Езическият Империализъм

[Eltimir]

 Юлиус  Евола
ЕЗИЧЕСКИЯТ   ИМПЕРИАЛИЗЪМ


I. НИЕ, АНТИЕВРОПЕЙЦИТЕ

УПАДЪКЪТ   НА   ЕВРОПА

Съвременната "цивилизация" на Запада се нуждае от един кардинален преврат, без който тя рано или късно е обречена на гибел.
Тази "цивилизация" е извратила  всякакъв разумен порядък на нещата.
Тя се е превърнала в царство на количеството, материята, парите и машините, в което няма повече въздух, свобода и светлина.
Западът е забравил за смисъла на повелята и подчинението.
Той е забравил за смисъла на действието и размишлението.
Той е забравил за смисъла на йерархията, могъществото на духа и човешките богове.
Той повече не познава природата. Природата за западните хора е престанала да бъде живо тяло от символи, богове и ритуали - един сияен Космос , в който като "царство в царството" свободно се движи човекът; тя се е превърнала в мътна, съдбовна повърхност, чиито тайни профаническите науки се стараят да заобиколят с помощта на своите жалки закони и жалки хипотези.
Западът повече не познава мъдростта: той не познава благородното безмълвие на онези, които са преодолели самите себе си; не познава светлия покой на онези, "които виждат"; не познава гордата "слънчева" реалност на онези, в които са се възродили идеите на кръвта, живота и могъществото. Мястото на мъдростта е заела риториката на "философията" и "културата", светът на професорите, журналистите и спортистите - схемата, програмата и лозунга. Нейното място е заела сантименталната, религиозна и хуманистична помия и плеядата възбудени кресльовци, опиянено възхваляващи "ставането" и славословещи "практиката", понеже се боят от мълчанието и размисъла.
Западът повече не познава Държавата . Държавата като ценност, като Империя, като синтез на духовното и царското, като път към "свръхсвета", какъвто тя е била във всички велики култури на древността - от Китай до Египет, от Иран до Рим, до Свещената Римска Империя на Германските Нации - е потънала в еснафската убогост на едно общество от роби и търгаши.

[Eltimir]

Какво е войната  - войната по своя собствена воля като висша ценност (било в победата или в поражението), като свещен път за духовна реализация; защо достъпът в небесната обител на Один - Валхала - е открит за героите, паднали на бойното поле; защо в Исляма "свещената война" (джихадът) е синоним на "божествения път"; защо в арийска Индия воинът винаги се е уподобявал на аскет и защо през класическата античност той е символизирал mors triumphalis (победата чрез смъртта) - какво означава една такава война не знаят вече плашливите европейски "активисти". Те не познават повече воините, те познават само войниците , и е достатъчен един малък сблъсък, за да изпаднат те в ужас и да изригнат поток от хуманистична, пацифистка и сантиментална риторика.
Европа е загубила своята простота, тя е загубила центъра на своята дейност, загубила е своя живот. Демократическата болест и семитската отрова са проникнали до самите й корени - те са навсякъде: в правото, в науката, в мисленето. Водачи  - същества, издигнали се не посредством насилие, не от користолюбие, не като ловки потисници на робите, а по силата на неоспоримите си трансцендентни жизнени качества, - такива вече почти няма. Европа сега представлява една огромна шарлатанска пача, свиваща се и трепереща от страх, за която никой не смее да говори открито, с пари вместо кръв, машини и фабрики вместо плът и вестници вместо мозък - едно безформено тяло, трескаво мятащо се напосоки, задвижвано от влиянието на съмнителни и неизвестни сили, стриващи на прах всеки, който се осмели да им се противопостави или само се опита да се изплъзне от тяхното въздействие.
Всичко това са плодовете на прехвалената западна "цивилизация". Всичко това са прославяните резултати на суеверната вяра  в "прогреса", която противоречи на римската царска власт, на дорийска Елада и на всички останали форми на великата арийска традиция.
И все по-здраво се затяга примката около онези малцина, които все още са способни на великото отричане и великото възвисяване.

