Автор Д-р Васкен Кантарджиев
01 март 2003
1. НЕПОЗНАТИЯТ НАЙ-ДРЕВЕН ПРОИЗХОД И КАЧЕСТВА НА БЪЛГАРИТЕ.
Френският президент Франсоа Митеран определя българите като едни от създателите на цивилизацията на планетата. Защото се позовава на най-старата арменска историография – “Ашхарацуйц” – определила българите като един от 15-те цивилизовани народа, които обитавали някога пространството между Туркестан и Ариите, в подножието на планината Имай, наричана още Имон –това са масивите на Памир – Хиндукуш. През своята история българите са създали 5 стаби5лни държави, 3 от които са в Европа. А от 25 някога значими в древността народи на Изтока днес са оцелели само 3 – Арменци, българи и индийци. Българите са създали календар, признат от ЮНЕСКО за най-точния в човешката история. По начина на подреждането на дните и месеците календарът на българите е превъзхождал индийските и китайските календарни системи.
В съответствие с българския календар годината е имала 365 денонощия. Започвала е с най-късия зимен ден, който е бил празничен. Към всяка четвърта година се отчитал един допълнителен ден, наричан ДЕН НА СЛЪНЦЕТО. Най- късият зимен ден и денят на слънцето не са били в неделя. Дванадесет месеца формирали 4 тримесечия, като всеки месец на последното тримесечие имал 31 денонощия, а останалите два месеца – по 30 денонощия. В древно-българското летоброене има периоди, равни на 3, 10, 12, 17, 19, 21, 30, 470, 530, 600, 4332…древно-български години, срещащи се и като множители, и като интервали на време. Най-продължителният от тях се равнява на 6328 древно-български години. Във фрагментарния надпис на Кан Омуртаг, изготвен през 823 г. и издълбан с четливи букви върху мрамор, четем: “ГОДИНАТА НА ПОЯВАТА НА ИСТИНСКИТЕ БЪЛГАРИ БЕ 6328”. Според професор Васил Златарски началото на време-измерването по българския календар се отнася към 5500 г. преди новата ера. Това точно съвпада с предположението, че може би по това време на Земята е кацнал космически кораб. В “МАХАБХАРАТА” десетки пъти се споменават с възхищение българите, заради които някога Каспийско море се е наричало “българско”. Името “бълг” се е превеждало като “светлина”, “мъдрост”, “духовна и светска власт”. “Българите бяха многоброен народ, по-многочислен от пясъка в морето” казва през Х век хазарския Каган Йосиф. “Името “Българин” означава “мъдар, знаещ човек”, отбелязва арабският пътешественик Абу Хамид Ал Алдалуси, посетил на два пъти Велики Болгар, в 1135 г. –1136 г. и в 1150 г. Древният персийски поет Насири Хусрау казва в стих: “О, боже благий. Ти не трябваше да сътвориш в такова съвършенство устните и зъбите на тия чаровни българки, които са блестящи като луната”. А друг персийски поет, Адалолоддин Мохаммад Балхи възкликва през XII век: “На оня свят, в рая, красотата на жените надминава дори красотата на българката”. Арменските пътешественици от XVII век Хугас Инджеджиян и Степано Кювер уверяват, че “Българите са силен и непреклонен народ, който никога не се е страхувал от смъртта…Те са доброжелателни към своите приятели и зли към враговете си, безкрайно гостоприемни и обичат да живеят в мир и сговор със съседите си". А доскоро в Македония се е казвало: “Българин е който не лъже, не крадне, не завидуе и не сменя идеала си за печена кокошка”.
Българите са регистрирани с това си име върху картата на Средна Азия още през Първото хилядолетие преди Новата Ера. В Индийските извори те са наричани Болхи и Болхики, управлявани от Кардама, в Арабските извори се среща земята Балхара и държавата Бургар, в Согдийските извори ни наричат Блгар, а в Таджикските – Палгар и Фалгар. А анонимен хронограф от IV в.н.е. пояснява: “името на българите замества тук името на цивилизованите бактри – това е районът на Изток от Персия и на Запад от Туркестан с център в днешния град Балх, намиращ се в Северен Афганистан.
Древните китайски източници тълкуват името на рода на българските владетели, Дуло, като “род на бойните коне”, “на конниците”. Това сродява българите с тези, които първи използуват конете при бойни действия – арменците. А според една древно-иранска интерпретация “Кубра” означава “слънце” или “красив”, а според друга – “обединител”.
