Николай Райнов
МИСТИКА И БЕЗВЕРИЕ
(Лекция във Военния клуб в София, по покана на Теософското общество, юни 1919)
Ако погледнем отношението на съвременния човек към вечните въпроси, ще отбележим, че има два вида хора. Едните могат да се нарекат мистици, а другите безверници. Има и трети вид: благоразумната "златна средина", легионът безлични люде, които излизат на тълпи из дъното на живота, ту под това знаме, ту под онова, приспособяват се, повтарят нерешително чужди думи, но в същност се никак не интересуват от големите въпроси. Те са нещастна смесица от безхарактерност, страхливост, посредственост и невежество; отначало те се боят да застъпят даден възглед или да се опълчат против него, но щом намерят в това облага, правят го. Те са, изобщо, лениви, не си дават труд дори да помислят по един въпрос, а камо ли да го проучат. В ония области, които се смятат за гордост на човешкия творчески стремеж, тия хора влизат с безочливост и правят от изкуството доходен занаят. От страх да не минат за безлични и простаци, те взимат ту тая страна, ту оная, но не биха никога пожертвали една аспра или един час от времето си за тържеството на определен идеал. Те гонят или облаги, или слава, или власт: винаги - личен добив, винаги благото на загрубялата отделна личност, която не дава счупена пара за другите. Хората от тоя вид са най-много; погледнем ли строго, всеки от тях би могъл да се отнесе към мистиците или безверниците, макар че не проявява типично чертите на тоя вид.
Тия два типа са за нас важни и любопитни. Опознаем ли ги, ние ще опознаем себе си. Кой е безверник? Кой е мистик? Де да ги търсим? По що да ги открием? Слава Богу, няма защо да отиваме отвън облаците. Безверникът е тук. Мистикът - също. Всеки от нас е или мистик или безверник, ако не принадлежи, разбира се, към третата група. Доста е да определим вътрешните белези, които отличават ездиния от другия.
Както виждаме, в своя дележ аз противопоставям един на друг два крайни типа. Аз не говоря за вярващ, а за мистик, сиреч за човек, който се стреми да осъществи онова, що е предмет на неговата вяра, да се слее с онова, в което вярва, да се уподоби на своя жив или въображаем идеал, да стане едно с онова, що тачи като най-високо. Също тъй не ми е думата за скептика, за оногова, който се съмнява, но все пак не отрича възможността да съществува истина, който не твърди, но все пак изследва, дири, проучва; не: аз говоря за безверника, който не допуска да съществува истина вън от жалкия кръг на признатите от него положения. Колкото и да е крайна тая характеристика, струва ми се, че все пак всеки от нас би попаднал под нея - ако не съвършено, то поне донякъде. Идва миг - и едни от нас изпадат в душевна слепота, в мрачно отчаяние, или в горделиво упорство, - и казват: "Няма истина, няма Бог, няма дух, няма безсмъртие; вън от веществения свят - всичко е измама". У друи пък бликва - светлият порив да строят нещо, което би закрепило чуждото благо, дори ако накърни тяхното; или се мерне в душата им лъчезарният призрак на някаква далечна бъднина, когато всички ще се обичат, когато не ще има злини, беди и насилия; или внезапно почувстват, че всичко около нас хората, е уместно и значително, че невидими ръце крепят световете в звездното небе, както майка поддържа своето кърмаче. Никой от нас негли не е типичен мистик или безверник, но у всекиго ще се намерят някои от характерните черти на който и да било тип. На тия два полюса стоят ония, които творят съвременната действителност, а по мрежата, изплетена от жиците, що държат те, се движим ние, по-незначителните люде, като се теглим ту към тоя полюс, ту към оня. Ние - тези в мрежата - може наглед да нямаме решаващо значение, но нека помним, че онези на полюсите не могат без нас, и че от нашето участие зависи тържеството на едните, или на другите.
Нека погледнем тия на полюсите. Що искат те? Що мислят? Що вършат? На къде ни зоват? С що ни съблазняват? Какви райове ни обещават?
Безверникът е по стремеж разрушител, а мистикът - творец. Ако досега мистиката е била зле разбирана, то се дължи на безверника, който е винаги натрапвал на хората своето мнение за нея - а човешкото стадо, съзнаващо своето невежество, е твърдяла след него покорно "амин". Обаче, време е да се справим с речника. Що е мистик? Що е безверник? Мистикът не е заплес, който по цели нощи зяпа към звездите, а денем гледа облаците; не е изтъпленик, който повтаря дадено изречение или си гледа пъпа, докле затъпее съзнанието му; не е лековерник, който съзира във всичко пророчество, прообраз или божествен навет: има и такива люде, но не ми е за тех думата. Също тъй безверник не е оня, който казва: "Няма нищо на тоя свят; дори сам аз - или съществувам, или - не". Тоя човек е луд. Не говоря за луди. Религията може да се определи като път, по който човешката душа търси Бога.А мистиката е оная пътека, оня по-пряк и стръмен възход, по който човек намира Бога.