НОВИЯТ  СИМВОЛ

Възможно ли е все още освобождението и обновлението в този сумрачен свят?
Притежава ли Европа сили, достатъчни за осъзнаването на своята задача и има ли тя воля за нейното решаване?
Не бива да си правим илюзии - действието е възможно само когато има осъзнаване . Трябвеа да си дадем сметка за заплашителната реалност на процеса на духовен разпад, коренящ се още в недрата на Предисторията, висша точка на който е именно онова, което съвременните хора прославят като своя висша културна ценност, и който е засегнал всички области на мисълта и действието.
Компромис не съществува. Приспособяването е невъзможно. Необходимо  ни  е  могъществото  на  едно  ново  Средновековие . Необходим ни е един коренен, дълбок преврат - един бунт на варварската  чистота както във вътрешното, така и във външното. Философия, "култура", всекидневна политика - нищо от това. Няма смисъл да се обръщаме от едната на другата страна в това смъртно легло. Трябва най-сетне да се пробудим и да се изправим на крака.
На места все още са останали хора, които си спомнят за древното благородство, които осъзнават цялата сериозност на непоносимата болест и разбират, че всички отделно взети области на културата са твърде тесни за реално проиводействие. Докато все още не е станало твърде късно трябва да призовем тези разпръснати хора към осъзнаване на основната линия - отвъд всякакви ограничения и частни интереси, сковаващи днес техните сили. Трябва да се осъществи едно неумолимо действие, изискващо разгръщането на всички техни най-чисти сили. То трябва да бъде всепобеждаващо, готово да унищожи мръсната черупка на риториката, сантиментализма, морализма  и религиозното лицемерие, покриваща и хуманизираща всичко на Запад. Този, който влиза в храма - бил той и варварин - е длъжен да прогони оттам всички осквернители, които в "цивилизованата" Европа са направили монопол от "духа",  доброто и злото, науката и божествеността и спекулират с това през целия си живот, докато в действителност те не познават  нищо друго освен материята  и онова, което са приписали на тази материя хорските страхове и суеверия.
На всичко това трябва да се каже - стига!  - и при това някои хора отново ще бъдат готови за този дълъг път, за дългия риск, дългото съзерцание и дългото мълчание; и при това отново ще завее вятърът на далечното - вятърът на древната  нордическа  традиция  - и спящите на Запада ще се събудят.
Анти-философия, анти-хуманизъм, анти-литература, анти-"религия" - това са предпоставките. Стига!  - трябва да се каже на естетизма и идеализма; стига!  - на душевната жажда, създала семитския бог за молитви и упования; стига!  - на "потребността", държаща бедните хора в оковите на обществото, за да може, като ги обвърже във взаимна зависимост, да им даде онова, което не достига за всекиго.
Над всичко това трябва да се извисим с чисти  сили . И тогава ще се появи задачата, многократно превъзхождаща "политиката" и социалните предразсъдъци, правеща незначителни всичките трагични пози на тъгата и външните емоции; една задача, поставена по такъв начин, че материалната сила, увличаща след себе си всички хора и вещи, да не може да има повече никакво влияние.
В тишината, в строгата дисциплина на самообладанието и самоопределението ние трябва с хладно настойчиво усърдие да създаден от единиците един елит, възраждащ слънчевата мъдрост : онова мъжество (virtus), за което не бива да се говори на глас, и което идва от дълбините на душата и съзнанието, което се доказва не в споровете и книгите, а в творческото действие.
Ние трябва отново да се събудим за обновеното, одухотворено, тръпчиво преживяване  на света, но не отвлечено и философско, а вибриращо в нашата кръв - за преживяването на света като могъщество , за преживяването на света като ритуал на жертвоприношение. Това преживяване на света ще създаде една здрава, жестока и активна форма, едно същество на чистата сила; това преживяване на света ще открие онова чувство на свобода и величие, онова космическо дихание , дори най-слабия полъх на което още не са и познали "мъртъвците" на Европа.
На мястото на профаническата, демократическа и материалистическа наука, относителна и условна, явяваща се роб на неразбрани закони и явления и глуха за дълбинната реалност на човека, ние трябва - в този елит - да възкресим свещената, вътрешна, тайна, творческа наука на духовната реализация и "самооблагородяването"; науката, която е способна да управлява невидимата сила, заповядваща на нашите същности и свързваща се с тайните корени на расите и нещата; и при това тя ще пресъздаде, но не като мит, а като най-позитивна реалност, човеците като същества, принадлежащи не на "живота", а на "повече от живота", способни на трансцендентно действие.
И тогава ще се появят вождовете , родът на вождовете. Невидимите вождове, които не приказват излишно и не се стремят да се показват пред обществото, но чиито действия не познават предгради - вождовете, можещи всичко. И тогава на Запад отново ще възникне център - в лишения от център Запад.
Дълбоко заблуждение е да се счита, че обновлението е възможно без възстановяването на йерархията , т.е. без установяването в низшите, свързани със земята и материята, с човека и човешкото, форми на висшия закон, висшето право и висшия порядък, които могат да бъдат оправдани само от живата реалност на вожда.
Дълбоко заблуждение е да се счита, че държавата може да бъде нещо друго, освен civitas diaboli ("дяволска организация"), ако тя не е възстановена като Империя;  но също така погрешно е да се желае установяването на Империята въз основата на научни, военни, промишлени, "идеални" или национални фактори. Империята - в традиционното разбиране - е нещо трансцендентно  и може да я осъществи само онзи, който притежава достатъчна сила за преодоляването на жалките животи на жалките хора, заедно с техните апетити и сантименталности, заедно с убогото им национално високомерие, с техните "ценности", "фобии" и идоли.
Това е било разбирано от хората на древността, почитали на чело на йерархията същества, чиято царска природа е била споена със сакралната  и временната власт на която е била пронизана от духовния авторитет на една "повече от човешка" природа - тайнствените носители на могъщите и страшни сили на "Победата" и "Щастието". Това е било разбирано от хората на древността, които във всяка война са преживявали "свещената война" - нещо универсално, тържествуващо, разрушаващо всичко и организиращо го отново - с чистотата и неизбежността, свойствени на всяко исконно велико могъщество.
Разбират ли това също и онези, които все още могат  и искат  да окажат съпротива? Разбират ли те, че няма друг дух, който да трябва да бъде пробуден - макар, може би, и в други форми и образи? Разбират ли те, че това е условието всяка тяхна "революция" да не остава една  незначителна случайност в рамките на една отделна нация, а да стане едно универсално  начало - първия лъч светлина в гъстата мъгла на "тъмните времена" - западната Кали-Юга, едно начало на истинското  възстановяване и единственото възможно оздравяване?

