Ми естествено.И аз това питам - кви окови кви пет лева...
И ква карма,кви пет лева...
Последствията, колкото и да се описват като нещо външно и зависещи от нашите действия....според мен е очевидно, че сами си докарваме последствия.Просто е по-забавно да обладаем представата, че те не зависят от нас, а от действията ни.Създава се чувство за съдбовност, което участва в осмислянето на правилата на играта.
Ако осъзнаем, че последстивята Висшият аз определя сам...дали би ни било все още интересно да живеем? Просто бихме си намерили виновник за нещата,които не разбираме.А когато виновник няма, ние сме принудени да се отдадем на преживяването такова, каквото е.
И това според мен е идеята.
Хубави разсъждения, но единствено ако се приеме предположението стоящо в основата им, че време не съществува, т.е. всички инкарнации на човека се осъществяват в един и същ момент, че всичко е предопределено от висшия аз, а ние само изживяваме предопределеното без реално да имаме никакъв избор. Поне аз с такова впечатление съм останал от мненията ти.
Да,ако се приеме това...Независимо обаче дали инкарнациите са едновременни или последователни,време не съществува.Самото едновременни и последователни са с изходна позиция време и може би би било по-точно да се наричат множествени и единични.
За самия себе си съм убеден,че времето е просто програма,създаваща впечатление.За жалост, доказателството,което ползвам, не може да се опише с думи или поне аз не мога.Представлява нещо като особено дежа-ву,което постоянно ми се случва.Нещо като дежа-ву,лишено от онова особено чувство "че съм го сънувал"...някакси липсва финото, мистичното или дори романтичното.Дежа-ву,което вместо да е обвито от чувството за сбъдната мечта,е изпълнено с досада, плитко е и носи чувство за повторение.Сякаш това "ми се случи ония ден".
Всъщност точната разлика на тези особени дежа-вута с класическите е,че при класическите имаш чувството за достигнат преживян момент...а в моите аз имам чувството за повторен преживян момент.Тоест деградация,вместо градация във времевата линия до момента на дежа-вуто.
Въпросът с избора също е много обърнат според мен.Ако си представим че играем компютърна игра, ние се идентифицираме с действащия персонаж.Този действащ персонаж няма абсолютно никакъв избор...той дори не може да съществува,ако ние не седнем да играем.А ние,задклавиатурното устройство, имаме цялата свобода на избор и сме ограничени единствено от непознаването на играта в цялост.И колкото повече се запознаваме с играта и колкото повече пъти я преиграваме, толкова повече избори,които са в нашите способности,откриваме.
Тоест...ако си дадем сметка, че ние сме едно много различно същество от това,на което приличаме и че разполагаме с относително могъщество и тн...Все повече става ясно,че изборът не е в нашата ръка,а в онова място,от което идваме.И може би точно затова тази информация е така добре класифицирана - защото сме свободни на избор,докато си мислим,че сме свободни на избор.
Тук опираме до проблема,че е невъзможно(на мен не ми е известен случай от литературата) да се възприемем като висш аз на емоционално ниво,а само на разумно-информационно.И колокто повече гледаме на Висшия Аз не като на точно себе си...толкова повече се възприемаме като тъп герой от компютърна игра,в чието ДНК е изначално вградено да няма избор.