Мистикът вижда в световните прояви и в съществата населяващи вселената, духовна опора, духовен кълн, духовно първоначало. А безверникът признава само това, което му дават петте сетива, като нещо положително; той отрича съществуването на духовно начало, защото - който казва "дух", той казва "безсмъртие", а безверникът не признава безсмъртие; той се бои от него, той щади личното начало у себе си, милее за него; и като чува, че безсмъртието е някакво сливане с безусловното начало, с Бога, той тръпне от страх, че ще изгуби своята лична черупка; подобно на Ирода в Уайлдовата драма, той казва: " Аз не позволявам да се възкресяват мъртви". За него няма Бог: той желае - сам да бъде бог, нему да се покланят, него да тачат, той да законодателствува, той да съди, той да бъде най-високото, до което би смогнал да долети човешкия копнеж. Той отъждествява себе си понякога с разума, понякога с науката, а винаги - с истината: вън от него няма истина, няма действителност. Ето що твърди той: "Само едно нещо съществува: това нещо съм - аз; само една истина има: оная, която признавам аз, всичко друго е суеверие и глупост". Той обича тия думи - "суеверие" и "глупост" - и с тях замерва винаги своя враг, мистика: Бог е глупост, безсмъртието на душата - суеверие, духовното е лъжа, измислица на болен ум, творба на страхлива воля. Той, обаче, не е умствено честен: в Бога не вярва, защото Бог бил отвлечено понятие, но в онова, което нарича "здрав разум", вярва, като че ли разумът не е също отвлечено понятие: не вярва в безсмъртието на душата, но в безсмъртието на енергията (нещо, което никой не може да види) вярва и твърди, че силата не подлежи на унищожение. Той обича и думата предразсъдък, а сам обикновено съди по предубеждение. Когато стане дума за прераждане на душите, той си някак смътно представя, че човешката душа влиза ту в червея, ту в мулето, кравата или вълка. Очевидно, той не се грижи да разбере учението за прераждането по първите му извори, а съди за него по вярването на диваците. Ония, които споделят убеждението, че човек се преражда, за да става от живот в живот все по-съвършен, не твърдят, че човешката душа минава в животни. Тъкмо така е мисълта на Питагора, Платона, Плотина, Оригена, Джордано Бруно, Спиноза, Лайбница, Буда, Рабиндранат Тагор и мн. др.
Мистикът се стреми да създава, а не - да руши. Той вярва в благородното, в доброто у човека; той дири във всяка човешка проява ценното, положителното. Безверникът, напротив, е склонен да осмее човека, да го охули, да види у него лошото, долното, отрицателното. Оттам начева неговата разрушителна работа: той се сили да подрови всичко положително у човека, да помрачи всичко светло у него, да му отнеме всяка надежда, да го отвлече в своето тъмно царство, да го обезвери, нещо повече - да го озвери. На всички възвишени замисли, които целят да издигат човека до лъчезарна бъднина, и на всички движения, които с безкористие се силят да извлекат човека от унизителаната грижа за делнични удобства, да го освободят от позорното робство пред кумира на златото, личното надмощие или вещественото благо, безверникът противопоставя своя безочлив укор. Николай Рьорих, най-големият от съвременните руски художници, вдъхновен поет, става теософ. За безверника, който до вчера е хвалил Рьориховите картини, изобразяващи каменния век, тоя художник ства изведнъж бездарник. Той е чел с възхищение Томас Ман и Морис Метерлинк, но щом чува, че единият държи сказки по окулизма, а другият пише книги по същите въпроси - "Пътеки низ планината", "Смърт", "Великата тайна" и др. - тия писатели му се виждат луди, суеверци, едва ли не - измамници. Затова той мрази Едгар По, Густав Майринк, Андре Жид, Хайни Еверс, Тагор, Стриндберг, Едуард Шюре, Балмонт и Мережковски: те не скриват своята вяра в потайното, в духовното, в безсмъртното начало на живота, чиято проява е разнообразният изглед на вселената. Че има, наистина, суеверни люде, че има прости хора и между почитателите на мистиката, това не е лъжа; но безверникът нарочно приравнява с тях духовните исполини на вековете, за да ги осмее. В това ругателство за него дреме надеждата, че негли ще мине пред страхливите слушатели за по-умен от водачите на човешкия дух: това отмъщение жаждата на неговата завист.
Когато спори или прави презрителни бележки, безверникът се облича в парадната дреха на някакъв лъжлив аристократизъм: той е горд, че стои над "суеверията", над "сектанството". В същност, не е трудно да се види, че и самият той има свои лъжливи кумирчета и любима секта: той споделя дадена материалистична хипотеза, принадлежи обикновено към партия, стреми се да заеме място в името на някаква програма - моного по-сектантска от тази на неговиге врагове. Някой изронва пред него дума, че след време всеобщото братство между хората ще бъде факт - и че народите очакват появата на един голям Ум, който да сполити религиозните люде от целия свят и да събори преградите между отделните вероизповеди. Безверникът се презрително усмихва:"Омръзнахте ми с тия бабешки приказки за второ пришествие и архангелски тръби. Все тия суеверия на адвентистите... кажете нещо по-сериозно или затворете уста". Неговата умствена леност му не позволява да изучи въпроса, та да види, че твърдежът на теософите - да речем - се различава от тоя на адвентистите и по основания, и по схващане, и по предмет дори. За него теософия, окултизъм, дъновизъм, народни пророци, ангелски тръби, адвентизъм и спиритизъм - са все едно: някаква мътна мистична мъгла, някакъв "анимизъм", отдето оголва глава суеверието. Ала сам той, от тая гледна точка, има същите любими суеверия. Не може, разбира се , да вярва, че щял да дойде нов релегиозен Учител, нито - че щяло да настъпи общочовешкото братство, но сигурно ще дойде някой гений економист и ще осъществи материално равенство между производители и покупатели. В тържеството на идеята за братство, в името на духовната същина, тъждествена у всички хора, той не вярва; но в тържеството на любимата научна или политическа догва - вярва, разбира се.