[Eltimir]

СЛЪНЧЕВАТА  НОРДИЧЕСКА  ТРАДИЦИЯ

Ние споменахме за древната нордическа традиция. Това не е мит - това е нашата  истина. Още през най-древните времена на Предисторията - там, където позитивистките суеверия предполагат маймуноподобни пещерни жители, е съществувала една единна и мощна пракултура, отражения от която се откриват във всичко велико, което е достигнало до нас от миналото - като един вечен, извънвремеви символ.
Иранците знаят за Айряна Вайджо - страната, намираща се в крайния Север, и виждат в нея първото творение на "Бога на Светлината" - мястото, откъдето е произлязъл техният род. Това е също и обителта на "Сиянието" - Хварена - онази мистична сила, свързана с арийската раса и особено с нейните божествени монарси; те виждат в нея - символично - онова "място", където за пръв път на Заратуштра е била разкрита неговата войнствена религия. В традицията на индийските арийци също така се говори за Швета-Двипа (1), където се намира обителта на Нараяна - на онзи, "Който е Светлина" и "Който е над Водите", т.е. над случайността на ставащото. В нея се говори за "уттаракура" (2) - северната прараса; под думата "северен"  там се разбира слънчевия път на боговете - "деваяна" - и в описанието на "уттара" преобладава идеята за всичко благородно, всичко възвишено, всичко, което може да бъде наречено "арийско" във висшия смисъл и което се отъждествява с идеята за Севера. По същия начин за предци на ахейско-дорийското племе се считат митическите северни хиперборейци - оттам е дошъл почитаният от това племе бог или слънчев херой Аполон - победителят на Питон. Оттам  Херакъл - съюзникът на олимпийските богове в тяхната борба с титаните, изтребителят на амазонките и стихийните същества, "Прекрасният Победител", за аватара на който са се считали по-късно множество гръцки и римски царе, е донесъл маслиновото дърво и оттогава с неговите клонки се увенчават всички победители (Пиндар). Тази северна тема е била отъждествявана в Елада с темата за Туле (3) - тайнствената северна страна, наричана понякога "Острова на Хероите", "Страната на Безсмъртните", в която управлява светлокосият Радамант, и "Слънчевия Остров" - Thule ultima a Sole nomen habens (4) - спомените за която дълго време били толкова живи, че в преданията се казва, че Констанций Хлор навлязъл със своите легиони в Британия не толкова заради воинската слава, колкото за това, в апотеоза на властта си да се приближи до мястото, което е "по-свято и по-близко до небето" от всяко друго. В нордическо-германските традиции често Асгард  - обителта на Асите и преобразените герои, е образ именно на тази северна страна, и нордическите крале, считащи се за полубогове и Аси  -  semideos id est ansis (5), - и техните народи, стремящи се към победата за сметка на своето мистично могъщество на "щастието", са виждали в тази божествена страна изворите на произхода на техните династии. За северен или северозападен се счита в галската традиция Авалон , откъдето води началото си родът на Туаха де Данан (6) - героичните покорители на предисторическата Ирландия, от които героят Огма точно съответствува на дорийския Херакъл, - Авалон , отъждествяван иначе с Тир-на-мБео - "Земята на Живите", царството на Боадог, "Победителя". И ацтеките също така разполагат своята прародина на север - в Ацтлан , наречен също така "Бялата Земя" или "Страната на Светлината", откъдето те някога излязли под предводителството на бога на войната Хуитсилопочтли. Толтеките също считат за изначално място на произхода на своя род Тлалокан, Толлан  или Тула , също както и гръцката Туле  обозначаваща "Слънчевата Страна", тъждествена на "Рая" на царете и героите, паднали на бойното поле.
Такива са позоваванията, които могат да бъдат открити в различните традиции като спомен за нордическата родина и нордическата култура, в която трансцендентната, нечовешка духовност била тясно свързана с хероичния, царския, триумфалния елемент:  в победоносното превъзходство на формата над хаоса; в победата на свръхчовешкото и небесното над всичко човешко и земно; в "слънчевостта" като основен символ на трансцендентното мъжество; в идеала за достойнството и благородството, който на материално ниво по логиката на сакралните съответствия е свързан с фигурите на властелина, героя и господаря. И когато ние казваме, че следите от предаването на традицията минават от Север на Юг и от Запад на Изток   - по пътя, по който са се придвижвали запазилите духовността си раси, то това е само защото вече през ново време великите арийски народи са доказали, че те са преките наследници на тази сила и тази култура; доказали са го със своите най-чисти ценности и култове, със своята явна божественост и своята организация, а също така с борбата си срещу жалките южни раси, свързани със земята и духовете на земята, с "демоничната", ирационална страна на битието, затънали в смешение, колективизъм, тотемизъм, "титанизъм" и хаос.