2. БЪЛГАРИТЕ – СПАСИТЕЛИ НА НАРОДИ И ЦИВИЛИЗАЦИИ.
Византийският хронист Теофан, като въвежда понятието Стара Велика България, съществувала от II до VII век от н.е., пояснява, че тя е била заслон и фактор в отношенията с многобройнитете и най-често враждебно настроени номадски племена тюрки през VII век, когато побеждават дори и Халиф Сюлейман, и хазари през VIII век. Стара Велика България е спряла също нашествията на Узи, Кумани и Печенеги, а през 552 г. – 572 г. разбива и нашествието на Муга Хан.
Волжко – Камска България, съществувала от VII до XIV век, благодарение на мощните си фортификационни съоръжения и умела военна стратегия възпира настъплението на татаро-монголите към Централна Европа. През 852 г. Армения търси помощ от Волжка България срещу арабите. През X век арабският пътешественик Ал-Масурди, респектиран от военната мощ на Волжка България, пише в своята книга: “Царството на бурджаните е голямо и просторно. Те са огромен, могъщ и войнствен народ, който воюва с византийците, славяните, хазарите и тюрките”. Според арабският автор от XIII век Ибн Ал Насир в битката при Жигулевските възвишения през 1221 г. българите на Кан Челебир нанасят съкрушителен удар на 30 000 татаро-монголска армия, смятана до тогава за непобедима. Пленените 4 хиляди войници не са продадени в робство, каквато е традиционната практика по онова време, а са разменени с Чингиз Хан срещу 4 хиляди овни. В народната памет това събитие остава под името “Овчата битка”. Така Волжко – Камска България става първата европейска държава, нанесла поражение на Чингис Хан (1167 г. – 1227 г.) и на новите нашественици в зенита на тяхното могъщество по пътя им към Европа. По този повод известният историк и археолог от Казан, професор А. Халиков, пише: “Съпротивата на Волжка България, продължила до 1278 г., е първопричината Русия и руските земи да не бъдат включени в състава на Златната Орда. В това отношение може да се каже, че Волжка България е спасила древна Русия от унищожение"”
В 717 г., по времето на Дунавска България, започнала съществуването си през VII век и възкръснала преди стотина години, столицата на Византия е обкръжена от 200 000 араби с 5000 кораба. Тогава българският Хан Тервел спасява европейската християнска цивилизация, като нанася на арабите тежки загуби - 32 000 убити, твърди западния историк Алберик. За тази битка арабският пътешественик Ал Масуди пише: “Българите са огромен, могъщ и войнствен народ. Един български конник може да излезе на глава на 100 или 200 конници. Ето така е ликвидирана ислямската опасност за Европа от Изток. Разпространеното в западната историография становище, че Европа е спасена от арабското нашествие в битката при Поатие през 732 г. е опровергано от френския историк Кристиян Жерар, доказал решителната роля на българите на Тервел в отблъсването на исляма през 717 г. – 718 г. Той сравнява военната катастрофа на арабите край Константинопол с разбиването на Наполеон при Ватерлоо през 1813 г. През 40-те години на XIII век многочислените орди на Хан Батий преминават през Северна България, но според един западен хронист татарите са “съвършено разбити от Цар Иван Асен II”. През 70-те години на същия век воините на Цар Ивайло отново разбиват елитните татарски орди на Хан Ногай. През 1389 – 1402 г. Дунавска България обезкървява ордите на Султан Баязид I и срива тяхната мощ по пътя им към Европа. Но цената е страшна за България – избита е българската аристокрация от османските турци, посечен е Цар Иван Шишман, почти всички жители на Търново са отведени да робуват в Мала Азия, десетки хиляди българи са насила потурчени, зверски са потушени над 400 бунта и въстания на българите. По този повод италианският професор Сандре Грачоти подчертава: “Историческата заслуга на България се състои в това, че тя създава преграда за турците в Европа. България заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъка на блестящата си култура по онова време”.
Милко Бочаров, българин, участвувал в гръцкото въстание срещу турците през 1821 г. Признателните гърци нарекли Милко Бочаров “Гарибалди на гръцката революция”, издигнали му паметници, възпели го в песни. Виктор Юго съчинява поема за него и го нарича “Леонид на нова Гърция”. Трайни следи в гръцкия епос оставя и българина Хаджи Христо, дал своя принос за освобождението на Гърция, награден през 1834 г. с най-високия гръцки орден и му издигат паметник в Атина след неговата смърт.