На тоя полюс не стоят малцина; напротив - мозинството е там. Там е Ставрогин, там е Сандип Бабу, там е Иван Карамазов; там са ония, които отричят духовното и се смеят над онова, що е било вяра за първенците на човешкия напредък: за Достоевски, за Толстой, за Шекспир, за Гьоте, за Христос, за Кришна, за Леонардо да Винчи, за Бетховен, за Лао Дзъ. Но аз не говоря за книжовни типове, за измислени лица, а за живи дейци във всички области на културата и практическия живот. Подобни безверници са хиляди, стотици хиляди; днес те са все още авторитетни ценители и почитани работници и в наука, и в книжинина, и в изкуство, и в политика, и в просветно дело; нещо повече: тяхната закваска е проникнала и в църквата, че дори и в ония общества, които се смятат за плод на спиритуалистичен възглед. Да погледнем една- две от тия разновидности. Един от най-големите учени, Оливър Ладж, член на англейското кралско общество, занимавал се от дълго със спиритичните явления, ни даде след войната една книга, озаглавена "Реймънд - или за смъртта". В нея старецът излага с безпристрастие и след основна проверка на фактите и условията - своите сношения с Реймънд, негов син, убит като офицер през войната. Книгата доказва по безспорен път действителността на личното задгробно съществуване. Както и можеше да се очаква, учените безверници се опитаха да оспорят изнесеното: а понеже не успяха, замериха с обидни нападки писателя. Тоя начин е стар: ако някой се изкаже по тия опасни въпроси, те преграждат интереса към неговите изследвания със заявата, че не бил доктор, нямал учена титла Ако ли е доктор и член на учени дружества, не бил специалист. Случи ли се да е и специалист, - още бил млад, не можело да му се вярва. С Оливър Ладж, разбира се, който отговаря на всички тия условия, па е и стар, те постъпиха иначе: тъкмо понеже бил стар, наивно било да му се вярва, - старците се обикновено вдетиняват... В тоя случай се вмени във вина на професора и това, че бил член на Обществото за писихични издирвания, при това още - и теософ. А ето и друга разновидност, еднакво любопитна. Става дума за общите вероизповедни и нравствени начала, що лежат в основата на всички религии (сравнителната история на религиите презнава тая общност) Един свещеник се изправя и казва, че ислямът бил много долная религия, понеже обещавал на своите верни рай с хурии, пилаф и шербети... Тоя свещеник, очевдно, не е и разтворил корана, нито се е запитал, има ли нещо писано по него. Инак той щеше да знае, че в корана не става никъде дума за пилаф и шербети - като възмзездие за праведен живот, а под "хурии" се разбират въплъщенията на добрите мисли и дела, които ще обкръжават като ангели верния в отвъдния му живот. Но свещеникът не желае да допусне такова тълкуване. Когато му възразите, че Исус казва:" Който не яде от моята прлът и не пие от моята кръв, няма да влезе в царството небесно", той ще ви забележи, че Христос подразбирал тайнството причащение; у християнството, следователно, е допустим иносказателен тълмеж на свещените книги, но у другите религиги - не. Фанатизмът - друг образ на безверието - настоява, че ще се спасят само ония, чието вкостеняло съзнание приема дадени догми: всички други на се чада Божи, те са осъдени на гибел. Фанатизмът се ражда от сляпото себелюбие; той е брат на безверието, защото превръща духовната истина в догматична формула - и тъй отпъжда от областта на религията усилията на онези, които искат не само да вярват, а и да знаят. Такива биват също клеймени: наричат ги еретици, разколници, отлъчват ги от църквата; както виждате, и в тоя случай средствата, средствата за борба са хулите, - средствата на безверието. Шовинизмът е трети вид сляпо себелюбие, проявено в областта на политиката. Всички стремежи да се всява у хората омраза, да се насъскват представителите на една вяра, народ, племе или съсловие срещу представителите на друга човешка група - са все породени от безеверието, което отрича най-важната истина, че у всички хора живее една и съща духовна природа, че ние сме тъждествени по естество, че сме брятя от едно и също голямо семейство. В това и проличава разрушителната работа на тоя стремеж: той разделя хората, изправя ги едни срещу други, опълчва класа против класа, народ срещу народ, подпалва бунтове, войни, метежи, издига насилието като едничко средство за решаване на големите въпроси на живота.