Освен това - както вече се вижда от всичко казано по-горе - онова, което е било история, се е превърнала в свръхистория: "Страната на Живите", "Крепостта на Хероите", "Слънчевия Остров" от една страна показват тайната на произхода, а от друга - тайната на пътя към новото раждане, към безсмъртието, към свръхчовешкото могъщество: пътят, който може да доведе до висшето царско достойнство. И при това историческите фактори стават духовни фактори, а реалната историческа традиция -   Традиция в трансцендентен смисъл, едно стоящо над времето Вечно Присъствие. Символите, знаците и сказанията ни разказват за подземните пътища на тази Единствена Традиция и свидетелствуват за единственото истинско "православие", където завинаги е достигната висшата точка и където "слънчевата" духовност вечно властвува над низшите сили.
В съответствие с това през по-късните епохи, когато вече е започнало съдбоносното помръкване на "божествеността" (Ragna-rokkr) (7), в разпиляните сили и във вождовете на арийските племена "нордическият" расов елемент, отделил се от собствено "духовния" елемент, с който е бил изначално свързан, се превърнал в особена категория - определен архетип на културата. Именно той е определял по-сетне спецификата и характера на отноошението към свръхчовешкото ниво дори там, където вече не се били запазили никакви конкретни етнически взаимоотношения между различните арийски клонове. Именно този общ тип би могъл отново да обедини различните култури при възстановяването на духовната организираща сила, въздействувала някога, през епохата на Пратрадицията, върху низшите елементи и различните материални форми.
Именно като такъв ние виждаме езическия Рим  - последното велико творческо деяние на нордическия дух, последния универсален и най-удачен в течение на целия цикъл опит да се възстановят силите на света под формата на една героична, слънчева и мъжествена култура - една култура, свободна от декадентския мистицизъм, основаваща се на арийско-аристократичния тип на господарите на Копията и Жертвите, тайнствено утвърждаваща се в нордическите символи на Вълка, Орела и Брадвата, живееща във войнствените олимпийски култове на Зевс и Херакъл, на Аполон и Марс, в чувството на задълженост към Божественото за своето величие и своето безсмъртие (aeternitas), в осъществяването на действието като ритуал и на ритуала като действие, в ясното и могъщо преживяване на свръхестественото в самата Империя , достигащо кулминацията си в символа на Цезаря като божество (numen).
Падането на езическия Рим е било падане на най-великия традиционен слънчев оплот и в силите, довели до тази катастрофа, без труд може да се разпознае всичко онова, отворило пътя на по-късните заблуждения и последвалото израждане, чак до ситуацията, създала се в съвременна Европа.
Мрачната варварска вълна на семитите , враждебна както към себе си, така и към целия свят, с нейната непримирима омраза към всяка йерархия, с прославянето на всичко слабо, неблагородно, лишено от традиция, с нейната злоба към всичко, което е сила, достатъчност, мъдрост и аристокрация, е била една истинска отрова  за Великия Рим, а също и галванизираща субстанция за всички южноазиатски елементи на разложението, още отпреди проникнали в структурата на романския свят; и тази вълна е била главната причина за упадъка на Запада.
Семитизацията на гръко-романския, а впоследствие и на целия нордически свят, станала най-вече за сметка на разпространението на християнството, в действителност е била един бунт на низшите слоеве на онази раса, благодарение на покоряването на която арийско-езическите народи създали някога своята блестяща култура.
Духът на Израел , предопределен от колективното чувство за "вина" и стремеж към "изкупление", явно проявил се по време на упадъка на аристократичната традиция на древните патриарси, възкресил за живот най-низшите сили на егейско-пеласгийския телуризъм, потиснати някога от ахейските племена; той извел на арената на борбата кастата шудра , така наречената "тъмна" каста (кришна ) и демоничната каста асуря , над които в Индия като форма над хаоса се издигала йерархията на трите висши касти на двойнородените - двиджа  - чак до типа на брахманите  и царете, почитани там като "велики богове в човешки образ". Същият този дух обединил силите, представени в митовете под образа на северните Гриймтурси  или пълчищата на Гогите и Магогите , на които Александър Македонски преградил пътя със символичната Желязна Стена.
Тези сили, духовно въплътили се  в ранното християнство, погубили Духа . Ако, от една страна, в смекчената си форма, те пресъздали в лицето на католическата църква лунната  духовност, т.е. духовността, архетип и център на която бил не "Хероят", сакралният цар и слънчевото посвещение, а светията, смирено преклонен пред Бога, и идеал на която била вече не войнствено-сакралната йерархия и "славата", а братското общежитие и любовта към ближния (caritas), - то от друга страна в Реформацията и хуманизма ние виждаме вече откровено анархичната, разрушителна, анти-традиционна и анти-духовна  природа на тези сили. И в политическите революции, "либерализма" и колективизацията действуват същите сили, водещи човечеството от катастрофа към катастрофа. Във всички форми на съвременното общество - в науката, в правото, в миражите на техническия прогрес и във всемогъществото на машините, - колкото и парадоксално да е това, - открито се проявява именно този дух и тържествува именно тази нивелираща воля - волята към количество и омразата към йерархията, качеството и различието. И все по-здрави стават колективните, безлични окови, породени от пълното отсъствие на самодостатъчност сред метежния род на робите.