Днес българите заслужават и очакват признание за своята саможертва, както и за приноса си в общоевропейското цивилизационно наследство.
3. БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВНА ТРАДИЦИЯ – НАЙ-ДРЕВНА В ЕВРОПА И ВЪЗПРИЕТА ОТ ДРУГИ НАРОДИ
Племената и народите от така нареченото Велико Преселение, стремящи се да създадат подобия на материалната и духовната култура на старите държави, изчезват, докато подходът на българите е целенасочен към създаването на държава, която не имитира робовладелските гръко-римски държави. В “Именник на българските канове” има пасаж, в който се посочва, че българската държавност на европейска територия е съществувала 515 години преди преминаването на Дунава от Аспаруховите Българи (680 г.): “…Тези пет князе управляваха оттатък Дунав 515 години с остригани глави. И след това премина отсам Дунав Княз Исперих, също и до сега…”.Това означава, че основополагането на българската държава в Европа става през 165 г. Тази държава, под името Стара Велика България, водена от династичния род Дуло, възниква в района на Кавказко-Черноморския басейн. Столицата на Кан Кубрат (роден 585 г.) е величествената Фанагория, на Таманския полуостров на Черно море. Ромейските хроники указват, че държавата на Кубрат, получил от византийците аристократичната титла “Патриций”, обхваща огромна територия от Азовско море до реките Днепър и Буг. Погребалните дарове на Кан Кубрат са открити край село Малое Перешчейино (Украйна): обкован със злато ковчег, златни и сребърни вещи с общо тегло 20 кг. – сабя, колчан за стрели обкован със златни апликации, 37 съда за пируване, 500 грамова тока за колан – най-голямата, известна до сега в света, златен пръстен с името на Кубрат, свидетелства за патрицианския сан и походен олтар, свидетелствуващ за ранната християнизация на българския елит. Преди да умре през 665 г. Кан Кубрат завещава на синовете си “…да владеят навсякъде и да не робуват на друг народ”.
През 60-те години на VII век Кан Котраг, втори син на Кан Кубрат и брат на Кан Аспарух, заедно с част от българите напуска територията на бащината си държава и се заселва в района на Средна Волга (наричана още Болга, по името на българите). Там той поставя основите на Волжка България със столица Велики Болгар, която за кратко време се превръща в могъща и просперираща държава, наричана от летописците “страна на градовете”. Археологическите проучвания показват, че тук са съществували около 1600 селища с 38 силно укрепени градове, сред които са Велики Болгар, Биляр, Сувар, Казан. Процъвтява традиционното българско земеделие и занаятчийско производство. На българските пазари идват търговци от Армения, Грузия, Русия, Византия, Хорезм, Иран, Китай. Арабският писател Ал Мукадиси описва големи български кервани, които пътуват из цяла Евразия със зърно, кожи, платове, восък, мед, дървесина. Българите на Волга са първият източноевропейски народ, който въвежда в своите земи собствено монетосечене през 950 г. С търговски и военно-политически интереси се обяснява фактът, че през X век волжките българи се обръщат към Багдад, откъдето приемат исляма за официална държавна религия, като запазват веротърпимостта. Волжка България успява да развие своето стопанство защото се отличава със стройна държавна уредба, изградена на принципа на свободата и справедливостта, с ниски данъци (по една животинска кожа, делвичка с мед или сребърна монета от гражданин годишно) и със строг правов ред, което преви силно впечатление на многобройните чужди пътешественици. Във Волжка България не съществува робството и това кара арабските автори да говорят с нескрито удивление и подчертан респект за държавата на бурджаните (българите). Дипломатическият пратеник на багдадския халиф Ибн Фадлан, посетил Велики Болгар през 922 г., описва високия морал и строгата правораздавателна система, съществуващи в държавата. След завладяването на Волжка България от татаро-монголите през XIII век освен в Русия, известна част от населението и се преселва в Дунавска България, друга се насочва към Скандинавия и Маджарското кралство, трета е избита. Български етнически масив остава в териториите на старите си местоживелища – част от днешните казанци, чуваши и марийци исторически и духовно са потомци на някогашните волжки българи. През 1552 г. град Казан, последната столица на Волжка България, е превзета от русите. По този повод владетелят им, Иван Грозни, се титулува “Цар на Руси и Българи”. През XVI, XVII и дори презXVIII век Волжка България все още присъствува на географските карти. Това показва, че макар и политически покорена, тази българска държава продължава да съществува като слава и авторитет, независимо от бурите на времето и предизвикателствата на историята. Днес ние търсим с нея общия си корен. Волжка България остава духовен и цивилизационен фундамент на традициите на вечния български дух.
