ако хората не се насочат към подобна ценностремителна идея, много скоро търговско-кредитната стихия ще увеличи бедността до такава степен, че никоя сила няма да бъде в състояние да спре метежа на глада с друго, освен с насрещен метеж. Ако хората не се насочат към подобна ценностремителна идея, скоро безогледното изяждане на всичките ресурси от Земята ни ще нанесе такъв дисбаланс, изходът от който е невъзможен без претърпяването на огромни природни катаклизми и понасянето на неоправдани жертви и страдания. Ако хората не се насочат към подобна ценностремителна идея, скоро просто няма да имат накъде да тръгнат и в стихията на всеобщото разрушение, волю-неволю, ще бъдат принудени да се огледат около себе си и да потърсят някаква помощ или утеха в останалите все още носители на определен духовен лъч. Тъжното обаче би било, че това възвръщенчество би се осъществявало на парче, по единично, а загубите ще бъдат несравнимо по-големи и ще засегнат всички ни, без днешни институции, все още стабилни и разполагащи с известен обществен кредит, да могат да ги спрат или поне намалят техния “директен ефект”.