[Eltimir]

Когато семито-християнският мистицизъм се сблъскал с онзи орфическо-дионисийски патос, (който за дорийско-нордическа Гърция вече означавал извращение на древните олимпийски култове) и с народния мистицизъм на Изида, проникнал в Гърция след падането на слънчевата египетска традиция, то в това смешение на месианизма и хилиазма с вярванията на имперския плебс се образувал елементът на "страстността" и оргазъма - на мястото на възвишеното спокойствие на Цезаря, спокойното величие на героите на Омир, очистената духовнот и автаркийния идеал на езическия "философ" и посветен - онзи елемент, който е коренът на всяко съвременно извращение в романтичния и ирационален смисъл. След секуларизацията същият този мистицизъм поражда митовете за "активизма" и "фаустизма", съвременната суеверна вяра в прогреса, семитската мистика на инстинктите и "elan vital" (, прославянето на "случайността" и "живота", с една дума - обожествяването на всички диви, безлични, колективни човешки елементи, днес още по-разюздани от когато и да било - дори до степен да принуждават отделни индивиди и цели народи да се движат в посока, в която те самите вече не биха искали да се движат.
От тази катастрофа срещу еврейско-християнския поток за пореден път се изправила друга  сила, за да издигне една решителна алтернатива на по-нататъшния ход на духовната история на Запада. Това била традицията на иранските арийци, възникнала под формата на войнствения култ на Митра  (9), аватара на древния арийски бог на светлото Небе, "Господаря на Слънцето", "Убиеца на Бика", хероя с Факела и Брадвата, символ на новото раждане "чрез могъществото", когото синкретичният (но от това не по-малко значим) мит отъждествява с хиперборейския бог на Златния Век. Но по-определени невидими сили задушават и тази "слънчева възможност".
Това е било последното велико противодействие - Свещената Римска Империя на Германските Нации . В така наречените "варвари" ние срещаме в действителност раси, близки до ахейската, палео-иранската и палео-романската, и като цяло нордическо-арийски раси, запазили се в състоянието на предисторическа чистота. И макар нашествието на "варварите" за материалната страна на вече азиатизираната и семитизирана Империя да изглежда разрушително, но ако го наблюдаваме от по-висока гледна точка, това се обяснява просто със живителния поток на героичния дух, с контакта с една сила, духовно близка до онази, на която езическите римляни дължали своето слънчево величие. Така в света отново се възродил древният римски символ, защитен непосредствено от силите на Севера.
Вселенската култура на имперското феодално Средновековие, независимо от чисто номиналното й християнство, трябва да бъде разглеждана най-напред именно по такъв начин. В нея е говорила нордическо-римската духовност, чиято войска е било рицарството, чийто свръхполитически център е бил имперският идеал на гибелините, чийто ритуал е било деянието  на кръстоносните походи - по-скоро като възвръщане на езическата идея за mors triumphalis (10), отколкото като отговор на чисто външната религиозна подбуда, и тайна душа на която, противостояща на християнството и верна на по-древната и по-висша традиция, е било всичко онова, което скрито е продължавало да живее в легендите, митовете и войнствените рицарски посвещения от тамплиерите и рицарите на Граала до fideli d'amore (11).
След падането на средновековната култура, след потапянето на сияйната европейска пролет в младата й кръв, след освобождаването от оковите на силите, довели до секуларизацията, партикуларизма и разрушителния хуманизъм, пътищата към последната катастрофа били отворени. Силата на Традицията от видима се превърнала в невидима, станала тайно наследство, предавано по тайната верига от малцина на малцина. И днес за нея се досещат само единици, през неясни предчувствия, все още твърде човешки и твърде материални. Това са онези, които следвайки вътрешния си инстинкт, като знак на Великото Противодействие, се кълнат в символите на Свастиката, Орела и Брадвата. Това са хора, - понякога съвършено неизвестни, а понякога проблясващи като трагичния метеор на Фридрих Ницше, - неиздържали тежестта на истината, която е твърде тежка и огромна за тях. Тя очаква другите - онези, които ще съумеят да я разберат и дотолкова да се проникнат от нея, че да се изправят отново, жестоко и студено, срещу своите врагове във великото извисяване - във великата битка. Именно от тях отново скоро ще зависи дали Западът ще загине окончателно или ще има щастието да преживее едно ново Утро.