Румънците са най-облагодетелствувани от появата на Дунавска България, включваща Стара Велика България, тракийските земи на Юг от Дунав, Македония, днешна Сърбия, Албания, днешна Северна Гърция, Панония и Трансилвания. Романизираните даки, изоставени от Римската империя още в 275 г., са почти изтребени между III и IV век от варварите – авари, готи и хуни. По планинските склонове на Карпатите оцеляват не повече от няколко хиляди семейства на овчари. Именно в България те намират спасение и възможност необезпокоявани да се развиват и да нарастват демографски в течение на близо хиляда години. През XIV век, когато българската държава на Юг от Дунава пада под властта на турците, административните области на Север от великата река се трансформират в самостоятелни държави (Влашко и Молдова). Дълго време владетелите им носят българския титул Войвода. Държавния и църковния им език чак до XIX век остава българският. През Руско-Турската освободителна война 1877 г. – 1878 г. Румъния участвува с 52 хилядна войска в обсадата на Плевен, чието превземане е денят на националното и освобождение.
Сърбите, от VIII до XIII век са под пряко или косвено българско влияние. Сърбите усвояват българо-славянската азбука и писменост. Според Константин Багренородни разделените и враждуващи помежду си сръбски племена в течение на векове не са в състояние да създадат унитарна държава. Многобройните им княжества стават лесна плячка за чужди завоеватели. Единствено включването им в българската държава през VIII – XIII век опазва сърбите като народностна категория поради близостта на двата народа. През 1346 г. в Скопие българският патриарх Симеон коронясва Крал Стефан Душан, който по майка е българин, за Цар на сърбите и посвещава сръбския архиепископ в патриаршески сан. Сръбската средновековна държавност следва българския модел като държава и църква.
В края на XIX и началото на XX век на българска територия се печатат първите книги на албански литературен език. Съвременна Албания дължи независимостта си през 1912 г. на блестящите победи на българската армия.
Видният английски медиевист Ричард Браунинг в книгата си “България и Византия – сравнителни паралели” публикувана през 1975 г., пише: “България и българите създадоха Гърция и гръцката нация”. Тази на пръв поглед изненадваща констатация е изумително точна, защото Византия, както наричаме Източната Римска империя, не е гръцка държава, въпреки че официалния и език е гръцкия. Държавната и доктрина произтича от универсалната концепция на християнската държава, която постановява, че божието царство на небето е едно и съответно проекцията му на земята също трябва да бъде само една държава. Естествено това е Римската империя, а народите, които я населяват, носят общото име ромеи. Народностното име елини (гърци) дори е презряно, защото то е символ на езичество. Появата на българската държава, построена на национален принцип, изглежда нарушение на божествения ред, така както е разбиран във Византия. Но трайното присъствие на българската държавност и българската нация, и успехите и през Средновековието в лицето на Дунавска и Волжка България вълнуват мисълта на византийските интелектуалци от гръцки произход, които отначало плахо, а след това все по-решително започват да разсъждават върху възможността да трансформират универсалната византийска държава в национална гръцка държава. Макар и улеснени от факта, че в XIII – XV век Византия се свива в границите на гръцката народност, те не успяват да реализират идеите си до завладяването и от турците.
4. ДРЕВНИЯТ АФИНИТЕТ НА БЪЛГАРИТЕ КЪМ ХРИСТИЯНСТВОТО
Кан Кубрат, роден в 585 г., е притежавал походен олтар, което доказва, че българската държавна аристокрация е възприела положително ценностите на християнството много преди официалното покръстване на целия народ, станало 300 години по-късно. Михаил Сирийски – Патриарх на Антиохия, свидетелствува, че още по времето на Император Маврикий, 582 г. – 602 г. някои българи се били покръстили. Това са “…Трима братя, излезли от Вътрешна Скития (Средна Азия) и водели със себе си 30 хиляди скити (синоним на конни бойци), и за 60 дни преминали разстоянието от клисурите на Имеон (Памир - Хиндукуш) до реката Танаис (Дон), която се влива в езерото Меотида (Азовско Море). Тези хора били наречени от ромеите “Българи”. Козма Индикоплевс (548 г.), като реди от Изток на Запад имената на християнизираните племена и народи, след хирканите, херулите и ПРЕДИ еладците, илирите, далматите и готите, споменава БЪЛГАРИТЕ.