НИЕ,  ЕЗИЧЕСКИТЕ  ИМПЕРИАЛИСТИ

Кръгът се затваря и онова, което в древния мит - отначало ирански, а по-късно станал еврейски, - се представя със символа на "Страшния Съд", стремително наближава. Настъпва времето на отделянето на "избраните" от онези, които ще загинат в края на "света", т.е. в края на нашия   свят - в края на нашата култура.
Ние зовем за решително, безусловно и интегрално завръщане към нордическо-езическата традиция . Ние трябва да сложим край на всички компромиси, всяка слабост и всяка снизходителност по отношение на онова, което, израствайки от семито-християнските корени, е заразило нашата кръв и нашия разум.
Без завръщането към тази традиция не съществува никакво освобождение, никакво истинско възстановяване; без завръщането към тази традиция е невъзможно обръщането към истинските ценности на духа, могъществото, йерархията и Империята. Тази истина е несъмнена.
Анти-Европа, анти-юдейство, анти-християнство - това са нашите лозунги. Пълен безумец е онзи, който отъждествява езичеството с материализма и разврата, и който - обратно - счита всичко създадено от екзотеричната анти-арийска религия, възникнала във времената на нашия упадък, за най-чист и изключителен синтез на всичко духовно - синтез, с който се изчерпва цялата културна история на Запада. И колко дълбоко и здраво се е вкоренил този предразсъдък в съвременното "научно" мислене!
Не! Живият и иманентен дух, дейният дух като нечовешка мъдрост и могъщество, като слава на царете и победителите не е бил познат на семитската сган - той е бил познат на нашето  езичество, нашата традиция го е носела във великото придвижване на народите от Север на Юг и от Запад на Изток ; и онзи, който днес възстава против европейския недъг и европейската религия, не е отрицател, а утвърждаващ - единственият, който знае какво означава утвърждението.
И ние днес признаваме своята принадлежност към нордическо-езическата традиция и призоваваме към възстановяването на нейните ценности в езическия  Империализъм . Нашите личности и индивидуалностите на всички онези, които се присъединят към нас в тази духовна реалност - на всички самотни и мъжествени човеци, оставащи непоправимо благородни в този свят на търгаши, престъпници и откачени - изчезват пред величието на силата, която чрез нас се обръща към всички несъкрушени и непобедени воини на Европа, към онези, които все още продължават да оказват съпротива - към онези, които принадлежат на Утрото.
Давате ли си сметка, че това не са думи, нито утопия или романтична абстракция, а най-положителна и могъща реалност, очакваща само да я пробудят същества, готови на всичко в едно действие, пред величието и могъществото на което думата "съпротива" просто няма смисъл? Съзнавате ли, че хиляди сили са се стаили в здрача и очакват само онзи, който ще им помогне да се освободят?
Да се смесва нашата традиция с някаква нова фантастична псевдо-традиция или с някакво ново западно идейно течение, неизбежно заразено от семитския дух, би било най-абсурдно заблуждение.
Днес, в този решаващ стадий от историята на Запада, древните сили на нашата раса за последен път ни изправят пред дилемата: Вярност или Предателство. Нашата реставрация би била само една празна дума, ако тя не е преди всичко "слънчева" реставрация - една реставрация на езическата духовност. Би било очевидно противоречие да призоваваме за защита на нордическата или римската традиция и в същото време да забравяме за силите, които повече от всички други са способствували за тяхното падение; би било очевидно противоречие да се кълнем в идеала на Империята и да не забелязваме, че целият семито-християнски светоглед, ако му свалим маската, означава за Империята пълно отрицание на всяка духовна предпоставка.
Над всички случайни цели, над всички емпирични интереси, над всички пристрастия и всички лични или партийни привързаности - кои сред онези, които по германската и римската земя вече са готови за извисяване, са достатъчно мъжествени, за да понесат напред факела на нордическо-езическата традиция?
Ние зовем, защото сме длъжни  да зовем; самите ние нито се надяваме, нито се съмняваме. Това, което е, не може да бъде опровергано от онова, което не съществува.

[Eltimir]

Ценностите, които ние защитаваме, съществуват . Фактът, че се намират хора и се съчетават обстоятелства, благодарение на които през определен период става възможно сред случайността на временните и преходни неща да се придаде форма и съдържание на тези ценности, ни засяга много по-малко, отколкото онези, за които истината се изчерпва само със сферата на случайното.

II. УСЛОВИЯТА  ЗА  ИМПЕРИЯ

ИЗРАЖДАНЕТО  НА  ИМПЕРСКАТА  ИДЕЯ

Както живото тяло пребивава в органичен порядък само тогава, когато в него присъствува душата , която го управлява, така и обществената организация, която не се корени в духовната реалност, е повърхностна, несъстоятелна, неспособна да се запази здрава и неизменна в борбата на различните сили, и в този случай тя повече не е организъм , а нещо съставно - агрегат , нежив механизъм.
Истинската причина за израждането на политическата идея в съвременния Запад се състои в това, че духовните ценности, пронизвали някога обществения порядък, са изчезнали и до ден днешен мястото им остава незаето . Всички проблеми са принизени до стопански, промишлени, чисто военни, административни или в най-добрия случай емоционални фактори, при което никой не си дава сметка, че всичко това е само материя -  една необходима, ако желаете, но никога недостатъчна материя, решително неспособна да установи един здрав и разумен, оправдаващ самия себе си порядък - също както механичните сили не могат да преминат в движение без участието на живото същество.
Неорганичността и повърхностността са основните признаци на съвременната обществена организация . Тя се изгражда като се започва не отгоре, а отдолу, така че нейният закон и порядък вместо да имат своето оправдание в аристокрацията, в качествената диференциация и в духовната йерархия, се основават само върху случайното преплитане на нивелираните интереси - върху алчността на анонимната, лишена от всякакви висши чувства тълпа. Това е глобалното заблуждение, върху което се основава цялата тази организация.
Корените на това израждане се губят в мъглата на времето, още през онези епохи, когато упадъкът на слънчевата нордическа традиция едва е започвал. Този процес е свързан с разделянето на двата типа власт, със секуларизацията  на чисто царския елемент на обществената йерархия, с дуализма, противопоставящ от една страна чисто материалната мъжественост  - светската държава и царя като една чисто временна и, може да се каже, почти луциферична ценност, - а от друга страна - немъжката духовност , анти-нордическата и анти-аристократична духовност от чисто "жречески" и "религиозен" тип, претендираща въпреки това за върховната власт.
Образуването на жреческата каста като особена и господствуваща по необходимост довежда до оскверняване, секуларизация  и материализация на политическата идея - всичко останало е само следствие на този факт. Първата анти-традиционна революция е била тази, в която жрецът е изместил "божествения цар", в която "религиите" са заели мястото на елита - на носителите на всепобеждаващата, слънчева, аристократична духовност.
Явления от подобен род са се случвали още през доисторическите времена - в предхристиянския и нехристиянския свят - но те почти винаги са се сблъсквали с противодействие, ограничаващо тяхното разпространение и препятствуващо възможностите за по-нататъшен разпад. Дори в Индия, където кастата на брахманите често е ставала жреческа каста, въпреки всичко са се запазили отзвуци от висшата духовност на кастата на кшатриите и самият Буда - както и Заратуштра - е имал царска кръв.
Само на Запад с разпространението на семитската религия и семитския дух се е случила окончателна и необратима катастрофа.
Ранното християнство с трансцендентността на своите ценности, обременено с очакването на онова "Царство", което "не е от този свят", с характерната семитска воля за покорност пред Бога и за смирение, е разрушило този "слънчев" синтез на духовната и политическата власт - синтеза на царското и божественото, познат на древния свят.
Само по себе си галилейското учение с дълбокото си презрение към всички светски грижи е могло да доведе само до това да направи невъзможна не само държавата, но и обществото изобщо. Но с изчезването на онова, което е било основния двигател на ранното учение, с отдалечаването на перспективата за настъпването на "Царството", в което се е предполагало смесването на всички ценности и в което "унизените щели да се издигнат", се проявил истинският дух на самото това учение - неговата непримиримост. Но нови сили се надигнали, за да подготвят още в "този свят" място на онова, което "не било от този свят". Била постигната нормализация. Било прието едно компромисно решение. Но семитският елемент продължил нататък и узурпирал универсалния символ на Рим. Възникнала Католическата Църква  - една смесена организация, в която романизацията, т.е. паганизацията на някои страни на първоначалното учение не могла да попречи на това централен да стане "лунният" - жреческият, женствен идеал на духовността - гласът на "вярващите" и "любящите", гласът на "чадата и рабите Божии", гласът на признаващите висшето право на своето "фратерналистко", почти гинекократично разбирано общество (Майката  Църква).
Ние твърдим, че трябва да се прави разлика между християнството и католицизма . Християнството като такова, в неговия първоначален семитски аспект, се намира в мистично съответствие с Френската Революция и днешния социализъм и комунизъм. Християнството като Католическа Църква - обратно - частично е приело формите на езическо-римския строй - като нещо във висша степен противоречиво тези форми са били изпълнени със съдържание, ценностна система и вярвания, абсолютно противостоящи на римския дух.
В това вътрешно противоречие се крие главната причина за краха на претенциите на Църквата за хегемония, причината за нейната неспособност да стане истинска наследница на онова, което е било унищожено от азиатско-семитския дух - световното господство на Рим.
В действителност Католическата Църква не е била достатъчно езическа, та да преодолее вътрешния дуализъм - и тя отделила духовната област от политическата и грижата за "душата" от светските грижи. Всуе се опитвала тя по-късно отново да обедини тези две страни. Сега тя вече се е озовала в задънена улица.
Следствие на това била ориентацията на гвелфите, недопускащи възможността за автономия на светската държава по отношение на Църквата и изискващи пълното подчинение на Орела на Кръста. Какво собствено християнско  е останало в този случай в Църквата? Какво би могло сега да оправдае произхода й от онзи, който проповядвал отричане, суетност на светските грижи и равенство на хората, които по природата си са слуги на Бога; от онзи, чието царство не било от този свят? Как би могло да бъде възстановено истинското господство и истинската йерархия освен чрез възвръщането към езическите ценности на утвърждението, иманентността и качественото различие? Именно това е станало с Църквата през златното й време - през Средните векове, когато тя, за миг оживена от нордическо-германския, може също да се каже, от истинския римски  дух, като че ли вече е била готова отново да обедини народите на Запада в едно вселенско единство. Това обаче е била само една фата-моргана - нещо, нямащо продължителна реалност - по същество само една постановка на въпроса под формата на неговото решение - решение на противоречието  de facto, а не de jure.
Освено това несъмнено е, че една Империя, която действително е Империя , не може да търпи над себе си една Църква като особена организация. Империята, чието господство е чисто материално, може да допусне наличието на Църква и дори да й предостави грижите за духовните въпроси, от които тя самата не се интересува. Но една такава Империя би била само привидно Империя. Империята е Империя   само когато представлява иманентна духовност, но в такъв случай тя не може да признава никакви организации, имащи преимущество в сравнение със самата нея по духовните въпроси. Тя ще унищожи и премахне всички църкви и при това ще обяви само себе си за единствена и не допускаща нищо друго - Църквата - и по един или друг начин, съзнателно или безсъзнателно, тя ще се завърне към езическото и арийското разбиране, към слънчевия синтез на царското и жреческото, към "Sacrum Imperium" - "Свещената Империя.
Ако се вгледаме по-внимателно, то ще видим като именно такава имперската идея, противостояща през Средните векове на Църквата, и най-напред, благодарение на Хохенщауфените  ние ще видим в нея не един бунт на светското могъщество срещу духовните власти, а една борба между двата вида чисто духовна власт, всеки от които защитава своя свръхестествен произход и предназначение и универсалното си свръх-политическо право. От една страна в Империята се възражда, макар и не без смекчаване и компромиси, езическата идея за божествения цар, за сакралния властелин - lex animata in terris (12) - привличащ център на преобразяващата войнствена вярност (fides), на въплътения мъжки, героичен полюс. От друга страна в Църквата се въплътил принципът на духовната кастрация, на "жреческата" истина - лунния духовен полюс и онези, които прокарвали тази линия, не се гнусели от никакви средства за поддържането и благославянето на робите и търгашите в техния бунт срещу Империята (срвн. противопоставянето на комуната и държавата) и се стараели да предотвратят една възможна реставрация и да запазят върховенството за себе си.
Именно в борбата между тези две велики идеи, както вече казахме, се е състоял последният изблик на духа на Запада. Сетне започва периодът на обезсилването и прогресиращата криза. И ако съвременната държава в края на краищата се е запазила автономна, то това е само защото тя се е принизила от универсалния принцип на Империята до плуралисткия и плебейски принцип на "нацията"; защото е забравила какво означава царската власт  в традиционното й разбиране; защото не е помнила вече, че политическите проблеми са неотделими от религиозните и е оставала безучастна към всичко, излизащо извън материалните интереси и претенциите на отделните раси и нации; и предоставяйки свободно поле на действие на хуманизма и на т.нар. "свободомислие", тя се е превърнала в чисто светска временна власт. И тъй, ние се приближихме до съвременните хоризонти, на които от една страна виждаме една действително светска и анти-аристократична държава, изчерпваща се с разрешаването на стопанските, военните и административните въпроси и напълно лишена от всякаква компетентност в духовните проблеми, а от друга страна - разкъсваната от разкола лунна религия, неинтересуваща се от политиката и уж задоволяваща се - като Католическа Църква - с великото интернационално обединение на вярата, а в действителност способна само на едно вербално пасторство в самохвалния си и безцелен стремеж към благото на народите, които в действителност отдавна вече вървят по свои собствени пътища, без да следват никакви религиозни подбуди - или към грижата за "душата", отдавна вече загубила вътрешния си жив, конкретен и мъжествен инстинкт за духовната реалност.
Това положение на нещата не може да продължава повече . Който желае сериозно да говори за противодействие и не иска да остава в положението на онзи, за когото се отнася ироничното изречение - "Plus ca change, plus c'est la meme chose" (13) - не бива повече да се примирява с едно подобно отричане и един подобен разпад.
Изходът от кризата на западния свят е възможен само при възстановяването на абсолютната синтеза на двата вида власт  - политическата и сакралната, материалната и духовната - въз основа на арийско-езическия   светоглед и на кристализацията на висшите форми на интересите, живота и личността като принципи на новата универсалност.
Не могат да ни упрекнат в анахронизъм. На единния дух може да се служи и в нови форми. Същината е в това да се преодолее световния разпад на политическата идея, за да се възвърне на държавата нейния свръхестествен смисъл и да бъде направен той символ на пълната победа на формата над хаоса.
Ние сме тежко болни от абстрактна "религиозност" и политически "реализъм". Тази парализираща антитеза трябва да бъде напълно отхвърлена в името на оздравяването на нашата традиция.